Скъпи приятели(1), днес ние вече се намираме в периода на Адвента, когато - следвайки хода на годишния кръговрат и духовните сили, действащи зад него - ние сме подтикнати в своите души към това да си спомним за определени събития от далечното космическо минало на Земята, които - макар и доста отдалечени от нас във времето - са оказали решаващо значение за хода на човешката еволюция, и в крайна сметка решаващо значение за нашето настояще. В своята вътрешна подготовка за коледния празник, която извършваме в своите души в периода на Адвента, ние можем да насочим своето съзнание към празника Рождество като празник на спомнянето, като една истинска Мистерия на Паметта (2). Рудолф Щайнер дава указания за изживяванието и разбирането на мистерията на спомнянето със следната медитация (3):

В своята книга "Въведение в Тайната Наука" Рудолф Щайнер подробно обяснява тясната връзка между паметта и човешкия Аз - защото в човешкото същество собствената памет се явява като една основа за формирането на индивидуалното Аз-съзнание (4). И нека сега ние си спомним за определени събития от земната еволюция, на които самите ние сме били преки свидетели и в които дори сме били участници, но споменът за които - в хода на нашето постепенно навлизане във физическия свят посредством повтарящите се земни животи - е потънал в дълбините на нашето същество, отвъд рамките на нашето земно съзнание. Но дълбоко в себе си ние носим тези спомени, и Духовната Наука е това, което може да ни помогне да ги извлечем отново от дълбините на своите души. И тогава паметта се превръща не просто в нещо статично и неподвижно, а спомнянето - в един пасивен процес; тогава паметта се превръща в една жива, дейна, творческа сила, а спомнянето става един активен мисловен процес, проникнат от нашия искрен стремеж към духовния свят.

Във всички древни, предхристиянски религии и митологии ние можем да се натъкнем на един мит - мита за великата Богиня-Майка (5). В нашата съвременност това е останало в абстрактното понятие за Майката-Природа. Но в дълбоката древност, когато човечеството все още не беше загубило своето първично ясновидство, Майката-Природа далеч не беше някакво абстрактно понятие, а с това име древните хора имаха в предвид едно живо духовно същество. Но кое е това духовно същество?

Ние знаем, че нашата Земя е четвъртото планетарно въплъщение, или състояние, на нашата планета. Преди да се превърне в нашата настояща Земя, нашата планета е преминала през степените на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна. В езотерично-християнски смисъл на Стария Сатурн доминира принципът на Отеца, на Старото Слънце - този на Сина, а на Старата Луна - принципът на Светия Дух. И докато принципът на Отеца винаги се е свързвал със сътворението, или с мъжкото, творческото начало, с активността, то Светият Дух винаги се е свързвал с приемането, с пасивното начало, както и с мъдростта. Защото както можем да наблюдаваме това непосредствено в околния свят, мъдростта е нещо, което ние научаваме от света; това не е нещо, което извира от самите нас. Мъдростта идва към нас от целия свят, от целия Космос, и едва тогава ние можем да я превърнем във вътрешно съдържание на своите души. В известен смисъл ние приемаме пасивно мъдростта, което е свързано с женския, а не с мъжкия принцип.

И понеже на предишното въплъщение на нашата планета, Старата Луна, господстващият и определящ принцип беше този на Светия Дух, Старата Луна в хода на своето развитие се превърна в една планета, проникната изцяло от божествената мъдрост на Светия Дух. По тази причина ние често говорим за Старата Луна като за "Космоса на Мъдростта", а за нашата Земя - като за бъдещ "Космос на Любовта". На Старата Луна всички същества бяха проникнати от една божествена мъдрост, и днес - на Земята - ние можем да намерим тази божествена мъдрост в цялата природа, която ни обкръжава, в днешните природни царства. Ако насочим своя поглед към изключително мъдрото и сложно устройство на едно растение, на едно листо, дори само на една клетка - а да не говорим за безкрайното съвършенство на човешкото физическо тяло - ние можем да породим в своите души едно усещане за тази божествена мъдрост.

Един друг аспект на мъдростта, от която е проникната днешната природа, е факта, че в нея по един своеобразен начин живеят онези духовни Същества, известни в Библията и в езотеричното Християнство като Елохими. Именно тези Същества, наричани още Духове на Формата, са сътворили нашата днешна планета, нашата настояща Земя. И както най-низшият член на човешкото същество е физическото тяло, на Ангелите - етерното тяло, на Архангелите - астралното тяло, а на Архаите - Азът, така и най-низшето тяло на тези възвишени духовни Същества е Духът-Себе, отражението на Светия Дух в отделното духовно същество. И Духът-Себе на тези Същества живее в земната природа, в мъдростта на земните природни царства, и там ние можем да я намерим със своето земно съзнание.

