Въведение в Тайната Наука

Познанието на висшите светове (Посвещението)

Глава от книга

GA-13

превод от немски: Димо Даскалов и Димитър Димчев

В днешната степен от своето развитие, обикновеният живот на човека включва три душевни състояния: будност, сън и сънуване. Върху последното състояние ще говорим накратко в следващите страници. Сега ще разгледаме двете основни и редуващи се състояния: будността и съня. До познания за висшите светове човек успява да се издигне, ако придобие, освен будността и съня, едно трето душевно състояние. Докато човек е буден, душата е от дадена на сетивните впечатления и на поражданите от тях представи. По време на съня, сетивните впечатления замлъкват, но наред с това душата загубва и съзнанието.

Нека да си представим, че по време на съня душата би могла да развие определено съзнание, въпреки че сетивните усещания са заличени, както това става в дълбок сън. В този случай би липсвал също и споменът за дневните изживявания. Ще се намира ли тогава душата в едно нищо? Не би ли могла да има тя някакви изживявания?

Отговор на тези въпроси е възможен само ако действително бъде постигнато състояние, което е идентично или близко до гореописаното. А именно, когато душата може да изживее нещо, дори и ако в нея липсват спомени и сетивни усещания. Тогава спрямо външния свят душата би се намирала като в сън; и все пак тя няма да спи, а би пребивавала като будна в един действителен свят. - Такова състояние на съзнанието може да се постигне, ако човек се потопи в онези душевни изживявания, които му предлага Духовната Наука. И всичко, което тя съобщава за областите, разположени над сетивния свят, е изследвано и проверено с помощта на такова състояние на съзнанието.

В предходните глави бяха направени някои съобщения върху висшите светове. В следващите страници - доколкото това е възможно в тази книга - трябва да говорим и за средствата, чрез които може да се постигне необходимото за този вид изследване състояние на съзнанието.

Само в едно отношение това състояние на съзнанието прилича на съня, а именно че то прекъсва всякакви външни сетивни усещания; отстранени са и всички мисли, които се пораждат от сетивните впечатления. Докато обаче в съня душата не разполага с никаква сила за съзнателни изживявания, чрез това ново състояние на съзнанието, тя се добира до тази сила. Следователно чрез него в душата се пробужда такава способност за изживяване, каквато в обикновеното съществувание се поражда само от сетивните усещания. Пробуждането на душата за подобно по-висше състояние на съзнанието може да се нарече Посвещение (Инициация).

Средствата за Посвещение извеждат човекът от обикновеното дневно съзнание и го насочват към такава душевна дейност, при която той започва да си служи с духовни органи за наблюдение. Всяка душа носи в себе си тези органи като зародиши от по-рано. Тези зародиши трябва да бъдат развити. Но може да възникне и такъв случай, когато в определен момент от своя живот, без особена подготовка, даден човек открива, че в него се пробуждат тези по-висши органи. Настъпва един вид неволно себепробуждане. Подобен човек открива, че е преобразен в цялата си същност. Душевните му изживявания стават безкрайно богати. И той открива, че при никакво сетивно познание не може да усети такова щастие, такова умиротворение и вътрешна топлина, както при онова познание, което е недостъпно за физическите очи. От духовния свят в неговата воля се вливат сили, доверие и сигурност в живота.

Такива случаи на самопосвещение наистина съществуват. Те обаче не трябва да ни карат да мислим, че единствено правилното е да изчакваме такъв вид Посвещение и да не правим нищо, за да го постигнем чрез усърдно обучение. Тук няма да говорим за самопосвещението, понеже то може да настъпи независимо от някои правила. Ще се спрем върху начините, чрез които съответното обучение може да пробуди дремещите в душата духовни възприемателни органи. Хора, които не изпитват в себе си никакъв подтик да направят нещо за своето развитие, лесно ще кажат: Човешкият живот се направлява от духовни сили, в чието ръководство не трябва да се намесваме; трябва спокойно да изчакаме момента, когато тези сили ще намерят за подходящо да открият пред душата един друг свят. Подобни хора преценяват намесата в мъдростта на духовното ръководство като един вид дързост, или като едно неоправдано желание. Хора с такъв начин на мислене, ще променят мнението си едва, когато даде на идея ги - порази със своята сила. Ако например те си кажат: Мъдрото ръководство на духовния свят ми е дало определени способности; но то не ми ги е поверило, за да стоят неизползвани, а за да си послужа с тях. Мъдростта на ръководството се състои в това, че то е вложило в мен зародишните възможности за едно по-висше съзнание. И аз разбирам това ръководство само тогава, когато усещам пробуждането на тази зародишна възможност като свой личен дълг; възможността, която обещава да открие пред човека всичко, което може да му бъде откри то чрез неговите собствени духовни сили. Когато подобна мисъл упражни достатъчно силно въздействие върху душата, опасенията срещу обучение, насочено към постигането на по-висше съзнание, отпадат.

Срещу подобно обучение съществуват и други доводи. Някой може да каже: "Развитието на вътрешните душевни способности обхваща най-скритата светиня на човека. То включва в себе си преобразяване на цялото човешко същество. Обикновено човек не може сам да си измисли средствата за подобно преобразяване. Как се навлиза в един по-висш свят, знае само този, който познава пътя от своя лична опитност. И когато се обръщаме Към такава личност, ние й позволяваме да се намесва в най-скритата светиня на душата."

За човек с подобно мислене, изложените в една книга средства за постигане на по-висше съзнание не представляват утеха. Защото не става дума за това, дали някому се съобщава нещо устно, или пък че определена личност, разполагаща с тези средства, ги описва в дадена книга, за да ги научи от там друго лице. Има личности, които действително познават правилата за развитието на духовните възприемателни органи и застъпват мнението, че тези правила изобщо не трябва да се публикуват. Подобни лица в повечето случаи смятат за недопустимо разгласяването на определени истини за духовния свят. Що се отнася до съвременната епоха от развитието на човечеството, подобен възглед трябва да се разглежда като остарял. Вярно е, че разгласяването на подобни правила може да става само до определена граница. Но след като ги приложи в своя духовен живот, те действуват по такъв начин, че човек успява сам да намери пътя за но-нататъшното си развитие. Този път се оказва правилен, само ако човек вникне с безпогрешен поглед в изминатите досега степени. Подобни факти могат да предизвикат опасения срещу духовния път на познание. Но тези опасения изчезват, когато вникнем в самата същност на човешкото развитие, което предопределя и съответния вид обучение. Наред с това развитие ще засегнем накратко и други методи на обучение.

Обучението, което разглеждаме тук, дава на всеки, който има волята да се устреми към по-висока степен на развитие, подходящите средства, за да бъде предприето цялостното преобразяване на душата. Съмнителната намеса в живота на ученика би била само тази, при която учителят предприема това преобразяване с помощта на средства, които не подлежат на съзнателен контрол от страна на ученика. С такива средства обаче не си служи нито едно истинско ръководство на духовното развитие в нашата съвременност. Истинското ръководство не прави от ученика сляпо оръдие. То му дава правилата за поведение, а ученикът ги изпълнява. При това, когато е уместно, не се премълчава, защо се препоръчва едно или друго правило. Приемането на правилата и тяхното приложение от една личност, която търси духовното развитие, не трябва да става по механизмите на сляпата вяра. В тази област сляпата вяра трябва да бъде напълно изключена. Ако човек разглежда природата на човешката - душа - доколкото това е възможно без духовно обучение, а само чрез обикновеното самонаблюдение - той може, след приемането на препоръчаните от духовното ръководство правила, да запита: по какъв начин действуват тези пра вила в душевния живот? При непредубедено и здраво човешко мислене, още преди каквото и да е обучение, на този въпрос може да се отговори достатъчно ясно. Можем да си изградим вярна представа за действието на тези правила, преди да сме ги включили в живота си. Но да изживеем това действие, можем само по време на обучението. Ако човек насочва със здравия си разум всяка своя крачка, тогава изживяването винаги се съпровожда с разбиране на това изживяване. Днес истинската Духовна Наука предлага само такива правила, спрямо които здравият разум може да упражни своите права. Ако човек има волята да се отдаде единствено на такова обучение и не се остави да бъде подведен от предразсъдъци в посоката на една сляпа вяра, за него ще изчезнат всякак ви опасения и съмнения. Възраженията срещу системно обучение за постигането на по-висше съзнание няма да го смущават.

Дори за личност, която вече има вътрешната зрялост,необходима за самопробуждането на духовните възприемателни органи, едно обучение не само че не е излишно, а напротив - то е особено подходящо. Защото само в отдел ни случаи подобна личност - преди своето самопосвещение - успява да избегне погрешните и опасни странични пътища. Обучението и спестява тези отклонения и я води напред. Когато за тази душа настъпи такова самопосвещение, това се дължи на обстоятелството, че в предишните си съществувания тя е постигнала съответната зрялост. Лесно може да се случи тъкмо такава душа да запази смътно чувство за своята зрялост и намирайки опора в това чувство, да отхвърли обучението. Подобно чувство може да породи известно високомерие, което руши доверието към истинското духовно обучение. Понякога определена степен от духовното развитие може да остане скрита, и да се появи в една или друга възраст. Тъкмо обучението е истинското средство, което довежда до нейната поява. Ако в този случай; даден човек се затвори за обучението, неговите способности могат да останат непроявени и да напомнят за себе си в един следващ живот.

Във връзка с обучението за свръхсетивно познание, за което става дума тук, важно е да се избегнат евентуални недоразумения. Едно от тях може да възникне, ако някой сметне, че обучението има за цел да направи от човека някакво друго същество, и то във всеки миг от неговия живот. Обаче тук нещата не опират до това, да се дадат общи предписания за живота, а да се опишат определени душевни процеси, които - ако човек култивира в себе си - му дават възможност да наблюдава свръхсетивния свят. Духовното обучение няма никакво непосредствено влияние върху онази част от социалната дейност на човека, която остава извън въпросното наблюдение на свръхсетивния свят. Но постепенно човек добива свръхсетивен поглед също и върху обикновената си житейска и социална дейност. При това свръхсетивното наблюдение е така отделено от обикновената житейска дейност, както състоянието на будност е отделено от съня. Едното ни най-малко не смущава другото. Ако например някой би искал да вмъкне свръхсетивните впечатления в делничния ред на живота, той би приличал на един болен човек, чийто сън постепенно е прекъсван от мъчително и вредно пробуждане. Напредналият може да се пренася в съзнанието на свръхсетивно наблюдение по своя собствена воля. Духовното обучение е само косвено свързано с определени предписания за живот дотолкова, доколкото без етично поведение в живота, погледът в свръхсетивния свят е невъзможен или вреден. Ето защо определени неща, които отварят свръхсетивния поглед на човека, в същото време са и средства за облагородяване на поведението в живота. От друга страна, чрез преглеждането в свръхсетивния свят, човек се изправя пред по-висши морални импулси, които са валидни и за сетивния физически свят. Определени морални императиви, определени морални необходимости, могат да бъдат познати едва в условията на свръхсетивния свят.

Второ недоразумение би възникнало, ако някой повярва, че душевните усилия, свързани с постигането на свръхсетивното познание, имат нещо общо с изменения във физическия организъм. Напротив, подобни душевни усилия ни най-малко не са свързани с онези факти, които се разглеждат от физиологията или която и да е друга дисциплина от естествените науки. Тези духовно-душевни процеси, също както и здравото мислене, не протичат в рамките на физическия свят. Според самото естество на тези душевни усилия, те предизвикват в душата същите процеси, през които тя преминава, когато си служи по един здрав начин с представи и съждения. Доколкото здравото мислене е свързано малко или много с тялото, дотолкова са свързани с него и процесите на истинското духовно обучение. Всичко, което в тази област се отнася по друг начин към човека, е не духовно обучение, а негова пародия. Следващото изложение трябва да се разбира в смисъла на казаното тук. Само защото свръхсетивното познание извира от цялата душа на човека, то изглежда така, сякаш обучението изисква неща, които се стремят да направят от човека друго същество. В действителност става дума за наставления относно такива процеси, които позволяват на душата, в хода на нейния живот, да се добира до мигове, гарантиращи и наблюдения в свръхсетивния свят.

* * *

Скокът към свръхсетивното съзнание може да се осъществи само от равнището на обикновеното будно съзнание. Преди своето издигане до новото съзнание, душата живее именно в него. В хода на обучението, и се дават средствата, за да извърши този преход. Едни от първите средства, които обучението дава, са валидни и за обикновеното дневно съзнание. Характерна особеност на най-важните средства е, че те се състоят в една спокойна работа на душата. Става дума за това, душата да се отдаде на точно определени представи. Тези представи са от такова естество, че действуват като пробуждаща сила върху някои скрити способности на човешката душа. Те се различават от представите на будното дневно съзнание, които имат задачата да изобразят един сетивно възприеман предмет. Колкото по-точно вършат това, толкова по-истинни са те. Тяхната задача е да бъдат истинни тъкмо в този смисъл. Представите, на които трябва да се отдаде душата с оглед на духовното обучение, нямат такава задача. Те са изградени не, за да изобразят един външен обект, а за да действуват пробуждащо върху душата чрез особените свойства, които притежават. В този смисъл, най-добри са символните представи. Разбира се, могат да се използуват и други представи. Защото съвсем не е важно съдържанието на представите; важно е душата да насочи всичките си сили върху това, да не допусне в съзнанието нищо друго, освен съответната представа. До като в обикновения живот, духовните сили са разпръснати върху много неща и представите бързо се сменят, при духовното обучение съществена е концентрацията на целия душевен живот върху една представа. И тази представа трябва да бъде поставена в центъра на съзнанието според свободната воля на ученика. Ето защо символните представи са по-добри от тези, които отразяват външни предмети или процеси, защото последните имат своята опорна точка във външния свят, така че душата се уповава на себе ой в по-малка степен, отколкото при символните, които са образувани от собствената душевна енергия. Важното е не какво си представяме, не съдържанието на представата, а това че поради самото естество на представния процес, душевните сили се освобождават от всякаква връзка с физическия свят.

До истинско разбиране на това вглъбяване в една представа, можем да стигнем само ако пробудим в душата си понятието за спомена. Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благодарение на спомена. Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото. Нека да си представим, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата да почива върху представата-спомен и се стремим да изключим от съзнанието всички други представи. Тогава душата е потопена в представата-спомен за дървото. В този случай имаме едно потъване на душата в една представа; и все пак тази представа е отражение на един сетивно възприемаем предмет. Когато обаче предприемем същия душевен процес; с представа, която е поставена в центъра на съзнанието чрез свободната воля, тогава ние постепенно ще получим въздействието, за кое то става дума.

Ще посочим пример, за да онагледим вътрешното вглъбяване в една символна представа. Най-напред подобна представа трябва да бъде изградена в самата душа. Това може да стане по следния начин: Да си представим едно растение, както пуска своите корени в почвата, как покарва лист след лист, как израства и дава цвят. А сега наред с това растение, да си представим и един човек. Да помислим, как неговите качества и способности са много по-съвършени от тези на растението. Да помислим, как той може да се придвижва тук или там, в зависимост от своите чувства и воля, докато растенето е приковано към почвата. Но да си припомним и друго: че несъмнено, човек е по-съвършен от растението, обаче в замяна на това аз виждам у него свойства, които не откривам при растението, и поради тяхното отсъствие, растението в известен смисъл може да се яви пред мен като по-съвършено от човека. Човекът е изпълнен от страсти и горещи желания; в своето поведение той се ръководи от тях. При него мога да говоря за заблуждения поради неговите страсти и инстинкти.

