Много неща се чуват за проблемите, които занимават членовете на нашето Общество. И как ли би могло да не е така? Те застават пред очите ни от всички страни: всевъзможни проблеми от външно и вътрешно естество; до известна степен те дори са взаимно зависими. Доколкото са от вътрешно естество, т.е. от душевен и индивидуален характер, те са трудно "уловими от преценките на една или друга личност. Тяхната външна проява обаче е силно зависима от бруталната и разрушителна сила на съвременния живот. Защото всички мащабни инициативи, както и самото съзидателно начало постепенно изпаднаха под пълното влияние на външни сили, които предизвикаха безмилостно унищожение на всичко направено досега.

Всички постижения на човешкото съзнание, извоювани през последните столетия, неусетно попадат под влиянието на групи, общества и т.н. Няма по-трудна задача от опазването на тези духовни постижения, защото всяка човешка общност е една подвижна и променлива маса; тя непрекъснато видоизменя не само своя външен, но и своя вътрешен облик.

Често става така, че едно поколение - в хода на своите житейски кризи - току-що е постигнало някаква по-зряла степен на съзнанието, а вече идва следващото поколение или група хора, които досега са стояли встрани, за да предизвикат един вид нов тласък, чрез който отново започва натрупване на опитности, но така, че извоюваната степен на зрелост отстъпва място на една по-низша степен. И когато новото поколение се изправи пред старите проблеми, то веднага е готово със своята оценка, макар че в повечето случаи липсват необходимите предпоставки за разумно обсъждане на нещата. Дори в по-сложните случаи новото поколение няма никаква възможност да стигне до тези предпоставки. Объркано от всевъзможни слухове - като същински Протеус - то не само сменя своите външни форми, но фалшифицира и самата субстанция, превръщайки фактите в тяхната пълна противоположност. Истинският смисъл на конфликтите, пораждани в хода на години и десетилетия, се изплъзва на всички, които сега ги третират с емоциите на своите симпатии и антипатии. Който не е бил вътре в нещата от самото начало, скоро потъва в мрак и вижда призраци вместо факти. Той се движи пипнешком, а истината му убягва.

Вярно е, че всяко следващо поколение е по-умно от предишното, защото човечеството - като цяло – осъществява определен интелектуален напредък. Обаче това не означава, че новото поколение е в същото време и по-мъдро, понеже мъдростта е достояние на отделния човек и се придобива чрез индивидуални усилия в хода на много инкарнации и чрез правилна ориентация в съвременния живот. Твърде поучително е да наблюдаваме колко наивни и глупаво-свръхумни, колко немъдри могат да са някои, иначе даровити човешки същества!

И как стои въпросът с истината? За човечеството тя си остава един непрекъснат стремеж. Колко много заслепение и самоизмама се изливат върху нея точно тогава, когато смятаме че я държим здраво в ръцете си!? Колко много страда тя поради нашите страсти, поради нашето самомнение, честолюбие и суетност! Но ако тя е жива като стремеж, като копнеж в човешката душа, винаги са налице и надеждите, че отново мо- жем да изградим нещо, дори всичко наоколо да е загубило всякаква воля за живот.

Да, в този случай не всичко е загубено и не бива да потъваме в отчаяние. Необходимо е обаче този копнеж - особено след като дълго време е бил заглушаван - да прерасне в непосредствен и мощен инстинкт за истината. Ако някой хладнокръвно и съзнателно продължава да лъже, тогава - след като всичко това е съзнателно внесено в живота на Антропософското Общество - би било чиста илюзия да се надяваме да постигнем някакъв напредък.

Все пак, подобни случаи не се срещат често и те трябва да бъдат подкрепяни от ясни, добре проверени факти. Ясният поглед върху нещата никога не трябва да бъде помрачаван от емоционални изблици, от симпатии и лекомислени обвинения. Всичко това води към неправилни изводи. Как следва да постъпим, когато една общност - поела пред световната история святото задължение да съхрани и доразвие едно велико дело, без което човечеството е просто обречено - затъне в неразрешими проблеми? Тя иска да изпълни своето съдбовно задължение, но въпреки това не може да се освободи от тежките вериги, понеже все още не е в състояние да превъзмогне самата себе си. В този случай сляпото подчинение не може да разреши никакви проблеми. Какво да се прави?

Единственият изход е този: Общността сама трябва да вземе решението, че ще превъзмогне себе си. Ясно и доброволно.

Като общност, ние сме изправени пред въпроса "да бъдем или да не бъдем". Катастрофалните последици от войната, окупацията, обедняването и т.н., едва ли ще ни позволят да просперираме като една официална организация. И все пак чудеса стават. Те стават тогава, когато моралната субстанция е толкова силна, че тя оправдава чудесата. Как да постъпим, за да спасим нашата морална субстанция?

Ние можем да простим! Всеки може да прости онова, което чувства, че е длъжен да прости. Ние можем да забравим, за да се измъкнем от старите, наследени неправди. Ние можем да теглим черта под всички стари истории, които ни разяждат и съсипват, след като - доколкото сме млади и неангажирани лично в тях - не сме в състояние да ги подложим на обективна оценка. Ние можем да се опрем на девиза: Единствено вярно е това, което е плодотворно!

Ние отново трябва да подхванем нашата обща работа: в съгласие и без отстраняване на хората, когато са ни антипатични; не бива да отблъскваме нито един човек, който е верен на Антропософията и на Рудолф Щайнер; не бива да отхвърляме търсещите души, заради които той съзнателно избра пътя на мъченичеството: от любов към човечеството, към цялото грешно и грешащо човечество. В личността и делото на Рудолф Щайнер любовта прерасна в познание; това може да стане и в самите нас, ако намерим верния път.

Днес ние отбелязваме цели 20 години от онзи нещастен пожар, който всъщност отне физическия живот на Рудолф Щайнер, макар че той - почти две години - продължи да гори като жертвен огън, чиито пламъци осветлиха неподозирани от нас духовни съкровища. И нима пред спомена за тази жертва, пред спомена за тази смърт, за която всички ние - като индивиди и като Общество - носим своята вина, не можем да забравим, нима не можем да простим и да отворим душите си за тези, които търсят? Нека помним, че той пое нашата Карма върху себе си.

Изглежда, че тук е скрита единствената възможност за нашето пречистване - като индивиди и като Общество. Казвам това с пълното съзнание за тежестта на тези думи, с пълното съзнание за факта, че в скоро време ще застана пред духовния образ на Рудолф Щайнер. Нека да спасим неговото дело и самата човешка култура, като превъзмогнем себе си, като простим и широко отворим душите си за тези, които търсят.