Въведение в Тайната Наука

Развитието на света и на човека

Глава от книга

GA-13

превод от немски: Димо Даскалов и Димитър Димчев

От досегашното изложение стана ясно, че човешкото същество е изградено от четири съставни части: физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз; Азът работи в другите три съставни части и постепенно ги променя и преобразява. Чрез това преобразяване, на една по-ниска степен възникват: Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа. На една по-висша степен възникват: Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. Тези съставни части на човешката природа се намират в най-различни и сложни връзки с целия Космос. Развитието на тези съставни части е неразделно свързано с развитието на Космоса. Напредвайки в това развитие, ние успяваме да хвърлим поглед и в дълбоките тайни на човешкото същество.

Ясно е, че човешкият живот е в непосредствени връзки с местоживеенето и цялата обкръжаваща човека среда. Днес дори официалната наука, анализирайки събраните данни, е стигнала до възгледа, че самата Земя, обиталището на човека, е минала през едно продължително развитие. Тя посочва такива състояния от планетарната еволюция, по време на които човекът, в неговата днешна форма, още не е съществувал на нашата Земя. Тази наука показва как от елементарното културно равнище, човечеството бавно и постепенно се издига до днешните отношения. Следователно, дори официалната наука стига до убеждението, че съществува връзка между човека и него вия небесен дом, Земята.

Науката за Духа - както още бихме могли да наричаме свръхсетивното познание или "Тайната Наука" - проследява тази връзка с помощта на познание, което черпи своите данни от един по-различен вид възприятия, допълнително изострени чрез духовните органи. Тя проследява човека в хода на неговото развитие, само че в обратната посока и установява, че истинската духовна същност на човека минава през цяла поредица от съществувания на тази Земя. Духовното изследване стига до един период от далечното минало, когато духовната същност на човека за пръв път навлиза във външния физически свят. Още от първото земно въплъщение "Азът" започва своята дейност в трите тела - астралното, жизненото и физическото. След това Азът пренася плодовете от тази си работа в следващия живот.

Когато в хода на ретроспективното наблюдение стигаме до този момент, виждаме, че при своето идване "Азът" заварва определено състояние на Земята, при което астралното, жизненото и физическото тяло са вече развити и се намират в сложни взаимни връзки. Така "Азът" за пръв път се свързва с едно същество, което се състои от тези три тела. От сега нататък той участвува в развитието на трите тела. По-рано те съществуваха без такъв човешки Аз; сега обаче Азът се присъединява към тях.

Възникват и други въпроси: Как трите тела стигат до такава степен от развитието си, при която могат да приемат "Аза" в себе си? Как възниква самият Аз? Как постига той способността да работи в тези тела? За да отговори на тези въпроси, Науката за Духа трябва да насочи своите изследвания още по-назад в миналото.

Впрочем, отговорът на тези въпроси е възможен само, ако проследим развитието на планетата Земя в духовно научен смисъл. Подобно изследване ни отвежда до самото начало на нашата планета. Наблюденията, които се опират само на физически възприеманите факти, изобщо не могат да стигнат до каквито и да е изводи, отнасящи се до началния период на Земята. Често сме свидетели на предположението, че материалната Земя е възникнала от една първична мъглявина. Не влиза в задачите на тази книга да се занимава с подобни твърдения. Защото духовното изследване взема под внимание не просто физическите процеси на планетарната еволюция, а преди всичко скритите зад тях духовни причини. Ако имаме пред себе си човек, който повдига едната си ръка, това движение може да пробуди два вида размишления. В единия случай ще бъде проучен механизма на ръката и на целия организъм, за да бъде описан процесът от чисто физическа гледна точка. В другия случай, наред с това, движението на ръката може да бъде обхванато и с духовен поглед, който прониква в самите душевни предпоставки за посоченото действие. По същия начин обученият духовен изследовател вижда зад сетивно-физическите процеси на света съвсем други, духовни процеси. За него всички метаморфози на материята са откровения на духовни сили, скрити зад веществата. В своето ретроспективно изследване на Земята и нейния живот, този човек стига до една точка от развитието, когато материалният свят се появява за пръв път. Тук той вижда как материалният свят възниква от духовния свят. Зад тази точка от развитието, духовното изследване открива само духовни процеси, които в хода на времето един вид бавно се сгъстяват. Все едно, че имаме съд с вода, в който след постепенно изкуствено охлаждане, започват да се образуват парченца лед. Виждаме как от това, което преди беше само вода, сега се сгъсти ледът; по сходен начин - но на една по-висока степен - духовното наблюдение може да проследи как от едно предхождащо духовно състояние, като че ли се сгъстяват материалните неща, процеси и същества.

Физическата планета Земя се е развила от една мирова, космическа духовна същност; и всичко, което е материално свързано със Земята, възниква като един вид сгъстяване на тази духовна същност. Обаче не трябва да си представяме, че на времето целият духовен свят се е превърнал в материален; а че в последния винаги могат да се от крият само метаморфозирали части от първичния духовен свят. Духовният принцип остава решаващ дори и по време на физическите периоди от развитието.

Естествено, онзи начин на мислене, който се опира само на сетивните физически процеси и на логично произтичащи те от тях следствия, не е в състояние да се произнесе по въпросите на Духа. Нека да си представим, че едно същество би имало само такива сетива, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът. За подобно същество водата не би съществувала; то ще възприеме водата едва тогава, когато тя се превърне в лед. Така и за един човек, разчитащ само на физическите сетива, духовните сили зад планетарните процеси остават невидими и скрити. Когато такъв човек тръгва от физическите факти и разсъждава логически за древните състояния на Земята, той стига само до онази точка от развитието, при която духовният свят вече се е сгъстил и материята е вече налице. Споменатият начин на мислене не вижда нито предхождащия духовен свят, нито скритите в материята духовни сили.

За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга. Тук само ще споменем, че за духовното изследване не са изчезнали дори и събитията от най-далечното минало. Когато едно същество стига до телесно съществуване и настъпи физическата смърт, тогава с тялото изчезва и материята, веществата. Не по същия начин "изчезват" и духовните сили, които са изградили това тяло. Техните следи, техните точни отражения остават в духовните основи на Космоса. Ако човек постигне онази степен, която му позволява зад външния, да възприема и невидимия свят, най-после той се изправя пред една величествена духовна панорама, в която са отбелязани всички минали събития на света. Тези непреходни следи от всички духовни процеси ще наричаме "Акашова хроника", като в случая "Акаша" означава трайната духовна същност на мировите събития, за разлика от преходните форми на видимите процеси и събития. Отново ще повторим, че изследвания в свръхсетивните области на съществуването могат да се правят само с помощта на духовните възприятия, в случая - само с "четенето" в "Акашовата хроника". Тук важи същото, което вече казахме за подобни неща в тази книга.

Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост. В следващите страници ще опишем състоянията през които - според свръхсетивното познание - е минала Земята в хода на своето развитие. Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес. Когато човек разглежда видимия свят с помощта на сетивните възприятия, и после се запознава с данните на свръхсетивното познание, простиращи се до най-далечното минало, при едно наистина безпристрастно и обективно мислене, той може да заяви: Най-напред това, което свръх сетивното познание съобщава, е напълно логично; второ, ако приема свръхсетивното изследване за вярно, аз мога да разбера защо външният свят е стигнал до формите, които има днес. В този смисъл, когато говорим за "логика" не смятаме, че едно описание на свръхсетивното изследване не би могло да съдържа логически грешки. За "логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят. Както тук изискваме логика при едно описание, въпреки че отделен автор лесно може да изпадне в логическа грешка, така стоят нещата и при свръхсетивното изследване. Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способността за здраво мислене. Обаче по принцип, срещу правилната логика, приложена в свръхсетивното изследване, не може да има никакви възражения. Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата "кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане. Тук следва да имаме предвид още нещо: изследователят на свръхсетивните области, преди да се приближи до духовните светове, трябва да си изгради цялостен възглед за тези светове тъкмо с помощта на логиката; и не на последно място като се убеждава, че приемайки данните на Тайната Наука за достоверни, целият сетивно-възприемаем свят става за него напълно разбираем. Ако се пренебрегне споменатата подготовка, всяко изживяване в свръхсетивния свят се превръща в едно несигурно или дори опасно напипване. Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се говори за пътя, към свръхсетивното познание.

Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо събитие, без да може да го види. Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дейност. Един сетивен факт не може чрез самия себе си да ни въведе в свръхсетивните процеси. Ако обаче мисленето бъде приложено върху описанията на свръхсетивните процеси, тогава то чрез самото себе си просто враства в свръхсетивния свят. Ето защо най-добрият път за постигане на свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с мисълта това, което свръхсетивното познание изнася за висшия свят. Такова мисловно проникване в свръхсетивния свят е свързано с най-голяма яснота. Дори има направление в духовнонаучния подход към света, според което това мислене е най-здравото и естествено начало на всяко духовнонаучно обучение.

Разбира се, в тази книга не се посочват всички подробности, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята. Далеч от подобно намерение бяхме още, когато споменахме, че скритите сили могат да бъдат издирени навсякъде в техните видими действия. Напротив, всичко в света може да стане ясно и понятно, само ако човек го разглежда в светлината на Тайната Наука. В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили.

* * *

Ретроспективното духовно-научно изследване на Земното развитие ни отвежда към едно чисто духовно състояние на нашата планета. Ако обаче проследим развитието още по-назад, ще открием, че това духовно състояние вече е преминало един период на физическо въплъщение. Така ние стигаме до едно предишно физическо въплъщение на нашата планета, което по-късно преминава в духовно състояние, а след това отново добива материална форма и се превръща в сегашната Земя. Следователно нашата Земя е една преродена древна планета. Обаче Тайната Наука може да стигне още по-нататък. И тогава тя открива, че целият този процес се е повторил още два пъти. С други думи, нашата Земя е минала през три планетарни състояния,разделени от междинни периоди на чисто духовно съществувание. И колкото по-назад във времето проследяваме поредните въплъщения на Земята, толкова по-фина и по-фина става материята.

Спрямо следващите описания лесно може да се възрази: как може един здрав разум да приеме толкова безкрайно отдалечени планетарни състояния, за които се говори тук? Следва да припомним, че за този, който съумява да вникне в днешните скрити зад сетивния свят духовни сили, живото обгръщане на дори така безкрайно отдалечените еволюционни периоди, не е нещо невъзможно. Разбира се, ако човек отхвърля присъствието на духовни сили във видимия физически свят, разискването за каквото и да е развитие, е нещо безсмислено. Ако обаче ги приема, той може да погледне от съвременната епоха към предишните планетарни състояния, също както в изгледа на петдесетгодишния човек ние откриваме нещо от едногодишното дете. Но, може да се възрази, между петдесетгодишния човек и едногодишното дете има всевъзможни междинни степени. Това е вярно, но то е вярно и за развитието на духовните сили. Ако човек стигне до правилни изводи в тази област, той вижда също, че сега разбира: за прецизното наблюдение на съвременния свят, включващ в себе си и духовните сили, наред с постигнатите вече степени на съществуванието, са запазени и периоди на развитието, характерни за миналото. Така в нашия пример наред с петдесетгодишния човек съществуват и едногодишни деца. Ако човек успее да разграничи в качествен и хронологичен смисъл отделните периоди от развитието на Земята в съвременните събития, той ще може да вижда и събитията от прадалечното минало.

Човекът е развил формата, в която го виждаме днес, едва през четвъртото планетарно въплъщение на нашата Земя. Най-същественото в тази форма е, че човекът е изграден от четири съставни части: физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. Тази форма не би могла да се появи, ако не би била подготвена в хода на едно продължително развитие. Подготовката бе извършена благодарение на това, че в предишните планетарни въплъщения се развиха Същества, които от сегашните четири съставни части, притежаваха само три: физическо тяло, жизнено тяло и астрално тяло. Тези Същества, които в известен смисъл можем да наречем предшественици на човека, все още не притежаваха никакъв "Аз", обаче те бяха развили другите три тела до такава степен, че тези тела узряха за възможността да приемат по-късно "Аза" в себе си. Така в предишното планетарно въплъщение, предшественикът на човека беше достигнал определена зрелост на своите три тела. По-късно този етап премина в едно чисто духовно съществувание. После от това духовно съществувание възникна новото физическо планетарно състояние, а именно сегашната Земя. В него се съдържаха като един вид зародиши, узрелите предшественици на човека. Благодарение на обстоятелството, че цялата планета беше преминала през един духовен период и сега притежаваше съвсем нов облик, тя можеше да предложи на съдържащите се в нея зародиши е физическо, жизнено и астрално тяло не само възможността да стигнат върха на своето развитие, но и нещо друго: след като са превзели този връх, да се издигнат над себе си чрез приемането на Аза.

И така, развитието на Земята се разделя на две части. През първия период самата Земя се появява като превъплъщение на предишното планетарно състояние. Това повторение обаче - поради междувременно настъпилия чисто духовен период - се намира на по-висока степен от предишното въплъщение. Така Земята носи в себе си зародишите на човешките предшественици от предишната планета. Първоначално тези зародиши се развиват до онази висота, до която бяха стигнали по-рано. В този момент приключва и първият период от Земното развитие. Но сега, поради своята по-напреднала степен от развитието си, Земята довежда зародишите до една още по-висока точка, а именно до приемането на "Аза". Вторият период от земното развитие е разгръщането на Аза във физическото, жизненото и астралното тяло.

Както чрез Земното развитие човекът е издигнат до една по-висока степен, същото важи и за по-ранните планетарни въплъщения. Защото част от човека вече е съществувала още при първото от тези въплъщения. Ето защо истинска светлина за разбирането на човешкото същество ще имаме едва след като проследим неговото развитие чак до първото от споменатите планетарни въплъщения.

Свръхсетивното изследване нарича това първо планетарно въплъщение на нашата Земя с името "Сатурн", второто отбелязва като "Слънце", третото - "Луна", а четвъртото е днешната "Земя". Трябва най-строго да изтъкнем, че засега тези наименования не бива по никакъв повод да се свързват с едноименните планети от нашата слънчева система. Тук Сатурн, Слънце и Луна са имена от предишни форми на развитието, през които е минала Земята. В какви отношения са тези отдавна преминали светове с небесните тела от днешната слънчева система, ще разгледаме в следващите глави от книгата. Тогава ще научим и защо са избрани точно тези имена.

Описанието на посочените планетарни въплъщения може да бъде направено само в кратко и стегнато резюме. Защото събитията, Съществата и техните съдби на Сатурн, Слънцето и Луната са в действителност също толкова разнообразни и сложни, както и на самата Земя. При това, в описанията могат да бъдат посочени само отделни и характерни черти на тогавашните отношения, за да си представим нагледно как са възникнали поредните въплъщения на Земята. Нека помним, че колкото по-назад се връщаме в миналото, толкова по-различни стават тези състояния и все по-малко приличат на това, което имаме днес. Те могат да бъдат описани с представите, взети от съвременния свят. И все пак, когато например говорим за светлина, топлина и други, при тези далечни епохи, да не изпускаме предвид, че това далеч не са онези явления, които днес определяме като светлина и топлина. Въпреки това, подобно наименование е правилно, защото пред изследователя на духовния свят се изправя нещо от миналите периоди на развитие, от което са произлезли съвременната светлина, топлина и т.н. А този, който вниква в нашите описания, ще съумее да извлече от самите връзки между тези неща, онези представи, с които да си изгради характерните образи и символи за събитията, разиграли се в прадалечното минало.

Впрочем тази трудност значително нараства за описанията на онези планетарни състояния, които предхождат Лунното въплъщение. По време на Лунното въплъщение бяха в сила все пак такива отношения, които са подобни на земните. И който се опитва да опише тези отношения, в тяхното сходство със съвременните земни отношения, ще открие сигурни опорни точки, за да изрази в ясни представи своите свръхсетивни възприятия. Обаче не е така, когато описваме развитието на Сатурн и на Слънцето. Това, което сега се разиграва пред погледа на ясновидеца, е във висша степен различно от предметите и съществата, които днес заобикалят човека. И тази разлика изключително силно затруднява формулирането на далечните факти от страна на свръхсетивното съзнание. Но понеже съвременното човешко същество не може да бъде разбрано без да се върнем до Сатурновото състоя ние, налага се тези описания да бъдат направени. Те едва ли ще бъдат зле разбрани от този, който държи сметка за посочените трудности и за обстоятелството, че в някой случаи имаме по-скоро загатване и намек за определени факти, а не буквалното им и точно описание.

Впрочем лесно може да се посочи едно противоречие между казаното тук и на по-предните страници. Някой би могъл да помисли: никъде няма данни, че наред със Земята съществуват и предишните състояние на Сатурн, Слънце и Луна; няма и нито една човешка форма, както се говори тук, която да е съществувала през предишните планетарни въплъщения. Разбира се, покрай днешния човек не тичат сатурнови, слънчеви и лунни човеци така, както покрай петдесетгодишни хора може да потичва едно тригодишно дете. Обаче вътре в съвременния човек предишните състояния на човечеството могат да бъдат наблюдавани по свръхсетивен начин. За да ги опознае, човек трябва да е усвоил известна способност за разграничаване на нещата, която се простира в рамките на ежедневния живот. Както наред с петдесетгодишния човек съществува и тригодишното дете, така и наред с живия, буден човек съществува мъртвият труп, спящият човек и сънуващият човек. Въпреки че тези различни проявления на човешкото същество такива, каквито са, видимо да не изглеждат като различни степени от развитието, за здравия разум те са именно такива.

От днешните съставни части на човешкото същество най-старо е физическото тяло. В своето развитие то е постигнало и най-голямо съвършенство. Свръхсетивното изследване показва, че тази съставна част на човека е съществувала още по времето на Сатурновото развитие. На Сатурн това физическо тяло е имало съвършено различна форма от физическото тяло на днешния човек. По своята природа, това земно човешко физическо тяло може да съществува само благодарение на връзките си с жизненото,астралното тяло и Аза, както беше описано в първата част на тази книга. Такава връзка на Сатурн не е съществувала. Там физическото тяло минаваше през своята първа степен на развитие без участието на човешкото жизнено, астрално тяло и Аза. По време на Сатурновото развитие то узряваше, за да приеме в себе си жизненото тяло. За целта Сатурн първо трябваше да навлезе в едно чисто духовно състояние и после да се превъплъти като Слънце. В хода на Слънчевото въплъщение, като от един запазен зародиш, отново се развива това, което беше изградено на Сатурн като физическо тяло; едва сега то можеше да се проникне от етерното тяло. Чрез това включване на етерното тяло се променя самата природа на физическото тяло; то се издига към втората степен на съвършенството. Нещо подобно става и по време на Лунното развитие. Предшественикът на човека, преминавайки, от Слънцето на Луната, присъедини към себе си астралното тяло. Така физическото тяло беше преобразено за трети път и се издигна на третата степен от своето съвършенство. Етерното тяло също бе преобразено; то постигна втората степен от своето съвършенство. На Земята, към предшественика на човека, състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, се присъедини Азът, Така физическото тяло достигна своята четвърта степен, етерното тяло - своята трета степен, астралното тяло - своята втора степен; Азът се намира едва в първата степен на своето съвършенство.

Ако се изправяме пред човека с непредубеден и обективен поглед, не възникват никакви трудности в това, да си представим точно неговите четири съставни части в различните им степени на съвършенство. Достатъчно е например да сравним физическото и астралното тяло. Разбира се, като душевен компонент, астралното тяло стои на по-високо равнище от физическото тяло. И когато в бъдеще ще се усъвършенствува още повече, то ще има много по-голямо значение за човека, отколкото днешното физическо тяло. В своята същност, физическото тяло е напреднало до една висока степен на съвършенство. Нека помислим само колко мъдро са устроени сърцето, мозъкът и т.н., дори отделните части на костната система, например горният край на бедрената кост. Там откриваме една закономерно изградена конструкция, съставена от фини костни фрагменти. Като цяло, тя е така замислена, че с употребата на минимум материал да се получи оптимална функция, например триенето е така целесъобразно разпределено, че да се постигнат правилни движения в необходимите посоки. Във всички свои части физическото тяло е изградено с мъдрост. Ако човек обхване цялата хармония във взаимодействието на частите и цялото, ще намери за съвсем вярно, когато се говори за съвършенство на човешкото физическо тяло. Естествено, не трябва да изтъкваме, че тук или там във физическото тяло настъпват отклонения или тежки нарушения в строежа и в неговите функции. Нека знаем, че подобни смущения възникват само като необходимите сенки на пълната с мъдрост светлина, която се разлива над целия физически организъм.

Нека сега сравним всичко това с астралното тяло като носител на удоволствието и страданието, желанията и страстите. Каква несигурност цари в него, какви враждебни спрямо висшите човешки цели - а често и напълно безсмислени - желания и страсти бушуват там. Астралното тяло едва сега е на път да постигне хармонията и вътрешната монолитност, които физическото тяло вече е постигнало. Лесно би могло да се установи, че в своята природа етерното тяло е по-съвършено от астралното, но по-несъвършено от физическото тяло. Що се отнася до самото ядро " на човешкото същество - "Азът", днес той се намира едва в началото на своето развитие. Защото, какво е постигнал засега този Аз в своята мисия да преобрази останалите съставни части на човека така, че те да се превърнат в истинско откровение на неговата собствена същност?

Към външното наблюдение, последователят на Тайната Наука ще прибави и нещо друго. Някой би могъл да изтъкне, че физическото тяло се атакува от болести. Науката за Духа е в състояние да покаже, че голяма част от всички болести се дължи на грешките и заблужденията в астралното тяло, които се предават на етерното тяло и от там по заобиколен път разрушават хармонията на физическото тяло. Научният подход, който се ограничава само в областта на физическите сетивни факти, не може да открие по-дълбоката връзка, за която тук само ще загатнем, нито пък истинската причина за болестните процеси. В повечето случаи свръхсетивното наблюдение установява, че една увреда в астралното тяло води след себе си болестни отклонения на физическото тяло не в този живот, когато е получена увредата, а в един следващ живот. Ето защо, законите, за които тук става дума, имат значение само за този, който приема прераждането. Дори и някой да не се интересува от такива дълбоки познания, най-обикновеният поглед към ежедневието ще потвърди, че човек се отдава на прекалено много удоволствия и страсти, които подкопават хармонията на физическото тяло. А насладите, удоволствията, страстите и т.н. имат своето седалище не във физическото, а в астралното тяло. В много отношения последното е все още толкова несъвършено, че може да разруши съвършенството на физическото тяло.

С подобни изводи далеч не се стремим да докажем верността на всичко онова, което Тайната Наука съобщава за развитието на четирите съставни части на човешкото същество. Доказателствата възникват в самото духовно научно изследване, което ясно показва, че физическото тяло има зад себе си едно четирикратно преобразяване, докато останалите съставни части на човека са по-назад в своя път към съвършенството. Тук беше необходимо само да загатнем, че данните от духовното изследване се отнасят към факта, чиито действия могат да се наблюдават също и външно в различните степени на съвършенство, което постигат физическото тяло, етерното тяло и т.н.

* * *

Ако искаме да си изградим една образна и близка до реалността представа за отношенията по време на Сатурновото развитие, трябва да вземем под внимание, че от създанията и нещата, които днес принадлежат на Земята и които причисляваме към минералното, растителното и животинското царство, тогава не е съществувало абсолютно нищо. Съществата на тези три царства възникват едва в по-късните периоди от развитието. От съществата, които възприемаме на Земята днес с нашите физически сетива, тогава е съществувал само човекът, и то само физическото му тяло в онази форма, която ни предстои да опишем. Но и днес към Земята принадлежат не само представителите на минералното, растителното, животинското и човешкото царство, но и други Същества, които не се проявяват във физическо тяло. Точно такива Същества действуваха по време на Сатурновото развитие. И тяхната дейност върху арената на Сатурн имаше за последица по-късното развитие на човека.

Ако най-напред насочим духовните възприемателни органи не към началото или края, а към средния период на Сатурновото въплъщение, там ще открием едно състояние, което - общо взето - се състои главно от "топлина". Там няма и следа от газообразни, течни или твърди елементи. Тези агрегатни състояния възникват през следващите планетарни въплъщения. Да предположим, че един човек, надарен с днешните сетивни органи, би се приближил като наблюдател към това Сатурново състояние. Там той не би имал никакви сетивни възприятия с изключение на усещането за топлина. Да предположим, че един човек би се приближил до Сатурн. Навлизайки в заетото от Сатурн пространство, той би усетил, че тук топлината е по-различна от тази на обкръжаващата среда. Освен това, Сатурновото пространство не би показвало равномерна топлина, а една сложна смяна на по-топли и по-студени части. В определени линии той би възприемал лъчиста топлина. Но тези линии не са само прави, а поради топлинната разлика образуват неправилни и сложни форми. Сякаш човек би имал пред себе си едно небесно тяло, едно мирово Същество, състоящо се само от подвижна и променлива топлина.