По тази причина в древните митологии и религия под Богинята-Майка се имаше в предвид точно принципът на Светия Дух, ръководещ на Старата Луна, а под Майката-Природа - божествената мъдрост, с която Духът беше проникнал цялата земна природа. В един по-широк смисъл, с тези понятия се имаше в предвид цялото наследство на миналото, включително и онова, което човекът получи като дар от предишните планетарни състояния на Земята - а именно, своето физическо, етерно и астрално тяло. И тук, на Земята, към тях той трябваше да прибави своя Аз, едва тук, на Земята, трябваше да се роди човешкият Аз. Към цялото наследство на миналото човекът трябваше да прибави нещо ново - и това нещо беше раждащият се човешки Аз, четвъртият член на човешкото същество, който впоследствие да стане носител на Любовта и чрез който Земята да се превърне в "Космос на Любовта", и като такава да премине в следващото си планетарно въплъщение, Бъдещият Юпитер, който - по същия начин както днес земната природа е пронизана от божествената мъдрост - ще бъде целият проникнат от една Божествена Любов. Космосът на Любовта ще се роди от Космоса на Мъдростта.

В Християнството всичко това премина в образа на Дева Мария, носеща Младенеца на ръце. Древната Богиня-Майка се превърна в Богородица - образ на Мъдростта (Светия Дух), от която трябва да се роди Любовта (Христос). От друга страна Дева Мария е символ на трите човешки тела, получено като наследство от миналото, а малкото дете символизира раждащият се човешки Аз. Защото Христос е космическия носител на Аз-принципа, онова Същество, което е "Аз съм" на целия Космос, и дори за което единственото правилно наименование е "Аз съм" - всяко друго наименование е условно. Така рождественската имагинация на Богородица с малкия Исус на ръце е израз на раждането на Аза в човешкото същество.

Но ние знаем, че в началото в Земното развитие, в древната Лемурийска епоха, се случи онова събитие, известно в библейските традици като Грехопадение. Тогава луциферическите сили се намесват в астралното тяло на човека, а по-късно, през Атлантската епоха, се намесват и ариманическите. И тези сили постепенно замъглиха погледа на човеците към духовния свят, те помрачиха тяхното съзнание до такава степен, че когато пред тях се изправи самият космически носител на Аз-принципа, въплътен в едно човешко тяло, когато пред тях се изправи самото Христово Същество, те не Го познаха изобщо, те не познаха Същността, която стоеше пред тях. Евангелистът Йоан говори за това с думите "Дойде у Свои Си, и своите Го не приеха" (6). Тогава хората не познаха онова Същество, благодарение на което те изобщо можеха да съществуват и да се нарекат "човеци" - "Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало" (7). Защо това можа да се случи, как човешкото съзнание бе постепенно помрачено до такава степен от противодействащите сили, че да не познае олицетворението на самата човешка същност?

Това бе възможно само защото след Грехопадението в човешкото астрално тяло проникнаха луциферическите сили, и от там - от астралното тяло - те проникнаха в човешкия Аз, и постепенно - стремейки се да завладеят този Аз - те насочиха една "част" от него към земното, към материалното, към злото. И тази част можем да наречем "низш Аз" на човека, в който проникна егоизма, но само така можеше човекът да се издигне до свободния избор между добро и зло. Но останалата "част" от Аза, която остана незасегната от луциферическите сили, и която можем да наречем "Висш Аз" на човека, която след Мистерията на Голгота е идентична със самия Христос, в нея остана първоначалният, божествено-човешки Аз, идентичен със самата божествена същност. Така в човешкото същество се обособиха от една страна низшият Аз, насочен към астралното тяло и егоизма, както и към материалния свят, и от друга Висшият Аз, запазил в себе си първоначалната божествена чистота на Азовата същност отпреди Грехопадението, и насочен към Духа-Себе и към духовния свят. В Евангелието на Йоан това е прекрасно изразено с думите "И светлина в мрака свети, и мракът я не обвзе" (8).