При растението аз виждам както следва лист по лист чистите закони на растежа, как спокойно и безстрастно от варя своите цветове пред девствените слънчеви лъчи. Тогава мога да си кажа: да, човекът има една по-голяма степен на съвършенство спрямо растението, обаче то е за сметка на това, че към явяващите ми се в такава чистота растителни сили, той е прибавил към своята същност инстинкти желания и страсти. Сега мога да си представя, как през растението тече неговият зелен сок и как той е израз на чистите и безстрастни закони на растежа. После си представи как червената кръв тече през артериите на човека, като израз на инстинктите, страстите и желанията. Всичко това аз оставям да изникне в душата ми като една жива мисъл. И тогава си представям по-нататък, как човекът е способен да се развива; как той може да пречиства своите инстинкти и страсти чрез своите по-висши духовни способности. Замислям се как по този начин се унищожава някаква низша сила в тези инстинкти и страсти, така че те се издигат на една по-висша степен. И тогава нека да си представим кръвта като израз на пречистените инстинкти и страсти. Сега например аз отправям духовен поглед към розата и си казвам: в червения розов лист аз виждам зеления растителен сок, само че преобразен в червено; и червената роза, също като зеления лист, следва чистите и безстрастни закони на растежа. Сега червеният цвят на розата би могъл да се превърне за мен в символ на такава кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти; те са отхвърлили от себе си низшите качества, и в своята чистота приличат на силите, които действуват в червената роза. Аз се опитвам не само да преработват тези мисли в моя ум, но и да им вдъхна живот в моите усещания. Сега, когато си представям чистотата и спокойното безстрастие на поникващото растение, аз мога да изпитам едно блажено усещане; аз мога да породя в себе си чувството, как по-висшите качества трябва да бъдат изкупени чрез добиването на инстинкти и страсти. Това може да преобрази блаженството в едно сериозно чувство. И когато се отдавам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти изживявания, както червения сок на розата, в мен се пробужда чувството на озаряващо щастие. В случая важното е да не заставаме безчувствени пред мислите, които служат за изграждането на една символна представа. След като сме живели в подобни мисли и чувства, можем да ги превърнем в следната символна представа.

Да си представим един черен кръст. Той идва като символ на унищожените низши сили в човешките инстинкти и страсти, а там където гредите на кръста се пресичат, да си представим седем червени, грейнали рози, подредени в кръг. Тези рози да бъдат символ на една кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти.

Тук не е важно, дали и доколко дадена естественонаучна представа намира горните мисли за оправдани. За щото става дума за развитието на такива мисли относно растението и човека, които, без никаква теория, могат да бъдат постигнати чрез едно просто и непосредствено съзерцание. Такива мисли - наред с теоретичните представи за нещата от външния свят - също имат своето значение, и то не по-малко важно. В случая мислите са тук не за научното потвърждение на даден факт, а за да послужат в изграждането на един символ, който променя и засилва душевната активност, независимо от възраженията, които биха хрумнали на една или друга личност при изграждането на този символ.

Подобно на посочения пример с представата-спомен, сега пред душата си трябва да поставим една такава символна представа. Подобна представа - когато вътрешно се вглъбим в нея - има сили, които пробуждат душата. По време на вглъбяването се стремим да изключим всяка друга представа. Само посоченият символ трябва да витае духом пред душата, и то колкото е възможно по-живо.

Не е без значение, че горният символ беше споменат тук не просто като една пробуждаща представа, а беше изграден върху определени представи, свързани с растението и човека. Защото въздействието на такъв символ зависи от това, че сме го изградили по описания начин, преди още да сме си послужим с него за целите на вътрешното вглъбяване. Ако прибегнем към подобен символ, без предварителното изграждане в собствената си душа, той остава студен и с твърде ограничено въздействие, отколкото ако е получил озаряваща сила чрез съответната ду шевна подготовка. Обаче по време на вглъбяването не трябва да викаме в душата си всички подготвителни мисли, а да оставим да витае духом само образът, като наред с него призовем и онези усещания, които възникват чрез подготвителните мисли. Ето как символът, освен в чувствено изживяване, се превръща в знак. А силата на въздействието се крие тъкмо в пребиваването на душата в това изживяване. Колкото по-дълго успее да се задържи човек в тази област, без да допусне намесата на друга, смущаваща представа, толкова по-действен е целият процес. И все пак добре е, ако извън времето, което посвещаваме на вглъбяването, често повтаряме изграждането на образа чрез съответни мисли и чувства по гореописания начин, за да не избледнее общото усещане. Колкото по -голямо търпение проявяваме за редовното обновяване на процеса, толкова по-значителен става образът за душата. (В моята книга "Как се добиват познания за висшите светове?" са дадени и други средства за вътрешно вглъбяване. Особено действени са описаните там медитации върху поникването и умирането на едно растение, върху дремещите в едно растително семе растежни сили, върху формите на кристалите и т. н. Тук в тази книга трябваше да покажем само с един пример същността на медитацията.)

Такъв символ, какъвто описахме тук, не изобразява никакъв външен предмет или процес, който може да се наблюдава в природата. Но тъкмо поради това той притежава пробуждаща сила за определени чисто душевни способности. Впрочем някой би възразил: Несъмнено, "цялото", като символ, не съществува в природата, обаче всички негови подробности са взети от природата - черният цвят, розата и т. н. Всичко това възприемаме именно със сетивата. Ако човек бъде смутен от подобно възражение, нека да се замисли, че пробуждането на по-висшите ду шевни способности идва не от възпроизвеждането на сетивните възприятия, а изключително от начина на свързване ,който прилагаме относно отделните подробности. Този синтез не възпроизвежда нещо, което съществува в сетивния свят.

Процесът на душевното вглъбяване трябваше да бъде онагледен, като пример, с един символ. В духовното обучение могат да бъдат прилагани най-разнообразни образи от този род, а самите образи могат да бъдат изграждани по всевъзможни начини, могат да бъдат посочени също определени изречения, формули и отделни думи, в които ученикът да се вглъбява. Във всеки случай тези средства за медитиране имат за цел да откъснат душата от сетивните възприятия и да я подтикнат към такава дейност, при която впечатленията от физическите сетива остават без значение. Истинската задача е да бъде даден тласък в развитието на дремещите душевни способности. Медитациите могат да се съсредоточат и само върху определени чувства, усещания и т. н. Подобни медитации се оказват особено резултатни.

Да вземем чувството на радост. В нормалния живот душата изпитва радост, ако е налице съответната външна предпоставка. Ако една душа вижда, как даден човек извършва определено действие, влагайки в него цялата доброта на своето сърце, тогава тази душа ще се изпълни с радост. Но тя може да продължи да размишлява върху подобно действие и да си каже: Едно действие, което блика от добротата на сърцето, е нещо, при което извършителят не преследва своя собствен интерес, а интереса на друг човек. Такова действие може да се нарече добро от морална гледна точка. Сега размишляващата душа може напълно да се освободи от конкретния случай, създал предпоставките за радост, и сама да си изгради всеобхватната идея за добротата на сърцето. Тя може на пример да се замисли, как сърдечната доброта възниква благодарение на това, че една душа като че ли всмуква интереса на другите и го превръща в свой собствен интерес. И сега душата може да изпита радост от тази морална идея за добротата на сърцето. Това е радост, свързана не с един или друг процес от сетивния свят, а радост от една идея като такава. Когато се опитаме да оживим и задържим по-дълго подобна радост в душата си, ние стигаме до медитацията върху определено чувство, върху определено усещане. В този случай действуващата сила за пробуждането на вътрешните душевни способности е не идеята, а проявеното в душата чувство, което е поддържано в значителен период от време, при това без да е предизвикано от някакво външно впечатление.

Понеже свръхсетивното познание прониква по-дълбоко в същността на нещата-отколкото обикновеното мислене, от неговите опитности могат да се извлекат такива усещания, които - ако бъдат приложени за вътрешно вглъбява не - ускоряват в много по-висока степен разгръщането на душевните способности. Колкото и да е необходимо това за по-висшите степени на обучение, трябва да се има предвид, че едно енергично вглъбяване в такова чувство, каквото е например съзерцанието на сърдечната доброта, може да ни отведе твърде далеч.

Понеже хората са различно устроени, за отделния човек резултатни могат да бъдат най-различни от средствата за обучение. Що се отнася до продължителността на медитацията, нека напомним, че въздействието е толкова по-силно, колкото по-спокойна и обмислена е самата медитация. Всяко прекаляваме в тази посока трябва да се избягва. В хода на упражненията се постига един вътрешен усет, който подсказва на ученика как да постъпва в това отношение.

По правило тези медитативни упражнения трябва да се правят продължително време, преди да се доловят техните последици.,Това, което безусловно се изисква за духовното обучение е: търпение и постоянство. Ако човек не буди в себе си тези две качества и не продължи своите упражнения в пълно спокойствие, така че търпението и постоянството непрекъснато да определят основното му душевно настроение, той не може да постигне много.

От предходното изложение е ясно, че вътрешното вглъбяване (медитацията) е средство за постигане на познание за висшите светове, както и че не всяка произволна представа води към този път, а само такава, която е изградена според описания начин.

Пътят, който описваме тук, води най-напред до което се нарича имагинативно познание. То е първата по-висша степен на познанието. Познанието, което се гради върху сетивните възприятия и тяхната преработка чрез свързания със сетивата разум, може да бъде наречено - смисъла на Духовната Наука - "предметно познание". Над него се разполагат по-висшите степени на познание, та от които е именно имагинативното познание.

Ако под "имагинация" се разбира само една "въображенна" представа, която няма нищо общо с действителността, изразът "имагинативен" би могъл да предизвика у някого сериозни съмнения. В Духовната Наука обаче, "имагинативното" познание трябва да се разбира като такова, познание, което се проявява при точно определено свръхсетивно състояние на съзнанието. Всичко, което човек възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и Същества, до които сетивата нямат никакъв достъп. Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени символи или "имагинации", можем да наречем и съответстващия му свят "имагинативен", а познанието, което се отнася до него - "имагинативно". Следователно, "имагинативно" означава нещо, което в един по-друг смисъл е "действително", както действителни са фактите и съществата от физическия свят. Тук не става дума за съдържанието на представите, което изпълва имагинативното изживяване; всичко се свежда до душевната способност, която се изгражда в хода на това изживяване.

Едно близко до ума възражение срещу използването на посочените символни представи е, че тяхното образуване произлиза от едно мечтателно мислене и от произволно въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни. Обаче спрямо онези символи, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано. Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди. Процесът на медитация та става най-нагледен, когато го сравним със съня. От една страна този процес е близък до съня, но от друга е напълно различен. Медитацията е като един сън, който спрямо дневното съзнание представлява по-висша будност. Работата е там, че концентрирайки се върху съответната представа или образ, душата е принудена да извлича много по-могъщи сили от собствените си дълбини, отколкото и са нужни в обикновения живот и при обикновеното познание. Така нейната вътрешна подвижност нараства неимоверно. Тя се освобождава от тялото, както се освобождава от него по време на сън; само че тя не потъва в характерното за съня безсъзнание, а се издига в един свят, който по-рано не е изживявала. Макар че от една страна, що се отнася до освобождаването и от тялото, нейното състояние може да се сравни със съня, то все пак е такова, че в сравнение с обикновеното дневно съзнание може да се означи като повишена будност. По този начин душата изживява себе си в своята вътрешна и независима същност, докато в обикновената дневна будност - когато поради по-слабото разгръщане на своите сили тя осъзнава себе си само с помощта на тялото - тя не изживява себе си, а само долавя образа, като един вид огледално отражение на това, което тялото (всъщност неговите процеси) загатва пред нея.

Символите, изградени според описания начин, естествено, още не се отнасят към някакви реалности в духовния свят. Те само улесняват душата, в стремежа и да се откъсне от сетивните възприятия и от мозъка като инструмент, с който засега е свързан разумът. Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благодарение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите сетива и моя мозък. Първото, което човек, тръгвайки по този път, изживява, е освобождаване от физическите органи. Тогава той може да потвърди: когато пренебрегна сетивните възприятия и обикновеното мислене, моето съзнание не угасва; аз мога да се изтръгна от това мислене и да се усетя като едно същество редом с предишната си личност. Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно Азово Същество. То се отделя като ново "Себе" от онова "Себе", което е свързано единствено с физическите сетива и физическия разум. Ако бихме могли да се освободим от сетивния свят, от света на разума - но без медитирането - бихме потънали в "нищото" на безсъзнанието. Естествено, душевно-духовната ни същност е била налице и преди медитациите. Обаче тя още не е притежавала никакви инструменти за наблюдение на духовния свят. Тя е представлявала нещо като физическо тяло, лишено от очи за виждане и от уши за чуване. По-рано душевно-духовната същност е била неорганизирана. Едва сега, след медитациите и благодарение на силата, вложена в тях, тя изгражда от тази неорганизирана същност споменатите душевно-духовни органи.

Най-напред възприемаме това, което сами сме създали по този начин. В известен смисъл първото изживява не се свежда до едно себевъзприятие. За духовното обучение е характерно, че поради проведеното самовъзпитание, в този момент от своето развитие душата има ясното съзнание: преди всичко аз възприемам самата себе си в света на образите (имагинации), които се появяват в резултат на описаните упражнения. Наистина, тези образи изникват като живи в един нов свят; но душата трябва да разбере, че все пак първоначално те не са нищо друго, освен отражението на нейната собствена същност, подсилена от упражненията. И тя трябва не само ясно да осмисли този факт, но и да развие волята си до такава степен, че да е в състояние по всяко време да отстрани образите от съзнанието и да ги заличи. Намирайки се всред тези образи, душата трябва да остане съвършено свободна. Тази подробност е част от истинското духовно обучение. Ако душата не успее да постигне това, в областта на духовните опитности тя би попаднала в същото положение, при което една душа в рамките на физическия свят, отправя поглед към даден предмет и е така прикована към него, че не може да погледне встрани. При постигането на определена степен от духовното обучение, възникват вътрешни образни изживявания, които не подлежат на заличаване, и в този смисъл те представляват изключение. Те съответстват на най-дълбоката ни душевна същност; и в тези образи духовният ученик разпознава в себе си онова, което преминава като негова основна и неунищожима същност от едно прераждане в друго. От този момент предчувствието за повтарящите се земни съществувания се превръща в действително изживяване. Спрямо всичко останало трябва да властва споменатата свобода на изживяванията. Едва след като ученикът постигне способността да заличава съответните образи, той навлиза в реалния духовен свят. На мястото на заличените образи идва нещо ново и в него той разпознава истинската духовна действителност. Той чувствува как от цялата неопределеност израства нещо конкретно. От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят. То настъпва, когато ученикът е организирал своите вътрешни изживявания по начина, който ще бъде описан в следващите страници.

Отначало душата на окултния ученик е твърде слаба спрямо всичко онова, което той може да възприема в душевно-духовния свят. Отсега нататък му е необходима огромна вътрешна енергия, за да укроти и задържи в рамките на медитациите онези символи или представи, които е изградил с помощта на сетивния свят. Но ако освен това иска да стигне до истинско наблюдение в един по-висш свят, той трябва да се придържа не само към тези представи. След като е постигнал това, той трябва да напредне до ново състояние, при което върху душата му не могат да действуват никакви дразнители от външния сетивен свят. В това състояние трябва да бъдат заличени от съзнанието също и описаните имагинативни представи. Едва тогава в съзнанието може да се появи това, което душата е постигнала чрез имагинациите. Сега същественото е, душата да разполага с достатъчно вътрешни сили, за да вижда по действително духовен начин изграденото от самата нея и да не позволява то да се изплъзва от вниманието. Това често се случва при ниско равнище на вътрешната енергия. Това, което първоначално се образува като душевно-духовен организъм и което трябва да бъде обхванато в акта на себевъзприятието, е съвсем нежно и бегло. А смущенията от страна на външния сетивен свят, както и техните последствия - проявяващи се като спомени - са големи, независимо от усилията, които човек полага, за да ги отстрани. Тук следва да се имат предвид не само смущенията, които човек забелязва, но преди всичко смущенията, които в обикновения живот остават незабелязани. Впрочем поради самата природа на човека е възможно постигането на едно Преходно състояние. Това, което поради смущенията от страна на физическия свят душата не може да ръководи в своето будно състояние, тя извършва в състоянието на сън.