Несъмнено за съвременния човек ще бъде трудно да си представи нещо, което е изградено само от топлина, понеже е свикнал да схваща топлината не като нещо самостоятелно, а само като температурна стойност, отнасяща се към определени газообразни, течни или твърди предмети. Човек, възпитан в съвременните представи на физиката, ще сметне подобна трактовка на "топлината" за пълна безсмислица. Той ще заяви: Има твърди, течни и газообразни тела; топлината означава само определено състояние, в което се намира едно от тези три тела. Когато най-малките частици на един газ са в движение, това движение се възприема като топлина. Където няма газ, там няма движение, следователно не може да има и никаква топлина.

За духовния изследовател нещата не стоят така. За топлината той говори по същия начин, както и за газове, течни и твърди тела. За него тя е само една по-фина субстанция отколкото даден газ. А газообразното вещество за него е сгъстена топлина, както приблизително течността е сгъстена пара, а твърдото тяло - сгъстена течност. Духовният изследовател говори за топлинни тела, както говори за газообразни, парообразни тела и т.н.

Ако искаме да вървим след духовния изследовател, необходимо е само да допуснем, че съществуват духовни възприемателни органи. В природния свят топлината действително е състояние на твърдите, течните и газообразни вещества, обаче това състояние е само външната страна на топлината или нейното действие, физиците говорят само за това действие на топлината, а не за нейната вътрешна природа. Нека да се абстрахираме от всяко външно топлинно усещане и да си представим онова вътрешно изживяване, което имаме при думите: "Чувствувам се топъл", "чувствувам се студен". Само това вътрешно изживяване може да ни даде представа за това, което е представлявал Сатурн в горепосочения период от неговото развитие. Бихме могли да пребродим цялото заемано от Сатурн пространство и никъде не бихме открили никакъв газ, който би упражнил някакво налягане, никакво твърдо или течно тяло, което да остави някакво светлинно впечатление. Но във всяка точка от това пространство и без никакъв външен източник на топлина, ние бихме имали вътрешното усещане: тук е налице тази или онази топлинна степен.

В едно небесно тяло с подобни качества няма никакви условия за представителите на днешното животинско, растително и минерално царство. Едва ли е необходимо да отбелязваме, че току-що казаното практически никога не би могло да се осъществи. Съвременният човек никога не би могъл да застане като наблюдател на Стария Сатурн. Посоченият пример е само за по-добра нагледност. Съществата, които свръхсетивното познание различава на Стария Сатурн, са на съвършено друга еволюционна степен от днешните сетивно възприемаеми земни същества. Това познание се изправя най-напред пред такива Същества, които не разполагат с физическо тяло, каквото има съвременният човек. Впрочем, когато тук говорим за "физическо тяло" не трябва да си представяме днешния физически облик на човека.

Напротив, необходима е много внимателна разлика между физическото тяло и минералното тяло. Физическото тяло е това, което се управлява от физическите закони, валидни днес и за минералното царство. Днешното физическо тяло на човека не само се управлява от тези физически закони; освен тях то е пропито от минерални вещества. На Сатурн обаче не може да става дума за подобно физическо-минерално тяло. Там има само физическа субстанция, която се ръководи от физически закони; обаче тези физически закони се проявяват единствено чрез топлинни действия. Следователно физическото тяло е едно по-нежно, по-фино топлинно тяло. От такива топлинни тела се състои целият Сатурн. Тези топлинни тела са началният зародиш на днешното физическо-минерално човешко тяло. Той е възникнал от тях благодарение на това, че по-късно към топлинните тела се прибавят новообразуваните газообразни, течни и твърди субстанции. Между Съществата, които се откриват пред свръхсетивното съзнание в мига, когато то извиква Сатурн пред себе си, има например и такива, които изобщо не се нуждаят от физическо тяло. Най-низшата съставна част на тези Същества е етерното тяло. В замяна на това те имат една съставна част над тези, които притежава човекът. За човека най-висшата възможност е "Човекът-Дух". Но тези Същества имат една степен над Човека-Дух. И в диапазона между етерното тяло и Човека-Дух те имат всички останали съставни части, характерни за човека: астрално тяло, Аз, Дух-Себе и Дух-Живот. Както нашата Земя е обкръжена от атмосфера, така е било и при Сатурн; само че неговата "атмосфера" е била от духовно естество.

Ако бихме искали да изразим съвсем точно вътрешното изживяване на духовния изследовател, вместо: "Сатурн е бил обкръжен от атмосфера", би трябвало да кажем: "Когато извиква пред себе си Сатурн, свръхсетивното съзна ние се оказва пред една Сатурнова атмосфера" или "пред такива и такива Същества". Подобен стилов обрат би трябвало да е разрешен, защото той се използва и при описанието на обикновените сетивни възприятия. Нека това се има предвид в следващите страници. Впрочем, това се подразбира и от самия характер на разглежданите събития.

"Атмосферата" на Сатурн се е състояла не само от споменатите, но и от други Същества. Между топлинните тела на Сатурн и описаните Същества протичали непрекъснати взаимодействия. Духовните Същества импрегнират своите части във физическите топлинни тела на Сатурн. И докато в самите топлинни тела не съществуваше никакъв живот, в тях се отразяваше животът на обкръжаващите ги духовни Същества. Бихме могли да сравним тези тела с огледала; само че те отразяваха не образите на споменатите Същества, а състоянията на техния живот.

И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно пространство, облъхвайки го - като един вид ехо - с живота, който е приел. Тези висши Същества, чийто живот беше отразяван от Сатурн, можем да наречем "Духове на Мъдростта" (Езотеричното християнство ги нарича "Кириотетес", т.е. "Господства"). Тяхната дейност на Сатурн не започва в описаната средна епоха от неговото развитие. В известен смисъл тя дори е вече приключена. Преди да стигнат до осмисляне на своя собствен живот, отразен от топлинните тела на Сатурн, те трябваше да подготвят тези топлинни тела и да ги направят годни за отразяването. Ето защо тяхната дейност започва веднага след началото на Сатурновото развитие. Преди това събитие, тялото на Сатурн е представлявало една неорганизирана материя, която не би могла да отразява нищо.

Наблюдавайки духовно тази неорганизирана материя, ние се пренасяме в самото начало на Сатурновото развитие.

Това, което може да се наблюдава сега, няма по-късния топлинен характер. Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля. Тук няма нищо друго освен воля. Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази "воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват "волята" от самите себе си. След като това излъчване продължи известно време, "Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята. Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство.

Съществата, които в началото на Сатурновото развитие изпитваха един вид върховно щастие от това да излъчват воля, ще наречем "Духове на Волята" (Езотеричното християнство ги нарича "Престоли").

След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между "Волята" и "Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем "Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: "Динамис", т.е. "Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло. Тяхната най-низша съставка е астралното тяло. След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на "Духовете на Движението". Последицата от това е, че сякаш всякакъв род усещания, чувства и други душевни сили бяха изтеглени от Сатурн и отпратени в небесното пространство. Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии. Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от "Духовете на Движението".

След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем "Духове на формата" (В езотеричното християнство: "Ексузиаи", т.е. "Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират "Духовете на Движението". Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, "Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества. Бихме могли да кажем, че "Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество. "Духовете на Формата" разпределят този живот на отделните Същества, така че сега Сатурн изглежда като една формация от такива душевни Същества.

За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца. В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества.

В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки "Аз". Чрез тези Същества "Азът" свежда поглед от мировите пространства към самия Сатурн. "Азът" предоставя своята природа на отделните Сатурнови Същества. Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията на човешката индивидуалност в съвременния свят. Съществата, които причиняват това, означаваме като "Духове на Индивидуалността" или "Духове на Личността". (Според езотеричното християнство: "Архаи", т.е. "Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, личностен характер. Не че личността се намира на Сатурн, а по-скоро нейното отражение, обвивката на личността. "Духовете на Личността" имат своята действителна "личност" в обкръжението на Сатурн. Поради това, че "Духовете на Личността" правят възможно Сатурновите тела да отразяват тяхната еманация, тези тела приемат онази фина субстанция, която беше описана като "топлина".

В целия Сатурн няма никаква душевна дълбина; обаче "Духовете на Личността" познават образа на своята собствена душевна дълбина в еманацията на Сатурн, която ги облъхва като топлина.

В този момент от развитието, "Духовете на Личността" се намират на степента, на която се намира човекът днес. Сега те осъществяват своя "човешки" стадий. Ако искаме да вникнем в този факт без никакво предубеждение, трябва да си представим, че едно Същество може да бъде "човек" не само в онази форма, която е присъща на днешния човек. На Сатурн "Духовете на Личността" са "човеци". Най-низшата им съставна част е не физическото тяло, а астралното тяло с Аза. Ето защо те не могат да проявят астралните изживявания в такова физическо и етерно тяло, каквото има днешният човек; те не само притежават своя "Аз", но и знаят за него, защото Сатурновата топлина, отразявайки този. Аз, го превръща във факт на тяхното съзнание. Те са "човеци", но при коренно различни условия отколкото тези на Земята.

В по-нататъшното Сатурново развитие се намесват събития от съвсем друг вид. До тук всичко беше едно отражение на външния живот и на външните усещания; сега започва един вид "вътрешен живот". Тук и там в света на Сатурн започва едно краткотрайно проблясване на светлина. Тук и там просветват плахи светлинки и трепкащи светкавици. Сатурновите топлинни тела започват да светят, блестят, сияят. Благодарение на това, че е постигната и тази степен, определени Същества на свой ред също се включват в развитието. Ще ги наречем "Духове на Огъня". (В езотеричното християнство: "Архангелои", "Архангели".) Наистина тези Същества имат астрално тяло, но в по сочената степен от тяхното съществуване те не могат да дадат никакъв подтик на собственото си астрално тяло; ако не можеха да действуват върху топлинните тела, които описахме в тяхната Сатурнова степен, те не биха могли да предизвикат никакво чувство, никакво усещане. Този факт им дава възможността да познаят своето собствено съществуване чрез действията, които те упражняват. Те не могат да си кажат: "Аз съм тук", а приблизително: "Моето обкръжение ми позволява да съм тук". Те "възприемат" и техните възприятия се състоят именно в описаните светлинни действия на Сатурн. В известен смисъл тези светлинни действия са техният "Аз". Това им при дава един особен вид съзнание. Можем да го определим като образно съзнание. То може да се сравни още със "сънищното" съзнание, т.е. с онова съзнание, което човек има по време на сънуването; само че в случая образите са много по-живи и подвижни, отколкото са в човешките сънища. При този вид образно съзнание нямаме работа с нереалните и призрачни, възникващи и изчезващи образи на човешките сънища, а с образи, които са в една действителна връзка с описаните светлинни явления на Сатурн. И точно в това взаимодействие между Духовете на Огъня и Сатурновите топлинни тела възникват зародишите на човешките сетивни органи. Органите, чрез които човек възприема днес физическия свят, проблясват в своите първи етерни заложби. Сега вече свръхсетивният поглед започва да възприема на Сатурн човеци-фантоми, които не притежават още нищо друго, освен светлинните първообрази на сетивните органи.

Следователно тези сетивни органи са резултат от дейността на "Духовете на Огъня"; обаче в тяхното възникване участвуват не само те. Заедно с тях на Сатурн се появяват и други Същества. Те са толкова напреднали в своето развитие, че могат да си служат със споменатите зародиши на сетивата и да наблюдават процесите, които стават в живота на Сатурн. Те носят името "Духове на Любовта" (В езотеричното християнство "Серафими".) Без тях Духовете на Огъня не биха имали горепосоченото съзнание. Те наблюдават процесите на Сатурн с такова съзнание, което им позволява да ги пренасят като образи в Духовете на Огъня. Самите те се отказват от всякакви предимства, които биха могли да имат чрез наблюдаването на Сатурновите процеси, отказват се от всяка наслада, от всяка радост; те отдават всичко в името на Огнените Духове.

След тези събития следва един нов период от развитието на Сатурн. Към светлинните явления се прибавя и нещо друго. Когато говорим за това, на което се натъква свръхсетивното изследване, мнозина ще го сметнат за налудничава приумица. Но то е вярно. Цялата вътрешност на Сатурн е наситена с преливащи се вкусови усещания. Сладко, горчиво, кисело и т.н. са навсякъде във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като звуци, като един вид музика.

Всред тези процеси отново определени Същества стигат до възможността да разгърнат своята дейност на Сатурн. Това са "Синовете на здрача" или "Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: "Ангелои", "Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили. Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид "обмяна на веществата". В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне. Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благодарение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път. Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн. Това са "Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: "Херувими".) Те подпомагат "Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание. То е още по-смътно и по-неопределено, отколкото сънищното съзнание на днешния човек и се приближава до неговото съзнание по време на дълбокия сън, лишен от сънища*. То е от толкова низша степен, че така да се каже, човек няма "никакво съзнание" за него. Въпреки това то съществува. От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено отношение. Днес такова "лишено от сънища" съзнание, характерно за спящия човек, притежават също и растенията. Въпреки че не предлага на човека никакви външни възприятия, то регулира жизнените процеси и ги поставя в хармония с външния свят. На въпросната степен от Сатурновото развитие "Синовете на Живота" не могат да възприемат това регулиране на жизнените процеси, но "Духовете на Хармонията" го възприемат; те впрочем са истинските "регулатори".

Целият този живот се отразява в споменатите по-горе "човеци-фантоми". Ето защо пред духовния поглед те за стават като живи, обаче техният живот е само привиден. Това е животът на "Синовете на живота", които, един вид, си служат с "човеците-фантоми", за да изживеят себе си.

Нека насочим вниманието си към човеците-фантоми. По време на описания Сатурнов период те са с твърде променлива форма. Изглеждат ту по един, ту по друг начин. В хода на по-нататъшното развитие формите стават по-определени и донякъде трайни. Това се дължи на обстоятелството, че сега те са проникнати от действията на Духовете, за които ставаше дума още, когато разглеждахме началото на Сатурновото развитие, а именно "Духовете на Волята" ("Престолите"). В резултат на това самите човеци-фантоми постигнаха най-простата и смътна форма на съзнание. Трябва да си представим тази форма на съзнание още по-смътна от тази при спането без сънища. При днешните условия такова съзнание имат минералите. То довежда вътрешната им природа в съзвучие с външния физически свят. На Сатурн регулатори на това съзвучие са "Духовете на Волята". По този начин човекът се явява като един отпечатък от самия Сатурнов живот. Ако от едната страна имаме величието на Сатурновия живот, от другата страна имаме само загатването за човека. С това е даден първият зародиш на "Човекът-Дух" (Атма), една степен, която човек ще развие едва в далечното бъдеще. В дълбините на Сатурн свръх-сетивното изследване открива тази смътна човешка воля в определени действия, които могат да бъдат сравнени с "миризмите". А навън в небесното пространство същото явление наподобява една "личност", която не се ръководи от вътрешния Аз, а се регулира отвън като машина. Регулаторите са "Духовете на Волята".

Ако обобщим казаното дотук, става ясно, че започвайки от средната епоха на Сатурновото развитие, степените на това развитие можаха да бъдат онагледени чрез сравняването на техните действия със сетивните усещания, характерни за съвременния свят. Вече казахме: Сатурновото развитие се проявява като топлина, после се прибавят светлинни явления, и след тях - вкусовите и звуковите явления. Накрая настъпва нещо, което в дълбините на Сатурн се проявява като мирисни усещания, а навън - като механично действуващ човешки Аз. Но как се отнасят тези прояви на Сатурн към епохата преди топлинното състояние? Тези отношения не могат да се сравнят с нещо, което е достъпно за външните възприятия. Топлинното състояние се предхожда от такова, което днес човек може да изживее само вътре в себе си. Когато човек се отдава на представи, изградени в самата му душа и без намесата на външни впечатления, той се добира до нещо, което е недосегаемо за физическите сетива, а е достъпно само за висшето виждане. Топлинното състояние на Сатурн се предхожда от епохи и състояния, чиито откровения са достъпни само да свръхсетивните възприятия. Ще отбележим три такива състояния: чисто душевна Топлина, която не може да бъде доловена външно, чисто духовна Светлина, която външно е тъмнина, и чисто духовна Същност, която е съвършена в себе си и не се нуждае от никакви външни условия, за да има съзнание за себе си. Чиста вътрешна Топлина съпровожда появата на "Духовете на Движението", чиста духовна Светлина - появата на "Духовете на Мъдростта", и чиста вътрешна Същност е свързана с първата еманация на "Духовете на Волята".

Следователно, с появата на Сатурновата топлина, нашето развитие преминава от вътрешния живот, от чисто духовните отношения, в едно външно проявяващо се съществувание. За съвременното съзнание ще бъде особено труд но да приеме и твърдението, че заедно със Сатурновата топлина се явява за пръв път и това, което наричаме "време". Предходните състояние не са имали нищо общо с времето. Те принадлежат към онази област, която Тайната Наука нарича "Вечност". Ето защо всичко, което тази книга загатва за състоянията от "областта на Вечността", трябва да се разбира така, че да е ясно: изразите, отнасящи се до времеви отношения са употребени само за сравнение и по-добро вникване в описанията на Тайната Наука. Човешкият език може да опише това, което предхожда "времето" само с изрази, които съдържат представа за времето. Въпреки че първото, второто и третото Сатурново състояние не протичат "едно след друго" в съвременния смисъл на думата, ние не можем да ги опишем по друг начин, освен "едно след друго". Въпреки тяхната "Вечност" и "едновременност", те дотолкова зависят едно от друго, че тази зависимост може да бъде сравнена с едно редуване във времето, с една хронология.

С тези указания за първите периоди от Сатурновото развитие, ние донякъде отговаряме и на всякакви въпроси от рода на: "откъде" идват тези състояния? Естествено, от чисто логична гледна точка е напълно възможно за всяка причина - след вникването в една причинна връзка - винаги отново да питаме за "причината на тази причина". Обаче спрямо фактите този подход е неприложим.

Нека си послужим с пример. Ако по един коларски път открием някакви следи, ще попитаме: Откъде идват те? Един възможен отговор е: от една каруца. Но после може да прозвучи друг въпрос: Откъде е идвала каруцата, къде е отивала? Един отговор на тези въпроси, основаващ се на фактите, винаги може да се намери. Но въпросите могат да продължат: Кой е стоял в каруцата? Какви намерения е имал човекът в нея? Какво е правил в този момент? Накрая обаче стигаме до една точка, където самите факти слагат естествен край на всякакви въпроси. Който задава по-нататъшни въпроси, той се отклонява от първоначалния въпрос. От горния пример лесно се вижда, че в определен момент самите факти слагат край на въпросите. Но това не е толкова лесно при големите въпроси, свързани с битието на света. Обаче при един действително точен поглед в нещата, човек ще забележи, че всяко по-нататъшно задаване на въпроса "Откъде?" трябва окончателно да спре при описаните по-горе Сатурнови състояния. Защото тук стигаме до една област, където Съществата и процесите нямат повече своето оправдание чрез това, от което са произлезли, а чрез това, което са те самите.В резултат на Сатурновото развитие се оформя зародишът на човека. Той стига до едно низше, смътно съзнание, за което вече говорихме. Не трябва да си представяме, че неговото развитие започва едва в последния Сатурнов стадий. "Духовете на Волята" действуват през всички описани състояния. Обаче за свръхсетивното възприемане резултатът от техните действия е най-очебиен през последния период. Изобщо рязка граница между дейностите на отделните групи Същества не може да се прокара. Когато казваме: най-напред действуват "Духовете на Волята", после "Духовете на Мъдростта" и т.н., с това нямаме предвид, че тези Същества упражняват своите действия само в определен период от време. Те действуват през цялото Сатурново развитие, но в посочените периоди техните действия могат да се наблюдават най-добре. Тогава отделните групи Същества са, така да се каже, водачите.

Така цялото Сатурново развитие се явява като едно "обработване" на това,което се излъчва от "Духовете на Волята"; то става чрез "Духовете на Мъдростта", "Духовете на Движението", "Духовете на формата" и т.н. При това самите духовни Същества също минават през едно развитие; те също се развиват. Например след като "Духовете на Мъдростта" получат своя отразен от Сатурн живот, те са на друга степен от своето развитие, отколкото преди това. Колкото повече напредва тяхната дейност, толкова по-големи стават техните способности. Последицата от това е, че след осъществената дейност, за тях настъпва нещо, което е подобно на човешкия сън. Техните активни периоди на Сатурн се заменят с периоди, през които те живеят, така да се каже, в други светове. Тяхната дейност престава да е свързана със Сатурн. Ето защо в описаното Сатурново развитие, ясновиждащият поглед открива подем и след това спад. Подемът трае до установяването на топлинното състояние. С появата на светлинните явления настъпва едно "оттичане", едно "отделяне". След като човеците-фантоми получат своята форма чрез "Духовете на Волята", духовните Същества постепенно се оттеглят: Сатурновото развитие замира; то чисто и просто изчезва. Настъпва един вид почивен период, пауза. Зародишът на човека преминава като в състояние на разтвореност; той не изчезва, а става подобен на растително семе, което е заровено в почвата и очаква своето израстване. Така и зародишът на човека лежи в лоното на света и очаква своето пробуждане. Когато настъпва мигът на пробуждането, описаните духовни Същества вече са постигнали - при други условия - способността да "обработват" по-нататък зародишите на човека. В своето етерно тяло. "Духовете на Мъдростта" са добили способността не само да приемат отражението на живота, както на Сатурн; сега те могат да излъчват живот от себе си и да го даряват на други същества. "Духовете на Движението" сега са на степента, на която на Сатурн се намираха "Духовете на Мъдростта". Там тяхната най-низша съставна част беше астралното тяло. Сега те притежават етерно, или жизнено тяло. Съответно и другите духовни Същества напредват в своето развитие. Ето защо те могат да действуват върху развитието на човешкия зародиш по съвършено друг начин, отколкото на Сатурн.

И така, в края на Сатурн човешкият зародиш се намира в един вид разтворено състояние. Напредналите в развитието си духовни Същества могат да продължат своята работа - от там, където са прекъснали - само при едно условие: човешкият зародиш трябва накратко да повтори степените, изминати от него на Сатурн. Свръхсетивното наблюдение се натъква точно на този факт. Човешкият зародиш напуска своето укритие и в рамките на собствените си възможности, и чрез вложените в него сили през епохите на Сатурн, слага началото на своето развитие. Той изскача от мрака като едно същество изтъкано от воля, издига се до "привидния" живот и стига до степента на онази "машиноподобна личност", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие.

* * *

Вторият колосален период от развитието е този на т.нар. "Слънце". През "Слънчевия период" човешкото същество се издига до едно по-висше състояние на съзнанието, отколкото притежаваше по времето на Сатурн. Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на "Слънцето" носят по-скоро белезите на "безсъзнанието". А то е налице, когато човек спи и е напълно лишен от сънища. Човешкото съзнание през Слънчевия период можем да сравним още и с онази низша степен на съзнание, в която днес е потопен и дреме днешният растителен свят. От свръхсетивна гледна точка "безсъзнание" не съществува; има само различни степени на съзнание. Всичко в света е съзнателно.

В хода на Слънчевото развитие човешкото същество постига по-висша степен на съзнание благодарение на това, че там то получава етерното или жизнено тяло. Преди да стане това, трябваше да се повторят по описания начин отделните Сатурнови състояния. Това повторение има точно определен смисъл. След приключването на почивния период, за който вече стана дума, от "мировия сън" изниква като ново небесно тяло, като "Слънце" онова, което по-рано беше Сатурн. Сега обаче условията се променят. Духовните Същества, чиято дейност на Сатурн вече описахме, са напреднали в своето развитие. Човешкият зародиш се появява на новообразуваното Слънце в онзи вид, до който беше достигнал на Сатурн. Ето защо най-напред той трябва така да преобрази изминатите Сатурнови степени, че те да съответствуват на Слънцето и на неговите условия. Ето защо Слънчевата епоха започва с едно повторение на Сатурновите събития, но в съответствие с условията на Слънчевия живот. Когато човешкото същество е напреднало до там, че привежда Сатурновите си качества в съответствие със Слънчевите отношения, тогава споменатите вече "Духове на Мъдростта" започват да вливат етерното или жизненото тяло в неговото физическо тяло. И така, на Слънцето човек постига една по-висша степен. След като вече е носител на етерното тяло, първоначалната заложба на физическото тяло, каквато я знаем от Сатурн, сега се издига до своя та втора степен на съвършенство. По време на Слънчевото развитие етерното тяло постига за себе си своята първа степен на съвършенство. За постигането на тази втора степен на съвършенство за физическото тяло и на първата степен за етерното тяло, в хода на Слънчевото развитие е необходимо да се намесят и други духовни Същества по сходен с описания при Сатурн начин.