Космическият праобраз на това положение на нещата е на второто планетарно въплъщение на нашата планета, на Старото Слънце, когато ние намираме Христос и Луцифер редом един от друг, "като братя". И едва в хода на Старото Слънце техните пътища поемат в различни посоки. Защото към тях - от безкрайността на Космоса - се излива светлина, и докато Луцифер заграбва светлината за себе си - което фактически е праобраза на гордостта и егоизма - то Христос жертвено разлива светлината към целия свят, към всички духовни същества - което е праобраз на жертвата (9). И в скулптурната група "Представителят на човечеството" на Рудолф Щайнер прекрасно е показано как крилете на Луцифер се затварят около него, затваряйки светлината вътре в него, докато Христос - в жест на отваряне, на даряване - жертвено излива светлината към висините и дълбините на Битието.

И вътре в човешкото същество ние можем отново да намерим повторение на този процес - ние намираме низшия Аз на човека, пронизан от Луцифер, и поради това Рудолф Щайнер казва, че цялото човешко мислене, цялото земно съзнание на човека носи луциферически отенък (10). Но дълбоко в човешкото същество ние намираме и Висшия Аз на човека, който след Мистерията на Голгота е проникнат и идентичен със самото Христово Същество. Така както Христос и Луцифер стояха като братя на Старото Слънце, така днес те също стоят "като братя" вътре в човешкото същество - Луцифер като негов низш Аз, Христос като негов Висш Аз, защото всичко, което се случва във Вселената, намира своето отражение в човешкото същество.

И в библейските традиции това е прекрасно изразено в една легенда - в легендата на Кайн и Авел - в легендата за братоубийството. Както знаем, Кайн е земеделец - той оре земята, променя материалния свят, работи на физически план - това е низшият Аз на човека, роден от потъването му в материалния свят. Напротив, Авел е скотовъдец, пастир, той взема на готово даровете на природата - без да я променя, в известен смисъл стоейки настрана от нея (11). Авел е образът на Висшия Аз на човека, непомрачен от потъването му в материалния свят. Но Кайн и Авел са "братя", те са двете страни на едно цяло. Но даровете на Кайн са отхвърлени от Бога - защото това са плодове, родени от земния свят и от низшия Аз; те са чужди на Божествената Същност, докато дарът на Авел е приет - защото Висшият Аз е сроден с божественото. И тогава Кайн убива Авел - земното съзнание взема връх над духовното, низшият Аз на човешка измества напълно висшия и от този момент нататък човекът окончателно отправи своя поглед към физическия свят и забрави за духовния. Духовното съзнание в него бе убито. И думите на Кайн "Нима съм пазач на брат си?" всъщност са думи на низшия Аз, които означават: "Нима трябва да ме е грижа за моя висш Аз, за моя божествен първообраз? Нима трябва да ме е грижа за Христос в мен?" Това е бунтът на Кайн срещу Йехова - и в розенкройцерската "Легенда за Храма" Кайн е наречен син на Луцифер, а Авел - син на Йехова (12).

Така пред нас се разкриват диаметрално противоположните принципи, действащи в древното, предхристиянско човечество - принципът на Божественото, на Христос-Йехова, проявяващ се най-ясно под формата на Закона на Мойсей, на законите на древноеврейския народ, и принципът на Луцифер, даряващ на човешкото същество свободата, но в същото време подтискайки божествената същност в него. И душите на древните хора, предхристиянските души, са се чувствали като "разпънати на кръст" между тези два принципа, между принципите на Йехова и на Луцифер - между духовния свят от едната страна, и свободата и земното съзнание от друга. И това трагично положение бе преодоляно едва чрез Мистерията на Голгота, когато делото на Луцифер бива превърнато от Христос в добро, и когато тези два противоположни принципа се уравновесяват - свободата вече не противоречи на Божията Воля, и Аз-съзнанието вече може да се устреми правомерно към духовния свят. (13) До преди това, за да навлезе в духовните светове, от окултния ученик се изискваше да се откаже своето Аз-съзнание. Но Христос даде възможността за един нов път към духовния свят - пътят на Аза - и тогава "нощният мрак беше преодолян" (14) - беше превъзмогнат мрака от загубата на Аз-съзнанието при навлизането в духовните светове.

