В творчеството на Рудолф Щайнер често се случва да срещаме противоречия. Ние можем да търсим чрез дейността на задълбоченото познание да разрешим това предизвикателство, намерено в творчеството му. Така забелязваме, че чрез това се правят важни стъпки, отнасящи се към една по-задълбочена светлина на познанието.

Едно такова противоречие се представя в това, което Рудолф Щайнер казва за Великден.

В оригиналния календар от 1912/13 год. публикуван от Рудолф Щайнер, на края на който се намират строфите на “Календара на Душата”, намираме всеки ден бележки засягащи личности, родени или починали в този ден на годината. Четем, например, за 3.IV. следната бележка: “3 Април 33 година, според езотеричните изследвания, е денят на смъртта на Христос-Исус.”

По-късно, след Коледния Конгрес 1923 год., обръщайки се към присъстващите, Рудолф Щайнер казва в една лекция по отношение на Великденския празник мисли, които са в противоречие с казаното в календара, цитиран по-горе. Ето неговите мисли:

“Великден, като християнски празник, е празникът на Възкресението. Съответстващият езически празник, който се намира почти в същия период на годината, е един празник на възкресението на природата, на едно появяване отново на това, което в природата е било в сън през зимата. Или ние стигаме тук до една точка, на която трябва да се настоява: Великденският християнски празник, чрез своето интимно значение и естество, изобщо не е празник, отговарящ на езическите празници на пролетното равноденствие.

Напротив, приет като християнски празник, Великден съвпада, ако го отнесем към времето на древния паганизъм/езичество, с античните празници, които се намират през есента и са част от Мистериите.”

Така нашето съзнание се намира пред съпоставянето на тези две твърдения: Голгота е била на 3.IV.33 година, т.е. през пролетта, и в същото време християнският празник Великден трябва да бъде сравнен с празника, който в древните времена е бил през есента. Ние сме изправени пред две познания, отнасящи се към Великденския празник: Пролетният Великден, сезон през който природата се възражда и напъпва и момента, в който Христос минава през смъртта е също начин да се види Великден. Едно такова разбиране намираме в Новалис, в неговите “Духовни песни”:

“Казвам на всички, че той е прав ...” и свършва подчертавайки възкресението на природата, Великден бидейки “празник на подмладяването на света”.

Напротив, през есента изживяваме смъртта на природата, момента когато човешкото същество, със своя дух, слиза в гроба, за да изживее силите на възкресението в цялото си съзнание. Този верен момент на годината е посочен в строфата от Календара на Душата за 33 седмица (17-24.XI.).

През пролетта се случват смъртта и възкресението на Христос. Това е момента, когато природата се събужда, носена от новите сили след зимните дни, когато е била в сън. Христос свърза своя акт с този момент на годината, за да бъде изживян един “празник на подмладяването на света”, на природата. Рудолф Щайнер характеризира това събитие така: Христос, свързан със смъртта, беше положен в гроба и излиза от него донасяйки новите сили за живот. Така Той спаси природата от опасността да умре, и в същото време Той спаси за човечеството физическото тяло и етерното тяло, които силите на Ариман искаха да разрушат.

Тези две главни събития в човешката еволюция бяха донесени в съзнанието на учениците чрез самия Христос 40 дни след Голготата чрез Възнесението и 10 дни по-късно чрез Петдесятница. Така учениците – и от там човечеството – можеха да разберат, че Христос се беше свързал по нов начин със Земята, място на еволюцията на човека. Сега, на Земята той трябва да търси Слънцето, Възнесението. И в последствие, тази “радостна новина” трябва да донесе на цялото човечество Петдесятницата. Това е мисията на Апостолите.

Да изследваме по-прецизно упътването на Рудолф Щайнер, според което Великденският празник в основата си е един есенен празник. Можем да забележим настоятелността, с която Рудолф Щайнер казва:

“Всъщност, в течение на първите векове от Християнската ера, Великденският празник се смесваше с един много по-различен празник. От един есенен празник Великденският празник беше преместен, за да стане пролетен празник.” Той дори казва: “... нека този Великденски празник ни напомня дълбоките недоразумения, възникнали през човешката еволюция спрямо някои от най-важните възгледи за света.”