След като "Духовете на Мъдростта" започват да вливат етерното тяло, дотогава тъмното Слънце започва да свети. Същевременно в човешкия зародиш настъпват и първите признаци на една вътрешна подвижност. Животът започва. Това, което на Сатурн трябваше да означим като "привиден живот", сега се превръща в действителен живот. Вливането на етерното тяло продължава известно време. След като то приключи, за човешкия зародиш настъпва важна промяна. Той се разделя на две части. Докато преди физическото и етерно тяло бяха вътрешно свързани, образуваха едно цяло, сега физическото тяло започва да се отделя като една обособена част. Това от делено физическо тяло остава проникнато от етерното тяло. Сега пред нас имаме едно двучленно човешко същество. Едната част е етерно "обработено" физическо тяло, а другата част - самото етерно тяло. Това обособяване протича по времето на един почивен период за Слънчевия живот. През този период светенето отново угасва. Разделянето се извършва, така да се каже, по време на една "мирова нощ". Само че този почивен период е много по-кратък от този между Сатурновото и Слънчево развитие, за който вече стана дума. След привършването на почивния период, "Духовете на Мъдростта" известно време продължават да работят върху двучленното човешко същество така, както по-рано работеха и върху едночленното. Тогава влизат в действие "Духовете на Движението". Те пронизват етерното тяло на човешкото същество с потоците на своето собствено астрално тяло. По този начин етерното тяло добива способността да осъществява определи вътрешни движения във физическото тяло. Тези движения можем да сравним с движенията на соковете в едно днешно растение.

Тялото на Сатурн се състоеше от чиста топлинна субстанция. По време на Слънчевото развитие тази топлинна субстанция се сгъстява до състояние, което може да се сравни с днешното газообразно и парообразно състояние. Това е състояние, което можем да определим като "въздух". Първите наченки на подобно състояние се проявяват след като "Духовете на Движението" са започнали своите действия. Пред свръхсетивното съзнание се очертава следната гледка: Всред топлинната субстанция възникват фини формации, които чрез силите на етерното или жизнено тяло започват да извършват известни "правилни" и закономерни движения. Тези формации представляват физическото тяло на човешкото същество в съответствуващата му за момента степен на развитие. Те са изцяло проникнати от топлина и са обвити като в една топлинна капсула. От физическа гледна точка, сега човешкото същество се представлява от тези топлинни формации и присъединени към тях въздушни форми, като последните се намират в непрекъснато движение. Ето защо, ако отново прибегнем към сравнението с днешното растение, трябва да сме наясно, че в случая нямаме работа с някаква компактна растителна форма, а с една въздухообразна или газообразна форма, чиито движения наподобяват движението на соковете при днешните растения.

За свръхсетивното съзнание газът се "явява" чрез действието на светлината, което той излъчва от себе си. Би могло да се говори също и за "светлинни форми", които са достъпни за духовния поглед.

Описаното по този начин развитие продължава. След определено време отново настъпва почивен период; после отново се включват "Духовете на Движението", докато към тяхната дейност се прибави и тази на "Духовете на Формата". А тяхното действие се състои в това, че постоянно променливите досега газообразни формации приемат трайни форми.

Всичко това става благодарение на обстоятелството, че Духовете на Формата вливат - и отново връщат - своите сили в етерното тяло на човешкото същество. Когато върху газообразните формации действуваха само Духовете на Движението, те се намираха в непрекъснато движение и само за миг можеха да запазват своите очертания.

След известно време отново настъпва, определен почивен период; а после Духовете на формата пак продължават своята дейност. Но тогава в Слънчевото развитие настъпват съвършено нови условия.

Сега стигаме до онази точка, където Слънчевият период се намира в средата на своето развитие. Това е моментът, когато "Духовете на Личността", които на Сатурн бяха постигнали своята човешка степен, се издигат до една по-висока степен на съвършенство. Те надхвърлят своята човешка степен и постигат съзнание, каквото нормално развитият съвременен човек на Земята все още не притежава.Той ще достигне това съзнание, когато Земята - т.е. четвъртото поред планетарно въплъщение - ще е постигнала своята цел и ще е навлязла в следващия планетарен период. Тогава човекът ще възприема около себе си не само това, което му предлагат днешните физически сетива, а ще бъде в състояние да наблюдава в образи вътрешните душевни процеси на обкръжаващите го Същества. Той ще притежава едно образно съзнание при пълно запазване на себесъзнанието. В неговото образно виждане няма да има никакви следи от неяснота и фантастност. Човек ще възприема душевните процеси в образи така, сякаш те са израз на реални факти, каквито днес са физическите цветове и звуци. Съвременният човек може да постигне такова "виждане" единствено по пътя на духовно-научното или антропософско обучение. За него ще говорим по-нататък в тази книга.

В средата на Слънчевия период "Духовете на Личността" имат подобно "виждане" като нещо естествено и нормално. И точно поради това, сега, по време на Слънчевия период те са в състояние да действуват върху новообразуваното етерно тяло на човешкото същество по приблизително същия начин, както по времето на Сатурн те действуваха върху физическото тяло. Както там тяхната собствена "личност" беше отразявана от топлината, така сега газообразните формации отразяват към тях образите на тяхното ясновиждащо съзнание, а контурите на тези образи се очертават всред блясъка на светлината. Сега те виждат по свръхсетивен начин какво става на Слънцето. Това в никакъв случай не е едно обикновено наблюдение, а е така, сякаш в образите, които струят от Слънцето, се проявява нещо от онази сила, която земният човек нарича любов. И ако - в душевен смисъл - се вгледаме още по-отблизо, ние ще открием и причината за това явление. В излъчваната от Слънцето светлина се намесват с дейността си и друг вид духовни Същества. Това са "Духовете на Любовта" (В езотеричното християнство: "Серафими"). Отсега нататък те действуват в човешкото етерно тяло заедно с Духовете на Личността. Благодарение на тази съвместна дейност етерното тяло се издига до една по-висока степен от своето развитие. Сега то може не само да преформира съдържащите се в него газообразни формации, но и така да ги преработва, че вече можем да говорим за първите наченки, за първите заложби на размножението при живите човешки същества. От наличните газообразни формации започват да се отделят други (както потта избива на капки), които са подобни на формациите-майки.

За да опишем по-нататъшното Слънчево развитие, трябва да обърнем внимание на един изключително важен факт от мировата история. Той се състои в това, че в хода на една епоха далеч не всички Същества постигат, цел та на своето развитие. Има и такива, които остават зад тази цел. Така през епохата на Сатурн не всички "Духове на Личността" достигат предначертаната им за там човешка степен. Далеч не всички човешки физически тела постигат на Сатурн онази зрялост, която на Слънцето би им позволила да станат носители на самостоятелно етерно тяло. Последицата от това е, че на Слънцето идват Същества и формации, които не отговарят на тамошните условия. По време на Слънчевия период те трябва да наваксат това, което са пропуснали на Сатурн. Ето защо по време на Слънчевия период може да се наблюдава по свръхсетивен начин следното: Когато Духовете на Мъдростта започват вливането на етерното тяло, Слънчевият организъм някак помътнява. Той е пронизвай от формации, които всъщност би трябвало да принадлежат на Сатурн. Това са топлинни формации, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин до това, което е характерно за Слънцето като "въздух". Това са изостаналите на Сатурновата степен човешки същества;те не могат да станат носители на едно нормално изградено етерно тяло.

Всичко, което остава от Сатурн като топлинна субстанция, на Слънцето се разделя на две части. Едната част ще бъде един вид всмукната от човешките тела; отсега нататък вътре в човешкото същество тя ще изгражда една по-низша негова природа. Така на Слънцето човешкото същество приема в своето тяло нещо, което всъщност отговаря на Сатурновата степен; както сатурновото човешко тяло даде възможност на "Духовете на Личността" да се издигнат до човешката степен, така сега и на Слънцето тази сатурнова част от човека прави същото за "Духовете на Огъня". Те се издигат до човешката степен като вливат - и връщат - своите сили в тази сатурнова част на човешкото същество, както това правеха на Сатурн "Духовете на Личността". Това става в средата на Слънчевия период. Тогава сатурновата част на човешкото същество е достатъчно узряла, за да могат с нейна помощ "Духовете на Огъня" (Архангелите) да преминат своята човешка степен.

Друга част от топлинната субстанция на Сатурн се отделя и постига самостоятелно съществуване наред с човешките същества на Слънцето. Тази част образува едно второ царство, наред с човешкото царство. На Слънцето то изгражда едно напълно самостоятелно, чисто физическо тяло, едно топлинно тяло. В резултат на това, напредналите "Духове на Личността" не могат да насочват своята дейност върху нито едно самостоятелно етерно тяло. Обаче някои от "Духовете на Личността" също изостават на Сатурновата степен. Те не се издигат до човешката степен. Между тях и добилото самостоятелност второ Слънчево царство възниква силно привличане. Сега на Слънцето те трябва да се отнасят към това изостанало царство така, както техните напреднали побратими се отнасяха към човешките същества на Сатурн. Там те за пръв път поставиха заложбите на физическото тяло. Обаче на самото Слънце не съществуват никакви условия за такава работа, отнасяща се до изостаналите "Духове на Личността". Ето защо те се отделят от Слънцето и образуват из вън него едно самостоятелно небесно тяло. От него изостаналите "Духове на Личността" действуват върху описаните Същества от второто Слънчево царство. Така от предишния Сатурн се образуват две нови небесни тела. Сега в своето обкръжение Слънцето има едно второ небесно тяло, което представлява един вид прероден Сатурн, един нов Сатурн. Този нов Сатурн предава на второто Слънчево царство, така да се каже, един личностен характер. Свръхсетивното наблюдение установява как в хода на редовното Слънчево развитие, между човешките същества там, се проявяват топлинни сили, в които може да се види цялата активност, отнасяща се до посочените Духове на новия Сатурн.

Към средата на Слънчевата епоха могат да се наблюдават следните промени в човешкото същество. То е разчленено на едно физическо и едно етерно тяло. В него действуват напредналите "Духове на Личността" заедно с "Духовете на Любовта". Към физическото тяло обаче се включва част от изостаналата Сатурнова природа. В нея се разгръща дейността на "Огнените Духове". Във всичко, което "Огнените Духове" предизвикват в изостаналата Сатурнова природа, трябва да виждаме предшествениците на днешните сетивни органи у земния човек. Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн "Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата. А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на "Духовете на Личността" и "Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм.

С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн "Духове на Личността". Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива. Топлинните субстанции непрекъснато пронизват зародишите на човешките сетива. Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство. Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума. То се състои предимно от различни топлинни действия.

Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на "Синовете на Живота" (Ангели) и "Духовете на Хармонията" (Херувими). Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото същество настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци. Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие. Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен.

По този начин "Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което "Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн. В случая техни помощници са "Духовете на Хармонията" (Херувими). Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие. Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на "Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето "виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие.

Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един "миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили. Това са силите, които през последната част на Сатурновия период "Престолите" бяха внесли в човешкото същество. Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие. Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен "Аз".

Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви. Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно "Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на "Духа-Живот" (Будхи).

След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават. После нещата се променят така, че "Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие. Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда. В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане. Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор. Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма - или вкус и т. н. - в същото време навън човешкото същество се проявява като един звук. Същото става и при вътрешните неприятни усещания. Така чрез всички гореописани процеси се постига и същинският смисъл на Слънчевото развитие за човешкото същество. То се добира до една по-висока степен на съзнание спрямо Сатурновото съзнание.

След известно време настъпва такъв момент от развитието, когато свързаните със Слънчевата степен висши Същества трябва да преминат в други сфери, за да преработят това, което са добили чрез действията си върху самото човешко същество. Настъпва един огромен почивен период, подобен на този между Сатурновото и Слънчево развитие. Всичко онова, което бе образувано на Слънцето, преминава в едно състояние, което може да се сравни с това на растението, когато неговите растежни сили почиват в семето. И както тези растежни сили един ден се проявяват в новото растение, така след почивния период, всичко, което представляваше "живот" на Слънцето, отново излиза от "лоното на света" и така започва едно ново планетарно съществувание. Ако отправим духовен поглед към определен вид духовни Същества, например към "Духовете на Мъдростта", ние лесно ще вникнем в смисъла на подобен почивен период. На Сатурн те още не бяха в състояние да излъчат от себе си едно или друго етерно тяло. Едва след изживяванията, които имаха на Сатурн, те можеха да направят това. През почивния период те преформират всичко, което по-късно ще се превърне в действителни способности. Така на Слънцето те са напред нали дотам, че вече могат да излъчат от себе си "живот", т. е. да надарят човешкото същество с негово собствено етерно тяло.

* * *

След почивния период от "мировия сън" отново се появява това, което по-рано беше "Слънце". С други думи: духовният поглед може да го възприема, както можеше да го възприема и по-рано. Наблюдението бе прекъснато само по времето на почивния период. Новото планетарно Същество ще означим с името "Луна". (То не трябва да се смесва с днешната земна Луна.) И така, на Луната се наблюдават две важни особености. На първо място, отделеният през Слънчевата епоха "нов Сатурн" отново се намира в това младо планетарно Същество. По време на почивния период този Сатурн отново се съединява със Слънцето. Всичко, което съществуваше на първия Сатурн, сега изниква като мирова формация. На второ място, през почивния период, образуваните на Слънцето етерни тела бяха абсорбирани от това, което изграждаше един вид духовната атмосфера на планетата. Следователно, в този момент етерните тела не са свързани със съответните физически човешки тела. Първоначално физическите тела съществуват сами за себе си и не са проникнати от етерните тела. Разбира се, те носят всичко, което беше изработено в тях на Сатурн и на Слънцето, но са лишени от етерното или жизнено тяло. Те не могат веднага да приемат това етерно тяло в себе си, защото през почивния период самото то е претърпяло известно развитие, към което те все още не са приспособени.

И така, това, което настъпва сега в началото на Лунното развитие, за да се постигне съответното приспособяване, е първоначално само едно повторение на Сатурновите процеси, физическото човешко същество повтаря Сатурновите степени, но при съвършено други условия. На Сатурн в него действуваха само силите на топлинното тяло; сега в него са и силите на изработеното газообразно тяло. Последните обаче не се включват веднага в хода на Лунното развитие. Сега всичко изглежда така, сякаш човешкото същество е изградено само от топлинна субстанция, а всред нея дремят газовите сили. После идва време, когато те започват да се проявяват все по-ясно. И на края, в последната част на Сатурновото повторение, човешкото същество вече изглежда по същия начин, както и в своето "живо състояние" на Слънцето. И все пак целият този живот се оказва само привиден. Първо настъпва един почивен период, подобен на кратките почивни периоди от Слънчевото развитие. После отново започва вливането на етерното тяло, за което сега физическото тяло е вече узряло. Както и Сатурновото повторение, това вливане на етерното тяло се извършва в три различни една от друга епохи. През втората от тях човешкото същество е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че "Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способност в определено дело.

То се състои в това, че те - черпейки от своята собствена същност - започват да вливат астралното тяло в човешкото същество. За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат "Духовете на Формата". Благодарение на това, че "Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха - поради дейността на етерното тяло - растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят "Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от "желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия. Но тъй като "Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност. Те се направляват от "Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер.

На Сатурн физическото тяло на човешкото същество беше едно топлинно тяло; на Слънцето то се сгъстява до газовото състояние, до "въздух". Чрез вливането на астралното тяло по време на Лунното развитие, в определен момент физическата субстанция се сгъстява още повече и стига до едно състояние,- което може да се сравни със съвременната течност. Ще обозначим това състояние като "вода". С това нямаме предвид агрегатното състояние на днешната вода, а всяка течна форма на съществуване. Постепенно физическото човешко тяло приема една форма, която е съставена от три различни субстанции. Най-гъсто е "водното тяло"; то е пронизвано от въздушни потоци, а всичко това е изпълнено с топлина.

И по време на Слънчевия период не всички създания достигат възможната зрелост. Ето защо на Луната се намират създания, които стоят едва на Сатурновата степен, и такива, които са напреднали само до Слънчевата степен. Така че наред с нормално развитото човешко царство, възникват и две други царства. Едно от тях се състои от Същества, застинали в Сатурновата степен. Те притежават само физическо тяло, което на Луната все още не може да бъде носител на самостоятелно етерно тяло.

Това е най-низшето Лунно царство. Второто царство се състои от Същества, застинали в Слънчевата степен; ето защо на Луната те не са узрели, за да включат в себе си самостоятелно астрално тяло. Те образуват едно междинно царство, разположено между споменатото от една страна, и нормално развитото човешко царство от друга.

Но има още нещо: Чисто топлинните и чисто въздушните сили също пронизват човешките същества. Стига се дотам, че на Луната последните носят в себе си и Сатурнова, и Слънчева природа. По този начин в човешката природа настъпва едно раздвоение. В резултат на това раздвоение, след като "Духовете на Формата" вече са подновили дейността си в Лунното развитие, идва нещо изключително важно. В небесното тяло на Луната започва да се подготвя един катаклизъм, едно разцепване. Една част от Лунните субстанции и Същества се отделя от другите. Единното небесно тяло се разделя на две. Едното става обиталище на определени висши Същества, които и по-рано бяха плътно свързани в единното небесно тяло. Другото се заема от човешкото същество, от споменатите две по-низши царства и от някои висши Същества, които не преминават на първото небесно тяло. Едното от тези небесни тела, преродено, но по-префинено Слънце. Другото е същинската нова формация, "Старата Луна", която представлява - след Сатурн и Слънце - третото планетарно въплъщение на нашата Земя. От възникналите на Луната субстанции, при своето отделяне новороденото Слънце взема само "топлината" и "въздуха". На същинската Луна, като остатък, освен тези две субстанции, откриваме и "водата". Благодарение на това разделяне, изтеглените на новороденото Слънце висши Същества могат да се развиват свободно и без да са смущавани от по-плътните и груби Лунни Същества. Така те напредват нормално в хода на своята еволюция. Но по този начин те постигат и една още по-голяма сила и вече могат да действуват върху Лунните Същества отвън, от своето Слънце. Ето защо на свой ред и Лунните Същества получават нови възможности за развитие. Преди всичко, с тях остават "Духовете на Формата". Те утвърждават още повече желанието и неговата природа, а като последствие това води към едно още по-голямо сгъстяване на физическото тяло. От чисто "водно", то добива елементи на вискозност; съответно, сгъстяват се както въздухообразните, така и топлинните му формации. Подобни процеси стават и в двете по-низши царства.

Отделянето на Лунното тяло от Слънчевото променя техните съотношения. Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова еволюция. Тялото на Сатурн беше образува но от "Духовете на Волята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло. Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото пространство всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн. И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот. Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на "обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото "обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие. Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло. Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент. Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот - като един вид огледален образ - отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно.

Обаче картината е друга. Настава нещо, което е от огромно значение за цялата мирова еволюция. Определени Същества, приспособени към Лунното тяло, завладяват намиращия се на тяхно разположение волев елемент (наследство от Престолите), и по този начин успяват да разгърнат свой собствен живот, напълно независим от живота на Слънцето. Наред с онези Лунни изживявания, които са изцяло под въздействие на Слънцето, възникват и самостоятелни Лунни изживявания; един вид размирни, бунтовни състояния против Слънчевите Същества. В тези състояния са въвлечени и различни царства, възникнали на Слънцето и Луната, и преди всичко предшествениците на човека. Така Лунното тяло включва в себе си - духовно и материално - два вида живот: един, който е тясно свързан с живота на Слънцето, и друг, който е "изхвърлен" от там и който тръгва по свой независим път. Това разделяне на двата вида живот оказва влияние върху всички следващи процеси в хода на Лунното въплъщение.

За свръхсетивното съзнание този период от развитието изглежда така: Цялата основна маса на Луната е изградена от една полужива субстанция, която се намира ту в забавено, ту в ускорено движение. Това все още не е минерална маса в смисъла на скали и почва, по които ходи съвременният човек. Би могло да се говори по-скоро за едно царство на минерали-растения. Нека да си представим, че цялата маса на Луната се състои от тези растения-минерали, както Земята днес е съставена от скали, почва и т. н. Както днес имаме натрупване на скални маси, така и в Лунното тяло се наслагват по-твърди части, които могат да бъдат сравнени с различни образувания от дървесина или рогови форми. Както днес растенията израстват от минералната почва, така и Лунната "почва" е покрита и проникната от едно второ царство, състоящо се от един вид животни-растения. Тяхната субстанция е по-мека от основната маса и по-подвижна. Това царство е разлято над основната маса като едно лепкаво и гъсто море. А самия човек можем да определим като човек-животно. Той беше изграден от съставните части на другите две царства. Обаче наред с това, той беше изцяло проникнат от едно етерно и астрално тяло, върху които действуваха силите на висшите Същества от отделеното Слънце. Така бе постигнато облагородяване на неговата форма. Докато "Духовете на Формата" моделираха неговия облик така, че да е приспособен към Лунния живот, Духовете на Слънцето го превръщаха в едно същество, което се издига над този живот. С помощта на способностите, които тези Същества изградиха в него, той натрупа сили, за да облагороди своята собствена природа и дори да издигне до по-висша степен своите сродни с по-низшите царства съставни части.

От духовна гледна точка, тези процеси могат да бъдат описани по следния начин. Предшественикът на човека беше облагороден от Същества, които бяха отпаднали от Слънчевото царство. Това облагородяване засегна преди всичко изживяванията, свързани с водния елемент. А върху този елемент Слънчевите Същества, които бяха господари в топлинния и въздушен елемент, имаха твърде слабо влияние. Това се отрази върху организацията на човешкия предшественик, където на преден план излязоха два вида Същества. Едната част от тази организация беше изцяло проникната от действията на Слънчевите Същества. В другата част действуваха отпадналите Лунни Същества. Поради тази причина втората част стана по-самостоятелна от първата. В първата част можеха да възникват само такива състояния на съзнанието, в които живееха Слънчевите Същества. Във втората част откриваме един вид мирово съзнание, каквото бе присъщо на Сатурн, само че на една нова и по-висока степен. Ето защо, предшественикът на човека изглеждаше в случая като "образ на света", докато неговата Слънчева природа се усещаше само като "образ на Слънцето".

Тези два вида Същества започват един вид борба в човешката природа. Под влияние на Слънчевите Същества, в тази борба възниква едно равновесие, изразяващо се в следното: материалната организация, позволяваща самостоятелното мирово съзнание, се превръща в нещо крехко, в нещо преходно. Периодически тази част трябва да бъде изхвърляна. По време на това изхвърляне и известно време след него, предшественикът на човека беше едно същество изцяло зависимо от влиянията на Слънцето. С подобно несамостоятелно съзнание, човешкият предшественик живееше напълно отдаден на Слънчевия живот. После самостоятелната Лунна част се възстановяваше отново. След известно време този процес се повтаря, така че на Луната предшественикът на човека живееше в две основни и сменящи се състояния на по-ясно и на по-смътно съзнание. Тази смяна беше съпровождана и от едно изменение на човешкия предшественик в чисто материален смисъл. От време на време той се освобождаваше от своето Лунно тяло и по-късно отново го възстановяваше.

От физическа гледна точка, в споменатите Лунни царства наблюдаваме огромно разнообразие. Минералите-растения, растенията-животни и човеците-животни са от различни групи. Ще разберем това ако се замислим, че на всяка от изминалите еволюционни степени изостават определени Същества и форми, които водят до въплъщаването на най-различни качества. Има формации, които показват началните качества на Сатурн, такива от средната му епоха и такива от неговия краен период. Същото важи и за всички еволюционни степени на Слънцето.

И така, планетарните въплъщения са пред нас: Сатурн, Слънце, Луна. В хода на този величествен процес изостават както определени форми, така и определени Същества. С появата на Луната възникват нови разновидности на тези Същества. Виждаме например "Духовете на Личността", които на Слънцето не са постигнали своята човешка степен; има и такива, които тук наваксват своето изоставане. Част от "Духовете на Огъня", които на Слънцето би трябвало да станат човеци, също изостава. Както по време на Слънчевото развитие част от изостаналите "Духове на Личността" се отделиха от Слънчевото тяло и създадоха един нов Сатурн, така и в хода на Лунното развитие описаните Същества се отделят върху особени небесни тела. Досега говорехме само за възникването на Слънцето и Луната. Поради посочените причини, от Лунното тяло - което се появява след продължителния почивен период - се отделят и други небесни тела. След известно време имаме вече работа с цяла система от не бесни тела, от които най-напреднало, както лесно може да се разбере, е това, което трябва да наречем "новото Слънце". Както през Слънчевият период съществуваше силно привличане между изостаналите Сатурнови царства и Духовете на Личността от новия Сатурн, така и сега възниква подобно привличане между тези небесни тела и съответните Лунни Същества. Би трябвало да отидем твърде далеч, ако искаме да опишем всяко от възникналите по този начин небесни тела. Достатъчно е само да посочим причината, поради която от първоначално цялостната небесна формация, каквато е Сатурн в зората на човешката еволюция, постепенно се отделят едно след друго цяла поредица от небесни тела.

След като Духовете на Формата се намесиха в развитието на Луната, то продължи още известно време според описания горе начин. После отново настъпи един почивен период. По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми. Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции. Благодарение на това, че през почивния период - в свободно състояние - те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите "Духове на Личността" и "Духове на Огъня".

Междувременно "Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват "инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества - както това беше при предишното образно съзнание, - а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор. "Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която "Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. "Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а "Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество. По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер. Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си. То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до "Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение. Поглеждайки към тях, то си казва: Това обкръжение поддържа моето съществувание.

