† За нашите мъртви
 
Според съвременните енциклопедии известният латински израз “Memento mori”, който може свободно да бъде преведен като „Помни, че си смъртен“ или „Помни, че ще умреш“, възниква от обичайна практика в древен Рим – когато някой пълководец се завръщал победоносно от поредната битка и тълпата го привествала, за да не се възгордее, зад него поставяли един роб, който нашепвал да не забравя, че е само човек и че ще умре.

През средновековието този израз се свързва и с тъй-нареченото „Изкуство на умирането” (“Ars moriendi”) и представлява важна част от аскетическите дисциплини като средство за усъвършенствнане на характера.

Приемането в трета степен на масонството включва ритуал, в центъра на който е изживяването на „Memento mori”. Кандидатът е трябвало да мисли за смъртта и едновременно да не се отъждествява с нищо, което е смъртно в него.

В съвременната епоха тези думи стават само един абстрактен израз, който ни оставя безразлични, израз, който според думите на Рудолф Щайнер „не издига съзнанието ни до един по-висш и по-пълноценен живот от живота в сетивния свят”. Всъщност, този израз има много по-дълбоки корени – още в древните мистерии. Древноегипетската култура с право може да се нарече култура на мъртвите, която се крепи върху вярата на древните египтяни в задгробния живот. Погребалните ритуали в Древен Египет обаче по-скоро привързват душата към материалния свят.

Рудолф Щайнер перифразира този израз, влагайки духовен смисъл в него, когато насочва вниманието ни към смъртта. Той не само разглежда множеството въпроси заобикалящи темата за смъртта и умирането, но и описва как живеем през различните периоди след смъртта си. Много хора днес имат неясна представа за тези, които са починали. Антропософията ни дава по-дълбоко, по-ясно и по-живо разбиране, за да можем да изживеем смъртта като част от живота, а мъртвите – като живи в духовния свят, които продължават да работят върху миналата си съдба. Тази съдба е неразривно свързана с нашата, но ние не можем да изградим мост към тях нито чрез нашата мъка, съжаление или копнеж, нито чрез нашите мисли, които остават на земята. Силата, чрез която оставаме свързани, са чувствата на благодарност и любов.

„Ние живеем с мъртвите... Задачата на духовната наука днес е да развие съзнанието, че ние сме свързани с душите на мъртвите... Останалата част от земната еволюция няма да може да се осъществи за доброто на човечеството, ако хората не развият живото чувство за своята свързаност с мъртвите.”

Душите, с които сме били заедно на земята, сега живеят и тъкат в мировите мисли. Затова Щайнер се обръща към нашите сърца с призива да съживим древните думи и да съпровождаме нашите близки и приятели отвъд Прага с такива мисли, с които можем да участваме в тяхната по-нататъшна съдба, мисли, които отразяват реалните процеси в света на тъй-наречените мъртви. В лекцията си от 4 юли 1924 г. той говори за йерархиите от божествено-духовни същества, които приемат плодовете от нашия земен живот и ги трансформират, за да продължат работата си за космическата човешка еволюция. Според него е много важно ние да съучастваме в този процес с една „добра, красива и величествена молитва”:

Приемат Ангели, Архангели, Архаи –
в тъкането на етера –
съдбовната мрежа на човека.

Преминават в Ексузиаи, Динамис, Кириотетес –
в астралното усещане на Космоса –
справедливите последствия от живота земен на човека.

Възкръсват в Престоли, Херувими, Серафими –
като тяхна действена същност –
справедливите форми на живота земен на човека.
 
 * EDN * ICM * PSSR *
 
 

 
 
  Антропософски вести