Да видим това, което Рудолф Щайнер твърди казвайки, че Великденският празник е един есенен празник. Това е казано изхождайки от решението да се свърже еволюцията на човешкото същество и на човечеството с природата и природната страна на човешкото същество (физическото и етерното тяло) с Михаил (душата и духът).

Когато виждаме силите на смъртта на природата през есента (виж 33 строфа от Календара на Душата) и ги улавяме чрез съзнанието си и се свързваме със смъртта, ние завладяваме чрез този смел акт едно дълбоко познание за силите на възкръсването (възраждането). Самото човешко същество е онова, което изживява опитността за смъртта. Откакто човешкото същество развива и формира съзнателната душа, то трябва да иска да изживее смъртта и възкресението във връзка със съществото на Михаил. Михаиловият период през есента е една такава опитност, една възможност, дадена на човешкото същество. Опасностите свързани с това търсене могат да бъдат преодоляни благодарение на Възкресителния Михаилов празник. Христос-Исус е излязъл жив от гроба (празникът Великден през пролетта), а индивидуалният човек трябва, чрез волево решение и “живо”, да слезе в гроба (Великденският празник през есента). Така той може в пълно съзнание да изживее силите на Възкресението. Тогава ще изживее смъртта в пълен живот. Противоречието засягащо Великденския празник така е преодоляно и може да бъде ясно разбрано.

Изниква един въпрос: как тогава трябва да се разбират моментите, които следват Великден, намиращ се през есента? Този период до Коледа има ли същото значение както периода, който следва пролетния Великден? Или, напротив, имаме ли да изживеем нещо ново, ако в този случай държим сметка за еволюцията на човешкото същество?

Тази опитност да се изживеят съзнателно силите на Възкресението през есента провокира събуждане в духа. Това е, което наричаме Коледа в смисъла на новите Мистерии. Често Рудолф Щайнер е изразявал необходимостта от една нова концепция за Коледа, например:

“Човечеството няма да остане с това, което Библията предава за земното пребиваване на Христос-Исус; то ще придобие разбирането, разпознаването спрямо факта, че Христос от това време се е свързал с човека в неговия земен живот и се проявява винаги, когато човекът пожелае да се вслуша в тези проявления. Човечеството ще може тогава да придобие разбирането чрез факта и както преди Коледният празник през годината следваше празникът на Михаил през есента, който е един свещен празник, и трябва да го следва Коледният празник, през който трябва да бъде придобито отново едно разбиране за духовното раждане, от което човечеството има нужда за да продължи земния си път, така че и Земята един ден одухотворена да намери трансформирайки се формите на бъдещето ...”

Обновяването на Коледния празник е резултат на празника на Възкресението на Михаил и човечеството през есента. Коледа сега трябва да бъде празник на духовното раждане, което намираме в “Календара на Душата” като нежна светлина (строфа 38).

Едно дете ще се роди, оплодено от Светия Логос на Света. По същия начин по който Апостолите изживяха деянието на Светия Дух на Петдесятница и чрез това получиха една мисия, така се иска от нас да имаме куража да изживеем в Коледния Конгрес новото познание за един Коледен Празник от бъдещето. Ако нашите сърца се отворят за този импулс, за една нова Петдесятница, ние ще можем да разпознаем, че в душите на участниците в Коледния Конгрес от 1923 год. беше положена една мисия, както ще го видим по-късно. Можем да заключим, изхождайки от тези реалности, че Рудолф Щайнер реализира това, което беше посочил в Конференцията от 24.XII.1922 год. цитирана по-горе: той откри Коледния Конгрес на 25.XII.1923 год. поставяйки в сърцата на участниците Основополагащия Камък.

Раждането на духовното дете беше изживяна опитност от някои участници на този празник. Такъв беше случаят за Ф. В. Зеелманс ван Емиковен. Той пише в една книга, в която няколко души описват изживявания от тяхното сътрудничество с Рудолф Щайнер. Зеелманс, говорейки за Коледния Конгрес, казва: “В същото време няколко приятели, както и аз, изживяхме и един вид лично раждане, ние чувствахме: сега аз съм в изживяването на раждането на моето духовно Аз.”