Ако човек се отдаде на медитиране, при подходящо внимание, той ще забележи нещо в своя сън. Той ще по чувствува, че по време на съня "не спи напълно" и че за душата му настъпват моменти, когато макар и спя ща, в известен смисъл тя вече действува. При такива състояния естествените процеси задържат влиянията на външния свят, докато в будност душата сама не може да се справи с тях. Обаче след като медитативните упражнения са оказали своето въздействие, душата отхвърля безсъзнанието по време на съня и влиза в съприкосновение с душевно-духовния свят. Това може да настъпи по два начина. Сега по време на съня за човека е ясно: ето, аз се намирам в друг свят; или пък след пробуждането си той може да си спомни: аз бях в един друг свят. В първия случай е необходима много по-голяма енергия, отколкото във втория. Ето защо при начинаещите в духовното обучение, вторият случай е по-често срещан. Постепенно това може да стигне до там, че след пробуждането ученикът да е вече сигурен: през цялото времетраене на съня аз бях в един друг свят и сега, с пробуждането, го напускам. Спомените му за Съществата и фактите от този друг свят ще стават все по-ясни и определени. И тогава, под една или друга форма, за ученика настъпва нещо, което можем да наречем непрекъснатост на съзнанието (т. е. съзнанието продължава и през времетраенето на съня). Това обаче не означава, че например човек винаги запазва своето съзнание по време на съня. Първите степени от тази непрекъснатост на съзнанието са вече постигнати, когато човек, който иначе е потънал в сън, както и другите, се добира до определени интервали от съня, през който е в състояние да се взира – съзнателно! - в духовно-душевния свят, или когато в будност той може отново да погледне в тези краткотрайни състояния на съзнанието. Не бива да подминаваме обстоятелството, че описаните епизоди трябва да се схващат само като части от едно преходно състояние. За целите на обучението, добре е човек да мине през това преходно състояние; обаче съвсем не трябва да вярваме, че от него може да се извлече цялостна и завършена идея за духовно-душевния свят. В описаното състояние душата е твърде несигурна и не може лесно да се отдели от това, което възприема. Но с помощта на такива изживявания, тя събира все повече сили, за да може после, докато е будна, да отстранява от себе си смущаващите влияния на физическия външен и вътрешен свят, постигайки такова духовно-душевно наблюдение, при което липсват всякакви сетивни впечатления; свързаният с физическия мозък разум е замлъкнал; от съзнанието са заличени дори необходимите за медитирането представи, понеже те имаха задачата, само да подготвят духовното виждане.

Това, което се публикува под една или друга форма с убеждението, че произлиза от Духовната Наука, никога не трябва да се опира на друг вид духовно наблюдение, освен такова, протичащо при ясно и будно съзнание.

В хода на духовното обучение настъпват две особено важни душевни изживявания. При едното от тях човек си казва: ако сега игнорирам всичко, което е свързано с външния физически свят и отправя поглед към моята вътрешна същност, аз не откривам едно същество, което е преустановило всякакъв род дейност, а същество, което има съзнание за себе си в един свят, за който - доколкото се ръководя от сетивни впечатления и общоприети мисли - аз не зная нищо. В този миг душата има усещането, че е родила в себе си едно ново същество, сродно с онази основна и неунищожима същност, която вече описахме. То притежава коренно различни качества от тези, които по-рано бяха присъщи на душата.

Другото изживяване се състои в това, че отсега нататък човек има до себе си едно второ същество. Онова, в което той досега беше затворен, се превръща в нещо, спрямо което човек се усеща в известен смисъл противопоставен. В определени периоди от време той се чувствува извън това, което иначе смяташе за своя собствена същност, за свой "Аз". Сега нещата изглеждат така, сякаш човек живее в два "Аза" без ни най-малко да губи своето само обладание. Единият е този, когото той е познавал досега. Другият стои над първия като едно новородено същество. И човек чувствува как първият постига известна самостоятелност спрямо втория; както например човешкото тяло има известна самостоятелност спрямо първия Аз. - Това изживяване e от огромно значение. Защото благодарение на него човек знае какво означава да живее в онзи свят, към който той се стреми чрез обучението.

Вторият, новородения Аз, сега може да осъществи възприятия в духовния свят. В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен свят, каквото имат сетивните органи за сетивно-физическия свят. Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите сетива възпприема физическия свят. И това е третото значително изживяване. За да може напълно да се справи с тази степен на духовното обучение, човек трябва да помни това, че с укрепването на душевните сили настъпва такъв подем на себелюбието и егоизма, какъвто обикновеният душевен живот изобщо не познава. Ако някой смята, че в този момент може да се говори само за обикновеното себелюбие, би означавало да допусне сериозна грешка. На тази степен от развитието, себелюбието израства до такива размери, че приема облика на природна сила в собствената душа и само една здраво обучена воля може да победи този егоизъм. Въпросният егоизъм не се поражда от духовното обучение; той винаги е съществувал, но чрез духовните опитности той бива осъзнат. Ето защо обучението на воля та трябва да бъде включено в цялостното духовно обучение. За човека съществува силен стремеж към блаженство в света, който той сам си е създал. Човек трябва, така да се каже, да може да заличава по гореспоменатия начин това, за което първоначално се е старал с всички сили. В постигнатия имагинативен свят човек трябва да за личи себе си. Срещу това обаче се борят най-яростните инстинкти на егоизма.

Лесно може да възникне убеждението, че упражненията за духовното обучение са нещо странично, което не държи сметка за моралното развитие на душата. Срещу подобно убеждение трябва да изтъкнем, че моралната сила, необходима за победата над егоизма, не може да бъде постигната без моралната стойност на душата да бъде издигна та до определена степен на развитие. Напредък в духовното обучение е немислим, ако в същото време човек не усети необходимостта от морално извисяване. Без морална сила, победата над егоизма е невъзможна. Всяко твърдение, че духовното обучение не е в същото време и морално обучение, не отговаря на истината. Само ако подобни изживявания са напълно непознати за даден човек, той може да повдигне възражението: а как може човек да е сигурен, че когато вярва в своите духовни възприятия, той има работа с реални процеси, а не с внушения (видения, халюцинации и т. н.)?

Нещата обаче стоят така, че онзи, който е постигнал описаната степен в духовното обучение, може да различава своята собствена представа от духовната реалност, също както здравомислещият човек може да различи представата за едно нагорещено желязо от действително нагорещеното желязо, което докосва с ръката си. Разликата се установява не от нещо друго, а от нормалното изживяване. Също и в духовния свят, пробният камък идва от самия живот. Както всеки знае, че в сетивния свят представата за един железен предмет, колкото и нагорещен да си го представяме, не изгаря пръстите, така и обученият окултен ученик знае дали изживява духовен факт само в своето въображение, или пробудените му духовни възприемателни органи долавят реални факти или Същества. За да не стане окултният ученик жертва на една или друга измама в това отношение, предстои ни да разгледаме правилата, които трябва да се съблюдават в хода на духовното обучение.

От изключително важно значение е сега, когато в окултния ученик възниква съзнанието за новородения Аз, той да постигне едно точно определено състояние на душата. Защото чрез своя Аз човек се разпорежда със своите усещания, чувства, представи, със своите инстинкти, желания и страсти. В душата възприятията и представите не могат да бъдат предоставени сами на себе си. Те трябва да бъдат насочвани от мисленето. Азът е този, който прилага законите на мисленето и чрез тях внася ред в света на представите и мислите. По същия начин стоят нещата и с желанията, инстинктите, влеченията, страстите. Етичните принципи стават господари на тези душевни сили. А чрез нравственото съждение, Азът става господар на душата в тази област. Когато от своя обикновен Аз човек извлича един по-висш Аз, първият става в известен смисъл самостоятелен. От него се отнема толкова жизнена сила, колкото се влага в израстването на по-висшия Аз.

Може да възникне и следният случай: даден човек все още не е изградил в себе си най-добрата разсъдъчна способност и най-точните закони на мисленето, и въпреки това иска да роди своя висш Аз. На своя обикновен Аз, той ще предостави толкова от разсъдъчната способност, колкото е развил до сега. И ако мисленето, общо взето е неподредено, тогава в обикновения Аз - който междувременно е станал самостоятелен - ще се появи неподредено, объркано и фантастно мислене. И понеже при такава личност новороденият Аз също може да се окаже твърде слаб, дезорганизираният низш Аз ще вземе надмощие в процесите на свръхсетивното виждане и съответният човек няма да може да прояви точната си способност за съждение спрямо свръхсетивния свят. Но ако би развил в достатъчна степен способността за логическо мислене, той би могъл спокойно да предостави своя обикновен Аз на неговата самостоятелност.

Така стоят нещата и в моралната област. Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили. Може да се случи така, че в проверката на свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за истината, какъвто проявява спрямо физическия свят. И при такъв "разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод на неговата фантазия. В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното съждение, сигурността на характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание.

Това не трябва да се превръща в някакво застрашително предупреждение срещу обучението, но все пак на него трябва да се погледне напълно сериозно.

Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение. Само трябва да има предвид, че самоизмамата застрашава човек тъкмо тогава, когато сметне себе си за "узрял" в дадена област. В духовното обучение, за което говорим тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в заблуждение, както често се предполага. Това равнище на мисленето позволява на всички вътрешни изживявания да се проявят свободно, но те протичат без да са съпроводени от вредните заблуждения на фантазията. Без съответното развитие на мисленето, изживяванията могат да предизвикат голяма душевна несигурност. Подчертаният тук метод помага на човека напълно да опознава своите изживявания, както прави това и с възприятията от физическия свят при едно здраво устройство на душата. Чрез развитието на мисловния живот, чо век става по-скоро наблюдател на това, което изживява в себе си, докато иначе е така поставен в изживяването, че е лишен от възможността да разсъждава върху него.

Истинското обучение винаги посочва на окултния ученик определени качества, които той трябва да развие с помощта на съответните упражнения. Но преди всичко: власт на душата върху нейните мисли, чувства и воля. Начинът, според който се постига тази власт, има двойна цел. От една страна в душата трябва да се вложат до такава степен здравина, сигурност и равновесие, че тя да съхрани тези качества дори тогава, когато от нея се ражда вторият Аз. От друга страна и вторият Аз трябва да получи крепкост и вътрешна сигурност още в началото на своя път.

В духовното обучение, за човешкото мислене преди всичко са необходими яснота и обективност. В условията на физическия свят, животът е най-големият учител на човешкия Аз, що се отнася до неговото възпитание в дух на яснота и обективност. Душата би могла да остави мислите си да бродят произволно насам-натам, но ако не иска да влезе в конфликт с живота, тя трябва по възможно най-бърз начин да се съобрази с неговите корекции. Душата трябва да мисли в съответствие с динамичните процеси на живота. Ако човек отклони вниманието си от физическия сетивен свят, той се лишава и от принудителната му корекция. И ако в този случай неговото мислене не е в състояние да се превърне в свой собствен коректор, тогава човек е застрашен от грешки и заблуждения.

Ето защо ученикът е длъжен така да упражнява мисленето си, че то само да определя своята посока и цел. Мисленето трябва да възпита в себе си вътрешна устойчивост и способността да се придържа строго към определен предмет. Ето защо съответните "мисловни упражнения" трябва да се предприемат не с далечни и сложни предмети, а с прости и близкостоящи. Ако човек си наложи месеци наред да насочва мислите си поне пет минути дневно към един най-обикновен предмет (например игла, молив и т. н.) и през това време да изключва всички мисли, които не са свързани с този предмет, той вече е постигнал твърде много. (Всеки ден може да се размишлява върху нов предмет, или дни наред върху един и същ.) Дори този, който се изживява като "мислител" в най-съвременния смисъл на думата, не трябва да пренебрегва подобен начин за "узряване" чрез духовното обучение. Когато човек концентрира известно време мислите си върху нещо, което му е добре познато, той може да е сигурен, че мисли обективно, предметно. Който се запитва: От какви съставни части е направен моливът? Как е станала предварителната подготовка на материалите? По какъв начин са сглобени те? Кога са били изнамерени моливите и т.н., т.н., такъв човек със сигурност нагажда своите представи към действителността много повече, отколкото онзи, който размишлява за произхода на човека, или за това какво представлява животът. За света на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие можем да научим много повече с помощта на прости мисловни упражнения, отколкото чрез сложни идеи. Защото първоначално става дума не за това човек да мисли върху едно или друго, а да мисли обективно чрез вътрешна сила. След като човек е възпитал в себе си чувството на обективност спрямо един лесно обозрим сетивно-физически процес, неговото мислене запазва стремежа си към обективност дори тогава, когато то не е под властта на физическия сетивен свят и неговите закони. И човек отвиква от всякакви блуждаещи и необективни мисли.

Душата трябва да стане господар в областта на волята, така както тя е господар в света на мислите. И тук, в сетивно-физическия свят, решаващо значение има самият живот. В него възникват едни или други човешки стремежи, и волята започва да се бори за тяхното осъществяване. За целите на висшето обучение, човек трябва да изгради навика да се подчинява на своите собствени заповеди. Веднъж свикнал с това, все по-рядко ще му хрумва да се впуска в преследване на несъществените цели. Незадоволеният порив и колебанията в света на волята идват от стремежа към такива цели, за чието осъществяване човек няма ясни и точни понятия. И когато наближи раждането на по-висшия Аз, подобна незадоволеност може да внесе безпорядък в целия душевен живот. В този случай, едно елементарно, но добро упражнение, изисква следното: месеци наред, в точно определено време, човек сам да си заповяда - "Днес в "тази минута" ти ще извършиш "това". Така постепенно стигаме до там, че да определяме съвсем точно времето и начина на изпълнение. А това означава, че човек се издига над вредния навик да си казва: "искам това, искам онова", при което изобщо не се замисля за начина, по който желанията му могат да бъдат осъществени. Един велик автор накара своята героиня да каже "Обичам онзи, който е устремен към невъзможното" (Гьоте, Фауст,ІІ). А сам той изрича: "Да живееш в идеята, означава да третираш невъзможното така, сякаш то е възможно" (Гьоте, Сентенции в проза.) Но подобни изказвания не трябва да служат като възражения срещу нашата теза. Защото изискването, което Гьоте и неговата ясновидка (Манто) поставят, може да бъде изпълнено, само ако към осъществимото, чрез своята силна воля, човек прибави и третира нето на "невъзможното" като нещо възможно.

Спрямо света на чувствата - в хода на духовното обучение - душата трябва да постигне определено спокойствие. За целта е необходимо тя да контролира външния израз на удоволствието и страданието, на радостта и болката. Но тъкмо в постигането на това качество могат да се появят известни предубеждения. Някой би могъл да по мисли, че ако изгуби способността "да ликува над радостното и да скърби над тъжното", ще потъне в безучастност и деградация. Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното - да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието. В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят. Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време. Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства. Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното "страх ме е" и т. н.

Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник. Някому може да се струва, че вече е постигнал определено спокойствие в обикновения живот и следователно не се нуждае от това упражнение. Но точно на такъв човек то е необходимо по две причини. Човек може да бъде много добре и хармонично поставен всред обикновения живот, но с навлизането в един по-висш свят да се появи неувереност, която досега е била подтискана. Трябва да се знае, че за целите на духовното обучение е важно не това, което човек изглежда, че притежава като качества и способности, а това, от което се нуждае и постига в резултат на редовни упражнения. Колкото и противоречиво да изглежда това изречение, то отговаря на истината. Животът може да е възпитал в нас едни или други качества; за духовното обучение са решаващи способностите, които човек сам е възпитал в себе си. Ако животът изправи даден човек пред напрежения и конфликти, той трябва да се освободи от тях; ако обаче животът е отредил някому спокойствие, той трябва така да се самовъзпита и така да разтърси душата си, че да се проникне от необходимите нови впечатления. Който не може да се смее над нищо, е господар на живота си толкова малко, колкото и онзи, който е склонен към непрекъснат и немотивиран смях.

Едно по-нататъшно средство за развитие на мисленето и чувствата се състои в постигането на друго качество, което ще наречем позитивност, положителност. Съществува една хубава легенда, която разказва как Христос Исус минал заедно с други лица покрай едно мъртво куче. Всички обърнали глави, за да не виждат грозната гледка. Обаче Христос Исус заговорил с удивление за красивите зъби на животното. Човек трябва да се стреми към такова състояние на душата, каквото ни загатва тази легенда. Погрешното, лошото, грозното не трябва да пречат на душата в стремежа и към истинното, доброто и красивото. Тази положителност не бива да се смесва с липсата на критичност, с произволното затваряне на очите пред злото, фалша и непълноценното. След като човек се удивлява пред "красивите зъби" на едно мъртво животно, той вижда също и разложения труп. Но този труп не му пречи да спре вниманието си върху красивите зъби. Човек не може да смята лошото за добро, погрешното за вярно, но той трябва да стигне до там, че лошото да не му пречи да вижда доброто, а грешките - истината.