И на Мистерията на Голгота всъщност ние виждаме повторение на древната легенда за Кайн и Авел, повторение на братоубийството, описано в началото на Библията. Както някога Кайн уби своя брат Авел, така и сега Луцифер уби своя брат Христос. Във филма "Страстите Христови" прекрасно е показано как през тълпата, викаща пред Пилат "Разпни Го, разпни Го", се промъква Луцифер. Бе извършено още едно братоубийство, но този път убитият преодоля смъртта. Христовото Възкресение върна на човечеството възможността да намери отново и съзнателно своя Висш Аз. Светлината на Възкръсналия повече не можеше да бъде помрачена, и както в бъдеще Луцифер ще се превърне в истински "носител на светлината" (15) , в големия носител на Христовата светлина и ще дари човечеството с разбирането за Христос, така и низшият Аз ще бъде съзнателно преобразуван от човека в истински носител на Висшия Аз и на Духа-Себе. Ето така, ръка за ръка, се извършват човешката и космическата еволюция, и редом с човека се развива и Космоса.

Но нека отново насочим душите си към онзи момент, когато Христос Исус е изправен пред Пилат Понтийски, а тълпата крещи "Разпни Го, разпни Го" (16). Тогава всъщност хората, искащи Христовото разпятие, отричат своята собствена човешка същност, отричат това, което ги прави хора във висшия смисъл на думата (17). За това ни свидетелстват думите на Пилат "Ето Човекът" (18) - в тази сцена ние виждаме Христос Исус като един истински представител на човечеството, на онова човечеството, каквото то трябва да стане в неговата божественост същност. И ние можем да се запитаме: каква ще бъде съдбата на онези, които отхвърлят Христос, които и до днес скандрат - може би без изобщо да го съзнават - "разпни Го, разпни Го"?

Ние знаем от Духовната Наука, че разликата между човека и животното всъщност се състои в следното: животното тук, на физически план, е съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Човекът, освен тези три тела, има също така и четвърти принцип - той притежава своя Аз. И именно Азът е това, което различава човека от животното. И в едно далечно бъдеще, което обаче се подготвя още днес, онези хора, които не развиват своя Висш Аз, които не проникват себе си с Христовия Импулс, онези хора, които отхвърлят Христос от своята душа, под атаките на азурическите същества ще загубят своя Аз и ще възпроизведат отново животинската форма - защото губейки своя Аз, те ще се превърнат в същества с физическо, етерно и астрално тяло, т.е. в животни (19). Но докато на Старата Луна животинската форма е била правомерна и навременна в човешката еволюция, то сега - най-вече поради това, че астралното тяло ще бъде пронизано от луциферическите сили, а етерното тяло - от ариманическите сили - тази нова животинска форма ще бъде неправомерна. И хората, които не намерят своя път към Христос, които съзнателно - в хода на своите прераждания - отхвърлят Христовия Импулс, ще възпроизведат отново животинската форма, или това, което в Апокалипсиса на Йоан е наречено образа на "Звяра" (20). Защото звярът олицетворява именно най-лошите черти на едно животно - олицетворява насилието, жестокостта, злобата, омразата - и това всъщност е анти-човечност, анти-Азовост.

И през XX век по най-ужасяващ начин човечеството стана свидетел на едно проявление на тъмните сили, което загатва за онова тежко бъдеще, което очаква човешките души, които не приемат Христовия Импулс. Става въпрос за Втората Световна Война, за ужасите на концлагерите и на геноцида, за ужасите на войната. Един малко известен момент в биографията на Адолф Хитлер е, че в навечерието на Коледа 1907 год. неговата майка умира от рак - и от тогава Адолф Хитлер намразва религията и Християнството от дъното на душата си. Призивът "разпни Го, разпни Го" се повтори още веднъж, този път в душата на един човек, който щеше да промени света. И в последвалите събития, в ужасните кръвопролития на Втората Световна Война, ние виждаме как хитлеризмът потъпква всяка човечност, всяка хуманност. Омразата в душата на Адолф Хитлер от омраза към Християнството се превърна в омраза към християнските ценности, я омраза към човешкия Аз, в отричане на всяка човечност, в отричане на всичко, произлизащо от Висшия Аз на човека, на всичко произлизащо от Христос. В хитлеризмът се прояви една анти-човечност, в пълна степен една анти-Азовост - и човечеството става свидетел на пълното проявление на една идеология на Звяра, на една идеология, основана на омраза към Христовия Импулс и към човешкия Аз.