Ние може да цитираме други примери от участниците в Коледния Конгрес, които изживяха същото нещо както Зеелманс ван Емиковен. Така, по време на един семинар в Арнхайм (работен кръг създаден за да култивира в разговори както антропософски въпроси, така и Коледния Конгрес), в който участват голям брой хора, които съдбата беше завела да присъстват на Коледния Конгрес през 1923 год., в един момент беше поставен въпросът: Каква е причината, че след смъртта на Рудолф Щайнер в центъра на Антропософското Общество се развихрят толкова конфликти и вътрешни борби, толкова трудни и дълги борби. Един отговор идва от д-р Кирхнер Бакхолт (Kirchner Backholt), близка сътрудничка на Ита Вегман. “По време на Коледния Конгрес ние всички бяхме издигнати до нашето висше Аз чрез силата на действията на Рудолф Щайнер. И той едва беше починал, когато ние всички паднахме в нашето низше Аз. Това обяснява толкова много недоразумения.”

Коледният Конгрес става един празник, който отговаря на съвременното съзнание и на бъдещото, по времето на което едно духовно дете ще се роди в човешката душа. Той ще остане не само празник на раждането на Исус както преди няколко хилядолетия. Позволено е да се каже: Коледа е един празник на Петдесятница във връзка с празника на Михаил, празнуван през есента като човешки Великденски празник.

На края на пътя на образуването на Антропософското Общество, чрез полагането на Основополагащия Камък, Рудолф Щайнер представя една задача, която участниците, които искат да се свържат с Основополагащия Камък, трябва да решат да реализират свободно: “... да носят духът, който действува около Камъка на Любовта (Основополагащият Камък) в света ... за прогреса на душата и прогреса на света.”

Ние показахме по-горе, че Коледният Конгрес в своя съвременен аспект е един празник на Петдесятница. Впоследствие ние можем да поставим въпроса за обширността на посланието на Петдесятница. Какво чувстваме, когато чуваме да се казва, че топлината и светлината на този Камък на Любовта ще трябва да сияят в света, където ние трябва да го носим?

За да имаме един отговор на този въпрос, ние трябва да си припомним историческия момент, в който се намира човечеството сега. От края на Кали-Юга през 1899 год. човечеството има да реализира една историческа крачка. Тази крачка Рудолф Щайнер характеризира така: В нашата епоха, където чрез историческата еволюция на цялото човечество се пада да мине под една или друга форма през Пазача на Прага, още повече намираме, че преминавайки през духовния свят, душите приближават Пазача на Прага по време на съня под формата на Аза, съединен с астралното тяло.”

Духовното условие за да се проникне в духовния свят е разделянето на трите сили на душата: волята, чувствуването и мисленето трябва да се разделят. В такъв случай човечеството се намира пред една опасност: всеки индивид да изживее в душата си разделянето на трите й сили без да може да ги задържи заедно, както може да направи един ученик в духовното си развитие, задържайки съзнателно единството на трите сили на душата.

Духовният свят е дарил на Рудолф Щайнер първия човешки Ману – Основополагащият Камък като културна помощ за човешките същества, които не практикуват пътя на духовното развитие. Основополагащият Камък е една помощ във всекидневния живот, защото модерната цивилизация провокира във всекидневния живот разделението на душата.

В този смисъл да разгледаме Основополагащия Камък първо в неговата вертикалност и после в неговата хоризонталност.

В началото да се обърнем към първата част, която се занимава с проявяването на волята: душата живее в крайниците и е призована да се упражнява в спомнянето на Духа.

Ако ние знаем още в началото, че целта на тази медитация е да приобщи трите сили на душата, трябва да забележим, че ние сме призовани да практикуваме една редовна активност в центъра на душата. Тази активност отвежда душата в дълбините й. Там тя намира своя произход: в Божественото Аз човешкото Аз намира своята същност. Когато тя достигне съзнанието за собствения си извор, се открива божествеността на човешкото същество. На края на този процес още веднъж се открива неговата Божествена природа: човечеството черпи от Божественото своята същност. Последствията от това съзнание довеждат до основна трансформация на живота: той става истински. Чрез това това е показана първата опасност за човечеството: неистината или лъжата. Волята е призована да служи на Божественото.