Сега вече "Духовете на Огъня" действуват върху етерното тяло. Под тяхното влияние движението на етерните сили се превръща все повече и повече в една вътрешна жизнена дейност. Това, което възниква там, намира физически израз в движението на соковете и в растежните явления.

Въздухообразните субстанции се сгъстяват до водни. Вече може да се говори за един вид хранене в смисъл, че това, което се приема отвън, подлежи на вътрешна преработка. За да вникнем по-добре в тези процеси, нека да си представим нещо средно между хранене и дишане в съвременния смисъл на тези думи. Човешкото същество поема хранителните вещества от царството на животните-растения. Нека да си представим тези животни-растения като висящо-плуващи, или като прораснали в един обкръжаващ елемент, както днешните животински видове обитават във водата или въздуха. В случая този елемент не е нито вода нито въздух в днешния смисъл на думата, а нещо средно, един вид гъста пара, в която са разтворени най-разнообразни вещества, носени от най-разнообразни течения. Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение. Процесът на дишането съществува наред с този на храненето. Той няма нищо общо с това, което наблюдаваме днес на Земята, а по-скоро представлява едно всмукване и излъчване на топлина. За свръх сетивното съзнание тези процеси изглеждат така, като че ли органите се отварят и после отново се затварят, а през тях навлиза и излиза един топлинен поток, понесъл със себе си въздухообразните и течни субстанции. И понеже на тази степен от развитието човешкото същество притежава вече астрално тяло, покрай дишането и храненето възникват определени чувства. Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото същество, се поражда един вид удоволствие. А когато се приемат вредни вещества, както и ако те са в непосредствена близост, поражда се неудоволствие.

По време на Лунното развитие родствено близки са не само дихателният и хранителният процес, но и други два вида процеси - образуването на представите и размножението. Нещата и Съществата от обкръжението на Лунния човек не упражняват преки въздействия върху едни или други сетива. Напротив, представите се пораждат в смътно то и сумрачно съзнание чрез присъствието на тези неща и Същества. Тези образи се намират в много по-интимна връзка с действителната природа на обкръжаващия ги свят, отколкото съвременните сетивни възприятия, защото последните ни показват - чрез цветове, звуци, миризми и т. н. - само външната страна на нещата. За да си изковем едно по-ясно понятие за съзнанието на Лунните хора, нека си представим, че те са като потопени в гореописаното парообразно обкръжение. Там се разиграват най-разнообразни процеси. Едни вещества се свързват, други се разделят. Едни части се сгъстяват, други се разреждат. Всичко това се извършва така, че човешките същества не го чу ват и виждат непосредствено; обаче в човешкото съзнание то пробужда образи. Тези образи можем да сравним с образите на сънищното съзнание, т. е. с образите, които съвременният човек има по време на своите сънища. Когато например един предмет пада на земята, спящият човек не възприема действителното събитие, а даден образ: примерно, че някой стреля. Само че образите на лунното съзнание не са произволни като тези на съвременните човешки сънища; те са един вид символи и съответстват на външните процеси. Определен външен процес се съпровожда от точно определен образ. По този начин Лунният човек е в състояние да насочва своето поведение според възникващите в неговото съзнание образи, както съвременният човек прави това според своите възприятия. Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен волев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик.

Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия. Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите "Духове на Личността"; зад и е минерално-растителните процеси просветват "Духовете на Огъня"; а "Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи.

Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия. Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество. Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили. Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили. То се превръщаше в един вид отражение на процесите, разиграващи се в неговото собствено съзнание.

Колкото по-напред отиваше така описаното развитие, толкова по-дълбоки промени настъпваха в човешкото същество. Силата произтичаща от образите на съзнанието, постепенно губи възможността да се простира върху цялото тяло на човека. То се разделя на две съставни части, на две природи. Образуват се такива части, които са подчинени на формиращото действие на образното съзнание и те са до голяма степен отражение на представите в току-що описания смисъл. Други органи обаче не се поддават на такова влияние. В една част от своето същество, човекът е някак твърде сгъстен, ръководи се от други закони, а не от образите на съзнанието. Те се освобождават от влиянието на човешкото същество, но попадат под друго влияние - това на висшите Слънчеви Същества. Но тази степен от развитието се предхожда от един почивен период, по време на който Слънчевите Същества набират сила, за да действуват върху Лунните Същества, но вече при съвсем нови обстоятелства.

След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи. Едната от тях се изтръгва от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и се поставя под влиянието на си ли, които макар и да произхождат от Лунното тяло, възникват там едва чрез влиянието на Слънчевите Същества. Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето. Другата част се издига като един вид глава от първата. Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание. Но двете части са тясно свързани; те си обменят своите сокове; има органи, които се простират от едната част в другата.

Обстоятелството, че в хода на времето, през което се разиграват тези процеси, възникват подобни съотношения между Слънцето и Луната, води до установяването на една забележителна хармония. Вече посочихме как, чрез съответните степени от своето развитие, напредващите Същества си осигуряват свои небесни тела извън общата небесна маса. Те излъчват, така да се каже, силите, които подреждат веществата. Слънцето и Луната се отделят едно от друго, защото това беше необходимо за изграждане на подходящи обиталища за съответните Същества. Тази подчиненост на материята и нейните сили пред Духа отива още по-далеч. Самите Същества пораждат определени движения на небесните тела, определени ротации. Ето защо тези тела влизат в най-различни констелации. С промяната на положението на едно небесно тяло спрямо друго, се променят и действията на съответните Същества. Така става и с Луната и Слънцето. Чрез възникналото движение на Луната около Слънцето, човешките същества ту попадат в сферата на Слънчевите действия, ту се освобождават от тях и се оказват предоставени на самите себе си. Самото движение е последица от описаното по-горе "отпадане" на определени Лунни Същества и от постигнатото равновесие в борбата, предизвикана от всичко това. То е само физически израз на създадените поради отпадането духовно-силови съотношения. Въртенето на едно тяло около друго има като последица това, че в Съществата, обитаващи небесните тела, настъпват такива променливи състояния на съзнанието, каквото описахме по-горе. Можем да кажем, че Луната ту обръща своя живот към Слънцето, ту го скрива. Налице е едно Слънчево време и едно планетарно време. През планетарното време, Лунните Същества се развиват върху едната страна на Луната, която е отвърната от Слънцето. Впрочем към движението на Луната около небесните тела се прибавя и нещо друго. Ретроспективно насоченото свръхсетивно съзнание вижда именно, как през закономерно редуващи се периоди от време, самите Лунни Същества кръжат около своето небесно тяло. В определени времена те търсят места, където могат да се отдадат на Слънчевото влияние; в други епохи те се насочват към места, където не подлежат на толкова влияние и могат, един вид, да се потопят в самите себе си.

За да допълним картината, описваща тези процеси, нека вземем под внимание, че през този период от време "Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. На Луната човек все още не може да си служи със своите сетива за възприемането на външни предмети. Вече знаем, че първите заложби на тези сетива бяха създадени на Сатурн. Сега на Лунната степен, тези сетива се превръщат в инструменти на "Синовете на Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със "Синовете на Живота". А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват.

Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество. Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си. В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се изразяват в Слънчевото битие. То сякаш ги всмуква в себе си. Сега върху Луната действуват възвишените Същества, които имат своето обиталище на Слънцето. А Луната на свой ред също действува върху човешкото същество. Само че това действие не се простира върху целия човек, а предимно върху онези негови части, които се изтръгват от влиянието на неговото собствено образно съзнание. По този начин физическото и етерно тяло стигат до определени размери и форма. За сметка на това съзнанието отстъпва на заден план. Когато в своя живот човешкото същество се отвръща от Слънцето, тогава то се заема със своята собствена природа. Точно в този момент започва и едно вътрешно раздвижване в астрално то тяло. Напротив, външната форма изостава в своето развитие.

И така, по време на Лунното развитие са налице две характерни, ясно разграничени състояния на съзнанието, които непрекъснато се редуват: едно по-смътно по време на Слънчевото действие, и друго по-ясно, свързано с епохите, през които животът е насочен предимно към самия себе си. Първото състояние е по-смътно, но в замяна на това по-безкористно: човекът е отдаден на външния свят, на отразения в Слънцето Космос. Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и будността при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане. Пробуждането на човека върху Луната, след като Слънчевият период постепенно престава, би могло да се охарактеризира като нещо средно между пробуждането на съвременния човек всяка сутрин и състоянието му в мига на раждането. Постепенното затъмняване на съзнанието при наближаването на Слънчевия период прилича на нещо средно между заспиването и умирането. Защото на Луната не съществуваше такова съзнание за раждането и смъртта, каквото е присъщо на съвременния човек. С настъпването на Слънчевия период, човек се отдаваше на бликащата от този вид живот наслада. За този период от време той беше откъснат от своя собствен живот. Той живееше предимно в духовен смисъл. Неговите изживявания могат да бъдат описани само приблизително и с помощта на сравнения. Той чувствуваше как реалните космически сили се вливат в него; чувствуваше се като опиянен от съпреживените хармонии на Универсума. В такива моменти неговото астрално тяло беше като освободено от физическото тяло. Една част от етерното тяло също беше извлечена навън от физическото тяло. И тази формация, съставена от астралното и етерно тяло, беше като един прекрасен и фин музикален инструмент, от чиито струни звучаха тайните на Космоса. И според хармониите на Космоса се изграждаха органите на онази част от човешкото същество, върху която съзнанието имаше само ограничено влияние. Защото в тези хармонии действуваха Съществата на Слънцето. Така тази човешка част беше формирана чрез духовните космически звуци. При това смяната между по-ясното съзнание през Лунния и по-смътното през Слънчевия период не беше така рязка, както е смяната между будност и лишения от сънища сън при съвременния човек. Все пак образното съзнание не притежаваше яснотата на днешното будно съзнание; затова пък другото съзнание не беше толкова неясно и смътно, както е днес по време на съня без сънища.

И така, човешкото същество имаше една, макар и смътна представа за играта на космическите хармонии в неговото физическо тяло и в онази част от етерното тяло, която оставаше свързана с физическото. По времето, когато Слънцето, така да се каже, не се показваше пред човешкото същество, на мястото на хармониите, в съзнанието се явяваха образните представи. Тогава във физическото и етерно тяло с особена сила оживяваха онези органи, които бяха под непосредствената власт на съзнанието. Напротив, другите части на човешкото същество, върху които формиращите сили на Слънцето сега не действуваха, изпитваха един вид втвърдяване и изсъхване. Когато после Слънчевият цикъл отново настъпваше, старите тела отпаднаха; те се отделяха от човешкото същество и така, като от гроба на старото тяло, възникваше новосъздаденият човек, макар и твърде неясен в своите форми. По този начин настъпваше едно обновление на жизнения процес. Слънчевите Същества и техните хармонии формираха новороденото тяло, то постигаше известно съвършенство и после целият този процес се повтаряше. Човекът усещаше това обновление като обличането в нова дреха. Основното ядро на неговата същност не минаваше нито през едно истинско раждане, нито през истинска смърт; то само преминаваше от едно духовно звуково съзнание - при което оставаше отдадено на външния свят - към едно друго съзнание, при което беше обърнато предимно към своя вътрешен свят. Човек сякаш сменяше своята кожа. Старото тяло ставаше неизползваемо; то беше изхвърляно, а после - обновявано.

Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече охарактеризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите. Така човешкото същество възпроизвежда свои подобия по отношение на определени части от физическото и етерно тяло. Съвсем не трябва да смятаме, че от родителското тяло произлизат нови дъщерни форми; просто ядрото на човешкото същество преминава от едното състояние в другото. Родителското тяло не произвежда ново същество; то възпроизвежда самото себе си в нова форма. Така лунният човек изпитва една смяна на съзнанието. Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдайност, а в притихналия му вътрешен свят прозвучават хармониите на Космоса. Към края на този цикъл образите в астралното тяло оживяват; то започва все повече и повече да усеща себе си. Човекът изживява един вид пробуждане от тихото блаженство и покоя, в които беше потопен през Слънчевия цикъл. Но сега идва ред на друго важно изживяване. С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество. И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа. Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен "Аз". Това Същество е един от "Синовете на Живота". Спрямо него човек усеща приблизително следното: "В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този "Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със "Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него.

Не всяко отделно човешко същество имаше свой "Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи. Така че на Луната човеците живееха обособени в отделни групи и всяка група усещаше в някои от "Синовете на Живота" общия "групов Аз". Разликата в групите се проявяваше в това, че при всяко от тях етерните тела имаха своя особена форма. Но понеже физическите тела се изграждат според етерните, различията на последните се отпечатаха в първите и така отделните групи човеци се появиха като отдел ни човешки видове. Когато "Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри. В това те чувствуваха своята собствена Азовост. Те като че ли се отразяваха в човеците. В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха. Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти. Те отразяваха същността на "Синовете на Живота". Това което "Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното "Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и "Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло.

От казаното става ясно как трите вида духовни Същества - "Духовете на Личността", "Духовете на Огъня" и "Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек. Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как "Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. "Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество. Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано. Следователно "Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет. "Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло. Физическото тяло се превръща в един физиологичен образ на своето астрално тяло. Напротив, върху физическото и етерното тяло - доколкото през Слънчевите периоди те се оформят независимо от самостоятелното астрално тяло - работят по-висши духовни Същества, а имен но "Духовете на формата" и "Духовете на Движението". Те действуват по гореописания начин от Слънцето.

Под влияние на тези факти човешкото същество узрява дотам, че постепенно може да изгради в себе си зародиша на "Духа - Себе" по същия начин, както през втората половина от Сатурновото развитие беше изградило зародиша на "Човека-Дух", а на Слънцето - този на "Духа-Живот". Така всички отношения на Луната се променят. В резултат на последователните преобразувания, човешките същества стават все по-фини и по-благородни. Нараства и тяхната сила. Образното съзнание се запазва предимно за Слънчевите периоди. Така то добива също и влияние при изграждането на физическото и етерното тяло, нещо, което по-рано ставаше изцяло под действието на Слънчевите Същества. Това, което ставаше на Луната благодарение на човешките същества и свързаните с тях Духове, наподобяваше все повече процесите, разиграващи се на Слънцето под влиянието на неговите по-висши Същества. Последствието от това беше, че сега Слънчевите Същества можеха все повече да прилагат своите сили с оглед на собственото си развитие. В резултат на всичко това Луната узря до там, че след известно време можеше отново да се съедини със Слънцето.

От духовна гледна точка тези процеси изглеждат по следния начин: "Падналите Лунни Същества" постепенно са завладени от Слънчевите Същества и сега трябва да се присъединят към тях така, че техните действия да се включат в действията на Слънчевите Същества и да им се подчинят. Впрочем това стана след като бяха изтекли продължителни периоди от време, през които Лунните цикли ставаха все по-кратки, а Слънчевите - все по-дълги. Настъпва епоха, когато Слънцето и Луната отново стават една небесна формация. Там човешкото физическо тяло е напълно етеризирано.

Обаче когато казваме, че физическото тяло се превръща в етерно, не трябва да си представяме, че при подобни състояние не можем да говорим за физическо тяло. Това, което през епохите на Сатурн, Слънце и Луна беше из градено като физическо тяло, то се запазва. Важното е да познаваме физическото състояние не само там, където то се проявява под външна физическа форма, физическото може да съществува и под етерна, дори под астрална форма. Трябва да правим разлика между външното явление и вътрешната закономерност. Едно физическо явление може да се етеризира, да се астрализира и въпреки това да запази своите физически закономерности. Точно такъв е случаят, когато на Луната физическото тяло на човека достигна определена степен от своето съвършенство. То добива етерна форма. Но свръхсетивното съзнание, което може да наблюдава такива неща, установява как едно такова етеризирано тяло е проникнато не от законите на етерния, а от тези на физическия свят. Сега физическите процеси са потопени в етерните и почиват там като в сигурна майчина утроба. По-късно те отново се явяват във физическа форма, но на една по-висша степен. Ако на Луната човешките същества биха запазили своето физическо тяло в неговата груба физическа форма, Луната никога не би могла да се съедини със Слънцето. Чрез приемането на етерната форма, физическото тяло става много по-сродно с етерното тяло и по този на чин то може да се проникне по-дълбоко с онези части на етерното и астралното тяло, които по времето на слънчевите цикли от Лунното развитие трябваше да се отделят от него. Човекът, който по времето докато Слънцето и Луната бяха разделени, изглеждаше като едно двойствено същество, сега отново става едно цяло. физическото става в известен смисъл по-душевно; затова пък и душевното е вече по-тясно свързано с физическото.

И сега Слънчевите Духове, в чиято непосредствена област навлиза човешкото същество, могат да действуват върху него - тъкмо защото е вече единно и цялостно - по съвсем различен начин отколкото преди, когато те действуваха върху Луната отвън. Сега човекът се намира в едно подчертано душевно-духовно обкръжение. Благодарение на това "Духовете на Мъдростта" могат да упражнят едно изключително важно действие. Те влагат в него мъдростта, одушевяват го с мъдрост. Така той става в известен смисъл една самостоятелна душа. Към влиянията на тези Същества се прибавят и тези на "Духовете на Движението". Те действуват предимно върху астралното тяло и то така, че то започва да пробужда в себе си - с помощта на споменатите Същества - една душевна подвижност и едно преизпълнено с мъдрост етерно тяло. Преизпълненото с мъдрост етерно тяло е първата заложба на това, което в предишните страници описахме като "Разсъдъчна Душа" при съвременния човек, докато пробуденото от "Духовете на Движението" астрално тяло е първия зародиш на "Сетивната Душа". И понеже всичко се извършва в условията на растяща самостоятелност на човешкото същество, тези начални заложби на Разсъдъчната и Сетивната Душа се явяват като израз на "Духа-Себе". Нека не се заблуждаваме с мисълта че в този период от развити ето "Духът-Себе" е нещо отделно, наред с Разсъдъчната и Сетивната Душа. Последните две са само израз на "Духа-Себе", а той представлява тяхното единство и хармония.

Обстоятелството, че "Духовете на Мъдростта" се включват точно сега и по гореописания начин, е изключително важно. Те вършат това не само по отношение на човешките същества, но и за другите царства, които възникнаха на Луната. При повторното съединяване на Слънцето и Луната, тези низши царства са включени в сферата на Слънцето. Всичко, което в тях беше физическо, се етеризира. Следователно, наред с минералите-растения и растенията-животни, на Слънцето се намира и човешкото същество. Все пак другите същества запазват своите особености. Ето защо те се усещат като чужди в своето обкръжение. Тяхната природа не съвпада с тази на околната среда. Но понеже са етеризирани, "Духовете на Мъдростта" могат да разпростират своето действие и върху тях. Всичко, което е преминало от Луната в Слънцето, е проникнато от силите на "Духовете на Мъдростта". Ето защо това, което се получава от съединението Слънце-Луна може да се нарече в този период от развитието "Космос на Мъдростта".

И когато после, след поредния почивен период, нашата Земя изниква като един потомък на този "Космос на Мъдростта", всички живи същества, които се раждат отново от своите лунни зародиши, са преизпълнени с мъдро ст. Ето причината, поради която земният човек, съзерцаващ нещата около себе си, открива толкова много мъдрост в тях. Какво учудване може да пробуди у нас мъдростта на всеки лист от растителния свят, мъдростта във всяка животинска и човешка кост, в чудното устройство на мозъка и сърцето. Когато човек се нуждае от мъдрост, за да проумее нещата, оказва се, че тя е вложена в самите тях. Защото колкото и да би се старал човек да проумее нещата със своите мъдри представи, той не би могъл да извлече от тях никаква мъдрост, ако тя не беше предварително вложена в нещата. Който иска да обхване нещата с мъдрост, а си въобразява, че тя не е вече в тях, е все едно да си мисли, че би могъл да черпи вода от един съд без тя да е предварително налята в него. Както ще видим по-нататък в тази книга, Земята не е нищо друго, освен преродената "Стара Луна". И тя се явява като една преизпълнена с мъдрост планета, защото през описаната епоха беше проникната от "Духовете на Мъдростта" и от техните сили.

Естествено, в това описание на Лунните условия можахме да се спрем само на някои преходни форми от развитието. В хода на това развитие се наложи да опишем само отделни процеси. Разбира се, подобен начин на описа ние дава само бегли образи и явен недостатък е, че цялото развитие не бе дефинирано с ясни и категорични понятия. Срещу подобен упрек бихме могли да изтъкнем, че описанието съвсем умишлено беше представено с помощта на по-общи и пластични понятия. Защото тук важното е не да изградим спекулативни понятия и идейни конструкции, а да дадем една представа за свръхсетивните опитности, до които стига духовният поглед при срещата си с подобни факти. А нещата от Лунното развитие не могат да бъдат описани в онези строги контури, които са характерни за земните възприятия. Там имаме работа с непостоянни и променливи впечатления, с колебливи, подвижни образи и с техните преходи. Нека имаме предвид и това, че тук става дума за едно продължително развитие, от което са уловени само моментни образи.

Кулминационната точка от Лунното развитие е постигната в онзи момент, когато вложеното в човека астрално тяло е напреднало дотам, че неговото физическо тяло дава възможност на "Синовете на Живота" да осъществят своята човешка степен. В този момент човешкото същество разполага с всичко, което тази епоха може да му предостави за неговото собствено развитие. Следващата, т. е. втората половина от Лунната епоха би могла да се определи като един отлив. Обаче виждаме как през тази епоха за обкръжението на човека, а и за самия него, става нещо много важно. В Слънчево-Лунното тяло се влага мъдростта. Вече посочихме, че по време на този отлив възникват зародишите на Разсъдъчната и на Сетивната Душа. Но тяхното истинско разгръщане, както и това на Съзнаващата Душа и свързаното с нея раждане на "Аза", на свободното себесъзнание, ще последва едва през Земната епоха. На Луната Разсъдъчната и Сетивната Душа все още не позволяват на човешкото същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека "Синове на Живота". Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: "В мен и чрез мен живее "Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение". Лунният човек се усеща като засенчен от "Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му "Аз" - който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание - сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така: "През Слънчевия период моят Аз излита заедно с мен във висшите сфери при възвишените Същества, а когато Слънцето се скрива, Азът слиза с мен в по-дълбоките светове." Същинското Лунно развитие се предхожда от една подготовка. Най-напред наближаваме един вид повторение на Сатурновото и Слънчевото развитие. След повторното сливане на Слънцето и Луната, в периода на отлива, също можем да различим две епохи. В хода на тези две епохи физическото сгъстяване напредва до определена степен. Следователно, духовно-душевните състояния на формацията Слънце - Луна се сменят с физически състояния. През тези физически епохи човешките същества, както и съществата от най-низшите царства, се явяват като че ли в едни втвърдени, несамостоятелни форми и вече подсказват това, в което ще се превърнат самите те по-късно през Земния период по един много по-самостоятелен начин. Така че трябва да говорим за две подготвителни епохи на Лунното развитие и за две други по време на отлива. Подобни епохи могат да бъдат наречени "цикли". Периодът, следващ подготвителните епохи и предхождащ тези на отлива, т. е. периодът, през който Луната е отделена от Слънцето, също може да се раздели на три епохи. Средната от тях е времето, през което "Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. Тя се предхожда от една епоха, през която всички отношения са насочени към това главно събитие, а след нея идва друга, която се характеризира с един вид "вживяване" в новите създания. С това средната епоха от Лунното развитие се дели на други три епохи, които заедно с двете подготвителни и двете "отливни" епохи правят общо седем Лунни цикли. Така че цялото Лунно развитие протича в седем цикли. Между тях се простират почивни периоди. Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници. Например Слънчевите Същества постепенно се оттеглят от своята дейност на Луната. Външно погледнато, за тях настъпва един почивен период, докато самата Луна е обхваната от бурната си собствена дейност. Активните периоди на една група Същества многократно се преплитат с почивните периоди на други Същества. С оглед на това обстоятелство можем да говорим за един ритмичен подем и спад на силите по време на отделните цикли. Такива подразделения съществуват и в посочените седем главни цикли на Луната. Можем да определим цялото Лунно развитие като един огромен цикъл, като един планетарен цикъл; той е разделен на седем "малки" цикли, а всеки от тях - на седем "по-малки" цикли. Това разделяне на седем пъти по седем е валидно и за Слънчевото развитие, както и за Сатурновата епоха. Но следва да имаме предвид, че границите между тези цикли при Слънцето, а още повече при Сатурн, са заличени. А колкото повече развитието напредва към Земната епоха, толкова тези граници стават все по-ясни.

* * *

След като описаното Лунно развитие приключва, всички Същества и сили, за които стана дума, преминават в една по-духовна форма на съществувание. Тя заема съвършено различна степен от тази на Лунната епоха, както и от тази на бъдещата Земя. Едно същество, което би притежавало достатъчно развити познавателни способности, за да наблюдава всички подробности от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития. За подобно същество, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от мрака на мировото лоно. Само едно същество с още по-висши способности би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период.

В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности. Стоящите над човека Същества - благодарение на своите предишни дейности - бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло. Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен. Както новото растение развива само това, което е вложено в семето от старото растение, така и в началото на новата еволюционна степен трите съставни части на човешката природа се явяват в такива органи и форми, с каквито те могат да проявят единствено образното съзнание. За навлизане в една по-висока степен на съзнание, те трябва да бъдат предварително подготвени.

Тази подготовка минава през три степени. В хода на първата степен, физическото тяло се издига до такава висота, че вече може да приеме необходимото преобразяване, лежащо в основата на едно обективно, "предметно" съзнание. Тази предварителна степен от развитието на Земята е като едно повторение на Сатурновия период, само че на по-високо равнище. Защото сега, както и през Сатурновия период, висшите Същества работят само върху физическото тяло. След като то е достатъчно напреднало в своето развитие, всички Същества трябва отново да преминат в една по-висша форма на битие, преди етерното тяло да осъществи напредък в своята еволюция, физическото тяло трябва да бъде един вид претопено, за да може през следващата епоха да приеме в себе си напредналото етерно тяло. След този междинен период, посветен на една по-висша форма на съществувание, настъпва известно повторение на Слънчевото развитие, само че на по-високо равнище. То цели усъвършенствуване на етерното тяло. След нов промеждутък от време, същото става и с астралното тяло в едно повторение на Лунния период.

Сега да насочим поглед върху събитията след приключването на третото от описаните повторения. Всички Същества и сили отново се намират в едно чисто духовно състояние. Те се издигат в по-висшите светове. А най-низшият от световете, в който може да се възприеме нещо от тях по време на това чисто духовно състояние, е този, в който съвременният човек пребивава между смъртта и едно ново раждане. Това са области от царството на Духа. После Съществата отново слизат в по-низшите светове. Преди да започне физическото Земно развитие, те са слезли вече толкова ниско, че техните най-низши проявления могат да бъдат виждани в астралния или душевен свят.

Всичко, което съществува от човека през този период, се намира още в астрална форма. За да вникнем в тогавашното състояние на човечеството, трябва да обърнем внимание на факта, че макар и човек да притежава физическо, етерно и астрално тяло, физическото и етерното тяло не са съответно във физическа и етерна, а в астрална форма. Това, което придава физическа характеристика на физическото тяло е не физическата форма, а фактът, че наред с астралните си качества, то съдържа в себе си и физическите закони. В случая става дума за физически закономерности в душевна форма. Същото се отнася и за етерното тяло.

Пред духовния поглед тази степен от развитието на Земята се представя най-вече като едно небесно тяло от душа и Дух; едно тяло, в което физическите и етерни сили се проявяват в чисто душевни измерения. Тази мирова или небесна формация съдържа заложбите на всичко онова, което по-късно ще метаморфозира в създанията на физическата Земя. Тя свети, обаче нейната светлина е такава, че физическите очи - дори и да съществуваха там - не биха могли да я възприемат. Тя свети само в една душевна светлина, която може да различи единствено ясновидецът.

Сега в тази небесна формация става нещо, което може да се нарече сгъстяване. Резултатът от него е, че след известно време всред душевната формация се появява една огнена форма, наподобяваща Сатурн в неговото най-гъсто състояние. Тази огнена форма е пронизана от действията на различни Същества, които участвуват в развитието. Взаимодействието между тези Същества и небесното тяло може да бъде сравнено с потапяне на Съществата в Земната огнена сфера. Ето защо Земната огнена сфера не представлява някаква еднородна субстанция, а един душевен и одухотворен организъм. Онези Същества, чието предназначение е да станат земни човеци в съвременния смисъл на думата, почти не вземат участие в потопяването на силите и Съществата в огненото тяло. Те все още са в лоното на по-висшите духовни светове. На тази степен от своето развитие те докосват огнената Земя само с една точка от душевната си форма и това води дотам, че топлината сгъстява една част от тяхната астрална форма. По този начин в тях се възпламенява Земният живот. Следователно, с по-голямата си част те принадлежат към душевно-духовните светове; а само чрез съприкосновението си със Земния огън, те се обгръщат с истинска жизнена топлина. Ако желаем да си съставим сетивно-свръхсетивен образ за тези човеци в началото на физическата Земна епоха, би трябвало да си представим една душевна яйцевидна форма, която виси в обкръжението на Земята и в своята долна част е обвита, като чашка, подобно на желъд. Само че чашката е съставена изключително от топлина или огън. Топлинната обвивка запалва живота в човешкото същество, като същевременно предизвиква и промени в астралното тяло. В него възниква първата заложба на това, което по-късно ще се развие в т.н. Сетивна Душа. Бихме могли да кажем, че на тази степен човекът се състои от Сетивна Душа, астрално тяло, етерно тяло и от изтъканото от огън физическо тяло. В астралното тяло работят духовните Същества, като са ангажирани в самото съществувание на човека; чрез Сетивната Душа той се чувствува свързан с тялото на Земята. Следователно през този период човекът има едно предимно образно съзнание, в което се изявяват онези духовни Същества, в чието лоно той е приютен; и само в една точка всред това съзнание се поражда усещането за собственото тяло. От духовния свят той поглежда на долу като към земна собственост и усеща: "Сега това ти принадлежи."

Сгъстяването на Земята напредва и с това описаната, структура на човешкото тяло става все по-отчетлива. След определен момент от планетарната еволюция, Земята е толкова сгъстена, че огнена е само една част от нея. Друга част приема субстанциалната форма на това, което можем да наречем "газ" или "въздух". Променя се и човекът. Сега вече той е не само в съприкосновение със Земната топлина, но към неговото огнено тяло се включва и въздушната субстанция. И както топлината беше запалила в него живота, така и обкръжаващият го въздух пробужда в него действие, което може да се нарече духовен звук. Неговото етерно тяло за почва да звучи. Същевременно от астралното тяло се отделя една част, която е първата заложба на Разсъдъчната Душа.

За да си представим какво става сега в човешката душа, нека обърнем внимание на това, че във въздушно-огненото тяло на Земята работят стоящите над човека Същества. В огнената Земя се открояват "Духовете на Личността", които са от огромно значение за човека. Докато Земната топлина запалва живота в човешкото същество, неговата Сетивна Душа си казва: ето, това са "Духовете на Личността". От друга страна, във въздухообразната част на Земята се изявяват онези Същества, които вече определихме като "Архангели" (в смисъла на християнския езотеризъм). След като е обгърнат от въздуха, човек долавя техните действия под формата на звук. А Разсъдъчната Душа си казва: "Ето, това са Архангелите". Но всичко, което на тази степен човек възприема от Земята, все още не е някакъв сбор от физически предмети; той просто живее всред топлинни усещания, които се издигат към него, и в звуци. И в тези топлинни потоци, в тези звукови вълни, той усеща "Духовете на Личността" и "Архангелите". Но той не ги възприеме пряко, а като през булото на топлината и звука. И докато тези възприятия нахлуват от Земята и проникват в душата му, в нея все още възникват и чезнат образите на по-висшите Същества, в чието лоно спи човекът.

Развитието на Земята продължава напред. Този напредък се проявява в ново сгъстяване. Към тялото на Земята се прибавя водната субстанция, така че сега Земята се състои от три части: огнена, въздухообразна и водна. Но още преди това, се разиграва едно важно събитие. От огнено-въздушната Земя се откъсва едно самостоятелно небесно тяло, което в по-нататъшното си развитие прераства в съвременното Слънце. Преди този момент Земя и Слънце представляват едно тяло. След откъсването на Слънцето, Земята съдържа в себе си всичко, което се намира на съвременната Луна. А отделянето на Слънцето става, защото по-висшите Същества - с оглед на своето собствено развитие и с оглед на мисията си спрямо Земята - не могат повече да понасят сгъстените до "вода" планетарни субстанции. От общата Земна маса те отделят употребимите за тях вещества, изтеглят ги навън, за да си изградят на Слънцето ново обиталище. Сега те действуват върху Земята отвън, от Слънцето. Обаче за своето по-нататъшно развитие, човекът се нуждае от арена, където субстанциите са още по-сгъстени.

След включването на водната субстанция в тялото на Земята, настъпва и промяна в самия човек. Сега той е пронизван не само от огъня, обгръщай е не само от въздуха; към новото физическо тяло се прибавя и водната субстанция. Наред с това се променя и неговата етерна част; човек започва да я възприема като едно фино светлинно тяло. По-рано той усещаше как от Земята се издигат топлинни потоци и го заливат; усещаше как въздухът прониква в него чрез звуците; сега неговото огнено-въздушно тяло се прониква и от водния елемент, и той вижда движенията на този елемент като проблясване и угасване на светлина. Настъпват промени и в душата му. Към заложбите на Сетивната и Разсъдъчната Душа се прибавят и тези на Съзнаващата Душа. Във водния елемент действуват "Ангелите"; те са истинските причинители на светлината.

Определени по-висши Същества, които по-рано се намираха в самото тяло на Земята, сега вече действуват върху него отвън, от Слънцето. По този начин се променят всички условия на Земята. Прикованият към Земята човек не би могъл вече да усеща в себе си действието на Слънчевите Същества. От този момент настъпва промяна в състоянията на човешкото съзнание. Слънчевите Същества откъсват човешката душа от физическото тяло, така че сега човек попада или в лоното на Слънчевите Същества, в една чисто душевна форма, или под влиянията на Земята, доколкото е свързан с физическото си тяло. Когато е във физическото тяло, в него се вливат топлинните потоци, озвучават го въздушните маси, водите го заливат и после отново се оттеглят от него. А докато е вън от своето тяло, душата му е преизпълнена с образите на по-висшите Същества, в чието лоно се намира той тогава.

На тази степен от своето развитие Земята минава през два етапа. През първия тя трябва да обгърне човешките души със своите субстанции и да ги облече в тела. През втория етап душите се отдръпват от нея и там остават само телата. Заедно с човешките същества тя потъва в сън. През тези епохи от прадалечното минало на Земята, възникват денят и нощта, (физически-пространствено това се изразява във факта, че поради взаимодействието между Слънчевите и Земни Същества, Земята започва да се движи по отношение на Слънцето; стига се до споменатата по-горе смяна на деня с нощта. Денят се проявява, когато Земната повърхност, върху която се развива човекът, е обърната към Слънцето; а нощта, т.е. времето, през което човекът е потънал в чисто душевно съществуване тогава, когато тази повърхност е отвърната от Слънцето. Разбира се, не трябва да си мислим, че през онова далечно минало движението на Земята около Слънцето е наподобявало днешното състояние на нещата. Отношенията бяха съвсем различни. Обаче има смисъл още сега да загатнем, че движенията на небесните тела възникват като последица от отношенията, в които влизат обитаващите ги духовни Същества. По силата на духовно-душевни причини, небесните тела са поставени в такива положения и движения, че духовните състояния да бъдат изживени на физическо равнище.)

Обърнем ли поглед към Земята и нейната нощ, бихме оприличили тялото и като нещо подобно на труп. Защото по това време, в голямата си част тя се състои от разлагащи се човешки тела, чиито души се намират в други форми на съществуване. Водните и въздухообразни формации, от които бяха изградени човешките тела се разпадат и се разтварят в останалата Земна маса. А като един външен и едва забележим зародиш, остава само онази част от човешкото тяло, която беше образувана в началото на Земното развитие от взаимодействието между Огъня и човешката душа, и която впоследствие стана още по-гъста. С други думи, това, кое то говорим тук за деня и нощта, не трябва да се свърза с аналогичните отношения, засягащи съвременната Земя. Когато в началото на "деня", прякото Слънчево действие отново се насочваше към Земята, тогава човешките души проникват в областта на физическия живот. Те влизат в допир с онези зародиши, за които споменахме, и бурно тласват тяхното развитие, така че те приемат една външна форма, която се явява като отражение на самата човешка душа. Това, което се разиграва между човешката душа и телесния зародиш е като един вид нежно оплождане. Сега тези въплъщаващи се души отново започват да привличат към себе си въздушни и водни маси и да ги включват в своите тела. В така структурираното тяло, въздухът се приема навътре и после се изхвърля: първата заложба на по-късния дихателен процес. Водата също се приема и изхвърля: първата заложба на хранителния процес. Обаче тези процеси все още не могат да се възприемат външно. Един вид външно възприемане съществува само при описания начин на оплождане. В този момент душата смътно усеща своето пробуждане за физическо съществуване, докосвайки зародиша, запазен за нея от Земята. Тогава тя изпитва нещо, което може да се изрази с думите: "Това е моята форма". Докато трае нейната връзка с физическо тяло, в душата просветва също и това, което бихме нарекли "изгряващото усещане за Аза". Обаче процесът, свързан с приемането на въздуха, се възприема от душата само под душевно-духовна форма, само образно. Този процес се разиграва под формата на възникващи и замиращи звукови образи, които извайват облика на изграждащия се зародиш. Душата се чувствува отвсякъде обгърната от образи и усеща как чрез тези звукови сили тя си изгражда съответното тяло. Така на тогавашната степен се образуват човешки форми, които съвременното съзнание не би могло да наблюдава в никакъв външен свят. Те изглеждат като неясни форми на растения и цветя, изтъкани от най-нежни субстанции; те са вътрешно подвижни и приличат на пърхащи цветя. При изграждането на своето тяло в подобни форми по време на Земния период, човек изпитва чувство на върховно щастие. Приемането на водните части се усеща като приток на сили, като вътрешно укрепване. Външно погледнато, то изглежда като израстване на физическата човешка форма. Но с прекратяването на прякото Слънчево действие, човешката душа изгубва силата да владее тези процеси. Те отпадат. Остават само онези части, които допринасят за узряването на горепосочения зародиш. Човекът напуска своето тяло и се връща към духовната форма на съществувание. (Понеже не всички части на Земята ще се употребят за изграждането на човешки тела, не трябва да си представяме, че по време на нощта, Земята се състои единствено от разлагащите се човешки трупове и от зародишите, очакващи своето пробуждане. Всичко това е вложено в други формации, които се изграждат от субстанциите на Земята. За тях ще говорим по-късно.)

Земята продължава да се сгъстява. Към водния елемент се прибавя твърдият, който ще наречем "земен". Наред с това човекът също започва Да привлича земния елемент и да го включва в строежа на своето тяло. След започването на този нов процес, силите, които душата сваля със себе си от безтелесния период, нямат същата мощ, както по-рано. Преди душата изграждаше своето тяло от огнения, въздушния и водния елемент според звуците, които я обгръщаха и според светлинните образи, в които беше потопена. Но спрямо втвърдената форма душата няма сили за това. Сега в оформянето на човешкото тяло се включват други сили. Това, което остава от човека след като душата напусне тялото, представлява не само зародиш, който се пробужда за живот от завръщащата се душа, а една формация, която съдържа в себе си самия оживотворяващ импулс. При своето отделяне, душата остава на Земята не само едно копие, един отзвук от себе си, но тя внася в него и част от своята оживотворява ща сила. При своето завръщане на Земята не е вече достатъчно тя да внесе живот в това копие; оживотворяващият импулс трябва да заработи в самото копие. Но сега духовните Същества, които действуват от Слънцето върху Земята, поддържат оживотворяващата сила в човешкото тяло, дори и когато човека е вън от Земята. Така при своето въплъщение душата усеща сега не само заливащите я звуци и светлинни образи - в които тя долавя влиянието на по-висшите Същества - но чрез приемането на земния елемент, тя изживява влиянието на онези още по-висши Същества, които бяха избрали за своя арена Слънцето. Преди човекът усещаше, че принадлежи към духовно-душевните Същества, с които беше слят. По това време той беше свободен и независим от тялото. Неговият "Аз" се намираше в лоното на тези Същества. Сега "Азът" застава пред него дори и по време на физическото въплъщение, също както всичко останало от обкръжаващата го среда. Сега на Земята се намират самостоятелни копия, самостоятелни отражения от душевно-духовната същност на човека. Сравнени със сегашните човешки тела, тези формации бяха съставени от много по-фина материя. Защото земните елементи бяха примесени към тях в най-фино състояние, подобно на разпръснатите във въздуха микроскопични частици от даден предмет, които днешният човек може да долови само с обонянието. Човешките тела бя-ха подобни на сенки. Но понеже бяха разпространени навсякъде, те попадаха под въздействията на Земята, които в различните и части имаха коренно различен характер. Докато по-рано телесните копия съответстваха на оживотворяващите ги човешки души и затова бяха общо взето почти еднакви по цялата Земя, сега между човешките форми настъпиха различия. С това се подготвя настъпилото по-късно различие между расите. След като телесният човек става самостоятелен, предишната силна връзка между Земния човек и духовно-душевния свят в известен смисъл се разхлабва. Сега, когато душата напуска тялото, то развиваше в себе си един вид продължение на живота.

Ако развитието би продължило по същия начин, Земята би се втвърдила под влиянието на своя земен елемент. Когато свръхсетивното познание разглежда тези отношения, то установява как напуснатите от душите човешки тела все повече се втвърдяват. И след известно време, завръщащите се на Земята човешки души не биха намира ли никакъв употребим материал, за да се съединят с него. Всички употребими от човека вещества биха били използвани, за да изпълнят Земята с втвърдените остатъци от въплъщенията.

Тогава настъпва едно събитие, което причинява пълен обрат в цялото развитие. Всичко онова, което можеше да доведе до трайно втвърдяване на Земната материя, беше изхвърлено. Точно тогава нашата съвременна Луна напусна Земята. Това, което по-рано пряко допринасяше за устойчивото формообразуване в условията на Земята, сега вече действува по косвен и смекчен начин от Луната. Висшите Същества, от които зависи формообразуването, решиха да упражняват своите действия не от вътрешността на Земята, а отвън. Тъкмо поради тази причина, в човешките тепа настъпва една разлика, която трябва да приемем като начало на половата диференциация; като обособяването на мъжкия и женски пол. В онези човешки форми, изградени от фини субстанции, които населяваха по-рано Земята, си взаимодействуват два вида сили: силата на зародиша и оживотворяващата сила. Сега от тези форми произлизат нови човешки форми, техните потомци. Тези потомци също започват да се променят. В едната потомствена група действува предимно зародишната сила на духовно-душевния свят, в другата група предимно оживотворяващата зародишна сила. Това се получи поради факта, че с излизането на Луната от Земята, силата на земния елемент рязко отслабна. Сега взаимодействието между двете сили стана много по-нежно, отколкото когато ставаше само в едно тяло. В резултат на това, по-нежен и фин ставаше и потомъкът. Той идваше на Земята в едно фино състояние и постепенно привличаше към себе си по-твърдите части. С това завръщащата се на Земята човешка душа отново намираше възможност да се съедини с тялото. Сега вече тя не го оживотворяваше отвън, защото оживотворяването ставаше на самата Земя. Но все пак душата се съединяваше с тялото и предизвикваше неговия растеж. Впрочем пред този растеж бяха поставени известни граници. С отделянето на Луната, човешкото тяло за определено време става по-гъвкаво; но колкото повече то израстваше на Земята, толкова повече втвърдяващите сили вземаха надмощие. Накрая душата все по-малко и по-малко можеше да участвува в изграждането на тялото. Когато душата се издигаше в духовно-душевните форми на съществуване, тялото се разпадаше.

Силите, които човек извлича по време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие, продължават да работят за неговия напредък и в хода на Земната епоха. Най-напред от Земния огън се възпламенява астралното тяло, а то съдържа в себе си като разтворени както етерното, така и физическото тяло. После това астрално тяло се разделя на една по-фина астрална част, Сетивната Душа, и на една по-груба, етерна, която влиза в досег със земния елемент. Сега вече се проявява предварително изграденото етерно или жизнено тяло. И докато в астралното тяло се изграждаха Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, в етерното тяло се групираха по-грубите части, които са чувствителни спрямо звука и светлината. В момента, когато етерното тяло се сгъстява още повече, така че от светлинно тяло то се превръща в огнено или топлинно тяло, настъпва и онази степен от развитието, през която, както вече беше описано, частите на твърдия земен елемент се присъединяват към човека. Понеже етерното тяло се сгъстява до огнено състояние, то може сега - чрез предварително вложените в него сили на физическото тяло - да се свърже с разредените до огнено състояние субстанции на физическата Земя. То обаче не би могло да внася въздушните субстанции в междувременно втвърденото тяло. Тогава идват, както посочихме по-горе, висшите Същества, чиято арена е Слънцето, и вдъхват в него въздуха. Благодарение на своето минало, човек притежаваше силата да се прониква със Земния огън, докато въздухът в неговото тяло трябва да се направлява от по-висши Същества. Преди втвърдяването, етерното тяло на човека - като звукоприемател - направляваше въздушния поток. То изпълваше своето физическо тяло с живот. Сега неговото физическо тяло получава един външен живот. Последствието от това е, че този живот става независим от душевната част на човека. Сега, при напускането на Земята той оставя не само зародиша на своята форма, но и едно живо копие на самия себе си. И тъкмо "Духовете на Формата" остават свързани с това копие; когато човешката душа напуска тялото, те пренасят дарения от тях живот в потомците. Образува се това, което можем да наречем наследственост. И когато човешката душа отново се появява на Земята, тя се усеща в едно тяло, чийто живот е пренесен там от неговите предшественици. Душата се чувствува силно привлечена към едно такова тяло. Така се образува един вид спомен за предшествениците, с които душата се чувствува едно цяло. Този спомен минава през веригата от поколения като единно общо съзнание. "Азът" тече надолу през поколенията.

На тази степен от Земното развитие човек се усещаше като едно самостоятелно същество. Той чувствува как вътрешният огън на неговото етерно тяло е свързан с външния огън на Земята. Той усеща пронизващата го топлина като свой "Аз". В тези топлинни потоци, които са изпълнени с живот, е заложено началото на кръвообращението. Обаче това, което нахлуваше в него като въздух, човек усещаше като не съвсем свой елемент. Защото във въздуха действуваха силите на описаните вече висши Същества. Но в негова власт остава онази част от действуващите в проникващия въздух сили, която му принадлежи поради образуваните от по-рано етерни сили. Той е господар на една част от тези топлинни потоци. По този начин в неговото изграждане са ангажирани не само висшите Същества, но и самия той. Човек моделира в себе си въздушните формации според образите на своето астрално тяло. Когато въздухът нахлува в неговото тяло, и полагаше основите на дихателния процес, част от приетия въздух се обособяваше в един организъм, с който пък се полагаха основите на бъдещата нервна система. Следователно, в онези далечни времена човек поддържаше своята връзка с външния свят чрез топлината и въздуха.

Напротив, когато в него навлизаше твърдият елемент на Земята, той не усещаше нищо; този елемент подпомагаше неговото въплъщение на Земята, но човек не можеше непосредствено да възприема навлизането на твърдите субстанции. Това той постигаше единствено в рамките на едно смътно съзнание, т. е. в образите на висшите Същества, които действуваха в този елемент. И по-рано човек възприемаше в подобна образна форма вливането на течните Земни елементи като израз на издигнатите над него Същества. Поради сгъстяването на земната форма на човека, тези образи в неговото съзнание претърпяха известна промяна. Към течния елемент се прибавя и твърдият. Но дори и внасянето на този нов елемент трябва да се усеща като определена активност от страна на действуващите отвън висши Същества. Човек вече не разполага в своята душа с онази сила, която би му позволила сам да ръководи въвеждането на елементите, защото сега то трябва да обслужва неговото моделирано от външни въздействия тяло. Ако би поискал сам да ръководи въвеждането на елементите, той би покварил формата на своето тяло.

Така че всичко, което той внася в себе си от външната среда, изглежда за него като направлявано от властни за поведи, идващи от Съществата, ангажирани в изграждането на неговото тяло. Човекът се усеща като един "Аз"; в себе си той носи Разсъдъчната Душа като част от своето астрално тяло, а чрез нея изживява в образи това, което става навън; с нея той пронизва своята фина нервна система. Той се чувствува потомък на предците благодарение на течащия през поколенията живот. Той диша и усеща това като действие на описаните висши Същества, които са "Духовете на Формата". Той им се подчинява, включително и на техните външни импулси, които му осигуряват храната. Най-загадъчен остава за него произходът на неговата собствена индивидуалност. Той само усеща, че "Духовете на Формата" проникват в Земните сили и по този начин упражняват върху него определено въздействие. В своите отношения към външния свят, човекът беше насочван и направляван. Това намира израз във факта, че човек имаше съзнание за духовно-душевните процеси, разиграващи се зад физическия свят. Естествено, той не възприема духовните Същества в тяхната истинска форма, но изживява в душата си звуци, цветове и т. н. Той знае, че този свят от представи е населен с духовни Същества. И това, което те му съобщават, се носи като звукова вълна срещу него; техните откровения му се явяват под формата на светлинни образи. Земният човек потъва в своите дълбини най-вече с помощта на представите, които той получава чрез елемента на огъня или топлината. Той вече различава своята вътрешна топлина от топлинните течения на обкръжаващата го земна среда. В последните се изявяват "Духовете на Личността". Но човек има все още едно смътно съзнание за това, което става зад външните топлинни течения. Тъкмо в тези течения той усеща влиянието, идващо от "Духовете на Формата". Когато около човека възникват мощни топлинни процеси, душата усеща: сега духовните Същества разпалват обкръжението на Земята; една искра литва от там и сгрява моя вътрешен свят.

В светлинните процеси човек все още не различава по същия начин тяхната външна и вътрешна характеристика. Когато около него възникват светлинни образи, те не винаги пораждат в душата на Земния човек същото чувство. Имаше времена, когато той усещаше тези светлинни образи като нещо външно. Това ставаше, когато от чисто духовното си, безплътно състояние той се спускаше към въплъщение. Това беше и периодът на неговото израства не в условията на Земята. А когато наближава времето, през което от зародиша започваше изграждането на новия Земен човек, тогава образите избледняваха. От тях човек запазваше само нещо като свои вътрешни паметови представи. Тези светлинни образи носеха в себе си делата на "Огнените Духове" (Архангели). Те се явяваха на човека като служители на топлинните Същества, които бяха внесли огнената искра в неговия вътрешен свят. Когато техните външни проявления угасваха, вътре в себе си човекът ги изживяваше като представи (спомени). Той се чувствуваше свързан с техните сили. А така беше и в действителност. Защото чрез това, което получаваше от тях, той можеше да въздействува върху обкръжаващата го атмосфера. Под неговото въздействие тя започна да свети.

През тази далечна епоха природните и човешките сили не бяха така разграничени, както по-късно. Това, което ставаше на Земята, до голяма степен зависеше от силите на човеците. Ако някой би наблюдавал природните процеси от гледна точка, разположена извън Земята, той би видял в тях не само независещи от човека събития, но и истински човешки действия. Много по-различно изглеждаха за Земния човек и звуковите възприятия. В началото на Земния живот те бяха възприемани като външни звуци. Докато въздушните образи отвън бяха възприемани до към средата на човешкия Земен живот, външните звуци можеха да бъдат чувани и след този период. Едва в края на живота, Земният човек ставаше нечувствителен спрямо тях. От звуците, в него оставаха паметовите представи. А в тях бяха откровенията на "Синовете на Живота" (Ангелите). Когато към края на своя живот човекът се усещаше вътрешно свързан с тези сили, тогава, подражавайки им, той можеше да предизвиква могъщи пориви във водния елемент на Земята. Под неговото въздействие водите бушуваха във и над Земята.

Вкусови представи човек имаше само през първата четвърт от своя земен живот. Но дори и тогава те се явяваха на душата като спомени от изживяванията по време на безплътното състояние. Докато човек разполагаше с тези спомени, продължаваше и втвърдяването на неговото тяло чрез приемането на външните субстанции. През втората четвърт от земния живот растежът все още продължаваше, макар че самата форма беше завършена. През тази епоха човек можеше да възприема и други живи Същества покрай себе си благодарение на техните топлинни, светлинни и звукови действия. Защото той все още не беше способен да си представя твърдия елемент. През първата четвърт от своя живот той получаваше описаните вкусови усещания само чрез водния елемент.

Външната телесна форма представляваше едно отражение на вътрешното душевно състояние на човека. Онези части, които съдържаха заложбите на по-късната форма на главата, бяха най-напреднали в развитието си. Другите органи изглеждаха само като придатъци. Те бяха недиференцирани и подобни на сенки. И все пак Земните човеци се различаваха по своята форма. Имаше например такива, които според земните условия, всред които живееха, притежаваха повече или по-малко развити придатъци. Тези части бяха различни в зависимост от местата, които човеците обитаваха. Там където човеците бяха прекомерно вплетени в земния свят, придатъците изпъкваха на преден план. Онези човеци, които в началото на физическото Земно развитие бяха най-напреднали и узрели благодарение на своето предишно развитие, имаха известни особености. По-рано, когато Земята не беше сгъстена до въздухообразното състояние, те изживяваха съприкосновението с огнения елемент. Сега те можеха да изградят началните заложби на главата в най-съвършен вид. Те бяха най-хармоничните в себе си човеци. Други бяха готови за среща с огнения елемент едва, когато Земята беше образувала въздуха. Последните зависеха в по-голяма степен от външните условия отколкото първите.

Благодарение на топлината първите човеци ясно усещаха "Духовете на Формата". През своя земен живот те чувствуваха как са запазили спомена, че са били едно цяло с тези Духове и че са били свързани с тях в своето безплътно състояние. Вторият вид човеци нямаше толкова ясен спомен за своето чисто духовно, безплътно състояние; те усещаха връзката си с духовния свят предимно чрез светлинните действия на "Огнените Духове" (Архангели). Трети вид човеци беше още по-дълбоко вплетен в Земните условия. Те бяха онези, които можаха да се срещнат с огнения елемент едва след като Земята се бе отделила от Слънцето и бе приела в себе си водния елемент. Усещането им за взаимна връзка с духовния свят, особено в началото на Земния живот, беше твърде ограничено. Те се добраха до тази връзка, едва когато действията на Архангелите, и по-специално на Ангелите, проникнаха във вътрешния живот на техните представи. Затова пък в началото на Земния период те бяха преизпълнени с мощни импулси за такъв род действия, които са осъществими именно в земни условия. При тях придатъчните органи бяха особено силно развити.

Когато преди отделянето на Луната от Земята, Лунните сили в Земята водеха до все по-силно втвърдяване, настъпи една важна промяна. Под действието на тези сили, от оставените човешки зародиши се развиваха такива потомци, в които завръщащите се от духовния свят човешки души не можеха да се въплътят. Формата на тези потомци беше прекалено втвърдена и вследствие Лунните сили беше станала негодна да приеме облика на човешкото същество. Ето защо при тези условия отделни човешки души не намираха вече възможност да се върнат на Земята. Само най-зрелите, най-силните от тях се усещаха достатъчно израснали, за да преобразуват земното тяло, така, че то да се устреми към човешката форма. Само част от телесните потомци на човека станаха носители на земни човеци. Друга част, поради втвърдената форма, можеше да приеме само такива души, които стояха по-ниско от тези на човеците.

Обаче една част от човешките души беше принудена да не участвува в тогавашното развитие на Земята и прие друга форма на живот. Имаше души, които още при отделянето на Слънцето от Земята, не успяха да си намерят място Земята. С оглед на тяхното по-нататъшно развитие, те бяха изтеглени на една друга планета, която беше отделена от общото небесно тяло, с което - при възникването на физическата Земя - тя бе едно цяло; от него пък на свой ред се отдели Слънцето. Всичко това се извърши под ръководството на космически Същества, физическият корелат на тази планета е познат на официалната наука под името "Юпитер". (Тук говорим за небесни тела, планети и техните имена според смисъла на една по-древна наука. Обяснението на нещата произтича от техните взаимни връзки. Както физическата Земя е само физически израз на един духовно-душевен организъм, такъв е случаят и при всяко друго небесно тяло. Произнасяйки имената "Земя" и "Слънце", наблюдателят на свръхсетивния свят няма предвид съответно физическата планета и физическата звезда. По същия начин, когато говори за "Марс", "Юпитер" и т. н., той обхваща чисто духовни отношения. Естествено, в хода на времето небесните тела са променили своя външен облик, и в известно отношение своето място в небесното пространство. Връзката между съвременните планети и техните предшественици може да бъде доловена само с помощта на свръхсетивното познание).

На "Юпитер" описаните души продължиха своето развитие. Но по-късно, когато Земята се втвърди още повече, трябваше да се създаде друго обиталище за онези души, които макар и да имаха възможност да живеят известно време във втвърдени тела, се оказаха нежизнеспособни в условията на растящото втвърдяване. Като подходящо място за тяхното по-нататъшно развитие възникна "Марс". Още когато Земята беше свързана със Слънцето и изграждаше своя въздушен елемент, се установи, че някои души са неспособни да участвуват в Земното развитие. Те бяха прекалено засегнати от земната форма на тялото. Ето защо още тогава те трябваше да бъдат предпазени от непосредственото влияние на Слънчевите сили. Те трябваше да действуват върху тях отвън. За по-нататъшното развитие на тези души възниква "Сатурн". Така в хода на Земното развитие броят на човешките форми все повече намаляваше; появиха се форми, в които човешките души не можеха да се въплъщават. Те можеха да приемат в себе си само астрални тела, какъвто беше случая на Старата Луна с физическите и етерни тела на човека. И докато Земята опустяваше откъм своите човешки обитатели, започнаха да я населяват тъкмо тези Същества. Ако не беше станало отделянето на Луната, всички човешки души би трябвало да напуснат Земята. Това отделяне даде възможност на човешките форми, които тогава все още можеха да бъдат изпълвани с човешки души, да избегнат прякото влияние на идващи те от Земята Лунни сили и да не го допуснат до човешкия зародиш, докато той сам ще е в състояние на приеме тези сили. Докато зародишът се изграждаше вътре в човека, той беше под действието на такива Същества, които ръководени от своя най-издигнат предводител, отделиха Луната от Земята, за да преведат последната отвъд една критична точка в нейното развитие.

Когато Земята изгради в себе си въздушния елемент, в смисъла на горе- посоченото, имаше и такива астрални Същества, които бяха един вид остатък от Старата Луна и в своето развитие бяха по-назад от най-низшите човешки души. Те се превърнаха в души на онези форми, които трябваше да бъдат напуснати от човек още преди отделянето на Слънцето. Тези Същества бяха предшествениците на животинското царство. В хода на времето те развиха предимно онези органи, които у човека съществуваха само като придатъци. Тяхното астрално тяло трябваше да действува върху физическото и етерното тяло по такъв начин, както това ставаше при човека на Старата Луна. Така възникналите животни имаха души, които не можеха да живеят в едно отделно животно. Душата простираше своята същност и върху потомъка на родителската форма. Така че животните, произлизащи от една форма, имаха една обща душа. Само когато поради особени влияния от страна на предците, потомъкът се отличаваше твърде много от родителската двойка, се въплъщаваше една нова животинска душа. В този смисъл Науката за Духа твърди, че животните притежават видова (родова) или групова душа.

Нещо подобно стана и при отделянето на Слънцето от Земята. От водния елемент произлязоха форми, които в своето развитие не бяха по-далеч, отколкото се намираше човек на Старата Луна. Те можеха да приемат само такива влияния от астралния свят, които действуваха отвън. Това можа да стане едва след отделянето на Слънцето от Земята. Винаги когато на Земята настъпваше слънчевият период, астралната част на Слънцето стимулираше тези форми по такъв начин, че от етерния свят на Земята те започваха да си изграждат свое етерно тяло. А когато Слънцето се отвръщаше от Земята, това етерно тяло отново се разтваряше в общата маса на Земята. И в резултат на взаимодействието между астралния свят на Слънцето и етерния свят на Земята, от водния елемент се по явиха онези физически форми, които са предшествениците на съвременните растения.

На Земята човек се превръща в едно индивидуализирано душевно същество. Неговото астрално тяло, което "Духовете на Движението" бяха влели в него на Луната, се организира на Земята в Сетивна, Разсъдъчна и Съзнаваща Душа. И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава "Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън. "Азът" пламва в човека. И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния свят, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента на Земята. Но откакто в Земния живот пламна искрата на "Аза", настъпи промяна и в чисто духовния, безплътния живот. Преди този момент от своето развитие, човекът нямаше никаква самостоятелност спрямо духовния свят. Всред него той се усещаше не като отделно същество, а като подчинена частица от един величествен организъм, изграден от стоящи над него духовни Същества. Извоюваното на Земята "Азовото изживяване" се отрази също и в духовния свят.

Сега вече човек не чувствува в известен смисъл като отделна единица в този свят. Но наред с това усеща, че е непрекъснато свързан с него. В своето безплътно състояние той отново намира "Духовете на Формата", но в една по-висша форма отколкото преди, на Земята, когато възприемаше техните откровения чрез искрата на своя "Аз".

С отделянето на Луната от Земята, за обитаващата извън тялото човешка душа, т. е. в нейния духовен свят, настъпиха друг вид изживявания. Те бяха свързани с това отделяне. На Земята стана възможно изграждането на човешки форми, които са в състояние да приемат индивидуалността на душата и това бе постигнато, само защото една част от формиращите сили бяха пренесени от Земята на Луната. По този начин човешката индивидуалност по падна в областта на Лунните Същества. Дори и в чисто духовно, безплътно състояние, отзвукът върху земната индивидуалност можеше да съществува само поради това, че душата оставаше в сферата на могъщите Духове, които осъществиха отделянето на Луната. При този процес установяваме, че непосредствено след напускане на земното тяло, душата можеше да вижда висшите Слънчеви Същества само като в един отразен от Лунните Същества отблясък. Едва когато чрез съзерцаването на този отблясък душата беше достатъчно подготвена, тя можеше да отправи взор към самите Слънчеви Същества.

Минералното царство на Земята също възникна чрез отделяне в хода на човешкото развитие. Минералните, форми са онези, които останаха втвърдени, след като Луната се отдели от Земята. Към тези форми се усещаше привличана само онази част от душевния свят, която беше изостанала на Сатурновата степен, следователно тази, на която беше присъщо да образува физически форми. Всички събития, за които става дума тук и на следващите страници, се разиграват в течение на огромни периоди от време. Тук не можем да обсъждаме подробности, свързани с определянето на тези периоди.

Описаните процеси дават представа за външната страна от Земното развитие; от духовна гледна точка нещата стоят по следния начин. Духовните Същества, които отделиха Луната от Земята и свързаха собствения си живот с Луната - т. е. Земно-Лунните Същества - разполагаха с определени сили, изпращани от тях в посока от Луната към Земята. Чрез тези сили те продължиха да формират основните линии на човешкото устройство. Техните действия бяха отправени към придобития от човека "Аз" и се проявяваха в неговите взаимоотношения с астралното, етерното и физическото тяло. Така в човека се породи възможността съзнателно да отразява в себе си преизпълненото с мъдрост устройство на света. Нека си припомним как по времето на Старата Луна, и по-точно чрез тогавашното отделяне на Слънцето, той постигна известна самостоятелност в своята организация, едно по-свободно съзнание в сравнение с това, което притежаваше по-рано, когато съзнанието зависеше пряко от Слънчевите Същества. Това свободно и самостоятелно съзнание се появи отново в посочения период от Земното развитие, като наследство от Старата Луна. Но тъкмо това съзнание можеше отново да бъде поставено в съзвучие с целия Космос и да бъде превърнато в негово отражение чрез влиянието на посочените Земно-Лунни Същества. И това би се получило, ако не бяха се намесили други сили. Без тях човекът би се превърнал в същество, чието съзнание би отразявало света в образите на своя познавателен живот, като една природна необходимост, а не чрез своята свободна инициатива. Това не се получи. През периода на Лунното отделяне, в развитието на човека се намесиха определени духовни Същества, които бяха запазили в себе си толкова много от своята Лунна природа, че не можеха да вземат участие при излизането на Слънцето от Земята. Те бяха изключени също и от въздействията на онези Същества, които насочваха своите сили към Земята от небесната формация Земя-Луна. Тези Същества, притежаващи старата Лунна природа, бяха приковани към Земята. В известен смисъл те имаха неправилно развитие. Тяхната Лунна природа съдържаше тъкмо тези сили, които по време на старото Лунно развитие се бяха разбунтували срещу Слънчевите Духове. Тогава това дойде като благословия за човека, доколкото по този начин той беше тласнат към самостоятелно и свободно съзнание. Последствията от своеобразното развитие на тези Същества по време на Земната епоха станаха причина те да се превърнат в противници на онези Същества, които действуваха от Луната и целяха да направят от човешкото съзнание едно познавателно огледало, което работи по силата на необходимостта. Това, което на Старата Луна издигна човека на по-висока степен, сега се оказа спирачка за новите тенденции, които станаха възможни чрез Земното развитие. От Лунната си природа, противодействуващите Същества донесоха със себе си и силата да действуват върху човешкото астрално тяло, в смисъла на гореказаното, да го превърнат в нещо самостоятелно. Те упражняваха тази своя способност и действително постигнаха известна самостоятелност на астралното тяло - и през Земния период - спрямо несвободното (действуващото по необходимост) съзнание, което беше предизвикано от Съществата на земната Луна. На обикновен език е трудно да се опише какви бяха действията на посочените духовни Същества върху човека през този толкова отдалечен период от време. Ние не трябва да си ги представяме нито като съвременните природни влияния, нито пък като въздействията, които един човек упражнява с думи върху друг, пробуждайки в него вътрешни сили на съзнанието, така че той успява да вникне в нещо, или да развие дадена добродетел, даден порок. Действията, за които говорим, не бяха природни действия. Те бяха от духовно естество и пренесени от по-висши духовни Същества върху човека в съответствие с тогавашната степен на неговото съзнание. Ако си представяме нещата по аналогия с едни или други природни процеси, ние просто няма да вникнем в тяхната истинска същност. Напротив, когато говорим, че Съществата притежаващи старата Лунна природа се домогваха до човека, за да го спечелят чрез "съблазън" за своите цели, ние употребяваме един символичен израз, който е уместен, но само доколкото сме на ясно, че зад символа е скрит един духовен факт.

Действието, което изхождаше от изостаналите на Лунната степен духовни Същества, имаше за човека двойно последствие. Неговото съзнание престана да прилича на просто огледало, в което се оглежда целият Космос, защото в човешкото астрално тяло беше пробудена възможността, то лично да регулира и контролира образите на съзнанието. Човекът стана господар на своето познание. Но понеже изходната точка на това господство беше именно астралното тяло, стоящият над него "Аз" изпадна в постоянна зависимост от това астрално тяло. Така че занапред човекът щеше да бъде непрекъснато изложен под влиянието на един по-низш елемент от своята природа. В своя живот той можеше да потъне под висотата, на която беше поставен в хода на мировото развитие от Земно-Лунните Същества. Влиянието на споменатите правилно развити Лунни Същества продължи да играе решителна роля в неговото развитие и през следващите епохи. За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от свободна воля, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества "Луциферически Духове". Те донесоха на човека възможността да разгръща собствена активност в своето съзнание, но наред с това и възможността да греши, възможността да върши зло. В резултат на тези събития човек встъпи в нови отношения спрямо Слънчевите Същества, различни от тези, които му бяха предопределили Земно-Лунните Духове. Последните искаха да изградят огледалото на неговото съзнание така, че Слънчевите Духове да доминират в целия душевен живот на човека. Тези процеси се кръстосаха и в човешкото същество възникна противоположността между влиянието на Слънчевия Дух и влиянието на Духовете с неправилно лунно развитие. Чрез тази противоположност човекът изпадна в невъзможност да разпознава физическите действия на Слънцето като такива; за него те оставаха скрити зад земните впечатления на външния свят. Наситената с тези впечатления астрална част на човека беше привлечена към областта на "Аза". Този "Аз", който иначе би долавял само дарената му от "Духовете на Формата" огнена искра във всичко, което се отнасяше до външния огън, и би се подчинил пред повелите на тези Духове, сега вече действуваше върху външните топлинни явления чрез вложения в самия него елемент. Така се създаде силно привличане между него и земния огън. Поради тази причина човекът беше вплетен в земната материя повече, отколкото бе предвидено. Докато по-рано той имаше физическо тяло, което в основните си части се състоеше от огън, въздух и вода, а земната субстанция бе прибавена към него само като бегла сянка, сега земното тяло стана по-гъсто. И докато по-рано, като фино организирано същество, човек се носеше над твърдата земна почва като плуващ облак, сега той трябваше да слезе от "обкръжението на Земята" и да проникне в онези нейни части, които междувременно бяха повече или по-малко втвърдени.

Фактът, че можаха да настъпят такива физически действия в резултат на описаните духовни влияния, се обяснява с особеното естество на тези духовни влияния, за което вече стана дума. Те не могат да се сравняват нито с природните явления, нито с душевните взаимодействия, разиграващи се между един и друг човек. В последния случай въздействията не проникват толкова дълбоко в тялото, както правят това разглежданите тук духовни сили.

Понеже човекът се намираше под влиянието на външния свят според собствени и често пъти погрешни представи, понеже живееше в страсти и необуздани желания, които той не допускаше да бъдат регулирани от по-висши духовни влияния, у него се появи възможността да боледува. Друга важна подробност на луциферическото влияние беше тази, че отсега нататък той не можеше да чувствува своя отделен земен живот като продължение на чисто духовното, безплътно съществувание. Сега той започна да приема от Земята такива впечатления, които можеха да бъдат изживени чрез вложения в него астрален елемент и които се свързваха с разрушителни за физическото тяло сили. Всичко това човек усещаше като угасване на своя земен живот. Така се появи и "смъртта", като процес, предизвикан от самата човешка природа. С това загатваме и една важна тайна на човешката природа, а именно връзката между човешкото астрално тяло от една страна, и болестите и смъртта от друга.

Сега човешкото етерно тяло влиза в нови отношения. До този момент то беше така поставено между физическото и астралното тяло, че в известен смисъл бе предпазено от последиците, произлизащи от луциферическото влияние. Една част от етерното тяло остана извън физическото тяло, така че над нея властта се упражняваше не от човешкия Аз, а само от висшите Същества. Те бяха онези, които при отделянето на Слънцето напуснаха Земята, за да търсят под ръководството на своя Предводител друго обиталище. Ако посочената част от етерното тяло би останала свързана с астралното тяло, човекът би използувал за свои цели онези свръхсетивни сили, над които по-рано той имаше известна власт. Той би разпрострял луциферическото влияние и върху тези сили. По този на чин постепенно би се откъснал напълно от Слънчевите Същества. Неговият Аз би се превърнал в един чисто земен Аз. Би се получило така, че след смъртта на физическото тяло (респективно още при неговото разпадане), този земен Аз би се нанесъл в друго физическо тяло, в тялото на един потомък, без да осъществи връзка с висшите духовни Същества, понеже не би минал през безплътното състояние. Така човек би достигнал единствено до съзнанието за своя "земен аз". Всичко това беше отклонено поради онзи процес в етерното тяло, който бе предизвикан от Земно-Лунните Същества. По същата причина, същинският индивидуален Аз беше освободен от земния Аз и по време на земния живот се чувствуваше индивидуален Аз само отчасти, сякаш неговият земен Аз беше едно продължение на земния Аз на неговите предшественици в хода на поколенията. В земния живот душата чувствуваше един вид "групов Аз", простиращ се до далечните прадеди, а самият човек се чувствуваше като член от групата. Само в безплътното състояние индивидуалният Аз можеше да се чувствува като самостоятелно същество. Обаче това уединяване беше нарушавано от обстоятелството, че Азът запазваше спомените от земното съзнание (земния Аз). Това помрачаваше погледа за духовния свят, който през периода между смъртта и раждането започна да се скрива под плътна завеса.

Физическият израз на всички промени, които ставаха в духовния свят, докато развитието на човека напредваше по описания начин, беше съсредоточен в постепенното регулиране на взаимните отношения между Слънцето, Луната и Земята (а в по-широк смисъл и на другите небесни тела). Като едно от последствията на тези нови отношения ще посочим ритмичната смяна между деня и нощта. Движенията на небесните тела се регулират от обитаващите ги Същества. Движението на Земята, чрез което възникват денят и нощта, беше предизвикано от взаимодействията на различни Духове, стоящи над човека. Движението на Луната - става дума за времето след отделянето на Луната от Земята - също бе замислено с целта, че при нейното въртене около Земята "Духовете на Формата" ще могат да действуват правилно и ритмично върху физическото тяло на човека. През деня Азът и астралното тяло на човека действуваха във физическото и етерното тяло. През нощта това действие спираше. Тогава Азът и астралното тяло излизаха вън от физическото и етерното тяло.

През това време те изцяло попадаха в областта, обитавана от "Синовете на Живота" (Ангели), "Огнените Духове" (Архангели), "Духовете на Личността" и "Духовете на Формата". По същото време физическото и етерното тяло попадаха всред силовото поле на "Духовете на Формата", "Духовете на Движението", "Духовете на Мъдростта" и "Престолите" ("Духовете на Волята"). По този начин вредните въздействия, които се натрупваха в човека през деня поради грешките на астралното тяло, бяха отстранявани.

След като човеците умножаваха своя брой по Земята, в потомците липсваха вече причини, за да не се въплъщават в тях човешки души. Така, както сега действуваха силите на земната Луна, те упражняваха такова влияние, под което човешките тела се изграждаха напълно годни за въплъщаването на човешките души. Сега душите, които преди бяха изнесени на Марс, Юпитер и т. н. се насочиха отново към Земята. По този начин за всеки човешки потомък, който се раждаше в редицата на поколенията, имаше една душа. Това продължи дълго и притокът на души към Земята съответстваше на увеличения брой човеци. Сега душите, които след земната смърт напускаха тялото, запазваха в безплътното състояние отзвука от земната индивидуалност като един вид спомен. Този спомен действуваше по такъв начин, че когато на Земята отново се раждаше подходящо за тях тяло, те отново се въплъщаваха в него. Впоследствие всред човешките потомци се появиха и такива индивиди, които поемаха в се бе си души, слизащи за пръв път на Земята, както и други души, минали вече през многократни прераждания на Земята. В хода на Земното развитие, броят на младите души, слизащи за пръв път на Земята, ставаше все по-малък, а броят на превъплътените души непрекъснато растеше. За дълги периоди от време човешкият род се състоеше от тези два човешки вида. А на Земята човек продължаваше да се усеща свързан със своите предци чрез общия групов Аз. Докато индивидуалният Аз беше изживяван предимно в безплътното състояние между смъртта и едно ново раждане. Онези души, които слизаха от небесното пространство и се вмъкваха в човешките тела, не бяха в същото положение, както тези, които имаха зад себе си един или повече земни живота. Като души, първите сваляха в земния живот само онези условия, на които те бяха подчинени в духовния свят, както и своите опитности, натрупани в сферите извън Земята. Другите прибавяха към споменатите условия и тези от своите предишни съществувания на Земята. Съдбата на първите души се определяше само от факти, лежащи извън новите земни отношения. Съдбата на превъплътените души, на душите минали през различен брой прераждания, се определяше също и от онова, което те бяха извършили в предишните си земни съществувания. Заедно с прераждането идва и индивидуалната човешка Карма.

Поради обстоятелството, че човешкото етерно тяло беше предпазено от влиянията на астралното тяло, размножителните процеси не попаднаха в обсега на човешкото съзнание, а останаха под властта на духовния свят. Когато една душа трябваше да се спусне на Земята, тогава в земния човек се пробуждаха размножителните импулси. До известна степен целият процес беше скрит от земното съзнание и забулен в тайнствен мрак.

Последствията от частичното отделяне на етерното тяло от физическото се проявиха и по време на земния живот. Поради духовните влияния способностите на етерното тяло особено нараснаха. В душевния живот това пролича най-вече в усилването на паметта. За този период от време самостоятелното логично мислене правеше своите първи крачки. За сметка на това паметовите възможности бяха почти безгранични. Оказа се, че човекът имаше едно непосредствено и чувствено съзнание за реалните сили на всяко живо същество. Той можеше да си служи със силите на живота и тези на размножението, вложени в животинската и особено в растителната природа. Човек можеше да извлича от растенията силата на техния растеж и да я използува, както днес извлича сили от не живата природа, например енергията на въглищата, и я прилага в света на машините. (Подробности по този въпрос съдържа моята брошура "Нашите атлантски предшественици".)

Поради луциферическите влияния се промени и вътрешният душевен живот на човека. В резултат на тези влияния възникнаха много нови чувства и усещания. Ще споменем само някои от тях. До този момент в своите действия човешката душа се ръководеше от намеренията на висшите духовни Същества. Планът за всичко, което трябваше да се направи, беше предварително определен. И доколкото развитието на човешкото съзнание позволяваше, то можеше да предвиди как трябва да протекат събитията според предначертания план. Това съзнание, способно да се пренася в бъдещето, угасна след като булото на земните възприятия се издигна пред откровенията на висшите духовни Същества; в тези възприятия се изгубиха и истинските сили на Слънчевите Същества. Отсега нататък бъдещето стана несигурно. За пръв път в душата се породи чувството на страх. Страхът е пряка последица от заблуждението. - От друга страна обаче става ясно, че луциферическите влияния правят човека независим от определени сили, спрямо които по-рано той беше напълно пасивен. Сега вече той можеше да взема свои собствени решения.

Свободата е резултат от това влияние. А страхът и други подобни чувства са само странични явления по пътя на човека към свободата.

От духовна гледна точка, появата на страха показва, че всред земните сили, под чието влияние човекът попадна чрез луциферическите Същества, действуваха и други Същества, които се отклониха от своето развитие много по-рано от луциферическите. Наред със земните сили човек приемаше в себе си и влиянието на тези Същества. Те предизвикваха чувства, които без тях, без Съществата, биха въздействували по съвсем друг начин; такова чувство е именно страхът. Тези Същества можем да наречем ариманически или - в смисъла на Гьоте - мефистофелски.

Въпреки че отначало луциферическото влияние се прояви само у най-напредналите човеци, скоро то обхвана и другите. Потомците на по-напредналите се смесиха с тези на по-малко напредналите. Чрез това луциферическата сила нахлу и в тези последните. Обаче етерното тяло на завръщащите се от планетите души не можеше да бъде защитено в същата степен, както това, което имаха пребиваващите на Земята потомци. Тези потомци бяха под покровителството на едно висше Същество, което пое водачеството в Космоса, когато Слънцето се отдели от Земята. В областта, която разглеждаме тук, това Същество се издигна като господар в царството на Слънцето. Заедно с него поеха към Слънцето и онези възвишени Същества, които чрез своето космическо развитие бяха узрели за това. Обаче имаше и такива Същества, които при отделянето на Слънцето не се намираха на тази висота. Те трябваше да си търсят други обиталища. Тъкмо чрез тях от първичната мирова субстанция, в която първоначално се намираше физическият организъм на Земята, се отделиха Юпитер и останалите планети. Юпитер стана обиталище на такива Същества, които не бяха стигнали до висотата на слънчевата степен. Най-напредналото от тези Същества стана водач на Юпитер. Както водачът на Слънчевата епоха стана "по-висшият Аз", който действуваше в етерното тяло на останалите на Земята човешки потомци, така и този Юпитеров водач стана онзи "по-висш Аз", който пронизваше като едно общо съзнание човеците, произхождащи от смесването между останалите на Земята човешки потомци и човеците, които се появиха по гореописания начин на Земята едва в периода на въздушния елемент, за да преминат после на Юпитер. Науката за Духа нарича тези човеци "юпитерови". Дори и през онези епохи, те можеха да приемат в себе си човешки души, но такива, които в началото на Земното развитие не бяха достатъчно узрели, за да понесат съприкосновението с огъня. Тези души се намираха по средата между царството на човешките, и това на животинските души. Но имаше и Същества, които под ръководството на най -издигнатия между тях се отделиха от всеобщата мирова субстанция и си избраха за обиталище планетата Марс. Под тяхно влияние се обособи трета категория "марсови" човеци; те също възникнаха чрез един вид смесване. (Тези познания хвърлят известна светлина върху истинските причини за възникването на планетите в нашата Слънчева система. Защото всички те са възникнали в резултат на еволюционни процеси, засягащи обитаващите ги Същества. Разбира се, тук не можем да засегнем всички подробности на космогонията.) Онези човеци, които в своето етерно тяло възприемаха присъствието на самото Слънчево Същество, ще наречем "слънчеви човеци". Съществото, което живееше в тях като "висш Аз" - естествено само в поколенията, а не в индивида -, беше назовавано по-късно от човеците, когато те стигнаха до съзнателно отношение към него, с най-различни имена; за съвременния човек то може да се сравни с отношението на Христос към Космоса. По-нататък можем да различим и "сатурновите човеци". При тях като "висш Аз" се проявява едно Същество, което заедно със своите спътници трябваше да напусне общата мирова субстанция още преди отделянето на Слънцето. При тази категория човеци, от луциферическото влияние беше предпазена не само част от етерното, но и част от физическото тяло.

При по-ниско стоящите човешки видове етерното тяло беше твърде слабо защитено, за да се противопоставя в достатъчна степен на луциферическите въздействия. Тази категория човеци допускаше такъв произвол в действията на стаената в тях "Азова" искра, че предизвикваше в околната среда мощни и вредни огнени колизии. По следствието от всичко това беше една неописуема земна катастрофа. Огнените бури унищожиха голяма част от Земята, а заедно с нея и изпадналите в заблуждение човеци. Само малка част от тях, остана незасегната от грешки и заблуждения, можа да се спаси върху една област на Земята, която беше пощадена от покварата на човешките влияния. Особено подходящо обиталище за новото човечество се оказа онази територия от Земята, която днес е покрита от Атлантическия океан. Към нея се отправиха най-запазените от поквара човеци. Другите области се населяваха само от разпръснатите индивиди на човечеството. Духовната Наука нарича тази област, която е съществувала между днешна Европа, Африка и Америка, с името "Атлантида". (В съответната литература можем да намерим описание на епохите преди атлантското развитие на човечеството. Епохата непосредствено преди Атлантида е позната под името "Лемурия". А епохата преди още Лунните сили да бяха проявили своите основни качества, наричаме "хиперборейска". Тя се предхожда от друга, която съвпада със самото начало от физическото развитие на Земята. В библейското предание времето преди проявленията на Луциферическите Същества е означено като "Рай", а слизането върху Земята и вплитането на, човека в сетивния свят - като "изгонване от Рая".)

Развитието върху Атлантида фактически беше времето, когато човеците се разделиха на сатурнови, слънчеви, юпитерови и марсови. Преди бяха налице само предпоставките за това разделяне. Разграничаването на будното и сънно състояние у човека имаше особени последствия за атлантското човечество. Нощно време астралното тяло и Азът на човека се намираха в сферата на по-високо издигнатите Същества, стигайки нагоре до "Духовете на Личността". Благодарение на онази част от своето етерно тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да възприема "Синовете на Живота" (Ангели) и "Духовете на Огъня" (Архангели). Защото по време на съня той можеше да остане свързан тъкмо с тази част на етерното тяло. Впрочем "Духовете на Личността" не бяха ясно доловими точно поради луциферическото влияние, В това състояние обаче, заедно с Ангелите и Архангелите, за човека станаха видими и онези Същества, които поради своята изостаналост на Слънцето и Луната, не можеха да участвуват в развитието на Земята. Ето защо те трябваше да останат в душевно-духовния свят. Но чрез луциферическата същност, човекът ги привлече в областта на своята отделена от физическото тяло душа.

По този начин той влезе в допир с такива сили, които действуваха върху него във висша степен изкушаващо. Те увеличиха неговата склонност към грешки и заблуждения, и най-вече към злоупотреба с растежните и размножителни сили, които поради отделянето на етерното от физическото тяло, минаха в негова власт.

През Атлантската епоха само отделни човеци можаха да се предпазят от прекалено силното навлизане в сетивния свят. Благодарение на тях луциферическото влияние беше превърнато от пречка, в средство за по-нататъшен напредък. С помощта на това влияние те бяха в състояние да развият познанието за земните неща по-рано, отколкото това би било възможно иначе. При това тези човеци се стремяха да премахнат грешките от своите представи и да вникнат в първоначалните цели на духовните Същества. Те бяха свободни от насочените към сетивния свят инстинкти и страсти на астралното тяло. Така те все повече се освобождаваха от своите заблуждения. Всичко това ги доведе до такива състояния, при които можеха да възприемат предимно с онази част от етерното тяло, която - според описания начин - беше отделена от физическото тяло. При тези състояния, възприемателната способност на физическото тяло беше като угаснала, а самото то като мъртво. За това пък чрез етерното тяло те бяха дълбоко свързани с "Духовете на формата" и от тях можеха да научават как са направлявани от онова висше Същество, което пое водачеството при отделянето на Слънцето и чрез което по-късно хората стигнаха до разбирането за "Христос". Тези хора бяха Посветени.

Но понеже човешката индивидуалност беше дело на Лунните Същества, по правило тези Посветени нямаха пряк достъп до Слънчевото Същество; те стигаха само до неговото отражение с помощта на Лунните Същества. И тогава те виждаха не самото Слънчево Същество, а само неговия отблясък.

Посветените станаха предводители на останалото човечество, на което можеха да предават съзерцаваните от тях тайни. Те възпитаха свои ученици и им показаха пътищата за постигане на посвещението. До познанието на това, което по-рано можеше да се открие чрез "Христос" стигаха само онези индивиди, които принадлежаха към слънчевите човеци. Те пазеха своето тайнствено знание и упражненията, които водеха до него, на специални места, които тук ще наречем Христови или Слънчеви светилища (или "оракули", в смисъл на място, където могат да бъдат приемани откровенията на духовите Същества.) Ако се замислим, че според свръхсетивното познание, явяването на Христос като земно събитие, което хората запознати със смисъла на Земната еволюция са предвиждали много преди самия исторически факт, казаното тук за Христос не трябва да бъде зле разбирано. Бихме допуснали груба грешка, ако предположим, че Посветените са имали към Христос онова отношение, което стана възможно едва след физическото появяване на Христос. Тъкмо това те можеха пророчески да разберат и да обяснят на своите ученици: "Който е докоснат от силата на Слънчевото Същество, той вижда как Христос идва на Земята".

Съвсем други оракули бяха създадени от представителите на сатурновото, марсовото и юпитеровото човечество. Техните посветени се издигаха само до онези Същества, които можеха да им се открият като съответни "висши Азове" в техните етерни тела. Така възникнаха последователи на Сатурновата, Юпитеровата, Марсовата мъдрост. Напред с тези методи на посвещение имаше и такива за хора, които бяха приели твърде много от луциферическите влияния, за да постигнат отделянето на толкова голяма част от етерното тяло, както направиха слънчевите хора спрямо физическото тяло. При тях астралното тяло задържаше голяма част от етерното тяло в рамките на физическото тяло, така че съответните пропорции бяха различни от тези на слънчевите хора. Ето защо те не можеха да стигнат чрез споменатите състояния до каквито и да е Христови откровения. Поради луциферически повлияното си астрално тяло, те трябваше да минат през една по-тежка подготовка и чак тогава, намирайки се в едно по-несвободно състояние на тялото, можеха да им се открият не откровенията на Христос, а тези на други висши Същества. Имаше такива Същества, които при отделянето на Слънцето бяха напуснали Земята, но не бяха достатъчно напреднали, за да участвуват в развитието на Слънцето. След отделянето на Слънцето и Земята, те си обособиха от Слънцето едно обиталище, а именно планетата Венера. Техен водач стана Съществото, което се превърна във "висш Аз" за описаните Посветени и техните последователи. Нещо сходно стана и с ръководещия Дух на Меркурий, и съответно за една друга категория хора. Така възникнаха оракулите на Венера и Меркурий. Определена категория хора, които бяха засегнати най-силно от луциферическото влияние, можа де се издигне само до едно Същество, което заедно със своите сподвижници беше най-рано отхвърлено от Слънчевото развитие. За него няма определена планета в пространството; то живее в обкръжението на Земята, с която отново се съедини след завръщането си от Слънцето. Хората, на които това Същество се изяви като "висш Аз", могат да бъдат наречени последователи на Вулкановия оракул. Техният поглед беше обърнат към земните явления повече от този на останалите Посветени. Те положиха първите основи на това, което по-късно хората развиха като наука и изкуства. Меркуриевите Посветени основаха науката за свръхсетивния свят; а в още по-голяма степен това направиха Посветените на Венера. Посветените на Вулкан, Меркурий и Венера се различаваха от тези на Сатурн, Юпитер и Марс по това, че последните стигаха до своите тайни по-скоро чрез едно откровение "от горе", и то в завършен вид, докато първите стигаха до познание чрез собствените си мисли и идеи. По средата се намираха Христовите Посветени. Наред с откровението, те притежаваха и способността да обличат своите тайни в човешки понятия. Сатурновите, Юпитерови и Марсови Посветени трябваше да се изразяват предимно в символи; Посветените на Христос, Венера, Меркурий и Вулкан можеха да се изразяват в представи.

Постиженията на атлантското човечество идваха по околни пътища и главно чрез Посветените. Но чрез луциферическия принцип останалото човечество също получи особени качества, главно чрез висшите космически Същества, които превърнаха в добро това, което иначе би донесло само разруха. Една такава способност е говорът. Той стана достояние на човека отчасти поради слизането му в гъстата физическа материя и поради отделянето на част от етерното тяло от физическото тяло.

Първоначално след отделянето на Луната, човекът се усещаше свързан с физическите си предшественици чрез груповия Аз. Но в хода на поколенията това общо съзнание, което свързваше потомци с прадеди, постепенно изчезна. По-късните поколения можеха да си спомнят само за близките прадеди, но не и за далечните. Споменът за този или онзи предшественик се появяваше само в съноподобни състояния, когато хората влизаха в допир с духовния свят. И тогава те се смятаха за едно цяло с този предшественик, за когото вярваха, че се е преродил в тях. Това беше една погрешна идея за прераждането, която се разпростирани през последните времена на Атлантида. Истинското учение за прераждането можеше да се намери само в школите на Посветените. Посветени те виждаха как след безплътното състояние, душата минава от едно въплъщение в друго. Само те можеха да предадат на своите ученици истината по този въпрос.

През тези далечни епохи, за които става дума тук, физическият облик на човека беше твърде различен от днешния. До голяма степен този облик беше израз на душевните качества. Тогавашният човек беше изграден от една по-фина и нежна материя. Ако днешните му органи са плътни и втвърдени, тогава те бяха все още меки, гъвкави и пластични. Човек с по-душевна и с по-духовна същност, притежаваше по-нежно, по подвижно и по-изразително тяло. По-слабо развитите в духовно отношение имаха груби и неподвижни телесни форми. Душевното усъвършенстване свиваше телесните органи; обема на тялото оставаше малък. Душевната изостаналост и вплитането в сетивния свят водеха до великански размери. Когато човекът се намираше в период на растеж, тялото се оформяше според душевното му съдържание по начин, който би изглеждал приказен и фантастичен за съвременните представи. Покварата в човешките страсти и инстинкти водеше до разрастване на тялото, което стигаше до колосални размери. Съвременната конфигурация на човешкото физическо тяло е получена чрез свиването, сгъстяването и втвърдяването на атлантския човек. И докато преди Атлантската епоха човек представляваше един верен образ на своята душевна същност, тъкмо процесите на атлантското развитие носеха в себе си причините, довели до следатлантския човек, който в твърдата си физическа конфигурация беше относително слабо зависим от своите душевни качества, (формите при животинското царство се втвърдиха много по-рано отколкото при човека.) - Изобщо законите, които днес обясняват формообразуването в природните царства, са неприложими спрямо по-далечното минало.

Към средата на Атлантската епоха всред човечеството постепенно се очерта едно голямо нещастие. Тайните на Посветените би трябвало грижливо да се пазят от хора, които не са пречистили чрез съответна подготовка своето астрално тяло от изкушения и грешки. Запознавайки се обаче със скритото познание и със законите, чрез които висшите Същества направляват природните сили, подобни хора ги поставиха в служба на своите изопачени желания и страсти. Опасността нарасна, защото, както вече посочихме, хората попаднаха в областта на низши духов ни Същества, които не можеха да следват нормалното развитие на Земята и му противодействуваха. Те постоянно влияеха на човека и му внушаваха интереси, противни на благото на човечеството. Хората притежаваха още и способността да си служат с растежните и размножителни сили както на животинската, така и на човешка та природа.

В изкушенията на низшите духовни Същества попадаха не само обикновени хора, но и част от Посветените. Те употребяваха споменатите свръх сетивни сили по неправилен начин и смущаваха развитието на човечеството. За тази цел те търсеха сподвижници всред непосветените, от които също изискваха едно недопустимо прилагане на свръхсетивните тайни в природния свят. Човечеството изпадна в невиждана поквара. Злото настъпваше по всички посоки. И понеже растителните и размножителни сили - ако се откъснат от тяхната естествена среда и се приложат самоцелно - влизат в тайнствена връзка с други сили, които действуват във въздуха и водата, се стигна до там, че делата на хората отприщиха могъщи и разрушителни природни сили.

Така чрез въздушни и водни катастрофи постепенно настъпи гибелта на Атлантида. Атлантското човечество, доколкото успя да се спаси от тези катастрофи, трябваше да се изсели на други места. След тези разрушения Земята получи нов облик. От едната страна се обособиха Европа, Азия и Африка, които постепенно придобиха днешните си очертания. От другата страна се оформи Америка. Към тези земи се отправиха огромни маси хора. За нас са особено важни онези преселения, които се отправиха на изток от Атлантида. Потомците на атлантското човечество населиха Европа, Азия и Африка. Там се установиха различни народи. Те се намираха на различни степени от развитието, както и на различни степени в покварата. Заедно с тях вървяха и Посветените, пазителите наоракулските тайни. На различни места те основаха светилища, където служенето на Юпитер, Венера и т. н. се практикуваше както в добър, така и в лош смисъл. Особено неблагоприятно въздействие имаше издаването на Вулкановите тайни, защото погледът на неговите последователи беше насочен предимно към земните отношения. Поради това предателство човечеството изпадна в зависимост от духовни Същества, които вследствие на своето предходно развитие се опълчваха срещу всичко, което идваше от духовният свят, произлязъл чрез отделянето на Земята от Слънцето. В съответствие с така развитите у тях качества, те действуваха в онзи човешки елемент, изграден в душите на следатлантските хора чрез способността им да имат такива сетивни възприятия, зад които е скрит духовния свят. Тези Същества постигнаха голямо влияние над много от земните жители. То се прояви на първо място във факта, че хората все повече изгубваха чувството за духовния свят.

Понеже през тези времена размерите, конфигурацията и пластичността на човешкото физическо тяло все още зависеха до голяма степен от душевните качества, последствията от споменатото издаване на Вулкановите тайни се проявиха в някои изменения на човешкото тяло. Там, където покварата на хората се изразяваше най-вече в заробване на свръхсетивните сили от страна на низшите инстинкти, желания и страсти, възникваха безформени и гротескни човешки тела. Впрочем те не издържаха в условията на Атлантида и загинаха. Следатлантското човечество - погледнато физически - се разви от онези атлантски предшественици, при които настъпи такова втвърдява не на телесната конфигурация, че тя не се поддаваше вече на деформираните душевни сили.

През Атлантската епоха имаше определен отрязък от време, когато действуващите в и около Земята закони създадоха необходимите условия за втвърдяване на човешкото тяло. Онези човешки раси, чиито форми бяха втвърдени преди този отрязък от време, продължиха да се размножават, но въплътените в тях души постепенно започнаха да се чувствуват толкова стеснени, че тези раси също трябваше да загинат. Впрочем някои от тези расови форми се запазиха и в следатлантските времена, а достатъчно подвижните, макар и доста променени, продължиха да съществуват още дълго време. Онези човешки форми, които останаха пластични и след споменатата епоха, станаха тела тъкмо на онези души, които изпитаха върху себе си вредното влияние на описаното предателство. Те също бяха обречени на скорошно загиване.

През втората половина на Атлантската епоха в развитието на човечеството се намесиха Същества, които принуждаваха човека да възприема сетивно-физическия свят по един бездуховен начин. Това стигна дотам, че вместо истинското лице на нещата от този свят, той започна да вижда лъжливи образи, призраци и илюзии от всякакъв вид. Сега човекът беше изложен не само на луциферическото влияние, но и на това, идващо от други Същества, за които загатнахме по-горе и чиито водач можем да наречем, според наименованието запазено по-късно в персийската култура, Ариман. (Мефистофел е друго име на същото Същество.) След смъртта си, намирайки се под това влияние, човек става зависим от такива сили, които го превръщат в същество, чийто поглед е отправен единствено към сетивния земен свят. Тези сили постепенно отнемат свободния му взор в процесите на духовния свят. Човек се усещаше като попаднал във властта на Ариман и в определена степен изключен от общуването с духовния свят.

От особено значение беше едно светилище, което всред всеобщия упадък успя да запази в най-чист вид старите свещенодействия. То принадлежеше на Христовите оракули и можа да съхрани не само тайната на Христос, но и тайните на другите оракули. Защото в откровенията на най-висшия Слънчев Дух се разбулваха също и силите на Сатурн, Юпитер и т. н. В това светилище познаваха тайната да изграждат у един или друг човек такива етерни тела, каквито притежаваха най-добрите Посветени на Юпитер, Меркурий и т. н. С определени средства, за които тук не можем да говорим с подробности, те умееха да запазват отпечатъците от най-добрите етерни тела на старите Посветени и да ги пренасят по-късно в подходящи хора. А чрез Посветените на Венера, Меркурий и Вулкан, тези процеси можеха да обхванат и астралните тела.

В определен момент водачът на Христовите Посветени се оказа заедно с твърде малко от своите последователи, на които можеше да предава мировите тайни само в ограничена степен. В тези последователи естествената тенденция за отделяне на етерното от физическото тяло беше най-слабо застъпена. А през тази епоха тъкмо такива хора бяха най-подходящи за по-нататъшния напредък на човечеството. Техните изживявания по време на съня непрекъснато намаляваха. Духовният свят все повече се затваряше за тях. Ето защо им липсваше и разбиране за духовни те процеси, разиграващи се през миналите епохи, когато човек се намираше не в своето физическо, а само в своето етерно тяло. Хората в непосредствена близост до водача на Христовия оракул бяха най-напреднали относно съединението между физическото тяло и отделената от него част на етерното тяло. Това съединение настъпи вследствие на промените в Атлантида и цялата Земя. То засегна всички хора, физическото и етерното тяло на човека се покриха едно с друго. По този начин предишните неограничени паметови възможности престанаха да съществуват; започна човешкият мисловен живот. Онази част от етерното тяло, която беше съединена с физическото тяло, преобрази физическия мозък и го превърна в инструмент на мисленето. Практически едва сега човек усети своя "Аз" във физическото тяло. Едва сега се пробуди себесъзнанието. На първо време това се случи само с ограничен брой хора и предимно с последователи на водача на Христовия оракул. Останалите човешки маси, разпръснати из Европа, Азия и Африка запазиха в различна степен остатъци от старите състояния на съзнанието. Ето защо те имаха и непосредствени опитности от свръхсетивния свят.