И днес ние виждаме как човечеството постепенно се изправя пред опасността от изгубването на всяка човечност - не по грубия път на хитлеризма, а по един далеч по-фин и неуловим начин. Защото, ако отравим своя поглед към начина на живот на огромната част от нашите съвременници, ако се опитаме да вникнем в целите и насоката на техния живот, ние с болка установяваме, че техният живот - по своето духовно естество - все повече се приближава към един животински начин на живот. Защото нашите съвременници живеят главно за три неща: да се прехранват, да създадат поколение и за да си доставят удоволствия. Но така живее също и едно животно! Точно това прави и едно животно в своето земно съществуване тук, на физически план.

И в това ние виждам трагичните резултати от факта, че преди близо век и половина човечеството възприе Дарвиновата теория за произхода на човека - че човекът произлиза от животното и по своето вътрешно естество е едно високо развито животно. Общоприетият начин на живот днес може да се нарече "практически дарвинизъм", дарвинизъм в действие. Докато беше една теория, която живееше само в главите на хората, дарвинизмът далеч не беше толкова опасен. Едва сега, приложен на практика, ние виждаме до какво ще доведе той човечеството, ако не намери противовес в духовния светоглед на Гьотеанизма. Защото ако Дарвин е символът на материалистичната наука - а практическите резултати на Дарвиновата теория вече са пред нас с всички си тежки последствия - то Гьоте е символът на идеалистичната наука, на Духовната Наука. Днес човечеството трябва да премине от Дарвинизъм в Гьотеанизъм - ако иска да намери път към своя Висш Аз и към Христос.

Защото човечеството постепенно губи всичко висше човешко - губи идеалите, губи социалността, а онзи процес, започнал от края на XIX век, а именно масовото въвеждане на клишета в литературата (21), в пресата, в медиите, и дори - което е най-трагичното - в религията и в мисловния живот, днес достига своя апогей. За живота и за света е вече практика да се говори са празни думи, с клишета. Колко трагично е когато чуваме някой да говори за религия, но със сърцето си чувстваме как неговите думи са едни заучени фрази, зад които не стои нито дълбоко разбиране, нито дори едно дълбоко изживяване в неговата душа - всичко е само думи, думи, думи. Но зад тези думи не стои дълбокия смисъл, който би трябвало те да съдържат, а стоят слабите мисли, мислите, родени от луциферизираното земно съзнание, онези мисли, на които им липсва реалност, на които им липсва реалната сила на Духа (22). И така човечеството постепенно потъва в една луциферическа илюзия, в едно бягство от реалността на Духа, в една празна илюзия, че думите, с които хората говорят за живота, имат някакъв смисъл.

Днес например често се говори за идеали, за това, че на хората им липсват идеали. Всъщност това не е точно така. Проблемът не е в липсата на идеали; проблемът е в липсата на Христос в тези идеали. Защото, ако не бъдат проникнати от Христос, в нашите идеали нахлува Луцифер, и ги превръща в нещо, което има смисъл само и единствено за самите нас - но не и за света. За цялото човечество, за цялата Земя, тези идеали нямат смисъл, и се превръщат в наша собствена илюзия. И само Христос е онзи, който може да превърне тези идеали в плодотворни зародиши за бъдещето, само Христос може да извади тези идеали от луциферическата илюзорност и да ги превърне в реални духовни сили, да ги превърне в една духовна реалност (23).

Така човечеството днес стои пред тласъка към животинското начало, зад който стои Ариман. На него то се опитва да противопостави някакви идеали, но всъщност зад тези идеали стои не друг, а Луцифер. И единствено чрез Христос човечеството може да намери верния път между двете злини, дебнещи неизменно за всяка възможност да го отклонят от правилния му път към духовния свят. Днес човешката душа повече от всякога има нужда да намери Христос, всъщност може да се каже, че най-важното за всяка човешка душа е да намери някаква връзка с Христос (24).

И предстоящият коледен празник ни насочва към раждането на Висшия Аз в човека, към раждането на Христос в човешката душа. Защото целият период на Адвента всъщност трябва да бъде едно преодоляване на низшия човешки Аз. Периодът на Адвента се намира изцяло под знака на Стрелеца - а праобраза на Стрелеца в древногръцката митология е кентавърът - получовек-полукон. В него ние намираме низшата човешка природа, тласкаща го надолу към животинското, и висшата човешка природа, устремена към Духа-Себе и към духовния свят. Знакът на Стрелеца и периодът на Адвента ни насочват към преодоляване на низшия Аз и укрепване на Висшия Аз вътре в нас, за да може на Рождество вътре в нас да се роди едно свято дете, да се роди съзнанието за Христос и за истинската ни човешка същност. Защото както Великден е празник на Отеца и на физическото тяло, Йоановден - на Сина и на етерното тяло, а Михаиловден - на Светия Дух и на астралното тяло, то Рождество е празника на човека и на човешкия Аз, на Висшия човешки Аз, който "струи в самия човек - не той самия, а Христос в него" (25).