Да се обърнем към вертикалността на втората част на този “Камък на Любовта” – душата, която живее в ударите на сърцето и белия дроб, получава едно упраженение, което да практикува: да се концентрира в Духа. Това упражнение не съдържа както предишното търсенето на произхода на Аза, а да живее връзката на Аза със Съществото на Света, действието на това упражнение е да съедини човешкото Аз с Аза на Вселената през вълната на действието на космическото развитие. Личното Аз в настоящето се е превърнало в космическо същество. То не е родено само от същността на Отеца, но също и с помощта на Сина, на Христос, минал през смъртта и възкръснал за един нов живот. “В Христос смъртта превръща се в живот.” Тази част на Основополагащата Медитация ни отвежда в следната опитност: да почувстваме, че нашето чувствуване става истина. Втората опасност, тази на чувствуването, да се загуби равновесието на душата, нейната хармония, може да бъде избегната, когато човешкото същество живее във волята на човешката душа.

Третата част на Основополагащия Камък има за важна задача да направи живо не само мисленето, но и главата. Действието на упражнението е такова, че обичайното неразбираемо движение на мислите в главата на човека минава през една трансформация, знаейки, че процесът на успокояване на мислите дава възможност на душата да усети космическите мисли. Тогава човешкото същество може, благодарение на упражнението което носи спокойствие, да разпознане в космическите мисли нещо много важно. В спокойствието на мислите ще бъдат породени вечните цели на Боговете, “които изливат като дар съществената светлина на световете в личното Аз на човека, за да направят волята му свободна.” Тук мисълта става свободна воля и може така да действа в свободата. Чрез този процес Азът познава свободата и става истински Аз. Чрез силата на огъня на Светия Дух той става един истински, свободен Човек-Дух.

Благодарение на трите части на Основополагащата Медитация става възможно да се практикува процеса, който позволява да се предпазят силите на душата, които се изправят пред необходимостта да бъдат разделени.

Разглеждайки вертикалността на Основополагащата Медитация става възможно осъзнаването, че трите сили на душата, волята, чувствуването и мисленето имат едно дълбоко отношение с духовния произход и сега е подходящо да се покажат хоризонтално тези три части, показвайки тяхната взаимна връзка, и което също играе роля в поддържането на трите сили, разделили се в душата.

Работата върху Основополагащия Камък хоризонтално ни открива как нашата душа вибрира музикално в едно живо и взаимно действие. Още в началото отекват думите “да живее”:

Душата се съединява конкретно с физическото тяло. Това ни кара да констатираме вертикалния строеж на човешкото тяло чрез музиката, която пеят думите: крайници, ударите сърце-бял дроб и спокойствието на главата. Отдолу нагоре: крайници, сърце, глава. Човекът е поставен в пространството инкарнирайки се. Чрез това ние имаме пред себе си образа на човека, поставен пространствено.

Пространственият образ става преход благодарение на упражненията: спомяне, концентриране, съзерцаване. “Да си спомним” ни поставя в опитността на миналото, “да се концентрираме” вибрира в настоящето, да “съзерцаваш” носи една лека опитност от бъдещето. И в съзнанието вечността започва да сияе в отношението, което Азът създава с трите проявления на времето:

Тогава пред нашите крака се отваря една пътека, за да отидем от Отеца в Сина и накрая към Светия Дух. И тогава в Основополагащата Медитация се появява в пълна светлина Троицата в Единството, в Едното.

Метаморфозата изживяна в душата на медитиращия, правейки да се изживее единството на трите сили на душата, достига своя апогей и космическа и земна завършеност в четвъртата част на Камъка на Любовта. Тази четвърта част се добавя към трите други акта на Христос, Който се е свързал със земната и човешката съдба. Съзнанието на медитиращия тогава констатира, че четвъртата част събира в себе си трите други, правейки ги да греят с любов:

Да се работи и медитира Основополагащия Камък по този начин ни кара да предчувстваме, че този Камък на Любовта носи на човешките същества една помощ. Историческият момент, в който навлезе човечеството, в близко бъдеще ще провокира за индивидуалните души задължително разделение на трите сили на душата. Воля, чувство и мислене няма да могат повече да бъдат държани както преди. Това е и посланието, което беше доверено на сърцата на участниците по време на Коледния Конгрес: че Христос заедно с нас ще носи света до края на Времената.