След като човек се стреми да поддържа непосредствена и жива възприемчивост към нови изживявания, мисленето, във връзка с волята, достига определена зрялост. За ученика изречението: "Това аз още не съм чувал, в това не вярвам" губи всякакъв смисъл. През определени периоди от време, той е длъжен да се възползва от всяка възможност да открие нещо ново в света около себе си. Стига да е готов за прилагането на нова гледна точка, той може да я открие във всеки полъх на вятъра, във всеки лист на дървото, във всеки неразбираем звук на бърборещото дете. В развитието на това качество може да се стигне твърде далеч. Опитностите, които в дадена възраст сме добили върху нещата, не трябва да се пренебрегват. Това, което изживяваме днес, трябва да преценяваме според опитностите от миналото. То стои върху едното блюдо на везните, на другото следва да поставим постоянния стремеж към изследване на новото. И преди всичко очакването, че е напълно възможно новите изживявания да противоречат на старите.

С това изброихме пет качества, които ученикът може да възпита в себе си при правилно духовно обучение: контрол над мислите, контрол над волевите импулси, спокойствие спрямо удоволствието и страданието, положителност в оценката за света, непредубеденост в цялостното обхващане на живота. Ако в определен период от време човек се упражнява в постигането на тези качества, у него ще възникне и стремежът да ги приведе в пълна хармония. Той трябва да ги упражнява, така да се каже, успоредно по две и две, по три и едно и т. н., за да постигне съзвучие между тях.

Описаните упражнения са извлечени от методите на духовното обучение; в хода на правилното изпълнение те предизвикват в окултния ученик не само посочените вече непосредствени резултати, но и много други косвени последици, необходими по пътя към духовните светове. Ако човек практикува тези упражнения в достатъчен размер, той ще се натъкне в същото време на някои грешки и недостатъци в своя душевен живот; и все пак тъкмо в упражненията той ще открие необходимите средства за укрепването на своя интелектуален, чувствен и волев живот. Разбира се, той ще има нужда и от други упражнения, според своите способности, според своя темперамент и характер; те обаче идват само след като достатъчно се е занимавал с посочените основни упражнения. И така, ще забележим, че тези упражнения по косвен път постепенно предизвикват дори това, което първоначално изглежда, че липсва в тях. Ако например на даден човек липсва самоувереност, след известно време ще установим, че с помощта на упражненията това качество е налице.

(В моята книга "Как се постигат познания за висшите светове" са описани и други специални упражнения.)

Многозначителното тук е, че окултният ученик е в състояние да издигне посочените способности до все по-високи степени на съвършенство. Той може да засили контрола над мислите и усещанията до там, че душата да постигне със свои сили периоди на съвършено вътрешно спокойствие. По време на тези периоди човек отстранява от Духа и душата си всичко онова, което напира от ежедневието като щастие и страдание, като грижи, задачи и изисквания. През такива моменти в душата трябва да се допусне единствено това, което самата тя иска да приеме в своите медитативни състояния. Впрочем тук лесно могат да се появят известни предразсъдъци. Някой може да възрази, че след като през определени мигове човек се откъсва духом и тялом от света, той се отчуждава от живота и неговите задачи. В действителност обаче това съвсем не е така. Ако в съответните медитативни периоди човек се отдава на вътрешно спокойствие, на мир и тишина, от тези състояния бликват толкова могъщи сили и за задачите на външния свят, че благодарение на тях той изпълнява житейските си задачи не по-зле, а определено по-добре.

От голямо значение е, че когато в такива периоди човек се освобождава напълно от мислите за своите лични дела, той може да се извиси не само до това, което го засяга лично, а и до това, което засяга всички хора. И ако се окаже в състояние да изпълни душата си с посланията от висшия духовен свят, ако те ангажират неговия интерес до такава степен, сякаш са негова лична грижа, това се оказва едно особено богатство за душата. Който влага в душата си спокойствие и ред, той стига до възможността за един вид самонаблюдение, при което гледа на своите грижи с такова спокойствие, сякаш те са чужди. Да гледаш на собствените си изживявания, радости и страдания като на чужди, е добра подготовка за духовното обучение. Така човек постепенно стига до онази степен, когато всекидневно, след обичайните грижи и задължения, той започва да прекарва пред Духа си образите на своите изживявания, които е имал през деня. Всред тези изживявания той трябва да вижда и самия себе си, следователно да гледа на себе си отвън. За да напредне в самонаблюдението, първоначално той трябва да започне като си представя само отделни и малки части от дневния живот. Постепенно той става все по-опитен в ретроспективното съзерцаване, така че след по-продължителна практика е в състояние за кратко време да изгражда подвижна и жива верига от образи на събития, станали през изтеклия ден. Ретроспективното съзерцаване на изживяванията има особена стойност за духовното обучение, понеже освобождава душата от обичайния мисловен навик в изграждането на представите, следващ досега единствено хода на сетивните събития. При ретроспективното мислене човек изгражда съвсем точно своите представи, без при това да се придържа към закономерностите на сетивния свят. А за да пристъпи в свръхсетивните светове, той се нуждае тъкмо от това. Препоръчва се още, освен ежедневните събития, ретроспективното проследяване на дадена драма, на определен разказ, мелодия и т. н.

За окултния ученик идеалът се състои в следното: да посреща житейските събития с вътрешна увереност и душевно спокойствие, да съди за тях не според своята душевна нагласа, а според тяхното вътрешно значение, според тяхната вътрешна стойност. Обръщайки поглед към този идеал, той ще създаде и душевните предпоставки, за да може чрез символни и други мисли и чувства да се отдава на описаните медитации.

Посочените тук условия трябва да бъдат изпълнени, защото свръхсетивната опитност се изгражда върху основата, на която човек стои в обикновения душевен живот преди да навлезе в свръхсетивния свят. Всяка свръхсетивна опитност е зависима - и то по две причини - от изходната душевна точка преди навлизането в свръхсетивния свят. Ако човек не се погрижи и не излее предварително фундамента на своето духовно обучение, ще развие в себе си такива свръхсетивни способности, чрез които ще възприеме духовния свят неточно и неправилно. Този фундамент се състои от здравата разсъдъчна способност на човека. В противен случай неговите духовни възприемателни органи ще се развият в погрешна посока. И както с едно дефектно или болно око не можем да виждаме правилно в сетивния свят, така и с духовни органи, които не са изградени върху фундамента на здравата разсъдъчна способност, ние ще имаме погрешни свръхсетивни възприятия.

Ако човек поеме своя път от изходната точка на една неморална душевност, той се издига в духовните светове, но по такъв начин, че неговият духовен взор е като затъмнен, като помрачен. Спрямо свръхсетивните светове, той се намира в същото състояние, в което изпада един упоен човек спрямо сетивния свят. Само че последният не стига до никакви изводи, докато духовният наблюдател, дори в своето помрачение е по-буден, от всеки човек с обикновено съзнание. И все пак неговите изводи за духовния свят ще се окажат погрешни.

* * *

Вътрешната устойчивост на имагинативното познание се постига благодарение на това, че описаните медитация се подкрепят от т. н. "освободено от сетивни впечатления мислене". Когато изграждаме една мисъл въз основа на физическо-сетивното наблюдение, тя, естествено, е свързана със сетивните впечатления. Обаче нещата стоят така, че човек може да изгражда не само такива мисли. Дори и лишено от сетивни наблюдения, човешкото мислене не остава празно и без съдържание. За ученика най-близкия и сигурен път към такова мислене е този: да превърне извлечените от Духовната Наука факти в съдържание на своето мислене. Тези факти не могат да бъдат наблюдавани от физическите сетива. И все пак човек забелязва, че ако разполага с достатъчно търпение и постоянство, той може да ги разбере. Без обучение човек не може да се впуска в изследване на висшите светове, там той не е в състояние сам да прави своите наблюдения; обаче той може да разбере всички изводи от свръхсетивното изследване, без каквото и да е обучение. Така че възражението: "Как мога да приема на доверие тези неща, след като не съм ги видял сам?" е съвсем неоснователно. Защото е напълно възможно, служейки си с обикновен размисъл, да стигнем до убеждението: тези изводи са верни. И ако някой не може да стигне до това убеждение по този начин, причината не се свежда до обстоятелството, че той не може да "вярва" в нещо, което не вижда; бедата е там, че той все още не е постигнал техниката на всеобхватното и непредубедено мислене. За да сме ясни по този въпрос, трябва да посочим, че когато човешкото мислене енергично напрегне вътрешните сили, то може да разбере много повече, отколкото обикновено ни се струва. В самата мисъл вече е стаена една вътрешна същност, която е свързана със свръхсетивния свят. Обикновено душата не съзнава тази връзка, защото е свикнала да насочва мисленето само в посока към сетивния свят. Ето защо тя смята за непонятни всякакви послания от свръхсетивния свят. Те обаче са понятни не само за духовно обученото мислене, но за всяко мислене, което е наясно със своите сили и е решено да си служи с тях.

Благодарение на това, че човек непрекъснато усвоява данните идващи от Духовната Наука, той възпитава в себе си мислене, което не черпи от сетивните наблюдения. Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения. Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това "нещо". Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие. Там навън в пространството - така разсъждава наблюдателят на сетивния свят - цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати. По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм. Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене. Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него. Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло. За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване. Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена воля, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята воля. В последния случай той може да заяви: Аз оставам напълно спокоен; не ръководя моите мисловни асоциации; отдавам се на това, което "мисли в мен". Сега вече напълно оправдано е той да каже: в мен действува нещо субстанциално, нещо само по себе си действително, както е оправдано, от друга страна, да чуем: върху мен действува розата, защото виждам определен червен цвят и усещам определен аромат. При това няма никакво противоречие във факта, че човек черпи своите мисли от данните на духовния изследовател. В този случай мислите са вече налице, преди още човек да се обърне към тях; и той не може да стигне до тях, ако при всеки подобен повод не ги пресъздава отново в своята душа. Същественото тук е, че духовният изследовател пробужда в своите слушатели и читатели такива мисли, каквито те трябва да извлекат от себе си, докато онзи, който описва физически събития и факти, посочва нещо, което слушатели и читатели могат да наблюдават в сетивния свят.

(Пътят, който данните на Духовната Наука прокарват към свободното от сетивни впечатления мислене, е напълно сигурен. Но има и друг път, който е още по-сигурен и преди всичко по-точен, за сметка на това обаче, твърде труден за повечето хора. Той е описан в моите книги "Теория на познанието и Гьотевия светоглед" и "Философия на свободата". По същество тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си. Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния свят.

Специално подчертавам, че тези книги нямат нищо общо с данните на самата Духовна Наука. И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене, може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека. Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят. Те предлагат онова, което мисленето може да извоюва след като се извиси над сетивното наблюдение, но все още не се осмелява да пристъпи към духовното изследване. Ако човек поеме тези съчинения с цялата си душа, вече стои в духовния свят, само че той му се открива единствено под формата на мисловен свят. Ако човек им позволи да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път; а спрямо по-висшия свят носи в себе едно чувство, което рано или късно ще го възнагради с най-прекрасни плодове.)

* * *

Точно казано, целта на медитациите чрез описаните символни представи и усещания се състои в изграждането на по-висшите възприемателни органи в астралното тяло на човека. Първоначално те се изграждат от субстанцията на астралното тяло. Тези нови познавателни органи ни разкриват един нов свят и в него човек се научава да познава себе си като нов Аз. Те се различават от обикновените сетивни органи по това, че са действени органи. Докато окото и ухото се отнасят пасивно към светлината и звука, за духовно-душевните възприемателни органи може да се каже, че в акта на възприятието те са в непрекъсната деятелност, и че обхващат своите обекти в пълно съзнание. Така се поражда чувството, че духовно-душевното познание представлява едно съединяване със съответните факти, един "живот в тях самите".

В съответствие с формата на, отделните духовно-душевни органи, до която свръхсетивното съзнание имагинативно се приближава; можем да ги сравним с "лотосовите цветове". (Естествено трябва да сме наясно, че подобно наименование се отнася към Действителния обект, както например израза "крило", когато говорим за "белодробните крила".) По точно определен.начин на медитиране, върху астралното тяло се въздействува така, че се образува един или друг духовно-душевен орган, един или друг "лотосов цвят". След всичко казано в тази книга, излишно е да се подчертава, че не трябва да си представяме тези "наблюдателни органи" като нещо, което е сетивен отпечатък на действителен обект. Тези органи са именно свръхсетивни и се състоят в точно определена душевна дейност. Те съществуват само дотолкова и до тогава, докато продължава тази душевна дейност. Въпросните органи не съществуват в човека като нещо, което може да се види по сетивен път, също както около човека няма никаква "мъгла", когато той например мисли. Който на всяка цена държи да си представи свръхсетивното по сетивен път, той неизбежно попада в недоразумения. Макар че тази забележка беше излишна, тя трябваше да бъде направена, защото винаги се намират устремени към свръхсетивния свят хора, които не желаят да си го представят по друг, освен по сетивен начин; а и винаги се намират противници на свръхсетивното познание, които вярват, че духовният изследовател говори за "лотосови цветове" като за фини и достъпни за сетивата форми. Всяка правилна медитация, която се практикува с оглед на имагинативното познание, оказва своето въздействие върху даден орган. (В моята книга "Как се постигат познания за висшите светове?" са описани начини на медитиране и упражнения, които действуват върху един или друг орган.) Истинското обучение насочва отделните упражнения на ученика по такъв начин, че органите могат да се образуват един след друг или заедно. За тяхното развитие се изисква много търпение и постоянство. Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много. Защото трябва да измине дълго, много дълго време, докато органите бъдат така развити, че ученикът да получи с тях възприятия от духовния свят. В този момент за него настъпва това, което наричаме озарение, за разлика от подготовката или пречистването, които се свеждат до редовни упражнения с цел изграждане на органите. (Говорим за "пречистване", защото чрез съоветните упражнения ученикът пречиства определена област на вътрешния живот от всичко онова, чиито източници са в сетивния свят.) Възможно е да се случи и така, че още преди истинското озарение, човек да има отделни "проблясъци" от по-висшия свят. Тях той трябва да приеме с благодарност. Те могат вече да го направят свидетел на духовния свят. Но той съвсем не бива да се разколебана, ако по време на неговата подготовка, колкото и продължителна да му се струва тя, това не се случи. Ако някой изобщо изпадне в нетърпение, че "не вижда още нищо", той не е изградил правилно отношение към висшите светове. Такова отношение постига само онзи, за когото упражненията са нещо като самоцел. Тези упражнения са в действителност един вид работа над духовно-душевната същност на човека, а именно над неговото астрално тяло. И дори когато "не вижда нищо", човек усеща: "Сега аз работя в духовно-душевен смисъл". Подобно усещане няма да е налице, ако човек предварително си състави мнението, според което иска да "види" едно или друго. Тогава той просто ще подминава това, което всъщност има неизмеримо значение. Впрочем необходимо е внимателно да наблюдаваме всичко, което изпитваме по време на упражненията и което коренно се различава от всички изживявания в сетивния свят. И тогава ще забележим, че работим в нашето астрално тяло не като в неутрална субстанция, и че в него живее един съвършено различен свят, до който изобщо не можем да се доберем по сетивен път. Върху астралното тяло действуват висши Същества, както върху физическото тяло действува целият физически сетивен свят. И така, ако човек сам не се затваря пред тази възможност, той се "сблъсква" с по-висшия живот в своето собствено астрално тяло. Ако някой непрекъснато повтаря: "Аз не възприемам нищо", тогава нещата стоят така, че той си е внушил да получи дадено възприятие по някакъв начин, и след като това не се получи, той казва: "Аз не виждам нищо". Но който постигне истинско разбиране за упражненията и медитирането, там той открива нещо, което обиква заради самите тях. И тогава той знае, че чрез самото медитиране е поставен в един духовно-душевен свят, за да очаква с търпение и смирение какво ще се случи по-нататък. Това усещане на окултния ученик може да бъде осъзнато най-добре, ако си послужим със следните думи: "Аз искам да правя всички упражнения, които са подходящи за мен, и зная, че в определеното време ще получа това, което е важно за мен. Аз не го изисквам с нетърпение, а винаги съм готов да го приема." Срещу подобно настроение не може да се отправи възражението: "Да, но това означава, че на окултния ученик се налага безкрайно дълго време да върви, напипвайки в мрака, защото дали медитациите му са на прав път, се разбира едва когато резултатът е налице". Обаче нещата не стоят така и не резултатът е меродавен за правилния ход на упражненията. Когато окултният ученик изгради верен подход към упражненията, тогава задоволството от самото медитиране, а не постигнатият резултат му показва, че е на прав път. Правилно провежданите упражнения в областта на духовното обучение са свързани именно със задоволство, което е не просто задоволство, а познание. И това е познанието: Аз върша нещо, за което виждам, че то ме води напред в правилната посока. Всеки окултен ученик може да стигне до това познание във всеки момент, стига да е внимателен и прецизен към своите изживявания. Ако не прилага това внимателно наблюдение, той минава покрай изживяванията както потъналият в мисли пешеходец не вижда дърветата от двете страни на пътя, макар че би ги видял, в случай, че обърне поглед към тях.