Но Коледа е също така и празник на раждането, на детето, на новия живот, на бъдещето. Ние повече не можем да се уповаваме на старите принципи; още преди повече от век цялото наследство на миналото вече е изчерпало своя потенциал, и импулсите, от които ние трябва да черпим своето вдъхновение, трябва да бъдат съобразени с настоящето, с новото пришествие на Христос в етерния свят на Земята. Днес пред нас стои отговорността за разбиране на настоящето, както и необходимостта да гледаме напред към бъдещето, колкото и неясно да е то. Защото, ако сме приели в себе си Христовия Импулс, ако сме устремили душите си към едно истинско и дълбоко разбиране на Христос, ние можем да се надяваме, че колкото и да нараства мракът, "Христос ще излее светлина във всеки мрак на непосредственото настояще" (26). Защото Коледния призив не е "Днес Христос се роди", коледният призив е "Днес се ражда Христос", "днес Христос се ражда в човешките души". Коледният призив е отправен към настоящето и към бъдещето, а не към миналото. Днес Христос трябва да се роди в нашите души, в нашия Аз. И нека това бъде едно истинско вътрешно рождество за всеки един от нас - да, за всеки един от нас.

Бележки

1. Основното съдържание на настоящoтo изложение бе изнесено пред група "Михаелова ковачница" във Варна на 3 декември 2005 год. и пред антропософската група в Пловдив на 7 декември 2005 год.
2. Сергей Прокофиев - "Кръговратът на годината като път на Посвещение", гл. "Мистерията на Адвента като Мистерия на Натановата Душа"
3. Рудолф Щайнер - "Въведение към Мистерията на Голгота" (GA-152), лекция от 7 март 1914 год. във Форцхайм.
4. Рудолф Щайнер - "Въведение в Тайната Наука" (GA-13), гл. "Същност на човека".
5. Например Гея в древногръцката митология.
6. Йоан 1:11. Според превода на Емил Бок думите са "До аз-човеците дойде Той, но аз-човеците не Го приеха".
7. Йоан 1:3. Според превода на Емил Бок думите са: "Всичко чрез него стана, и нищо от това, което е станало, не е станало освен чрез Словото."
8. Йоан 1:5. Според превода на Емил Бок: "И Виделината светеше в тъмнината, а тъмнината не я прие в себе си."
9. Рудолф Щайнер - "Човекът в светлината на окултизма, теософията и философията" (GA-137), лекция от 12 юни 1912 год. в Кристияния (Осло).
10. Виж Рудолф Щайнер - "Мисията на Архангел Михаел" (GA-194)
11. Рудолф Щайнер - "Легендата за Храма. Свободното масонство и сродни окултни движения" (GA-93), лекция от 10 юни 1904 год. в Берлин.
12. Рудолф. Щайнер - "Легендата за Храма. Свободното масонство и сродни окултни движения" (GA-93), лекция от 4 ноември 1904 год. в Берлин.
13. Рудолф Щайнер - "Езотерична Космология" (GA-92), лекция от 13 юни 1906 год.
14. Рудолф Щайнер - "Медитацията на Основополагащия Камък"
15. Виж Сергей Прокофиев - "Окултното значение на прошката", гл. "Особеното значение на изкуплението на Луцифер в наше време".
16. Йоан 19:6
17. Рудолф Щайнер - "Христос и човешката душа" (GA-155)
18. Йоан 19:5
19. Рудолф Щайнер - "Апокалипсисът на Йоан" (GA-104), лекция от 24 юни о1908 год. в Нюрнберг.
20. Рудолф Щайнер - "Апокалипсисът на Йоан" (GA-104), лекция от 27 юни о1908 год. в Нюрнберг.
21. Рудолф Щайнер - "Младежки педагогически курс" (GA-217), лекция от 3 октомври 1922 год.
22. Рудолф Щайнер - "Младежки педагогически курс" (GA-217), лекция от 3 октомври 1922 год.
23. Рудолф Щайнер - "Христос и човешката душа" (GA-155).
24. Вирджиния Сийз - "Януарските дни на младежта", януари 2005 год. в Дорнах.
25. Виж бележка 3.
26. Виж бележка 3.