Последователите на Христовия Посветен бяха хора с високо развит ум, но за разлика от всички други хора по това време, бяха с най-ограничени опитности от свръхсетивния свят. С тях споменатият Посветен се отправи от запад на изток, към една област във вътрешността на Азия. Той искаше да ги предпази, доколкото това е възможно, от срещи с хора, чието съзнание бе останало на по-ниско равнище. За това възпита своите ученици в смисъла на тайните, които му бяха открити; съответно той действуваше и върху техните потомци. Така той изгради около себе си група хора, които приеха в сърцата си импулсите, съответстващи на Христовото Посвещение. От тях избра най-добрите седем, чиито етерни и астрални тела съответствуваха на отпечатъците от онези етерни тела, кои то притежаваха седемте най-добри атлантски Посветени. Той възпита по един приемник на Христовия, Сатурновия, Юпитеровия Посветен и т. н. Тези седем Посветени станаха Учители и водачи на онези хора, които през след атлантската епоха населиха Южна Азия и по-точно древна Индия. Понеже тези велики Учители бяха надарени с отпечатъците от етерните тела на своите духовни предшественици, изграденото от самите тях познание - в чиято основа е залегнало астралното тяло - не стигаше до това, което им се откриваше в техните етерни тела. Ако тези откровения искаха да проговорят в тях, тяхното собствено познание трябваше да замлъкне. Тогава от и чрез тях говореха висшите Същества; истините които те откриваха, се отнасяха и за техните духовни предшественици. Когато тези Същества не говореха чрез тях, те бяха обикновени хора, с разум и чувства, каквито те сами бяха развили в себе си.

По това време в Индия живееха и хора, които бяха запазили извънредно жив спомен за древните душевни състояния на атлантеца, позволяващи му непосредствена връзка с духовния свят. При много от тези хора сърцето и душата се стремяха към подобни свръхсетивни опитности. Всъщност мъдрото ръководство на съдбата доведе тук, в Южна Азия, поколенията от най-добрата част на атлантското население. Друга част от жителите бяха дошли тук през други периоди от време. За тази човешка общност споменатият Христов Посветен определи като Учители своите седем избрани ученици. Те предадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди. Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способности за наблюдение в свръхсетивния свят. Защото копнежът по този свят беше основно настроение на индийската душа. В този свят, така усещаха те, е прародината на човешкия род. От този свят те са пренесени долу, където са валидни сетивните възприятия и свързания с тях разум. За истински, те приемаха свръхсетивния свят, а сетивният свят за тях беше измама за човешките възприятия, една илюзия (Майя). И древните индийци се стремяха с всички средства да проникнат отново в истинския свят. Те не изпитваха никакъв интерес към илюзорния сетивен свят или само дотолкова, доколкото той се явяваше като едно було пред свръхсетивния свят. Влиянието, което седемте велики Учители можеха да упражняват върху тези хора, беше огромно. Всичко, което те им откриваха, попадаше дълбоко в индийските души. Те можеха да действуват дори магически върху своите ученици, защото чрез притежаваните от тях етерни и астрални тела, те поемаха в себе си висши сили. Всъщност те не поучаваха, а действуваха като с вълшебни сили от една личност на друга. Така възникна една култура, изцяло проникната от свръхсетивна мъдрост. Древните индийски книги на мъдростта (Ведите) далеч не дават представа за първичната сила на висшата мъдрост, с която разполагаха древните Учители; днес те съдържат само слаб и далечен отзвук. Само ретроспективно обърнатият свръхсетивен поглед може да различи неписаната мъдрост, която се крие зад писаната. Една характерна черта за тази прамъдрост е хармоничното съзвучие между различните оракули на Атлантската епоха. Защото всеки един от великите Учители можеше да разкрие част от оракулските тайни. От различни те лица на мъдростта се получаваше съвършена хармония, защото зад всички тях стоеше най-дълбоката мъдрост на Христовото Посвещение. Наистина, онзи Учител, който беше духовен последовател на Христовия Посветен, не изнасяше пред другите това, което можеше да разкрие самият Христов Посветен. Последният оставаше зад кулисите на развитието. На първо време той не можеше да предаде своята отговорност на нито един следатлантец. Христовият Посветен се различаваше от него по това, че можеше да преработи в човешки представи всичко, което виждаше от Христовата тайна, докато индийският Христов Посветен можеше да представи тази тайна само като отражение в символи и знаци. Защото неговият начин на мислене, основан на представите, не можеше да се добере до тази тайна.

Така от единението на седемте Учители се получаваше величественият образ на едно познание, което беше насочено към свръхсетивния свят. За това познание, в древния атлантски оракул можеха да говорят само отделни Посветени. Те съзираха ръководните принципи на космическия свят и дискретно загатваха за великия Слънчев Дух, засега скрит, властвуващ над онези, които се откриваха на седемте Учители. Това, което разбираме под думите "древни индийци" не съвпада с общоприетото мнение. Официални документи за тази епоха не съществуват. Народът, назовавай обикновено с името "индийски", отговаря на една много по-късна степен от историческото му развитие. Тук трябва да посочим първата следатлантска епоха на Земята, когато споменаваната сега "индийска" култура беше господстваща; после се разви втората следатлантска епоха, която в тази книга ще означаваме като "древно-персийска", а още по-късно се разви "египетско-халдейската" култура, за която също ще стане дума. По времето на тази втора и трета следатлантски култури, "древна" Индия също минава през една втора и трета епоха. Тъкмо за тази трета епоха се отнася и всичко, което обикновено свързваме с древна Индия. Следователно, не трябва да смесваме стандартните описания на "древна" Индия с това, за което става дума тук.

Друга особеност на древно-индийската култура е разделянето на хората в касти. Жителите на Индия бяха потомци на атлантците, а те принадлежаха към сатурновите, юпитеровите хора и т. н. С помощта на свръхсетивните учения хората разбираха, че една душа не случайно попада в една или друга каста, а че самата тя участвува в това решение. Подобно разбиране на свръхсетивните учения се улесняваше и от това, че у много хора можеше да се пробуди вътрешният спомен за прадедите, което впрочем лесно водеше до напълно погрешна идея за прераждането. Както през Атлантската епоха в правилната идея за прераждането можеха да вникнат само Посветените, така и в древна Индия за тази цел беше необходим допирът с великите Учители. Споменатата по-горе погрешна идея за прераждането намери възможно най-голямото разпространение всред народите, които след загиването на Атлантида се бяха разпръснали из Европа, Азия и Африка. И понеже част от атлантските Посветени се отклониха от верните пътища и издадоха тайните на неподготвени ученици, хората все повече смесваха истинската идея с погрешната. В голяма част от хората, като наследство от Атлантската епоха, остана един вид сумрачно ясновидство. Както по време на сън атлантците навлизаха в духовния свят, така и техните потомци изживяваха този духовен свят в абнормни междинни състояния между будността и съня. Тогава в тях възникваха образи от миналите епохи, в които бяха живели техните прародители. Ето защо те смятаха, че техните далечни прадеди са отново преродени в тях самите. По цялата Земя се разпространяваха учения за прераждането, които бяха в противоречие с истинските идеи на Посветените.

В резултат на продължителните преселения от запад на изток, започнали от началото на атлантската катастрофа, в областите на предна Азия се установи един народ, чиито потомци историята познава под името персийци и сродните с тях племена. Обаче свръхсетивното познание трябва да се върне назад към много по-далечни епохи. Тук става дума за много по-ранни предшественици на по-късните персийци. Те изградиха втората културна епоха на следатлантското развитие. Народите от тази втора културна епоха имаха различни задачи от тези на индийците. Техните влечения и копнежи не бяха обърнати само към свръхсетивния свят; те бяха предразположени и към физическия сетивен свят. Обикнаха Земята и ценяха това, което човек може да извоюва на тази Земя, както и това, което може да се постигне чрез нейните сили. Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от богатствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност. Те не бяха застрашени от опасността да отблъснат "илюзията" на физическия сетивен свят; напротив, поради копнежа си към този свят, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния свят. Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида, носеха по свой начин нещо от характера на този народ. Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опитности; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол. Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние. Пазителите на светилищата разполагаха с вътрешни сили, които бяха във връзка с огъня и с другите елементи. Можем да ги наречем магове. Това, което те бяха запазили като свръхсетивно познание и свръхсетивни сили от старите епохи, беше твърде незначително в сравнение със свръхсетивните възможности на човека от прадалечното минало. Обаче то приемаше всевъзможни форми, като се започне от благородните изкуства, имащи за цел само доброто на хората и се стигне до най-осъдителни практики. Луциферическият принцип беше застъпен в тези хора по твърде особен начин. Те бяха свързани с всичко, което отклонява човек от намеренията на висшите Същества, които сами биха ръководили човечестното, ако не беше се намесил Луцифер. Също и онези представители на този народ, които все още притежаваха остатъци от старото сумрачно ясновидство, проявяващо се в гореописаното междинно състояние между будността и съня, се чувствуваха силно привлечени към низшите Същества от духовния свят. Този народ имаше нужда от духовен тласък, който да го отклони от споменатите тенденции. И той получи своя предводител от същия източник, от който беше възникнал и духовният живот на индийците, а именно от пазителя на тайните на Слънчевия оракул.

Водачът на древно-персийската духовна култура, който бе даден на този народ от пазителя на Слънчевия оракул, е познат в историята като Заратустра или Зороастър. Трябва само да изтъкнем, че личността, за която става дума, принадлежи към много по-древни епохи, отколкото тези, които историята сочи за носителя на това име. Тук става дума не за официална историческа версия, а за истинско духовно-научно изследване. Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере: носителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение.

Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек. На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества. Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност. Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество. Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло. Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент. За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер. Накратко: трябваше да се появи такъв човек, който отново да преобрази своето астрално тяло до онази предишна степен (средата на Атлантската епоха), до която то би достигнало без намесата на Луцифер. Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятелност и без възможност да развие свободата. А сега, въпреки тези качества, той отново трябваше да постигне това равнище. В своите ясновидски състояния Заратустра предвиждаше, че занапред всред човечеството е възможно да се появи една личност, която ще притежава подобно астрално тяло. Но той знаеше и това, че преди този момент, духовните сили на Слънцето не можеха да бъдат намерени на Земята; ясновиждащото съзнание можеше да ги открие само в духовната част на Слънцето. Той можеше да вижда тези сили, ако насочеше своя духовен поглед към Слънцето. И той възвестяваше на своя народ същността на тези сили, които през онова време можеха да бъдат намерени само в духовния свят, и които по-късно трябваше да слязат на Земята. Това беше учението за великия Дух на Слънцето, или Духа на Светлината (Слънчевата Аура, Аура-Маздао, Ормузд). Този Дух на Светлината се открива на Заратустра и неговите последователи като Духа, който от духовния свят обръща своя лик към човека и подготвя бъдещето на цялото човечество. Духът на Светлината, възвестявай от Заратустра, е всъщност Христос преди неговата поява на Земята. Напротив, за него Ариман (Анграмайню) олицетворяваше онази сила, която изпълва с поквара човешката душа, ако последната се устреми единствено към нея. Това е същата сила, която вече описахме и която след издаването на Вулкановите тайни постигна особена власт на Земята. Наред с посланията от Духа на Светлината, Заратустра известява и ученията на онези духовни Същества, които за пречистения поглед на ясновидеца се явяват като сподвижници на Духа на Светлината, докато пред хората с непречистените остатъци от старото сумрачно ясновидство, заставаха образите на "изкусителите". На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа - доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят - се разиграва една борба между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро.

Третата културна епоха на следатлантския период възникна всред народите, които се установиха в Предна Азия и Северна Африка. Там откриваме халдеи, вавилонци и асирийци от една страна, и египтяни - от друга. У тези народи усетът към физическия сетивен свят беше изграден по-различно, отколкото при древните перси. Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека. Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят. Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество. Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят. В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят. Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени. Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък. Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествени те занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео-вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества. За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия. От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от оракула на Меркурий, но имаше и други, например оракули на Венера. Благодарение на тези светилища, в египетския народ можаха да се положат семената на една нова култура. Тези семена бяха донесени от един велик предводител, който премина своето обучение в персийските Мистерии на Заратустра. (Той беше един от преродените ученици на великия Заратустра.) Позовавайки се на едно историческо име, ще го наречем "Хермес".

С приемането на Заратустровите тайни, той можа да намери правилния път, по който да води египетския народ. В хода на земния живот, между раждането и смъртта, този народ имаше така изграден усет за физическия сетивен свят, че непосредственият му поглед в скритите зад видимия свят свръхсетивни отношения беше значително ограничен. Затова пък във физическия свят той виждаше законите на духовния. За този народ духовният свят беше нещо, което той би могъл да усвои в рамките на земния живот. Обаче Посветените можеха да му покажат, как след смъртта, освободен от тялото, човек живее в света на Духовете, които тук на Земята му се явяват чрез своите метаморфози в областта на физическия свят. Хермес учеше: Когато на Земята човек употребява своите сили, за да действува съобразно целите на духовните Същества, след смъртта той се оказва способен да се съедини с тях. Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис. За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят. Те изследваха законите на този свят и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази. И все пак в много отношения народът остана прикован към физическия свят. Вместо звездните Духове, на преден план изпъкваха самите звезди, вместо духовните Същества - техните земни аналози. Само Посветените стигаха до истински и дълбоки познания относно законите на свръхестествения свят и тяхното взаимодействие с физическите закони. Тук противоположността между знанието на По-светените и погрешната вяра на народа, се проявяваше по-силно от където и да е другаде. Съвсем други бяха отношенията в Южна Европа и Западна Азия, където процъфтя четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската. В тези области се установиха потомци на хора от най-различни краища на стария свят. Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение. На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени. Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин. Гръцкото изкуство е само част от последиците на този инстинкт. Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз на духовния свят. Гръцкият храм е "дом на Духа". От неговите форми се носи нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът. Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи. И така е с всяко от гръцките изкуства. По тайнствени пътища мъдростта на Посветените се вливаше в поети, художници, мислители. В светогледите на древните гръцки философи също откриваме тайните на Посветените, но под формата на понятия и идеи. Влиянията от духовния живот, както и тайните на азиатските и африканските светилища се вливаха в тези народи и техните водачи. Великите индийски Учители, учениците на Заратустра, последователите на Хермес, всички те бяха възпитали свои ученици. Едни или други от тях основаха светилища, където древните учения отново оживяха в една нова форма. Това са Мистериите на древността. Там се подготвиха ученици, които можеха да бъдат привеждани в онези състояния на съзнанието, позволяващи съзерцателния достъп в духовния свят. (По-големи подробности за тези Мистерии на древността могат да се намерят в моята книга "Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия. (В Гърция възникнаха орфическите и елевзински Мистерии. В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността.

По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.)

През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта. Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта. При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят. И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той - светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман - както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот. По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят. В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си. Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти.

Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно. Така го описва авторът на тази книга и в други свои съчинения, както и в първите глави на това издание. Така и трябва да бъде описан той, ако искаме да онагледим какво може да изживее човек в тази форма на съществуванието, когато той сам е постигнал пречистен духовен поглед спрямо действителните отношения в света. А доколко той изживява това, зависи от победата му над Ариман. Човек все повече се приближава до това, което той може да представлява в духовния свят. Разбира се, налице са и многобройни влияния, които ще го спъват в този устрем; всяко сериозно обсъждане на човешкото развитие следва да ги има предвид.

При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с Бога на Светлината. Но понеже през тази епоха интересите на хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото на сетивния свят ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта. Възприятията за светлинния свят оставаха смътни.

Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка. И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: "По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината. Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази. По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние. Виждаме как мисията на следатлантския човек, състояща се в завладяване на физическия сетивен свят, по необходимост трябваше да го доведе до отчуждаване от духовния свят. Така величието от една страна, е по необходимост свързано с упадъка от друга.

Връзката между човека и духовния свят се култивираше в Мистериите. Намирайки се в особени душевни съотношения, Посветените можеха да приемат откровения от този свят. Малко или много, те бяха приемници на Атлантските оракули. Пред тях беше открито всичко, което Луцифер и Ариман скриха за обикновените хора. Луцифер скри за човека онази част от духовния свят, която се бе вливала в човешкото астрално тяло до средата на Атлантската епоха без намесата на това астрално тяло. Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение. Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата. И тогава пред него се откриваше един духовен свят в дрехата на астралното. Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те - астрално-видимите символи на своите особени духовни сили.

След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг. Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка. Благодарение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления. Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата. На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят. Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което - въпреки Луцифер - светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния. А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота. В такова човешко същество "Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия. Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който - чрез особените си душевни състояния - Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили. Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос.

Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския. Това беше Мойсей. В неговата душа се бяха натрупали толкова много влияния от посвещението, че намирайки се в особени състояния, пред нея се откриваше Съществото, което някога в нормалното Земно развитие бе поело върху себе си ролята да формира човешкото съзнание в съответствие с процесите на Луната. В светкавиците и грохота на Синай, Мойсей се срещна не само с физическите явления, но и с откровенията на посочения Дух. Наред с това обаче, върху душата му действуваше и другият вид мистерийни тайни, така че в астралните видения той долавяше как чрез "Аза" свръхчовешкият елемент се преобразява в чисто човешки. Така пред Мойсей се откри - и то от две различни страни - онзи, който трябваше да дойде като най-висш израз на "Аза".

В "Христос" доби човешки облик това, което висшият Слънчев Дух беше подготвил като величествен образец на Земния човек. С неговото появяване цялата мистерийна мъдрост трябваше в известен смисъл да приеме нова форма. По-рано тази мъдрост имаше преди всичко задачата, да пренесе човека в такова душевно състояние, че да съзерцава царството на Слънчевия Дух извън Земята. Отсега нататък мистерийната мъдрост пое друга мисия: да възпита човека така, че той да познае Христос в неговия човешки облик, и от този център на всяка мъдрост, да вникне както в природния, така и в духовния свят.

От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята. В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто. Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши "Мистерията на Голгота" и бе понесена "смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците "Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез "Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят.

До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят. В същото време то се оказа упадък за духовния свят. Всичко, което се вливаше в сетивния свят, от пра древни времена извираше от духовния свят. След Христовото Събитие хората, издигнали се до Христовата тайна, могат да пренесат това, което са постигнали, от сетивния свят в духовния. И тогава то отново се връща в земния сетивен свят, когато при своето прераждане хората донасят със себе си онова, което Христовият Импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и едно ново раждане.

Появяването на Христос донесе на човечеството нещо, което започна да действува като заровено в земята семе. Семето може да израсне само постепенно. И само твърде малка част от новата мъдрост е влята днес в потока на физическото съществувание. То се намира едва в началото на християнското развитие. И в епохите след появява нето на Христос, това християнско развитие можа да разкрие от вътрешната си същност само толкова, колкото хората и народите бяха способни да приемат в своите представи.

Първата форма, в която това познание може да се излее, бихме определили като един всеобхватен идеал на живота. Като такъв, той се противопостави срещу онези форми на живот, които се обособиха в развитието на следатлантското човечество. По-горе описахме условията, при които човешките души слизаха на Земята в епохата на Лемурия. В душевен смисъл, хората могат да бъдат отнесени към различни Същества, които идвайки от други светове, се въплъщаваха в телесните потомци на древните лемурийци. Едно от последствията на това са и различните човешки раси. Поради тяхната различна карма, в превъплътените души възникнаха най-различни жизнени интереси. Доколкото беше в сила този ред на нещата, не можеше да се породи и никакъв "общочовешки идеал". Човечеството бликна от един общ извор, но дотогавашното Земно развитие водеше само до разделение. Едва в представата за Христос имаме идеала, който премахва всяко разделение, защото в човека, носещ името Христос, живеят също и силите на висшия Слънчев Дух, в който всеки човешки Аз намира своята прародина. Още израелският народ се чувствуваше като народ, а израелтянинът - като член от този народ. Едва когато хората ясно разбраха, че в Христос Исус живее идеалният човек, недосегаем за силите на разделението, християнството се превърна в идеал на всеобхватно братство. Над всички отделни интереси и отделни родства изгря чувството, че истинският човешки Аз има общ произход за всички хора. (Наред с останалите земни предшественици се появи и общият Отец на всички хора. "Аз и Отец сме едно").

През четвъртото, петото и шестото столетие след Христос, в Европа беше подготвена една културна епоха, която започна от 15-то столетие. Тя продължава и днес. Това е петата следатлантска културна епоха. Народите, които след различни преселения и превратности на съдбата станаха носители на тази епоха, бяха потомци на онези атлантци, които останаха най-незасегнати от събитията, разиграли се през четирите предхождащи културни епохи. Те не бяха проникнали до областите, където се кореняха посочените култури. Напротив, те продължаваха да култивират атлантските култури по свой собствен начин. Между тях имаше много хора, които до висока степен бяха съхранили наследството от древното сумрачно ясновидство, изразяващо се в междинно състояние между будността и съня. Такива хора имаха собствени опитности от духовния свят и можеха да описват духовните процеси на своите себеподобни.

Така възникна един цял свят от предания за духовни събития и духовни Същества. Първоначалният източник на съкровището от народни приказки и сказания, се корени точно в такива духовни изживявания. Защото сумрачното ясновидство у много хора продължи до времена, които не са твърде далеч от нашето съвремие. Имаше и други хора, които наистина изгубиха ясновидството, но изградиха такива способности за овладяване на сетивно-физическия свят, съответствуващи на присъщите за ясновидството чувства и усещания. Атлантските оракули имаха и тук свои последователи. Навсякъде имаше Мистерии. Само че в тях се извършваше такъв вид посвещение, отвеждащо към разтварянето на онзи духовен свят, който Ариман скриваше. Духовните сили, скрити зад природните явления, ставаха достъпни за човека. В митологиите на европейските народи са запазени остатъци от това, което Посветените в тези Мистерии можеха да предадат на другите хора. Тези митологии съдържат също и другата тайна, само че в по-несъвършен вид, отколкото в южните и източни Мистерии. Свръхчовешките Същества бяха познати и в Европа. Там ние ги виждаме в непрекъсната борба с войнството на Луцифер. Вярно е - там се говореше и за Бога на Светлината, обаче по такъв начин, че не ставаше ясно дали той ще победи Луцифер. Но и тези Мистерии бяха озарени от бъдещия образ на Христос. За него се предвещаваше, че царството му ще замени царството на другия Бог на Светлината. (Всички предания за "залеза на Боговете" и други подобни произлизат от тези европейски Мистерии).

Под тези влияния в хората от петата културна епоха възникна едно душевно раздвоение, което продължава и днес. То се проявява в живота по най-различен начин. Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо на древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния свят. Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят. Затова пък погледът на човека беше все повече насочван към сетивния свят и неговото завладяване. Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване. В човека се развиха, така да се каже, два свята. Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда. Зародишите на това душевно разцепление бяха вече налице, когато Христовото учение се вля в земите на Европа. Хората приеха в сърцата си това послание от Духа; то проникна в техните усещания и чувства. Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се на сетивата разум и неговите постижения в областта на физически-сетивния свят. Това, което виждаме днес като противоположност между официална наука и духовно позна ние, е само следствие от този факт. Християнската мистика (на Екхард, Таулер и т. н.) е резултат от проникването на християнството в човешките усещания и чувства. А науката, опираща се на сетивния свят, и нейните постижения, са резултат от другата страна на душевния живот. Постиженията в областта на външната материална култура дължим точно на тази душевна диференциация. Само благодарение на това, че тези човешки способности, имащи за инструмент мозъка, бяха едностранно приложени в областта на физическия свят, те можаха да се развият до такава степен, която направи възможна днешната наука, техника и т. н. Материалната култура можеше да се роди само всред европейските народи. Защото те са далечните наследници на онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния свят в продуктивна способност, едва когато то бе стигнало до определена зрелост. Докато по-рано това влечение само дремеше в тях, а те живееха от наследените остатъци на атлантското ясновидство и от съобщенията на Посветените. И докато духовната култура беше обърната единствено към тези влияния, всред човечеството бавно се пробуждаше усетът за материалното завладяване на света.

Обаче в нашето столетие вече напира зората на шестата следатлантска културна епоха. Защото това, което трябва да възникне в определено време от развитието на човечеството, то съзрява бавно още в предходните епохи. Това, което можем да развием в неговите наченки още днес, е всъщност да открием свързващата нишка между двете страни на човешката душа: материалната култура и животът в духовния свят. За тази цел е необходимо от една страна да бъдат обхванати с понятия образите, които човек открива при духовното виждане, а от друга - в наблюденията и изживяванията, свързани със сетивния свят, да се доберем до откровенията на Духа. Шестата културна епоха ще доведе хармонията между двете сфери до пълно съвършенство.

Ето че нашето изложение в тази книга стигна до онази точка, от която то може да насочи своя поглед от миналото към бъдещето. Но по-добре е, ако преди това разгледаме познанието на висшите светове и Посвещението. После ще преминем към кратко описание на бъдещето, доколкото е възможно в рамките на този труд.