На края на речта, полагайки Основополагащия Камък, Камъкът на Любовта на Коледа 1923 год. Рудолф Щайнер рецитира още веднъж Основополагащия Камък, Камъкът на Любовта, за да завърши тази церемония и прибави следните думи: “И слушайте ги, мои скъпи приятели, да отекват във вашите собствени сърца. Тогава вие ще основете тук едно истинско сливане на човешките същества за Антропософия и ще отнесете в духовния свят, който царства в лъчистата светлина на мисълта около Камъка на Любовта, на додекаедъра, там, където трябва да блести и стопля за прогреса на човешките души, за прогреса на света.”

В свещените книги (Библията, Корана, Тора и др.) различните религии винаги са представяли пред душите на техните вярващи мощни образи на човешката еволюция. Тези образи имат качеството да бъдат разбрани като се разглеждат от различни гледни точки. Тогава те ни даряват съдържания, които обогатяват духа по жив начин.

Един от тези величествени образи се намира в Евангелията и в действията на евангелистите. След Възкресението Христос разказва на Своите ученици насочва към това по следния начин: “И тъй веднъж, като се събраха, те Го попитаха, казвайки: Господи, сега ли ще възвърнеш на Израиля царството? А Той им рече: Не е за вас да знаете години или времена, които Отец е положил в собствената Си власт. Но когато върху вас дойде Светият Дух, ще приемете сила и ще бъдете свидетели за Мене както в Йерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария, и до края на Земята. И като изрече това и те го гледаха, Той се възнесе, и облак го скри от погледите им. И като се взираха към небето, когато възлизаше, ето двата човека в бели дрехи застанаха пред тях, които им рекоха: Галилеяни, защото стоите, та гледате към небето? Та Исус, Който се възнесе от вас на небето, така ще дойде както го видяхте да отива на небето.”

Рудолф Щайнер ни открива езотеричния характер на това, което се отнася към този прекрасен образ на Възнесението, и ни казва:

“... Първата картина е тази на Апостолите в деня на Възнесението: очите им са вдигнати, те виждат Христос да се отдалечава от тях за да изчезне в облаците. Обяснението, което даваме обикновено е: Христос напуска Земята, качва се на небето, учениците Му остават сами, цялото човечество заради което Христос минава през Голготата е като изоставено в деня на Възнесението.

Тази идея сякаш противоречи на самия смисъл на Мистерията на Голгота, който се изразява в желаната от Христос връзка на собственото Му Същество със съществото на Земята и неразривността на тази връзка, съществуваща между тях. Тогава сюблимният образ на Възнесението ще противоречи на резултата на нашите езотерични изследвания върху Мистерията на Голгота.”

Чрез Рудолф Щайнер ние знаем, че до Мистерията на Голгота домът на Христос е било Слънцето. По същия начин човешкото същество е едно слънчево същество и етерното му тяло се стреми съвсем естествено към Христос, към Слънцето. Розенкройцерите знаеха за Мистерията на Слънчевия произход на човека, когато хората го бяха забравили.

“Това, което се случи по-късно бе поради факта, че човекът се е оставил да се събуди в него едно прекалено дълбоко влечение, едно прекалено интензивно желание към земната материалност. По тази причина той загуби своята връзка със Слънцето и с Космоса и можа да реализира съществуването си на Земята само с помощта на наследствения път. Ето как, така да се каже, е започнал своята работа демонът на земята. С човеците, родени от Слънцето, този демон нямаше да може да се занимава със Земното. И така човекът щеше да бъде наистина Четвъртата Йерархия. Всеки път когато е ставало въпрос за човека, би трябвало да се изрази така:

Но защото човекът е проявил това силно влечение към физическия свят, той не стана съществото поставено на низшето стъпало в йерархиите, а съществото поставено на върха, на висшето стъпало в царствата на земната природа: минерално, растително, животинско, човешко. Ето как преди се е виждала позицията на човека.”

Всъщност за да установим кое еволюцията е построила за човечеството, неговият слънчев произход, Христос е взел решението да напусне Слънцето за да се свърже със съдбата на Земята и човечеството и така да свърже Земята със Слънцето. Учениците на Христос имаха за главна задача да разберат и видят този акт на Христос в образа, който Той им представи на Възнесението.