Впрочем съвсем не е желателно ускореното настъпване на друг резултат, различен от този, който винаги се проявява в хода на правилното медитиране. Защото този резултат би могъл да бъде само незначителна част от това, което би трябвало да настъпи в действителност. В духовното развитие често пъти един частичен резултат става причина за голямо закъснение на пълния успех. Пребиваването всред такива разновидности на духовен живот, които отговарят на частичния резултат, лишава ученика от влиянието на силите, гарантиращи му много по-високи степени от развитието. И печалбата, която постигаме с такова "надзърване" в духовния свят е привидна, защото то може да ни отведе не до истината, а само до неясни и измамни образи.

* * *

Духовно-душевните органи, лотосовите цветове, се образуват по такъв начин, че за свръхсетивното съзнание на ученика те се явяват като в близост до определени телесни органи на физическото тяло. От поредицата на тези душевни органи тук ще споменем: този, който израства в близост до точката между двете вежди (т. нар. Двулистов лотосов цвят), този в областта на гръкляна (шестнадесетлистния лотосов цвят), третия в областта на сърцето (дванадесетлистния), и четвъртият в областта на коремната кухина. Други подобни органи възникват в близост до други части от физическото тяло. (Използваме названията "дву-" или "шестнадесетлистен" защото съответните органи могат да бъдат сравнени с цветове, имащи съответен брой листа.)

Постепенно астралното тяло стига до съзнанието за лотосовите цветове. В мига, когато човек е развил един или друг от тези органи, той знае, че ги притежава. Той чувствува, че може да си служи с тях и че употребявайки ги, прониква наистина в един по-висш свят. В известен смисъл, впечатленията му от този свят донякъде приличат на сетивните впечатления. Който навлиза в имагинативното познание, започва да говори за новия свят, назовавайки впечатленията си като топлинни или студови усещания, като звукови или словесни възприятия, светлинни или цветни действия. Защото ги изживява като такива. Обаче той добре знае, че в имагинативния свят тези възприятия изразяват нещо различно от това в сетивния действителен свят. Той знае, че зад тях стоят не физическо-материални, а душевно-духовни причини. И когато има някакво топлинно впечатление, не го отдава например на парче горещо желязо, а го разглежда като отзвук от един душевен процес, на какъвто досега е бил свидетел само в своя вътрешен душевен живот. Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят духовни факти и процеси, както зад физическите възприятия стоят материални факти.

Обаче към тази прилика между имагинативния и физическия свят, се прибавя и съществена разлика. В условията на физическия свят може да се прояви нещо, което в имагинативния свят да изглежда съвсем различно. Всред физическия свят може да се наблюдава едно непрекъснато възникване и умиране на нещата, смяна между живот и смърт. На мястото на тези явления, в имагинативния свят наблюдаваме непрекъснато преобразява не на едно нещо в друго. В областта на физическия свят, човек вижда например как едно растение увяхва и умира. В имагинативния свят наблюдаваме, как наред с увяхването на растението, възниква друга формация, в която то постепенно се преобразява. Тя не може да бъде възприета по физически път. И когато растението изчезне, на негово място идва тази напълно развита формация. Раждане и смърт са представи, които в имагинативния свят изгубват своето значение. Вместо тях на преден план идва понятието за превръщане, за преобразява не на едно нещо в друго.

Тъкмо поради тази причина имагинативното познание разкрива и онези истини за същността на човека, които бяха описани в началото на книгата. За физическо-сетивното възприятие са достъпни само процесите на физическото тяло. Те се разиграват в интервала между "раждането и смъртта". Другите съставни части на човека: етерно тяло, астрално тяло и Азът, са подчинени на закона на превръщането, на преобразяването; те могат да бъдат възприети само от имагинативното познание. Ако някой е стигнал до това познание, той вижда, как след смъртта от физическото тяло се отделя онази част, която преминава в друга форма на съществувание.

Обаче развитието не спира в имагинативния свят. Човек, който иска да остане в него, би могъл да възприема Съществата, обхванати от процесите на преобразяването; но не би могъл да тълкува тези процеси, не би могъл да се ориентира в новооткрития свят. Имагинативлият свят е една неспокойна област. Там няма отдих, всичко е погълнато от движение, превръщане, метаморфози. До такъв отдих човек стига, едва когато се издигне над имагинативното познание и овладее това, което ще наречем "познание чрез инспирация".

За човека, устремен към познанието за свръхсетивния свят, далеч не е необходимо да обхване най-напред цялата област на имагинативното познание и едва после да пристъпи към "Инспирацията". Упражненията могат да бъдат така съставени, че едновременно да развиват това, което води към Имагинация, и това, което води към Инспирация. След съответен период от време, човек ще навлезе в още по-висш свят, където не само ще възприема, но и ще се ориентира; свят, който той ще може да тълкува. По правило напредъкът е така замислен, че на ученика първо се предлагат отделни явления от имагинативния свят, така че след време да стигне до усещането: Сега вече аз мога и да се ориентирам.И все пак светът на Инспирацията е нещо съвършено ново в сравнение с този на Имагинацията. В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането. Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер. Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества. Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата. Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят. Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите. Думата "човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к. Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от "ч" върху "о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа. Ето защо наблюдението в света на Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този свят действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост. Тъкмо поради тази причина Духовната Наука сравнява инспиративното познание с "разчитането на скритата писменост". Как става разчитането на тази "скрита писменост" и как може да се съхрани и предаде прочетено то - това ще изясним с примери от предходните глави на тази книга. Най-напред описахме съставните части, които изграждат човешкото същество. После показахме как Земята, върху която се развива днешният човек, е преминала през предишните еволюционни степени, означени като Сатурново, Слънчево и Лунно състояние. Възприятията, чрез които разпознаваме съставните части на човешкото същество, както и предходните планетарни въплъщения на Земята, са част от имагинативното познание. По-нататък обаче е необходимо да вникнем в съотношенията между Сатурновото състояние и човешкото физическо тяло, между Слънчевото състояние и етерното тяло и т. н. Трябваше да подчертаем, че зародишът на човешкото физическо тяло е възникнал още по времето на Стария Сатурн, и че за да стигне до своята днешна форма, физическото тяло е продължило да се развива, минавайки през Слънчевото, Лунното и Земното състояние. Трябваше да посочим още и промените в човешкото същество, настъпили поради отделянето на Слънцето от Земята, а по-късно и поради отделянето на Луната. По нататък трябваше да обобщим факторите, които се намесиха в развитието на цялото човечество през Атлантската епоха и по време на последователните периоди, описани като древноиндийска, древноперсийска, египетска и т.н. епохи. Описанието на тези отношения идва не от имагинативното възприятие, а от познанието чрез Инспирация, от разчитането на скритата писменост. За това "разчитане" или "четене", имагинативните възприятия са като букви или звуци. Но то е необходимо не само за горните уточнения. Ние не бихме могли да разберем цялостния човек, ако се обръщаме към него само с имагинативното познание. Наистина, тогава бихме възприели, как при умирането душевно-духовната му същност се освобождава от това, което остава във физическия свят; обаче без да се ориентираме в самите имагинативни възприятия, ние не бихме могли да разберем връзките между това, което става след смъртта на човека, и предходните и следващи състояния, в които той навлиза. Без инспиративното познание, имагинативният свят остава като един текст, в който се възприема, но не можем да разчетем.

След като ученикът напредне от Имагинацията към Инспирацията, той скоро разбира, колко неправилно би било, ако се откаже от проучването на великите мирови явления и поиска да се ограничи само във фактите ,свързани с неговите непосредствени интереси. Който е непосветен в тези неща, може да попита: "За мен е важно само да узная съдбата на човешката душа след смъртта; достатъчно е да чуя подробности по този въпрос. Защо Духовната Наука трябва да ме занимава с толкова далечни неща като Сатурновото и Слънчевото състояние, като отделянето на Слънцето, Луната и т.н.?" Но който е добре запознат с тези неща, той е наясно, че истинското познание в тази област е недостижимо без вникването в това, което на пръв поглед изглежда толкова ненужно. Едно описание на човешките състояния след смъртта остава напълно неразби раемо и без всякаква стойност, ако не го обхванем с понятия, извлечени тъкмо от тези далечни епохи. Дори най-простото наблюдение на даден човек в свръхсетивния свят, подсказва колко необходимо е да се познават тези неща. Когато например едно растение преминава от цъфтеж в плододаване, свръхсетивно наблюдаващият човек вижда, как пред него метаморфозира едно астрално Същество, което по време на цъфтежа обгръща растението отгоре като облак. Ако оплождането не би станало, астралното Същество би приело съвършено друга форма. След като сме вникнали в онзи величествен процес, разиграл се със Земята и всички нейни обитатели, а именно отделянето на Слънцето, вече разбираме по свръхсетивен начин и всички подробности от живота на растенията. Преди оплождането, растението се намира в такова състояние, в каквото се е намирала цялата Земя преди отделянето на Слънцето. След оплождането растителният цвят изглежда така, както е изглеждала Земята, съхраняваща и Лунните сили след отделянето на Слънцето от нея. Ако вникнем в представите, които можем да извлечем от отделянето на Слънцето, ще вникнем и в самите процеси на оплождането. И тогава ще сме сигурни: Преди оплождането, растението се намира в слънчево състояние, а след оплождането - в лунно състояние. Нещата са поставени така, че дори най-незначителният процес в света може да бъде разбран само тогава, когато в него разпознаваме отражението на величествените космически процеси. Иначе той остава по своята същност така неразбран, както и Мадоната на Рафаел за онзи, който вижда от цялата картина само едно малко синьо петно, докато всичко друго остава скрито.

Всичко, което се разиграва в човека, е отражение на великите мирови процеси. Те са свързани с неговото съществуване. Ако искаме да вникнем в наблюденията на свръхсетивното съзнание относно явленията между раждането и смъртта, както и в тези между смъртта и едно ново раждане, ние трябва да постигнем способността да дешифрираме имагинативните изживявания чрез това, което сме усвоили като представи при разглеждането на великите мирови процеси. Тъкмо това разглеждане дава ключа за разбирането на човешкия живот. Ето защо в смисъла на Духовната Наука, наблюденията върху Сатурновия, Слънчев и Лунен период са в същото време и наблюдение върху човека.С помощта на Инспирацията започваме да разбираме отношенията между Съществата от по-висшия свят. А чрез следващата степен от познанието става възможно проникването в самата вътрешна природа на тези Същества. Тази степен означаваме като интуитивно познание. (С думата "Интуиция" в обикновения живот често се злоупотребява. До нея се прибягва в случаите, когато става дума за неясен и неопределен поглед в нещо, за един вид хрумване, което понякога съвпада в истината, но чиито аргументи по начало са недоказуеми. Естествено, тук не говорим за този вид "Интуиция". Според нас Интуицията е познание, притежаващо най-висша и пълна яснота; познание, чиито основания и аргументи са достъпни до човешкото съзнание.)

Да опознаем едно сетивно същество означава да стоим вън от него и да съдим за него според външни впечатления. Да познаем едно духовно Същество чрез Интуиция, означава да станем едно цяло с него и да се съединим с неговата вътрешна природа. До това познание ученикът се издига стъпка по стъпка. Имагинацията го довежда до там, че той съди за Съществата не според външните им качества, а според душевно-духовните им въздействия. Инспирацията го води още по-навътре: той започва да разбира какво представляват тези Същества едно за друго. Чрез Интуицията той прониква в самите Същества. Тук отново ще стане дума за значението на Интуицията. В предишните глави говорихме не само за еволюцията в планетарните въплъщения на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна и т.н., но споменахме, че в тази еволюция участвуват и Същества от най-различен вид. Посочихме редица от тях – Престолите или Духовете на Волята, Духовете на Мъдростта, Духовете на Движението и т.н. Докато обсъждахме същинската Земна епоха, стана дума за Духовете на Луцифер, на Ариман. Стана ясно, че космогонията е дело на Съществата. А познанието за тези Същества може да ни даде само Интуицията. Тя е необходима дори и за да вникнем в хода на човешкия живот. Това, което след смъртта се отделя от физическото тяло на човека, минава по-нататък през различни състояния. Тези от тях, които настъпват не посредствено след смъртта, могат все пак да бъдат описани чрез имагинативното познание. Но това, което следва после, когато човек попада в областта между смъртта и едно ново раждане, би трябвало да остане напълно неразбираемо за Имагинацията, ако не се прибави Инспирацията. Само Инспирацията може да изследва и да се произнесе върху това, което става с човешкия живот след пречистването в "страната на Духовете". Тогава обаче настъпва нещо, за което Инспирацията вече не е достатъчна; тук тя просто губи нишката на разбирането. Съществува период от човешкото развитие между смъртта и новото раждане, когато достъп до човека има само Интуицията.

Но тази част от човешкото същество винаги съществува в човека; и ако искаме да я разберем според нейната вътрешна същност, ние трябва да я проследим и през времето между раждането и смъртта с помощта на Интуицията. Ако някой би искал да разглежда човека само със средствата на Имагинацията и Инспирацията, той ще пропусне тъкмо онези процеси от неговата най-дълбока същност, които се разиграват от едно въплъщение в друго. Ето защо само Интуицията прави възможно обективното изследване на човешките прераждания и на Кармата. Всяка истина относно тези процеси, която може да бъде споделена с други хора, възниква от изследването чрез интуитивно познание. И ако човек иска да познае себе си в своята дълбока вътрешна същност, той може да стори това само чрез Интуицията. С нейна помощ той възприема онази част от себе си, която крачи напред от един земен живот в друг.

* * *

Човек може да постигне инспиративното и интуитивното познание също само чрез душевно-духовни упражнения. Те са подобни на онези медитативни упражнения, които вече бяха описани като средство за постигане на имагинативно познание. Обаче докато при упражненията, водещи към Имагинация, има все пак връзка с впечатленията от сетивно-физическия свят, при упражненията за Инспирация тази връзка трябва да отпадне. За яснота, нека отново да прибегнем до символа на кръста с розите. Когато медитираме върху него, пред себе си имаме образ, чиито части са взети от сетивния свят: черния цвят на кръста, розите и т.н. Обаче самото сглобяване на тези части в посочения символ не е взето от физическия свят. Ако сега ученикът се опита да премахне от своето съзнание черния кръст и червените рози като сетивни образи на материални предмети и да задържи в душата си само духовната дейност, която е "сглобила" тези части, той вече разполага със средство за такава медитация, която постепенно ще го доведе до Инспирация. Той задава в душата си приблизително следния въпрос: Какво направих аз в себе си, за да създам този символ от кръста и розите? Но сега аз искам да задържа в себе си точно това, което съм извършил (моя собствен душевен процес), самия образ - него ще премахна. И тогава аз искам да почувствувам в себе си, какво е извършила душата ми, за да създаде образа, но самия образ не желая да си представям. Сега искам да се потопя дълбоко в моята собствена дейност, която е създала образа. Следователно, искам да се вглъбяне в образа, а в моята пораждаща образи душевна дейност. Подобно вглъбяване може да се приложи спрямо много символи. Всичко това води до инспиративното познание.

Един друг пример: Нека се вглъбим в представата за едно израстващо и умиращо растение. Нека вложим в душата си образа на постепенно израстващо растение: както покълва от семето, как пуска лист след лист, как цъфти и дава плод. И след това по-нататък - от увяхването до пълното разпадане. Медитирайки върху такъв образ, ние стигаме до чувството за раждане и умиране, на което растението е само образ. След съответна продължителност и постоянство в тези упражнения, от това чувство ще развием Имагинацията за онова преобразяване, което стои в основата на физическото раждане и умиране. Ако обаче искаме да стигнем до съответната Инспирация, трябва да променим упражнението. В този случай трябва да размислим върху собствената си душевна дейност, която от образа на растението извлича представата за раждане и умиране. Необходимо е напълно да отстраним растението от нашето съзнание и да се вглъбим само в това, което сме постигнали вътрешно. Единствено чрез такива упражнения е възможно издигането до Инспирацията.

В началото за ученика никак не е лесно да разбере докрай как трябва да постъпва при този род упражнения. Причината е там, че всеки човек, чийто вътрешен живот по навик се определя от външните впечатления, веднага изпада в колебание и пълна несигурност, когато трябва да разгърне в себе си и душевен живот, при който е отхвърлена всякаква връзка с външния свят. Относно упражненията, водещи към Инспирация, ученикът трябва да е наясно, и то в много по-голяма степен отколкото при постигането на Имагинациите: той е длъжен да ги предприема, само когато наред с тях вземе и всички предварителни мерки за укрепването на разсъдъчната способност, чувствата и характера. Ако изпълни тези предварителни мерки, той получава двоен резултат. Първо, чрез упражненията, той няма да изгуби равновесието на своята личност в акта на свръхсетивното виждане; второ, наред с това той ще постигне способността действително да изпълнява изискванията на тези упражнения. Те ще ни се струват трудни само дотогава, докато постигнем точно определено състояние на душата, точно определени чувства и емоции. Разбиране и способност за упражненията, и то в скоро време, ще постигне този, който с търпение и постоянство развива в душата си подходящи качества за покълване на свръхсетивни познания. Несъмнен напредък очаква този, който изгради здравия навик по-често да надниква в душата си и не толкова да се занимава със себе си, колкото в тишина и мир да се заеме с подреждането и преработването на получените в живота опитности. Той ще забележи, че когато свързва една житейска опитност с друга, обогатява своите представи и чувства. Ще установи до каква голяма степен може да напредва в новото не само с новите си впечатления и изживявания, но и като оставя старите да работят в него. Който оставя своите впечатления, дори своите мнения, да си взаимодействуват така, сякаш неговите симпатии и антипатии, неговите лични интереси и чувства изобщо не влияят върху тях, той подготвя особено добра почва за свръхсетивните познавателни сили. В действителност той изгражда това, което можем да наречем богат вътрешен живот. Но преди всичко, важен е балансът, равновесието на душевните качества. Човекът е твърде склонен, отдавайки се на определена душевна дейност, да изпадне в едностранчивост. След като например забелязва предимствата на дълбокия размисъл и вглъбяването в света на собствените представи, той така се привързва към тези състояния, че все повече започва да се затваря пред впечатленията от външния свят. Но това води до обедняване и нивелиране на вътрешния живот. Най-бързо напредва този, който наред със способността да се концентрира в себе си, запазва и пълна възприемчивост за всички впечатления от външния свят. Не трябва да предпочитаме т. н. "важни" житейски впечатления; всеки човек при всяко положение - дори и затворен между четири голи стени - може да изживее достатъчно, стига да съхрани жив усет за тези неща. Не е нужно да търсим изживяванията; те са навсякъде.

От особена важност е също, как се преработват изживяванията в човешката душа. Някой например може да има следната опитност: в даден момент той открива, че една твърде уважавана от него или други хора личност, има едно или друго качество, което той е принуден да признае за характеров недостатък. Такава опитност може да накара човек да размишлява в две посоки. Той може просто да си каже: Сега, след като разбрах това, аз вече не мога да уважавам тази личност както по-рано. Но той може да си зададе и въпроса: Как е възможно тази уважавана личност да допуска такъв недостатък? И не мога ли да си представя, че този недостатък е не само недостатък, а нещо което е предизвикано от трудния живот на този човек и може би направо от неговите забележителни качества? След като човек си задава подобни въпроси, може би ще стигне до извода, че забелязаният недостатък изобщо не променя неговото уважение. С помощта на такива изводи винаги научаваме нещо, винаги прибавяме нещо към нашето разбиране за живота. Несъмнено зле би се отразило на окултния ученик обстоятелството, че добрите страни на подобен светоглед могат да го подведат и тласнат към всеопрощаване на хора с подобни склонности, или към навика да оставя без последствие всевъзможни нарушения около себе си, понеже това носи известни предимства за неговото вътрешно развитие. До последното не се стига само тогава, когато човек възпита в себе си усета не просто да укорява недостатъците, а да ги разбира; a подобно поведение заслужава всеки конкретен случай, независимо дали този, който съди, печели или губи нещо. Изводът е напълно верен: Човек може да научи нещо не като осъжда един недостатък, а само чрез опита си да го разбере. Обаче ако поради разбирането някой иска да изключи неодобрението, той също няма да стигне далеч. Тук става дума не за едностранчивост в една или друга степен, а за съразмерност и равновесие на душевните сили.

Това особено важи за едно душевно качество, което е от изключително значение за развитието на човека, а именно чувството на преклонение. Който възпитава това чувство в себе си или го има предварително като щастлив дар от природата, той разполага с добра основа за постигане на свръхсетивно познание. Това познание се отдава особено добре на хора, които в своите детски и юношески години са гледали към някои лица с онова удивление, с което се обръщаме към висшите идеали. Също и в по-късните години, когато човек със здрав разум и с безусловна всеотдайност поглежда към звездното небе и към откровението на висшите сили, той вече е узрял за познанието на свръхсетивните светове. По същия начин стоят и нещата с този, който се удивлява на силите, ръководещи човешкия живот. От не по-малко значение е и случаят, когато един възрастен и зрял човек може да изпитва преклонение, и то до най-висша степен, пред други хора, чиято стойност той предусеща или се надява да познае. Само това преклонение може да разкрие достъпа към висшите светове. Който не стига до преклонението, не може да напредне далеч в своето познание. Който не иска да признае дадено явление в света, за него същността на нещата се затваря.

Ако обаче човек се подлъже от чувството на преданост и преклонение, и умъртви здравото себесъзнание и доверието в своя Аз, той върши престъпление пред закона на равновесието. Окултният ученик трябва непрекъснато да работи над себе си, за да става все по-зрял; но наред с това той трябва да има и доверие в своята личност и да вярва, че нейните сили израстват с всеки час и ден. Който стигне до верния усет за тези неща, знае: В мен дремят скрити сили и аз мога да ги изнеса навън. Ето защо там, където намирам нещо, което се извисява над мен и е достойно за преклонение, аз трябва не само да го уважавам, а да се доверя на мен самия и да изградя в себе си всичко онова, което може да ме направи равен на уважаваната личност.

Колкото по-голяма е способността на един човек да насочва вниманието си върху определени процеси и събития от живота - които не са му познати от преди - толкова по-голям шанс има да изгради в себе си предпоставки за издигане в духовния свят. Нека си послужим с друг пример. Даден човек стига до такава ситуация в живота, когато трябва да реши: да извърши или да не извърши определено действие. Разумът диктува: Направи го! Но нещо неуловимо в неговите чувства го спира. Възможно е човек да не обърне внимание на този необясним нюанс в своите чувства и просто да извърши действието според основанията на разума. Но възможен е и другият вариант: човек да се вслуша в това неясно предупреждение и да не предприеме действието. Ако после проследи не щата, може да се окаже, че ако би следвал своя разум, щеше да предизвика нещастие, и че отказът от действие е истинска благословия. Такава опитност може да тласне човешкото мислене в една точно определена посока. Сега той разсъждава: В мен явно живее нещо, което ме ръководи по-правилно от моите разсъдъчни способности. И моят усет за това "нещо в мен" трябва да е винаги буден. Когато душата насочва своето внимание към такива случаи, това действува благотворно върху нея. Сега сякаш едно здраво предчувствие казва: в човека съществува нещо много повече от това, което той може да обхване в даден момент с помощта на своите разсъдъчни способности. Внимание от този род несъмнено разширява душевния живот. Но и тук може да възникне някаква вредна едностранчивост. Ако някой просто свикне да изключва доводите на своя разум, понеже "предчувствията" му шепнат едно или друго, той лесно би могъл да се превърне в играчка на всевъзможни неопределени импулси. Само крачка дели подобна неспособност за преценка от суеверието.

Впрочем всякакъв вид суеверие е фатален за окултния ученик. Верният път към областите на духовния живот изисква старателно предпазване от суеверие, мечтателство и фантастност. Съвсем не онзи прониква в духовния свят, който е радостен, че изживява нещо, което "не може да се побере в човешките представи". Предпочитания към "необяснимото" не правят от никого окултен ученик. Той трябва напълно да се освободи от предразсъдъка, че: "мистик е този, който навсякъде в света вижда загадъчни и необясними явления". Верният усет на окултния ученик му подсказва да търси навсякъде скрити сили и Същества, но и да предпоставя също, че при наличието на необходимите сили, необяснимото може да бъде обяснено.

Съществува една душевна нагласа, която е особено важна за ученика във всеки миг от неговото развитие. Тя се състои в това, да предпази неговия познавателен порив от едностранчивия въпрос: Как мога да си отговоря на това или онова? Напротив, въпросът следва да гласи: Как да развия в себе си тази или онази способност? И когато след продължително вътрешно усърдие човек развие тази или онази способност, той намира и отговора на определени въпроси. Окултните ученици винаги поддържат в себе си такава душевна нагласа. Това ги довежда дотам, че те продължават да работят над себе си, ставайки все по-зрели; те вече не искат насилствени отговори на своите въпроси. Те се научават да чакат, докато отговорите им се открият сами. Но и тук е възможна известна едностранчивост, която прегражда пътя напред. Окултният ученик може да сметне, че в даден момент сам може да разреши и най-трудните въпроси със своите собствени сили. Следователно, тук съразмерността и равновесието също играят важна роля в душевната нагласа.

Можем да посочим още много душевни качества, чието култивиране и развитие са благотворни за окултния ученик, който иска да постигне Инспирация чрез съответните упражнения. Преди всичко трябва да изтъкнем, че най-важните душевни качества са съразмерността и равновесието.

Те подготвят осмислянето на упражненията и способността на ученика да ги практикува с оглед постигането на Инспирация.

Тези упражнения изискват от ученика да премахне от своето съзнание не само образите, които е създавал при постигане на Имагинацията, но и живота в своята собствена душевна дейност, в която се е вглъбявал по пътя към Инспирацията. Следователно, в този случай той не трябва да има в душата си буквално нищо от предварително известните му външни и вътрешни изживявания. И ако след отстраняването на външните и вътрешни изживявания съзнанието му продължава да е празно, т. ,е., ако то изобщо изчезне и той потъне в безсъзнание, по това би могъл да разбере, че все още не е достатъчно зрял, за да предприеме упражненията за Интуицията, и че трябва да продължи с упражненията за Имагинация и Инспирация. Но рано или късно идва време, когато след отстраняване то на външните и вътрешни изживявания, съзнанието не остава празно, а в него откриваме нещо, спрямо което човек също може да медитира. Обаче това "нещо" е от съвсем особено естество. В сравнение с всички предишни опитности, то е действително нещо ново. Сега човек знае: Това е нещо напълно непознато за мен. То е като действителния тон, който ухото чува; само че то може да проникне в моето съзнание единствено чрез Интуицията, както тонът може да проникне там само чрез ухото. С Интуицията се премахва и последният остатък от сетивните впечатления на човека. Духовният свят се отваря пред познанието по един начин, който няма нищо общо с физическите свойства на сетивния свят.

* * *

Имагинативното познание се постига чрез изграждането на лотосовите цветове в астралното тяло. Благодарение на упражненията за добиване на Инспирация и Интуиция, в човешкото етерно или жизнено тяло настъпват особени движения, потоци и конфигурации, които по-рано не са съществували там. Те са именно органите, чрез които човек овладява способността да "разчита скритата писменост". Измененията в етерното тяло на човек, стигнал до Инспирация и Интуиция, изглеждат за свръхсетивното познание по следния начин.

Ученикът осъзнава, че приблизително в областта до физическото сърце, той има нов център в своето етерно тяло, който постепенно се оформя като един етерен орган. От него поемат всевъзможни потоци и движения към раз личните части на човешкото тяло. Най-важните потоци се насочват към лотосовите цветове, проникват през отделните им листа и излизат навън като се разливат в околното пространство като лъчи. Колкото по-развит е даден човек, толкова по-голям е ореолът около него, в който тези потоци могат да бъдат възприемани. Дори при правилно обучение, центърът в областта на сърцето не се изгражда веднага. Той трябва да бъде подготвен. Най-напред се образува предварителен център в главата, той слиза в областта на гръкляна и накрая се разполага в близост до физическото сърце. При неправилно развитие въпросният орган би могъл да се образува от самото начало в областта на сърцето. В този случай съществува опасността вместо до спокоен и обективен поглед в свръх сетивния свят, човек да стигне до мечтателство и фантастност. По-нататък ученикът трябва да постигне независимост на особените етерни потоци и формации от физическото тяло, както и способност да си служи с тях самостоятелно. Така лотосовите цветове се превръщат за него в инструменти, с чиято помощ той привежда етерното тяло в движение. Преди да стане това, необходимо е в цялата сфера на етерното тяло да се образуват специални потоци и лъчения, които го обгръщат като в една фина мрежа, превръщайки го в самостоятелно същество. След този етап, осъществяваните в етерното тяло потоци и движения могат безпрепятствено да влязат в досег с външния духовно-душевен свят и да се свържат с него така, че външните духовно-душевни процеси да се слеят с вътрешните, с тези на човешкото етерно тяло. Сега настъпва и моментът, когато човек, започва да възприема света на Инспирацията напълно съзнателно. Това познание идва по твърде различен път в сравнение с познанието за сетивно-физическия свят. В последния случай от сетивата човек получава възприятия и после върху тях изгражда представи и понятия. При инспиративното познание нещата не стоят така. Обектът на познанието тук идва непосредствено с възприятието, актът е един; след възприятието няма размисъл. Това, което за сетивно-физическото познание се постига едва по-късно в понятието, при Инспирацията идва едновременно с възприятието. Ето защо, ако не сме създали гореописаната мрежа в етерното тяло, бихме се слели в едно цяло с душевно-духовния свят, без да сме в състояние да се разграничим от него.

Когато се практикуват упражненията за Интуиция, те действуват не само върху етерното тяло, но и върху свръхсетивните сили на физическото тяло. Впрочем не трябва да си представяме, че в случая става дума за действия във физическото тяло, които са достъпни за обикновеното сетивно наблюдение. Те могат да бъдат преценени само от свръхсетивното познание. С външното познание те нямат нищо общо. Те възникват като резултат от зрелостта на съзнанието, когато в Интуицията то се добира до опитности, дори и когато от него са отстранени всички познати от по-рано външни и вътрешни изживявания.

Интуитивните опитности са нежни, интимни и фини; в сегашната степен от развитието си, човешкото физическо тяло е твърде грубо за тях. Ето защо то представлява трудно преодолимо препятствие за упражненията, стремящи се към резултати в Интуицията. Но ако се практикуват с енергия, постоянство и с необходимото вътрешно спокойствие, накрая те сломяват силните препятствия на физическото тяло. Ученикът забеляза това от факта, че постепенно добива власт над определени прояви на физическото тяло, които до тогава са се изплъзвали от неговото съзнание. Той забелязва това и от обстоятелството, че за кратко време усеща стремежа да приведе на пример дишането (или други подобни функции) в един вид съзвучие или хармония с това, което душата постига по време на медитациите. Идеалът на развитието е чрез физическото тяло да не се правят никакви - дори и дихателни упражнения, а всичко, което става с него, да идва само като една последица от чистите интуитивни упражнения.