“За вътрешният поглед на Неговите ученици, Христос се издигна към висините, там, с други думи, духовните очи на учениците съзерцават как етерното в човека се слива със силата, с импулса на Христос; те съзерцават това, което е трябвало да се случи на всички хора по времето на Голгота. Те виждат етерното тяло да се насочва към облаците, да се качва към Слънцето, но виждат също и че Христос задържа слънчевия устрем на това етерно тяло.”

Да разгледаме сега духовното развитие. Западната духовна работа има за задача да се свърже тотално със своето физическо тяло. Посоката, според която душата намира пътя към духовното, е възможна само по един точен начин, само когато душата е преди всичко напълно свързана с тялото. Това единство с физическото тяло е изпълнено когато човекът свърже душата си с 12-те сетива. Този западен път Рудолф Щайнер характеризира по един зараждащ се начин: “към духовното минавайки през сетивните усещания.” Във физическото тяло 12-те сетива са това, което е най-инкарнирано.

Всъщност дванайсетте сетива в еволюцията на Земята бяха вече формирали първия етап на съществуването на Земята. В този смисъл задачата на инкарнираното човешко същество е да проникне напълно във физическото си тяло, т.е. да се научи да познава качествата на всяко сетиво в отношението му с физическия свят. Така човешкото същество се научава да забелязва промените, извършени чрез Мистерията на Голгота, разпъването на Христос, и връзката между смъртта и Възкресението. Пътят, за да бъде намерен Духа зад сетивните усещания, беше начертан. Един факт може да поясни тази Мистерия, като ни казва: “Земята стана тяло на Христос.”

Познанията, които духовният човек е достигнал свързвайки се със земните реалности, трябва да бъдат отнесени чрез него към духовните реалности. Тази задача Рудолф Щайнер характеризира по един учудващ начин: “... Но този свръхсетивен свят преди имаше нужда да премине през сетивния свят. Неговата предишна еволюция нямаше да бъде възможна без това преминаване. Едва когато в недрата на сетивното царство съществата ще бъдат развити и ще бъдат надарени с възможностите, с които ние можем да се сдобием, тогава свръхсетивният свят ще може да поеме отново хода на своята еволюция. И тези същества ще бъдат хората.”

Познанието, което Рудолф Щайнер придоби свързвайки се с картината на Възнесението, да се знае опасността от това да се желае свързване със Слънцето и така да се напусне Земята, също в включено от него в Основополагащия Камък. Всяка част започва с призива “Душа човешка!”. Важно е да се знае, че това, което говори на човешката душа, идва от самата нея. Когато Рудолф Щайнер представяше на присъстващите ритмите, идващи от Основополагащия Камък, той уточни, че душата е, която говори на себе си, и тя е “човешката душа, която сама се призовава”.

Защо човешката душа сама се призовава? Това е една ситуация, идваща от Съзнателната Душа. Такива призиви не трябва да идват отвън, а от самата душа. Рудолф Щайнер описва тази ситуация във връзката с Манес, който казва на учениците си: “Трябва да се освободите от всичко, което външният авторитет ви налага; след това вие трябва да узреете, за да съзерцавате собствената си душа!”

Ние можем с удивление да констатираме, че след Коледния Конгрес Рудолф Щайнер няма да направи абсолютно никаква забележка отнасяща се към Основополагащия Камък, например как да медитираме върху него, кога или колко пъти и т.н. Ние го разбираме благодарение на метода, даден от Манес: всичко трябва да бъде намерено в самата душа, никакъв външен авторитет не може да действа във вас. Тази цел е ясно посочена: чрез узряването вие ще можете да съзерцавате своята душа.

Ние намираме три призива, които ни събуждат в началото на всяка част на тази медитация, където душата говори на самата себе си:

Така душата е свързана с човешкото тяло – крайниците, сърцето и белите дробове, главата. Това познание показва пътя на духовното развитие.

Това отношение с тялото става разбираемо благодарение на упътването на Рудолф Щайнер. Всъщност тук той характеризира западния път: към Духа през сетивата. Тук ни е показано, че пътят към Духа има нужда, като първа крачка, от физически-сетивното. Не трябва да забравяме, че Христос се е свързал със Земята до края на Земната Еволюция. Това Той показа на Апостолите и на нас чрез картината на Възнесението.