* * *

Когато ученикът се издига по пътя към висшите светове на познанието, на определена степен той, забелязва, че взаимната връзка на силите, изграждащи неговата личност, приема по-друга форма от тази, която тя има в сетивно-физическия свят. В този свят Азът осигурява единно взаимодействие на душевните сили и преди всичко на мисли, чувства и воля. При обикновените ситуации от човешкия живот, тези душевни сили се намират в определени отношения. Виждаме например един предмет. Душата го харесва или не. Това означава, че по силата на известна необходимост, към представата за предмета, се прибавя и чувството на удоволствие или неудоволствие. Ние или пожелаваме предмета, или получаваме импулса да го изменим в една или друга посока. С други думи: към дадената представа и даденото чувство, се присъединяват желанието и волята.

Този процес се осъществява благодарение на обстоятелството, че Азът обединява представите (мисленето), чувствата и волята в едно цяло и по този начин внася ред в силите на личността. Ако Азът прояви безсилие в обединяващата си функция и например желанието поеме в посока, различна от тази на чувството и представата, тогава посоченият необходим и здрав ред би бил нарушен. Един човек би изпаднал в абнормно душевно състояние, ако на истина намира, че това или онова е правилно, но се стреми към нещо, за което е убеден, че е погрешно. Същото би се получило, ако някой се стреми не към това, което му харесва, а към това, което не одобрява. Но ето че сега, по пътя към висшето познание, човек забелязва как в действителност мислене, чувства и воля се разделят и всяко от тях получава известна самостоятелност, така че например дадена мисъл не поражда вече чрез самата себе си съответното чувство и волев акт. Нещата стоят така, че в мислите си човек може да възприема нещо съвсем правилно, но за да стигне въобще до определено чувство или до определено решение на волята, той се нуждае от самостоятелен подтик, произлизащ от самия него.

В хода на свръхсетивното съзерцание, мислене, чувства и воля престават да бъдат три сили, които се излъчват от общия Азов център на личността; те се превръщат в нещо като самостоятелни същества, превръщат се, така да се каже, в три личности. Ето защо човек трябва особено да укрепи своя собствен Аз, защото сега той внася не просто ред в три сили, а направлява и ръководи три отделни същества. Но това разделяне е добре да съществува само по време на свръхсетивното наблюдение. И тук отново става ясно, колко важно е наред с упражненията за висшето обучение, да се практикуват и тези, които придават сила и твърдост на разсъдъчната способност, чувствата и волята. Защото, ако внесем тези качества във висшия свят, скоро ще видим, че Азът се оказва слаб и не може да координира мисленето, чувствата и волята. Ако тази слабост остане непреодоляна, душата би се оказала като разкъсана в различни посоки от три определени личности и нейната вътрешна цялост би престанала да съществува. Ако обаче развитието на ученика протича правилно, описаната метаморфоза на душевните сили означава истински напредък; Азът остава господар над трите отделни същества, които изграждат неговата душа.

В по-нататъшния ход на развитието този процес напредва още повече. След като мисленето е извоювало определена самостоятелност, то активира появата на една четвърта душевно-духовна същност; можем да я определим като едно непосредствено вливане на определени течения в човека, които са подобни на мислите. Сега целият свят прилича на мисловна сграда, която се изправя пред човека, както растенията и животните във физическия свят. По същия начин; чувствата и волята - след като също са станали самостоятелни - активират две други душевни сили, които също се проявяват в нея като самостоятелни същества. Към всички тях,се присъединява и една седма сила, която е подобна на собствения Аз.

Цялото това изживяване се свързва и с едно друго. Преди влизането в свръхсетивния свят, човек познаваше мислите, чувствата и волята само като вътрешни душевни изживявания. След попадането си в свръхсетивния свят, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път. Зад възприеманите от него качества на новия свят, сега стоят душевно-духовни Същества. И те му се явяват под формата на един външен свят, както в сетивно-физическата област пред неговите сетива застават минералите, растения та и животните. Само че окултният ученик прави съществена разлика между физическия и откриващия се пред него душевно-духовен свят.

Едно растение например в областта на сетивния свят, остава такова, каквото е, независимо какво чувствува или мисли човешката душа за него. С образите от душевно-духовния свят, това съвсем не е така. Те непрекъснато се променят според това, което човек мисли или чувствува. По този начин човек им придава известен отпечатък, кой то зависи от неговата собствена личност.

Да си представим, че в имагинативния свят пред човека застава някакъв образ. Ако човек се отнесе равнодушно към него, образът приема определена форма. Обаче в мига, когато той усети удоволствие или неудоволствие, образът променя своя облик. Първоначално образите изразяват не само нещо, което съществува независимо и вън от човека, а и това, което е самият човек. Те са изцяло проникнати от качествата на човешката личност. И тези качества се спускат като едно було пред Съществата. Дори и човек да е изправен пред едно действително Същество, той вижда не него, а своето собствено създание. Така той може да има пред себе си нещо истинно, и все пак да вижда, нещо измамно. И това е така не само по отношение на нещата, които човек забелязва в самия себе си; неговите собствени качества също оказват въздействие върху света. Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят. Независимо дали човек е наясно или не със своята същност, тя налага едни или други нюанси върху духовно-душевния свят.

За да напредва още по-нататък в своето развитие, необходимо е човек да се научи да различава себе си от външния духовен свят. Налага се той да отстранява своите собствени въздействия върху обкръжаващия го душевно-духовен свят. А това не може се осъществи по друг начин, освен като вникне в това, което сам внася в новооткрития свят. Следователно, първо човек трябва да постигне истинско и всепроникващо себепознание и едва тогава ще може да възприема точно обкръжаващия го духовно-душевен свят. Определени факти от човешкото развитие допринасят за това, че подобно себепознание се явява при навлизането във висшите светове като нещо естествено и необходимо. Човекът развива своя Аз и своето себесъзнание в обикновения сетивно-физически свят. Азът действува като притегателен център за всичко, което принадлежи към човека. Всички негови наклонности, симпатии, антипатии, страсти, мнения и т. н. се групират около Аза. В същото време Азът е и притегателният център за това, което наричаме човешка Карма. Ако бихме погледнали директно в този Аз, бихме забелязали, че определен вид съдби трябва да се изпълнят още сега или в следващите прераждания, в зависимост от това как е живял съответният човек в миналите прераждания и какви качества е изградил във всяко от тях. И сега, когато човешката душа се издига в душевно-духовния свят, първият образ, който трябва да застане пред нея, е имен но образът на Аза и всичко свързано с него. Според един окултен закон, първото впечатление от духовния свят е тъкмо този двойник на човека. Лесно можем да разберем закона, стоящ в основата на споменатия факт, ако размислим върху следното. В сетивно-физическия живот човек възприема себе си само доколкото има съответните вътрешни опитности в своите мисли, чувства и воля. Тези възприятия обаче са вътрешни; те не застават пред човека, както застават минералите, растенията и животните. Благодарение на вътрешните изживявания, човек опознава само част от себе си. Той има в себе си нещо, което му пречи да стигне до едно дълбоко и проникващо познание. Това е импулс, който веднага щом човек поиска и трябва да утвърди едно свое качество – без да се поддава на никаква илюзия спрямо себе си - го кара да преработва това качество все отново и отново.

Ако не притежава този импулс, ако просто отклонява вниманието си от своята собствена личност и остава такъв, какъвто е, той естествено, се лишава и от възможностите за себепознание. Ако обаче човек е устре мен към себе си и безпощадно, и честно преценява едно или друго свое качество, той или ще го подобри в хода на своя живот, или няма. В последния случай в душата му ще се промъкне едно чувство, което трябва да определим като чувство на срам. Здравата човешка природа практически действува по този начин: чрез себе познанието тя изпитва различни видове срам. Дори в ежедневието, това чувство има точно определено въз действие. Здравомислещият човек ще се погрижи: аз не трябва да проявявам чрез видими действия това, което причинява у мен срам. Следователно срамът е една сила, която ни кара да капсулираме нещо в себе си и да не му позволяваме да се прояви навън. Ако размислим върху това, ще се убедим, че духовното изследване обръща специално внимание, както на споменатото душевно изживяване, което е много сродно с чувството на срам, така и на неговите последствия. То открива, че в скритите дълбини на душата съществува един вид скрит срам, за който човек няма съзнание в сетивния свят. Но това скрито чувство има същите последици, както явния срам в обикновения живот: то пречи и не позволява на съкровената човешка същност да се яви пред човека в един възприемаем образ. Ако това чувство не би съществувало, човек би виждал пред себе си това, което е той в действителност; той би изживявал своите представи, чувства и воля не само вътрешно, но би ги възприемал и външно, както възприема минералите, растенията и животните. Така това чувство скрива човека от самия него, от неговия истински облик. Наред с това обаче, той скрива и целия духовно-душевен свят. Защото докато на човек му убягва неговата собствена вътрешна същност, той не може да възприема и това, спрямо което би искал да развие познавателните инструменти, гарантиращи му напредък в душевно-духовния свят; в случая той не може да преобрази своята вътрешна същност така, че тя да раз полага с духовните възприемателни органи.

Но в хода на правилното обучение, човек полага усилия за изграждането на тези възприемателни органи, като първо впечатление пред него се явява това, което е самият той. Човек застава пред своя двойник. И това себе възприятие не може да се отдели от възприятието на останалия духовно-душевен свят. При обикновения живот в сетивно-физическия свят посоченото чувство непрекъснато затваря достъпа на човека към духовно-душевния свят. Поиска ли човек да направи дори само една крачка в този свят, веднага се надига - но без да стига до съзнанието - чувството на срам и закрива всяка пролука към духовно-душевния свят. Описаните упражнения обаче откриват достъпа към духовния свят. Но нещата стоят така, че това скрито чувство на срам действува като голям благодетел на човека. Защото с онези чувства, разум и воля, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено същество в неговата истинска форма. Пред подобна гледна той би изгубил всяка следа от самочувствие, самоувереност и себесъзнание. За да не стане това, са предвидени и всички онези мерки, които следва да бъдат изпълнени наред с упражненията. Те се състоят в укрепване на разсъдъчната способност, чувствата и характера.

Благодарение на редовното си обучение, човек се запознава по естествен начин с достатъчно много подробности от Духовната Наука, а освен това намира и достатъчно средства за себепознание и себенаблюдение, за да посрещне уверен и смел, своя двойник. Сега за ученика положението е такова, че практически той вижда под друга форма и само като образ на имагинативния свят това, което вече е опознал във физическия свят. Ако човек още във физическия свят обхване със своя разум закона на Кармата, той няма да изтръпне от ужас, когато съзре очертанията на бъдещата си съдба в образа на своя двойник. Ако сериозно проучи развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие, силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, човек ще понесе сравнително леко откритието, че тези луциферични Същества с техните всевъзможни действия се съдържат в образа на неговото собствено същество.

Сега става пределно ясно, колко важно е човек да не бърза с желанието да проникне в духовния свят, преди да е разбрал определени духовни истини чрез разсъдъчната си способност, изградена и култивирана в условията на физическия свят. Преди да пожелае самостоятелно проникване в свръхсетивните светове, окултният ученик - в хода на своето правилно развитие - трябва да осмисли с обикновения си здрав разум изложеното в първите четири глави на тази книга.

При обучение, в което не се обръща внимание на сигурната и здрава разсъдъчна способност, на хармонията в чувствата и волята, може да се случи така, че свръхсетивният свят да се открие на ученика преди той да е постигнал необходимите вътрешни качества. В такъв случай срещата с неговия двойник би го угнетила и довела до грешки. Ако обаче срещата с двойника бъде избегната - а това също е възможно - и все пак човек прекрачи в духовния свят, той не би бил в състояние да го познае в неговия истински вид. Защото за него би било просто невъзможно да разграничава това, което вижда в нещата, от това, което са те в действителност. Разграничаването е възможно само тогава, когато човек възприеме собственото си същество като един образ сам по себе си и по този начин отнема от обкръжаващата го среда всичко, което е внесъл там чрез своите качества.

В обикновения живот двойникът действува по такъв начин в сетивно-физическия свят, че с приближаването на човека до душевно-духовния свят той изведнъж става невидим чрез описаното чувство на срам. Но с това се закрива и целият духовен свят. Той се изправя пред този свят като "Пазач", за да го брани от влизането на онези, които още не са подготвени за това. Ето защо той може да бъде наречен "Пазачът, изправен пред прага на ду шевно-духовния свят". Освен при описаното влизане в свръхсетивния свят, човек среща този "Пазач на прага" и при физическата смърт. В хода на душевно-духовното развитие между смъртта и едно ново раждане, "Пазачът" се разкрива все повече и повече. И тогава срещата им не може да угнети човека, защото той вече познава и други светове, а не само тези, които предлага животът между раждането и смъртта.

Ако човек би пристъпил в духовно-душевния свят, без да е срещнал "Пазача на прага", той би изпаднал в цяла верига от заблуждения и грешки. Защото никога не би могъл да различи това, което сам внася в този свят, от това, което действително принадлежи на свръхсетивния свят. Разбира се, правилното обучение въвежда ученика в областта на истината, а не в тази на илюзиите. Подобно обучение, рано или късно, по необходимост ще предизвика тази среща. Защото тя е една от неизбежните предпазни мерки срещу възможността от заблуди и фантастност в акта на свръхсетивното наблюдение.

Крайно наложително е, всеки окултен ученик грижливо да работи над себе си, за да не се превърне в обикновен фантаст, в човек, който лесно изпада в грешки и заблуждения (внушения, самовнушения). Ако обаче упътванията за духовното обучение се изпълняват точно, това същевременно премахва и източниците на тези измами и заблуждения. Разбира се, тук не бихме могли да се спрем на многобройните подробности, които имат значение за предотвратяването на тези неща. Можем само да загатнем за какво става дума. Измамите, за които говорим тук, произхождат от два източника. Те възникват отчасти поради това, че човек оцветява действителността чрез своята собствена същност. В обикновения живот на сетивно-физическия свят, този източник на измама представлява сравнително малка опасност; защото тук външният свят винаги рязко ще наложи своите собствени форми, независимо от стремежа на наблюдателя да го оцвети според своите желания и интереси. Обаче щом човек навлезе в имагинативния свят, образите на този свят се променят чрез такива желания и интереси, така че човек застава пред един вид действителност, която сам е създал или поне е съучаствувал в нейното създаване. Благодарение на това, че чрез срещата с "Пазача на прага" окултният ученик опознава всичко, което носи в себе си, следователно и всичко, което той внася в душевно-духовния свят, този източник на измама е премахнат. А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния свят, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението на сетивно-физическия свят и да оставя нещата и процесите да му говорят направо чрез тяхната вътрешна същност. Ако човек е достатъчно усърден в тази подготовка, той може спокойно да очаква срещата с "Пазача на прага". Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено същество и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния свят.

Освен този източник на заблуждения и измами, съществува и друг. Той се проявява, когато тълкуваме неправилно полученото вече впечатление. Един прост пример за такова заблуждение в сетивно-физическия свят е този, когато се возим във влак и ни се струва, че дърветата се движат в обратна посока, докато всъщност се движи влакът.

Въпреки че има много случаи, при които подобни измами в сетивно-физическия свят се коригират доста по-трудно от посочения случай, ясно е, че в този свят човек намира все пак достатъчно средства, за да ги отстранява, след като апелира към доводите на здравия разум. Но в свръхсетивните области нещата стоят по друг начин. В сетивния свят човешките заблуждения не променят фактите; ето защо всяко безпристрастно наблюдение може да разграничи заблуждението от обективния факт. В свръхсетивния свят това не е така. Ако наблюдаваме даден свръхсетивен процес и пристъпим към него с едно неправилно съждение, ние внасяме това съждение в свръхсетивния процес и то така се вплита в него, че е трудно да ги разграничим. В този случай грешката не е в човека; грешката е превърната в съставна част на самия външен факт. Ето защо тя не може да бъде коригирана чрез безпристрастна оценка на този външен факт. С това посочваме един богат източник на заблуждения и фантастика за онзи, който пристъпва в свръхсетивния свят без правилна подготовка.

След като ученикът се научи да премахва онези измами и заблуждения, които възникват чрез оцветяването на свръхсетивните явления от собственото същество на човека, той трябва да овладее и другата дарба: да неутрализира и втория източник на заблуждения. Той може да изключи това, което идва от самия него,едва след като познае образа на своя двойник; и той ще може да осъществи намерението си спрямо този втори източник на заблуждения, ако се научи да познава чрез самото естество на даден факт от свръхсетивния свят, дали той е действителен или не. Ако измамните образи биха изглеждали както действителните факти, разграничаването им би било невъзможно. Обаче не е така. Измамите в свръхсетивните светове сами по себе си имат признаци, които ги разграничават от действителните факти. И сега работата опира до това, ученикът да е наясно, по кои признаци може да познае действителните факти. Лесно понятно е, когато незапознатият с духовното обучение човек пита: Възможно ли е изобщо да се предпазим от заблуждения, след като източниците им са толкова многобройни? Сигурен ли е изобщо окултният ученик, че въображаемите му висши познания не почиват на измами и заблуждения (внушение, самовнушение)? Подобни въпроси явно не отчитат обстоятелството, че при всяко истинско духовно обучение, благодарение на самия начин, по който протича то, източниците на заблуждения са отстранени. Преди всичко, в хода на своята подготовка истинският окултен ученик ще постигне достатъчно много познания върху всичко, което води до измами и самозаблуждения, така че ще е в състояние да се предпазва от тях. В това отношение той наистина има, както никой друг, изключителната възможност за трезво преценяване на своя живот. Неговите опитности го отдалечават от всякакви неясни предчувствия, внушения и т. н. Обучението го прави възможно най-предпазлив. Към това се прибавя и обстоятелството, че всяко истинско духовно обучение води първоначално до такива понятия за великите мирови събития, които изискват напрежение на разсъдъчната способност, така че тя се изостря и шлифова до непознати по-рано размери. Само този, който отхвърля възможността да напредва в такива далечни области и предпочита да се уповава на близкостоящите "откровения", би могъл да се размине с изострянето и шлифоването на здравата си разсъдъчна способност; а сигурност в разграничаването между измама и действителност, би могла да даде единствено тя. Но това не е най-важното.

Най-важното се крие в самите упражнения, които се прилагат при истинското духовно обучение. Те трябва да бъдат практикувани по такъв начин, че по време на вътрешното вглъбяване, съзнанието на ученика да обгръща с поглед всичко, което става в душата. При изграждането на Имагинацията първо се спираме на определен символ. Той все още е проникнат от представи, свързани с външните впечатления. Но човекът не е сам при формирането на символното съдържание; той не го формира сам. Следователно, може да се поддаде на измама относно това, как се ражда символът; той може да изтълкува неговия произход съвсем неправилно. Обаче когато се издига до упражненията за Инспирация, окултният ученик отдалечава това съдържание от своето съзнание. Там той се вглъбява все още само в собствената си душевна дейност, която е изградила символа. Но грешки все пак са възможни. Човек формира своята душевна дейност чрез фактори като възпитание, образование и т. н. Той не може да знае всичко за нейния произход. Ето че ученикът отстранява от съзнанието и тази своя душевна дейност. Ако сега остава нещо, то не съдържа в себе си нищо, което да не може да бъде обхванато с поглед. В него не може да се прибави нищо, което - относно цялото си съдържание - може да избегне едно внимателно обсъждане. Следователно, в своята Интуиция ученикът притежава нещо, което му показва как е изградена цялата действителност на духовно-душевния свят. И ако приложи познатите критерии от духовно-душевната действителност върху всичко, което застава пред неговото наблюдение, той ще може да различава илюзията от действителността. И може да е сигурен, че прилагайки този закон, ще бъде предпазен от измама в свръхсетивния свят, също както в сетивно-физическия свят не може да смеси едно въображаемо парче нагорещено желязо с истинско горещо желязо, което действително изгаря. Естествено, човек ще се отнася по този начин само към онези познания, на които гледа като на свои собствени изживявания в свръхсетивния свят, но не и към онези, които получава като сведения от други хора и в които вниква със своя физически мозък и със здравия си усет за истината. Ученикът ще се постарае да тегли точна разграничителна линия между това, което научава по единия и по другия начин. От една страна той с готовност ще се вслуша в едни или други сведения за висшите светове и ще се стреми да ги обяснява със своя разум. Но когато става дума за яйчна опитност, за лично наблюдение, той вече ще е проверил дали то притежава онези признаци, с които той е запознат при срещите си с непогрешимата Интуиция.

След като ученикът е оставил зад себе си срещата с "Пазача на прага", в неговото издигане към свръхсетивните светове му предстоят и други изживявания. Най-напред той ще забележи, че има вътрешно родство между "Пазача на прага" и онази душевна сила, която по-горе описахме като седма по ред и която оприличихме с едно самостоятелно същество. Да, в известно отношение тази седма същност е не друго, а самият двойник, самият "Пазач на прага". Пред ученика тя поставя една особена задача. Той трябва да насочва и ръководи чрез новороденото "Себе" това, което се намира в неговото "обикновено себе" и което му се явява като образ. Започва един вид борба срещу двойника. Той постоянно ще се стреми към надмощие. Обаче и силите на човека укрепват тъкмо в това, че се поставя в правилно отношение към двойника и че не му позволява действия извън контрола на новородения "Аз".

Естествено себепознанието в по-висшия свят се различава от това в условията на сетивно-физическия свят. Докато в последния случай то идва само като вътрешно изживяване, новороденото Себе веднага израства като едно външно душевно изживяване. Новороденото Себе се изправя пред човека като друго Същество. Но той не може да го възприеме напълно. Защото на каквато и степен да се е изкачил човек по пътя към свръхсетивните светове, винаги съществуват по-висши степени. Овладявайки ги, човек ще възприема все по-голяма част от своето "висше Себе". Следователно, при една или друга степен, то се открива на ученика само отчасти. Обаче когато в са мото начало човек съзре дори и част от своето "висше Себе", той изпада в огромното изкушение да го разглежда в зависимост от критериите, които е изработил в сетивно-физическия свят. Впрочем това изкушение е не що добро и дори трябва да се появи, ако се стремим към правилно развитие. Ние трябва да преценяваме това, което идва като наш двойник, като "Пазачът на прага" и да го поставяме пред "висшето Себе", за да сме наясно върху разстоянието между това, което сме и това, което сме длъжни да станем. Но в хода на тази преценка, "Пазачът на прага" започва да приема една съвършено друга форма. Сега той приема облика на всички възможни пречки, които се надигат срещу развитието на "висшето Себе". Ние разбираме какъв товар влачим с нашето обикновено Себе. И ако подготовката не е направила човек достатъчно силен, за да каже: "Аз няма да спра тук, а непременно ще доведе моето развитие до още по-съвършени степени от "висшето Себе", той ще се парализира и ужаси от това, което му предстои. Ето как той е потопен в душевно-духовния свят, но се отказва да работи по-нататък върху себе си. Той става пленник на формата, която чрез "Пазача на прага" е изправена пред душата му. Важното при това изживяване е, че човек няма усещането да е пленник. Напротив, той смята, че изживява нещо съвсем друго, формата, която "Пазачът на прага" предизвиква, може да породи в душата на наблюдателя впечатлението, че в образите - на тази степен от развитието - той обхваща всички възможни светове, че е стигнал върха на познанието и няма нужда от никакви други стремежи. Вместо пленник, той ще се чувства като без мерно богат притежател на всички мирови тайни. Обстоятелството, че може да се породи едно изживяване, диаметрално противоположно на истинското състояние на нещата, не ще учуди онзи, който се замисли, че в момента, когато то настъпва, човек стои вече в душевно-духовния свят, а особеност на този свят е, че събитията в него могат да изглеждат напълно обратно. Върху тези факти вече се спряхме при разглеждането на живота след смъртта.

Формата, която ученикът възприема при тази степен от своето развитие, му показва и нещо различно от първо началната форма, в която се беше появил "Пазачът на прага". В този двойник можеха да се доловят всички онези качества, които обикновеното човешко "Себе" има вследствие влиянието на Луцифер. Обаче в хода на човешкото развитие, чрез влиянието на Луцифер, в човешката душа прониква и една друга сила. Това е силата, която в предишните глави на тази книга определихме като сила на Ариман. Това е силата, която в сетивно-физическото битие пречи на човека да възприема духовно-душевните Същества, намиращи се зад повърхността на сетивния свят. В какво се превръща човешката душа под влиянието на тази сила, това загатва по образен начин формата, която се явява при посоченото изживяване.

Ако човек пристъпи към това изживяване достатъчно подготвен, той ще стигне и до неговото правилно тълкуване; и тогава веднага ще се появи един друг образ, а именно онзи, който за разлика от описания, "Малкия пазач", можем да наречем "Големият пазач на прага". Той дава на ученика да разбере, че не трябва да спира на тази степен, а енергично да работи по-нататък. Той поражда и съзнанието, че когато работата напредва както трябва, завладеният свят става една истина, а не се превръща в илюзия.

Ако обаче поради неправилно духовно обучение, някой би пристъпил неподготвен към това изживяване, когато стигне до "Големия Пазач на прага", душата му би се изпълнила с нещо, което можем да сравним само с "чувството на неизмерима уплаха", с "безграничен страх".

Както срещата с "Малкия Пазач на прага" дава на ученика възможността да се изпита, дали е защитен от онези измами, които могат да се породят чрез намесата на собствената му същност в свръхсетивния свят, така и с помощ та на изживяванията, които накрая го довеждат до "Големия Пазач на прага", той може да провери дали е надраснал измамите, произтичащи от споменатия втори източник. Ако може да се противопостави на онази могъща илюзия, която му внушава, че постигнатият образен свят е едно богато притежание, докато всъщност той е само негов пленник, ученикът е в значителна степен предпазен от това да смесва илюзия и действителност в следващите етапи от твоето развитие.

До определено равнище, за всеки отделен човек "Пазачът на прага" ще приеме индивидуална форма. Срещата с него отговаря тъкмо на онова изживяване, чрез което личният характер на свръхсетивното наблюдение е вече превъзмогнат и на ученика се предоставя възможността да навлезе в сферата на такива опитности, които са напълно свободни от личния елемент и следователно, валидни за всяко човешко същество.

* * *

След като вече е минал през описаните изживявания, ученикът е способен да различава в душевно-духовния свят това, което е самият той от това, което е извън него. И тогава ще проумее колко необходимо е разбирането на описаните в тази книга мирови процеси, за да вникне истински в самия човек и неговия живот. Ние можем да разберем физическото тяло само тогава, когато знаем как е протекло неговото изграждане през Сатурновото, Слънчевото, Лунното и Земното развитие. Разбираме етерното тяло само тогава, когато проследяваме формирането му през Слънчевото, Лунното и Земното развитие и т.н. Разбираме и процесите, които се разиграват в днешната Земя едва когато ги проследим в хода на тяхното възникване и развитие. Благодарение на духовното обучение, ученикът добива познание за съотношенията между всичко, което е скрито в човека, и съответните факти и Същества, намиращи се вън от него. Защото несъмнено е: всяка съставна част на човека е в определена връзка с целия останал свят. Тук можахме да предложим само едно кратко въведение в тази тема. Нека да си припомним, че например по време на Сатурновото развитие съществуват само първите заложби на човешкото физическо тяло. Неговите органи: сърце, бели дробове, мозък се развиват от тези заложби едва по-късно в хода на Слънчевото, Лунно и Земно развитие. Подобно е положението и със съставните части на етерното тяло, Сетивната Душа и т. н. Човекът е изграден от целия заобикалящ го свят; на всяка подробност, която се намира в него, отговаря определен процес, определено Същество от външния свят. В съответната степен от развитието си, ученикът стига до точното познание на връзките между своето същество и външния свят. Тази познавателна степен практически е едно проникване в съответствията между "малкия свят", Микрокосмоса, т. е. самия човек от една страна, и "големия свят", Макрокосмоса, от друга. След като е израснал до това познание, ученикът може да има съвсем нова опитност. Той започва да се чувства като вплетен в цялото мироздание, при това без да губи своята пълна самостоятелност. Това усещане е като едно ликуващо нахлуване в целия свят, като пълно единение с него, но без засягане на самоличността. Можем да определим тази познавателна степен като "Единение с Макрокосмоса". Не трябва да си представяме това единение като прекъсване на индивидуалното съзнание, като разливане във Всемира. Подобна преценка би била израз на мнение, произтичащо от недостатъчно обучена разсъдъчна способност.

Отделните степени на висшето познание, в смисъла на описания тук процес на Посвещение, могат да бъдат назовани в следния ред:

1. Изучаване на Духовната Наука, при което човек първоначално си служи с онази разсъдъчна способност, която е постигнал във физическия сетивен свят.
2. Добиване на Имагинативно познание.
3. Разчитане на скритата писменост (отговаря на Инспирацията).
4. Вживяване в духовното обкръжение (отговаря на Интуицията).
5. Познание върху отношенията между Микрокосмоса и Макрокосмоса.
6. Единение с Макрокосмоса.
7. Цялостно изживяване на миналите опитности като основно настроение на душата.

Не трябва да си мислим, че тези степени настъпват строго последователно. В много случаи обучението може да протече така, че според индивидуалността на окултния ученик една предходна степен да бъде измината само отчасти и той да започне упражнения, отговарящи на следващата степен. И все пак за предпочитане е първо да се постигнат Имагинации, и то по сигурен начин, а в същото време да се запознае с упражнения, водещи до Инспирация, Интуиция или до познанието върху отношенията между Микрокосмоса и Макрокосмоса.

* * *

След като ученикът си е създал едно изживяване за Интуицията, той не само различава образите на душевно-духовния свят, не само вижда техните връзки в "скритата писменост": той стига до познанието за самите Същества, чрез чиито задружни действия е възникнал светът, комуто принадлежи човекът. Така той се научава да познава себе си в онази форма, която приема като духовно същество в душевно-духовния свят. Той се добира до възприятието на своя по-висш Аз и вече знае как трябва да работи по-нататък, за да овладее своя двойник - "Пазачът на прага". Но ученикът е преживял вече и срещата с "Големия Пазач на прага", чието непрекъснато подканваше го кара да работи по-нататък. И сега "Големият Пазач на прага" се превръща в негов образец, към който ученикът трябва де се стреми. След като в ученика се пробуди това усещане, той вече може да се досети, кой всъщност стои пред него като "Големият Пазач на прага". Точно сега във възприятието на ученика, този Пазач се превръща в образа на Христос, за чието Същество и намеса в Земното развитие вече говорихме в предходните глави. Ето как ученикът стига до посвещението в самата тайна, свързана с името на Христос. Сега Христос му се явява като "великия човешки образец на Земята".

След като ученикът по този начин чрез Интуицията е познал Христос в духовния свят, му става ясно и това, което се разигра исторически на Земята през четвъртия следатлантски период на нашата планета, а именно в гръко-римската епоха. Ученикът се добира до лично изживяно познание относно това, как в хода на тази епоха висшето Слънчево Същество, Христовото Същество се е намесило в Земното развитие и както продължава да действува там. Следователно чрез Интуицията ученикът стига до смисъла и значението на Земното развитие.

Описаният тук път към познание на свръхсетивните светове е от такова естество, че по него може да тръгне всеки, независимо от мястото, което заема в съвременните условия на живота. Когато става дума за подобен път, трябва да се замислим, че през всички епохи на Земята, целта на познанието е една и съща, но изходните точки на човека през всяка от тях са различни. Ако днес човек иска да поеме по пътя към свръхсетивните области, той не може да стори това, например от изходната точка на древно-египетския Посветен. Ето защо упражненията на окултните ученици в древен Египет не могат да бъдат препоръчани на съвременния човек. От онова време насам човешките души са минали през различни прераждания и това напредване от едно прераждане в друго има дълбок смисъл и значение. Душевните способности и качества не са едни и същи в различните прераждания. Дори повърхностният поглед върху историята на човечеството установява, че от 12-ти, 13-ти век след Христос, условията на живот са коренно различни, че сравнени с миналото мненията, чувствата и способностите на хората са други. Описаният тук път към висшето познание е подходящ за душите, които са въплътени в съвременна та епоха. Той поставя изходната точка на духовното развитие всред обичайните условия на живот, при които е поставен днешният човек.

Духовното развитие тласка цялото човечество от една епоха в друга, при което пътят към висшето познание непрекъснато приема различни форми, също както и външният живот постоянно променя своя видим облик. Но през всяка епоха трябва да цари все по-пълна хармония между външния живот и Посвещението.