Благодарение на тази връзка с физическото ние сме издигнати към духовното както го показва Основополагащият Камък в началото си:

В същото време това отговаря на първо място на големите трудности, които малкото дете реализира: да се изправи и да проходи.

Второто указание ни кара да бъдем внимателни за:

Това е пътят към чистото усещане в нашата душа. Благодарение на ударите сърце-бял дроб ние чувстваме мистерията на времето чрез ритъма и така сме отведени към нашето чувствуване. Тук ние изграждаме връзката с обкръжението, с което влизаме в контакт чрез тези ритми. Тази връзка ние сме я изживели като деца чрез втората “голяма трудност”: усвояването на говора и чрез това участието в социалния елемент на среща с другите. Това е също една активност на инкарнацията.

Третото указание ни показва:

Само като привеждаме спокойствие в активността на главата, ние научаваме истинската мисъл чрез факта, че чрез тишината се отваряме за космическите мисли. Малкото дете е реализирало една крачка в тази посока в началото на живота си, развивайки първо физическия инструмент на мисленето, мозъкът.

Следващите думи концентрират този процес:

Така ние виждаме, че трите части на тялото, краката и ръцете, сърцето и белият дроб и главата правят възможем достъпа към духовните светове чрез един реален път и една по-дълбока опитност на тяхното физическо същество.

По такъв начин Рудолф Щайнер даде на разположение на човечеството картината на Възнесението като златен ключ в лоното на Коледния Конгрес, отговарящ на реалната нужда на съвременния човек.

Във втората строфа на всяка част на Основополагащия Камък ни е дадена възможността да достигнем в пълно съзнание силите на Отца, тези на Сина и на Светия Дух. Чрез това медитиращият може да изживее трите основни познания:

Основополагащият Камък ни позволява чрез медитацията да намерим един път, който тръгва от физическото, за да достигне реалността на Духа.

Медитиращият пресича пътя, който носи изживяното в пространството благодарение на опитностите дарени чрез крайниците и го отвежда до произхода на човека: духовното. Така пространственият свят, през който ние се движим, е всъщност духовния океан на световете.

Второ, ритъмът на сърцето и белия дроб ни потапя в живото, в онова което времето в своя ритъм ни дава живот. Тогава за нас става опитност, че Христос, носещ времето, е победител над смъртта. По този начин Рудолф Щайнер ни показа с очевидност, че свързването на Христос като Слънчево Същество със Земята има като последствие донасянето на времето в пространството.

Трето, връзката на душата с тялото, и в този случай главата, е характеризирана както следва: ние научаваме, че мирът и спокойствието се раждат в недрата на органа, който трябва да мисли, главата, в случай че ние искаме да установим отношение с космическите мисли и чрез това да постигнем прекрасната опитност на вечността.

В трите първи части на Основополагащия Камък е дадено следното познание: човекът получава своята същност от божественото, че той може да умре в Христос, и да намери в съединението с космическите мисли един нов живот.

Еволюцията на човечеството е такава, че тя преобразува Троицата в четири части. В шеста лекция от цикъла “Душите на народите” Рудолф Щайнер развива идеята за еволюцията, че Земята е създадена преди тя да стане Земя: в самото начало Сатурн, където Земята беше само воля, топлина; после Слънцето, чувствуването и накрая Луната, мислещата активност. И на всеки един етап един от основните елементи в Космоса проявяваше своята хегемония. Тези три елемента трябваше да достигнат в една метаморфоза единството: воля, чувствуване, мислене. Това е задачата на човека, притежаващ тези три сили в своята душа. Така човечеството, съществото на Земята, трябва да създаде чрез това единство един четвърти елемент, което е неговата мисия: любовта. Така човечеството ще формира Четвъртата Йерархия.

Този четвърти елемент се появява в четвъртата част на Основополагащия Камък: Христос се свърза със Земята и ще помогне на човечеството да преоткрие първоначалното единство и да направи необходимите крачки към целта на човечеството, Четвъртата Йерархия. Така ще говорим за:

Тази цел звучи в четвъртата част на Основополагащия Камък: