B своя живот рано или късно човек стига до решителния миг, когато в сърцето си той улавя един слаб и нежен камбанен звън. Един нов час удря в хода на неговата съдба. Изглежда така, сякаш божествени духовни Същества отправят погледа си към него. И от извънредно голямо значение е както за самия човек, така и за другите - как ще отговори той сега.

Един такъв миг настъпи за мен в края на 1910 година, когато получих предложението да изнеса в голям северногермански град лекция върху религиозните течения на съвременната епоха. Отдавна вече моите вътрешни интереси бяха насочени към борбата за религиозно обновление. И ето че сега, когато бях изправен пред задължението да изготвя този духовен обзор, ми хрумна, че поради липса на симпатии винаги съм прескачал едно от духовните явления на нашата епоха. Имах предвид "теософията". А сега, заемайки се с лекцията, аз поемах и задължението да се запозная с нея основно. И наистина до този момент аз познавах твърде бегло нейния свят. Към основните принципи на теософията изпитвах явна антипатия. Какво виждах в нея? Един хаос от необосновани твърдения, едно нескромно, дръзко и прибързано навлизане в духов ните тайни на света, една упадъчна смесица от ориенталство и християнство, която не може да издържи пред строгото духовно изпитване, една душевно-духовна нагласа, която е непоносима за истинското религиозно чувство, студена, нагла, жадна за сензации - така ми изглеждаше теософията.

Обаче сега трябваше да открия духовните движещи сили на тези хора. Самите те даваха забележителни жертви и показваха несъмнена жизнена сила. За да обхвана религиозния живот на съвременниците си, аз трябваше да положа усилия и да вникна по-дълбоко в техния особен свят.

По това време бях протестантски пастор в Нюрнберг и веднага се обърнах към представителите на различни теософски кръгове, за да си изясня някои неща с тях и да .ги помоля за съответна литература. След няколко дни в кабинета ми дойде Михаил Бауер. Впечатлението, което ми направи този човек, беше огромно. Пред себе си видях един забележителен мъж, готов за борба от най-висш и духовен порядък. Михаил Бауер произхождаше от трудово семейство в Горна Франкония и не беше "нищо повече от обикновен учи тел", но вече беше пребродил духовните пространства на своята епоха. Като последовател на Ернст Хекел, той беше привлечен от естествените науки и преди всичко от физиката и химията. Една могъща потребност от по-нататъшно самоусъвършенствуване го беше тласнала към съчиненията на швабския окултист Кернинг, чиито "упражнения" той следваше със завидна енергия. В немската философия беше ориентиран много добре. "Негов" философ беше станал Хегел и Михаил Бауер го познаваше отлично. За да пие направо от изворите, той владееше не само английски и френски, но също и латински, гръцки и санскрит. По това време Михаил Бауер, моят бъдещ приятел, навършваше 40 години. С високата си аскетична фигура и с удълженото си, покрито с черна брада и силно одухотворено лице, той можеше да мине за индуски мъдрец, пътуващ из големите градове на Европа. За много хора той се превръщаше в събитие, мнозина го запомняха за цял живот, дори и само като го зърваха - него, непознатия висок мъж - да се разхожда всред цветята на своята градина. Обаче най-силното въздействие напираше от очите му. В тях вече нямаше ни що индийско. От тези очи навън в света преливаше истинска Христова светлина. Никога през живота си – като изключа Рудолф Щайнер - аз не срещнах подобно човешко излъчване. От Михаил Бауер бликаха сърдечна доброта, мъдрост и тези качества веднага се поглъщаха от неговото обкръжение. Той беше винаги готов да признае и утвърди един човек, макар и най-младия, и никога да се подчини само за това, че отсрещната личност е с особени заслуги или пък на почтителна възраст. Една ненакърнена детинска сила на уважение, почит и обожание пулсираше в осанката на вече зрелия мъж, когото тежката съдба бе прекарала покрай самата смърт. Но тази вродена и чиста способност за обожание - каквато никога вече не успях да от крия в друг възрастен човек - беше здраво свързана с една непоколебима сигурност в силите на неговия собствен Аз. И това, което ме облъхваше при всеки разговор с него, беше тъкмо тази чудна хармония между свободата и страхопочитанието. Сякаш самото провидение ми изпрати този човек, в дните, когато насочвах неуверения си поглед в тайните на теософията. Ако не беше той, моят път щеше да бъде друг. Така или иначе, щях да чуя Рудолф Щайнер в някоя от неговите лекции, щях да подложа на критично осмисляне едно или друго негово съчинение, за да "имам своето мнение".

Но без Михаил Бауер, аз можех да пропусна решителния миг и да мина покрай Рудолф Щайнер съвършено неподготвен и без никакво предчувствие за неговото величие - тъй както сториха това стотици и хиляди мои съвременници.

Впрочем към подготовката ми за този съдбовен час се прибави и нещо друго. Наскоро преди това имах да държа една лекция пред южно германското общество "Приятели на Христовия свят", което напълно призна ваше методите и резултатите на модерното естественонаучно познание и се стремеше към свобода и истинност на религиозния живот през бъдещите епохи на нашата цивилизация. В тогавашните си теологични среди аз се чувствувах съвсем близък с тези хора. Сега си спомням и темата на моята лекция: "Какво липсва на модерната теология?" Тази беше единствената лекция, която някога съм изнасял пред толкова много теолози. Веднага след лекцията беседвах с Ернст Трьолч, по-късно професор по философия в Берлинския университет. Това, което той каза за лекцията ми, прозвуча съвсем приятелски. Но после добави: "Да, ние отново чухме как говори един човек, който просто иска да изскочи извън своята кожа, извън тялото си; само че това е невъзможно." При тези думи ме заля силен гняв и аз отвърнах: "Тъкмо Вие сте един от онези хора, които с вечния си релативизъм потискате и парализирате нас, младите теолози; и щом Вие казва те: Невъзможно е за човека да напусне своето тяло - аз възразявам: Човекът е длъжен да го направи; аз искам да съм вън от своето тяло и ще продължавам да го искам!"

Трьолч се усмихна снизходително, а с него и мнозина други. Но по-късно стана така, че моят закрилящ Ангел се вслуша в тези думи и насочи съдбата ми към онзи човек, който наистина можеше да излиза навън от кожата си, навън от тялото си.

И още една подробност, която не е без значение. Години наред аз си казвах: моето единствено желание към съдбата е да не се размина с най-великото духовно събитие на епохата, в която живея. Нима бих искал да приличам на Фридрих Велики, който беше съвременник на Гьоте, но не се срещна с него. Как ли възникват тези желания в човешката душа? Не са ли те предчувствия за това, което трябва да дойде? Не са ли те смътни спомени за един дълг, нашепнат от нашия Ангел? Обаче тъкмо това умонастроение беше изтълкувано съвсем превратно от "доброжелателните приятели".

Тук липсваше най-вече - особено подчертавам това - стремежът към истината. Липсваше също и сигурност на истината, на себесъзнанието. Тук липсваше чувството за отговорност, което - без трескавата ревност на най-способния - оставаше като едно далечно пожелание.

И ето че Михаил Бауер отново застана срещу мен. Леко усмихнат, аз се опитах да подхвана разговор и подхвърлих: "И така, Вие вярвате в идеята за прераждането?" Но веднага разбрах, че занапред напълно трябва да изключа подобен тон, подобно отношение. Укорна сянка се спусна върху откритото, одухотворено лице. Отговорът дойде с любезните и все пак непоколебимо сериозни думи: "Друг начин за мен няма!" И в следващите дни той ми разказа, че най-дълбокият му копнеж винаги е бил отправен към Христос. А че можеше да носи Христос като Син Божи в гърдите си - въпреки непредубедената си свързаност с идеите и духа на времето - всичко това той дължеше на "теософията". На този най-висш дар той дължеше както своето минало, така и своето бъдеще. И най-доброто доказателство за истинността на неговите думи беше самият той, самият човек. В него израстваше една християнска душа, твърде различна от Фридрих Фон Боделшвинг например или пък от Кристоф Блумхард - хора, които ве че познавах. Тук, в дълбините на едно човешко сърце, в устрема към истините на един по-висш свят, се откриваше сякаш самият Христос. Тук, в светилището на свободния Аз, вече изгряваше свет лината на Духа. Да, при този човек нещата изглеждаха много по-напреднали. Боделшвинг например бе ше достоен за уважение образец на протестантската вяра. Михаил Бауер обаче беше неочакваният пратеник от християнството на бъдещия век. Именно християнското себесъзнание като връх на мировата будност, на утвърждаващия се Дух и на свободния човешки Аз - това предусетих аз в онзи час.

Години по-късно, в обществото на мои познати от Берлин, срещу мен бе отправен упрекът: "Ние имаме Христос! Необходим ли ни е сега и този д-р Щайнер?" Тогава отвърнах: "Аз бих се учудил, ако тук всред нас няма такива, които да потвърдят - Да, без д-р Щайнер ние нямаше да намерим Христос." Четири или пет души застанаха с топлота и разбиране на моя страна.

Михаил Бауер ми разказваше подробно за своите усилия да помага на болни чрез силите на Духа. След няколко успехи в тази област, определени хора станали напълно зависими от него и това състояние се оказало още по-мъчително. Аз се запознах с тези човешки слабости в една атмосфера на чистота и доверие. Михаил Бауер сподели с мен и още нещо: своите опитности с мъртвите. Той разказваше с такава овладяна сила, с такова спокойствие, че аз можах да се ориентирам без страх в тези нови за мене области. И от извънредно голямо значение беше, че открих Рудолф Щайнер именно с помощта на Михаил Бауер. Той ми разказа, как в един нощен влак Рудолф Щайнер се произнесъл върху упражненията на Кернинг, как веднага проличал истинският познавач и как със съветите си бързо отстранил неприятните странични последици от медитациите. Пътят към истинското и здравото духовно развитие бил открит. Така ние потъвахме в разговори за такива светове, които и днес са чужди за повечето хора. Но тези светове вече проникват и все повече ще проникват в живота на човечеството. Разбира се, тук нямам намерение да изнасям всичко, което ми довери Михаил Бауер; възможно е това да се окаже една от задачите ми през следващите години.

Ето как аз натрупах грамада от "теософска" литература в моя дом. Набавих си и книгите на американката Катерин Тайнглис, чийто немски издател се оказа, че също живее и работи в Нюрнберг. Но тези последни книги бързо изоставих, защото направо усетих презрението на Хегел и Фихте върху себе си: тяхната детинска наивност не можеше да се приеме сериозно. Теософските книги черпеха сякаш знание от най-древни подземия, при това с един жив и съвременен усет. Ани Безант и сродните с нея автори също не пробудиха у мен никакъв интерес. Там Духът се представяше в една смесица от древни предания и субективни чувства. Над тези писания се носеше атмосфера на произвол и копнеж към неосъществимо щастие.

Единственият, към когото се стремях, беше Рудолф Щайнер. И все пак, не беше ли той като долетял от една друга звезда? Как можеха да се твърдят такива нечувани .и шокиращи неща, непрекъснато, все нещо но во и ново? И как можеха да се изнасят тези нечувани неща с похватите на един трезв регистратор? Тогава все още нямах дори и предчувствие, че преди да заработи като духовен изследовател, Рудолф Щайнер ве че основно познаваше и философията, и естествените науки. Имах само ясното усещане: този човек трябва да се приеме сериозно. Духовният отблясък от неговите думи заличи напълно срамът ми пред Хегел и Фихте. Още в самото начало достъпът ми до най-дълбоките и интимни лекции, т. нар. цикли, беше открит. Преди всичко се заех с онези неща, които се явяваха като дръзко предизвикателство срещу теолога в мен. Изписах листове хартия, за да си отбележа местата от библейските тълкувания на Рудолф Щайнер, които ми изглеждаха направо абсурдни. В моята безпомощност пред такова "духовно изследване" аз напразно търсех един пункт, за да изтъкна твърдо и безкомпромисно: "Ето, тук има явна грешка! А с това вече всичко останало става съмнително!" Намери ли поне един теолог такава грешка? Аз лично не открих нито една. Разбира се, някои тълкувания оставаха за мен трудно достъпни и неправдоподобни. До много от тях се докосвах с предубеждение, с резерви и антипатия. Но щом преодолях това първо впечатление, с всяка нова крачка .напред се разкриваха нови и нови възможности.

Но подобни опити свършваха с това, че трябваше да си кажа: "Може би той е съвсем прав!" И наред с малкото неясни пасажи, в които лесно се обърквах, пред мен се откриваха нови и примамващи перспективи. Като теолог преди всичко ме впечатляваше пълната независимост, с която този човек се произнасяше върху Библията, сякаш той черпеше от съвсем други духовни източници. И аз трябваше да реша: или Щайнер няма представа за начина, по който ние гледаме на Библията като теолози, или пък той предлага нещо съвършено ново! По-късно беше нещо обикновено за мен да се запътя към Рудолф Щайнер с приготвен списък в джоба, съдържащ някои от неговите смущаващи коментарии върху Библията. Но в хода на разговорите изпъкваше нещо много по-важно от моите предварителни бележки. Аз постоянно се убеждавах, че тези Щайнерови тълкувания имат съществени и неоспорими причини. Сякаш самият дух на Рудолф Щайнер се обръщаше към мен с дълбока загриженост: "Погледни само как всичко тук разчита на теб! Потопи се чист и непредубеден в този свят! Ако първо вникнеш в цялото, ще разбереш и онези неща, които сега те измъчват! И всъщност толкова ли важни са те? Нима една нова духовност може да се съчетае и помири с традицията! Нима човек може да се приближи до тази духовност, ако се улови за няколко трудни места и поиска да си осигури "готова" картина за целия нов свят? Нима този нов свят не трябва да бъде изпитан върху собствения живот, върху собствената съдба?"

През онези месеци на моето писалище лежеше "Въведение в Тайната Наука". Аз я поглеждах отстрани и не успявах да навляза навътре. Тя ме отегчаваше. Опитвах ли се да прочета няколко страници, веднага ме обвземаше досада и отвращение. Сякаш цялото това "познание" натежаваше като несмилаема храна в стомаха ми. Разбрах, че трябва да опитвам с голяма предпазливост, ред по ред, иначе всичко можеше да пропадне. Оказа се, че имам нужда от една цяла година, за да проумея какво има вътре. Тогава все още не бях открил как трябва да се чете Антропософията. Днес обаче зная,. че ако хората искат тези книги да им проговорят, те трябва да приложат съвсем нов начин на четене. И според мен точно тук се крие една от причините, за да не бъде приет Рудолф Щайнер от по-старото поколение. Човек трябва да чете вътрешно свободен, с много по-голяма непредубеденост, отколкото тази, с която се отнася към всякакви други книги и да не избързва нито с отхвърлянето, нито с одобрението си, да е проникнат е душевно спокойствие и да не изпитва страх, когато старите устои започнат да се клатят на всички страни. Човек трябва да чете активно й постоянно да сверява с живота, да брани външната си позиция в обществото пред застрашаващия потоп от новите и тежки разкрития. Човек трябва да чете медитативно и да вмъква все по-дълги паузи, като същевременно възпроизвежда в себе си всяка нова мисъл, вслушвайки се - в свобода и внимание - във всяка нова дума. Ако той не върши това, духът на тези книги ще се открие едва на идните поколения. Дотогава цялата антропософска литература ще си остане като нещо ненужно и объркано. Колко често се питах: "Защо е необходимо това ужасно Сатурново развитие? Не е ли всичко това дяволската уловка, която отклоня ва човек от неговите истински задачи и която го поваля в цяла бездна от въпроси?" В онази първа година аз сам изживях всички мъчителни противоречия, които по-късно сполетяха и много други теолози. Единствената ми заслуга беше, че аз не спрях дотук. Като че ли в мен се носеше непрекъснат шепот: "Ти няма да си честен пред Непознатото, ако се отклониш в тоя миг! По-скоро трябва да запиташ: коя е истината?

Ти не трябва да решаваш бързо, според това коя истина желаеш, нито пък според това, коя истина е полезна за света! Ти си длъжен да разбереш всичко, и то без да изоставяш непосредствените си земни задачи." Само така ще прогледнеш бавно в прекрасния нов свят! За да развиеш душата и духа си, ти трябва да им предоставиш търпение!

И най-после аз разбрах, че едно потапяне в отдавна отминали епохи на мировото развитие може да укрепи духовната свобода на човека, да утвърди характера му над неизбежните битови проблеми, че едва тогава индивидът правилно осмисля процесите на своето човекоставане. И струваше ми се, че си помагам, когато си казвах: "Е добре, след 300 години хората ще гледат съвсем различно на този свят, а не като днес; и ако тази теософия не ти помага по друг начин, освен че изостря вниманието ти към тази забележителна вътрешна разлика в преценките за отделните епохи - които иначе ти не би различил - тогава излиза, че тя постоянно ти служи, защото оставен сам, трудно би постигнал всичко това." Да, сега вече аз исках да отворя душа та си пред един съвършено нов свят. Това беше решението, до което стигнах без ничия друга помощ.

Разбрах ясно и още нещо: аз не мога да изнеса своята лекция! Нима бих могъл да заявя: виждате ли, тук има и друго, което още не разбираме! Защото ако в Антропософията има някаква истина, това променя из основи целия духовен строй на епохата. Аз бях стигнал до най-важния повратен миг в моя живот. Потънал в книгите на Рудолф Щайнер, аз постепенно долових един нежен шепот в душата си: "Ако този човек е прав, тогава ти с цялото твое знание си един жалък пигмей, едно жалко джудже. Ако той е прав, ти трябва да започнеш от самото начало! И все пак никога няма да успееш да провериш всичко с обещаваните "органи за висше познание". Дори и да приемеш всичко, ти завинаги ще си останеш един посредствен ученик! Повярваш ли, че хората биха те потърсили като учител, в този миг ти трябва да промениш радикално цялата си духовна организация! А какво ще постигнеш в този нов свят никой не знае!" Който е чул този глас от свой личен опит, той започва да го различава и в другите хора - дори и те да нямат представа за не го. Например идва един човек и написва прегледна книга, в която доказва, че човечеството изобщо не се нуждае от никаква нова мъдрост, че тази мъдрост му е дадена по начало в неговите религии "стига да ги приеме сериозно" или пък доказва, че всяка новост има своите отдавна известни исторически аналогии, че "след Кант" и "нещото в себе си" вече не трябва да се полагат никакви усилия, или пък че цялото това но во познание съвсем не е толкова важно и само отклонява човека от най-важното, от "Бога". Вслушаме ли се в подобни възгледи, ние често долавяме и гласа, който идва от малкото джудже. Да, ние възприемаме този глас с недоволството на човек, комуто са отказали една проверка на новото, и то с онова привидно превъзходство, зад което обикновено е спотаена нечия слабост. И особено когато мнозина теолози погрешно намесваха в Антропософията "истинското познание на греха" и "призивът към покаяние", аз винаги бих искал да попитам: "А може би самите вие избягвате да осъществите смелото изискване на "покайте се", защото и покаянието има много нюанси: възможно е щото за една "интелектуална" епоха покаянието да се състои тъкмо в смелостта да се смалим пред новите познания? Точно тук е изпитанието за нашата духовна зряло ст! Може би и съдът за нашата епоха! Какво ще стане с хората, които казват: това е съвсем ново за нас, ние трябва първо да го осмислим, а после - ще видим!? Имаше и малцина университетски възпитаници, ко ито на четири очи споделяха примерно следното: "В това аз не мога да взема участие! Или поне не мога според големите изисквания, а за тях ми липсват време и сили! За тези неща ще се произнесе по-младото поколение! А аз не мога да говоря за непроверени факти." Такива думи бяха поне честни, макар и да не съдържаха отговора, очакван от един борец за истината.

Всеки, който наистина желае да види Рудолф Щайнер, може да бъде преди всичко сериозно посъветван: "Вслушвай се в гласа на малкото джудже, но не позволявай на този глас да се маскира зад фасадата "на някаква образованост или "вяра" в Бога". Ако този глас не съществуваше, тогава например книгата "Как се добиват познания от висшите светове" щеше да има съвсем друг вид. В нея Рудолф Щайнер ясно е показал начина, по който е достигнал до своите резултати. Обаче занапред тази книга може да замлъкне напълно. Нито един човек не се осмели да каже: "Ето, аз развих тези органи, обаче стигнах до съвсем други резултати." Или пък да се измъкне с ирония: "Да, знам я тази книга Как се добиват познания от висшите свето ве". Тя мина и през мен, защото като образован човек, аз бих искал да вникна преди всичко в изследовател ските методи, с които се постигат тези резултати. Но за жалост, ве се получи нищо! В началото всичко ми изглеждаше чудесно - етика, морални предписания, които просто грабват сърцето. Но после се появиха те зи "лотосови цветове" и се завъртаха един след друг: двулистен, шестлистен, десетлистен. Само че в мене нищо не се промени - като изключим едно тежко воденично колело, което загърмя в главата ми. Така изгубих и всяка надежда."

Дори аз едва ли бих успял да продължа нататък, ако самият живот не ме бе тласнал откъм една друга страна в този нов свят. Нещата тук засягат най-интимните сфери на съдбата. Пред прага на 20-та си година, аз бях подготвил един вид план на своя живот. В този план предвиждах за следващите 20 години да размишлявам и да пиша за противниците и мъчениците на Христос, а примерно на 40-годишна възраст да издам една всеобхватна книга за Христос. Какво щеше да последва - не знаех. Надявах се то да израсне от сама та книга за Христос. В този младежки план не можех да предвидя, че от 38 години нататък ще подготвям поредица от лекции върху Христос, за да ги издам после в друга книга. Стана така, че ме погълна именно тази работа. Но всичко това се разигра в подсъзнанието и аз го разбрах много по-късно. Когато в хода на моите теологични занимания се стремях да обхвана личността на Исус от начина, по който тя е загатната в думите и действията му, аз винаги се натъквах на една трудност. Нещо в мен постоянно ме предупреждаваше: "Този Исус не е Исус." И той изобщо не ни помага, ако си служи само с призивите на един религиозен водач, без да се обръща към днешния човек с присъщите му нови изживявания и нов начин на мислене. Да, тук е скрита някаква тайна. Догмата не може да помогне, критиката - също. Как стоят нещата с то зи наш Исус? И не може ли днешният човек да проникне още по-дълбоко в устрема си към него? Трябва ли да промени своето мислене, за да го разбере още по-добре?" Относно тайната на Христос, цялата съвременна теология" разкри пред мен своята пълна безпомощност. И веднъж, обхванат от подобно скептично настроение, аз се обърнах към Михаил Бауер, който междувременно беше станал мой близък приятел: "Мо ля Ви, бъдете така добър и след зимните ми лекции върху Исус, поканете тук Вашия теософски първосвещеник. Помолете го и може би той ще има какво да каже за Исус. Обещавам Ви да го изслушам без предубеждение, сякаш започвам да уча от самото начало."

И Рудолф Щайнер действително пристигна през декември 1911 година, непосредствено след моята лекция върху Исус. Тогава той изнесе своята лекция "От Исус към Христос." Малко по-късно излязоха от печат моите лекции върху Исус и аз ги изпратих на Рудолф Щайнер с молбата да се произнесе върху тях. Обра зът на Исус, каза той, бил верен и просто го зарадвал. Но този образ бил на Исус, не на Христос. Така че имало да се добави още много нещо. И все пак желателно било, ако някога се заема и с образа на Христос, както вече съм направил това и с образа на Исус. Спомням си, че години по-късно Рудолф Щайнер отново държа в Берлин една лекция върху Исусовия живот, в която подложи на остра критика основните принципи на модерната теология. Тогава аз му казах: "Щом Вие се произнасяте по този начин за становището на Вайнел, не попада ли под същата критика и моята книга за Исус?" "О не, беше отговорът, тук има една съществена разлика; последиците от Вайнел ги виждаме в лицето на Артур Дрюс; а от Вашата книга за Исус тръгват пътища към Антропософията."

Обръщайки се към миналото, аз не мога да премълча тези скъпи за мен събития. Днес вече е напълно ясно, че през онези години "модерната теология" беше застанала на един кръстопът. Тя трябваше или да се превърне в несигурна и безжизнена доктрина и окончателно да се размине с истинското християнство, или да приеме новите "изследователски" методи за овладяването на един по-висш свят, или пък да се върне назад към католицизма. Ето защо аз съм убеден, че моята забележителна среща с Рудолф Щайнер се извърши в една повратна точка от духовното развитие на човечеството.

Аз видях за пръв път Рудолф Щайнер на 28 август 1911 година, рожденият ден на Гьоте. Бях замислил кратко пътуване до Мюнхен, така че през неделята да взема участие и в едно от теософските заседания. Почти половин година аз използувах цялото си свободно време, за да чета книгите на д-р Щайнер. Но да се свързвам с Антропософското Общество - това изобщо не ми минаваше през ума. Имах желание да участвувам в тези заседания, но не и да се обвързвам с тях.

Когато влязох в залата, останах изненадан от настроението, което цареше там. Хората ми изглеждаха чужди. Изобщо този тип духовност - пасивна и жадна за сензации - винаги ми е създавала грижи. Особено щом зърнах дългокоси мъже, веднага помислих да си изляза. По-късно, когато Рудолф Щайнер започна да привлича хора с афинитет към естествените науки - тези "теософски" перуки значително оредяха. В онези ранни години обаче той страдаше от тези неща, но по принцип отминаваше всичко външно и зачитайки ли чната свобода, се надяваше на постепенно вътрешно превъзпитание.

Но това, което веднага ми хареса, беше празничното молитвено очакване. Не беше трудно да се усети, че след малко тук ще се чествува един празник на човека. Тези мъже и жени изпитваха радост, защото очакваха един изключителен човек, един предводител на човечеството, когото те дълбоко почитаха и който се движеше съвсем по човешки всред тях. Долових ясно: хората гледат на този човек като на едно велико Съ битие, те го изживяват просто и силно, без никаква романтика. Хората бяха събрани тук, за да се докоснат до най-благородните сили на човечеството. Трябва лично да си преживял подобно очакване, за да знаеш с каква неподозирана мощ един велик човек може да властвува в сърцата на другите. Тези неща изпъкват особено ясно в произведенията на изкуството. Но тук съучастниците градяха своето изкуство не като публика, а като хора, пронизвани от мистичната енергия на един по-висш човек. Сега те бяха озарени само от едно чувство - без показност и суета да принесат своята жертва пред новооткрития божествен свят. И аз запомних, че в този миг душата ми трепна от далечното предчувствие за една реална сила: изкуството като култ.

Впрочем д-р Щайнер изнесе една съвсем кратка беседа. Не бих могъл да кажа, че тя ми направи някакво особено впечатление. Моят слух още не беше отворен за главното, за същественото. Имах да преодолявам твърде много външни пречки. Д-р Щайнер често си служеше с обстоятелствени и многословни изречения, но както по-късно разбрах от самия него, той прибягвал до тези езикови особености само с оглед нагласа та и моментното състояние на своите слушатели. Аз седях на моя отдалечен стол с решението да не се поддавам на масова сугестия, но и съвършено свободен пред всяко ново впечатление. Непрекъснато си задавах въпроса: "За какъв би взел този човек, ако го срещнеше на улицата? Преди всичко - отговарях си аз - за един католически духовник." Обаче бях видял само черния костюм, към който веднага пренесох антипатията си на пастор, а не самото лице.

Бях радостен, че под защитата на моята анонимност, ще наблюдавам всичко, без да бъде смущаван от никого. Като обигран в проповедническата дейност човек, аз имах и изострения поглед за евентуалните човешки слабости на "теософския първосвещеник", които веднага биха хвърлили сенките си върху неговото изложение: Срещу Рудолф Щайнер бяха отправяни много упреци - че бил суетен, с вкус към ефектното и нелепо-фантастично мислене и т.н., но за съвсем кратко време аз ги отхвърлих като една пълна заблуда. Тези упреци явно почиваха на повърхностни впечатления и при една истинска близост до неговата личност, те се оказаха съвършено безпочвени. И ако можеше да съществува обратният полюс на една човешка суетно ст, сигурен съм, че това щеше да бъде Рудолф Щайнер. А за ефектни трикове той беше не само прекалено съвестен, но и твърде умен.

И така, първото впечатление само усложни моята преценка. Не без усмивка забелязах, как веднага след лекцията д-р -Щайнер спонтанно се превърна в център на група почитатели, така че можеше да прекрачи само през трупа на някого от тях. Разбира се, с годините всичко това се промени; така или иначе вината не беше негова. Но в онзи момент аз също не издържах и с известна вътрешна напрегнатост се отправих към възторжените слушатели, за да видя как ще завърши всичко. Смесих се с другите и вече бях съвсем близо до големия човек. Следвайки дискретния знак на моя приятел Михаил Вауер, аз благодарих, че съм допуснат като гост на тази лекция, и попитах дали не бих могъл да присъствувам и на вечерта. Рудолф Щайнер ме погледна само за миг и веднага сведе поглед надолу. В продължение на този кратък миг, аз трябваше да затвърдя представите си за духовната същност на човека пред мен. После той сухо отвърна: "След като вече бяхте тази сутрин, бихте могъл да дойдете и довечера" - и продължи по-нататък. Така протече моят пръв разговор с Рудолф Щайнер.

Вечерта той изнесе, наред с други лекции, една странна лекция в чест на Гьоте. Такъв Гьоте аз не бях срещал. Това не беше поетът, човекът, а световният мислител Гьоте. Пълната независимост и сигурност, с ко ято Рудолф Щайнер говореше за Гьоте, го издигна високо в моите очи. Мислех си с нарастващо доверие: "Ето, този е необходимият човек за нашата епоха." Толкова леко беше да се взира човек с погледа на Гьоте в природния свят. Доколкото бях слушал теолози да говорят върху Гьоте, си спомням, че те довличаха от къде ли не религиозни доводи в негова защита. Доколкото бях слушал теолози да говорят върху естествените науки, те винаги кокетираха с тях, за да ги обвинят после в "ограниченост" и изправят на тяхно място своя предишен Бог. Съвсем иначе беше при Рудолф Щайнер. Той позволяваше на Гьоте да бъде истинският Гьоте. Самият той се взираше в света с погледа на Гьоте. Само че тогава Рудолф Щайнер насищаше този поглед с още по-голяма сила, така че зад Гьотевия свят изгряваше един още по-богат и духовен свят. И този нов свят беше такъв, че в него можеха задружно да живеят всички Богове на човечеството, но преди всичко - Богът на християните. Явно тук, в царството на познанието, израстваше нов и царствен дух, свободен и с огромна проникваща сила. Той позволяваше едно стремително разгръщане на естествените науки, правеше ги несравнимо по-живи от дотогавашното сковано и неплодотворно мислене. Този нов дух увличаше също и религията, като я караше да диша свободно и уверено. Тръгнах си оттам с ощастливява щото предчувствие, че най-после идва епохата, която ще обедини величието на вярата с ясното мислене и неудържимата инициатива на човешкия изследователски дух.

Три месеца по-късно заминах за Нюрнберг, където д-р Щайнер щеше да изнесе лекцията "От Исус към Христос". Поканих и неколцина мои приятели лекари. "Ние трябва да изслушаме този човек без предубеждение, защото може би е в състояние да каже повече неща за Христос, отколкото аз". Лекцията се оказа едно пълно разочарование за мен. Ядосах се още преди да бях чул първата дума: коженото палто, с което пристигна д-р Щайнер, пенснето, с което оглеждаше присъствуващите, огромната черна вратовръзка. Въпреки това се обърнах към моя съсед: "Погледнете внимателно този мъж; ако изобщо свръхчовекът съществува в нашата епоха, тогава това е той!" След лекцията ме обвзе мъчителното чувство: е, сега вече зная, че и този човек не може да ми каже нещо задоволително за Христос. Трябва да остана поне с надеждата, че ще дочакам някакъв подем в моята собствена област, в протестантството. Особено ме нарани сдържаното и хладно описание на телесните процеси в Христос - солеви процеси, процеси на изгаряне. Все още не можех да разбирам думите на д-р Щайнер и ги приемах в прекалено естественонаучен смисъл.

Четири години по-късно, след една лекция, по време на която имах подобни мисли в главата, Рудолф Щайнер се приближи до мен и каза: "Аз говоря за тези неща и съвсем преднамерено си служа с такъв стил на изразяване. Ако говорех по друг начин, би пострадала човешката смелост. Но почакайте само 50 години и ако човечеството ги приеме, ще видите как ще се разразят те в чувствата и волята на хората!" Тогава, дока то траеше лекцията в Нюрнберг, аз имах само едно позитивно впечатление: извънредната духовна сила и подвижност, с която д-р Щайнер постоянно променяше своя лицеизраз. Изглеждаше ту съвсем млад, ту по вехнал; ту несравнимо мъжествен, ту плахо женствен; сега скован и сух проповедник, след малко - един беснеещ Дионисий. Аз наблюдавах тези промени с нарастващ интерес. Досега не бях срещал подобно нещо. Неговата сила и способност за преобразяване беше поне десеторно пъти по-голяма от тази на другите ора тори. Превъзходство на Духа над тялото - това ли беше обяснението? Свръхчовекът? Или пътят към него? След лекцията помолих д-р Щайнер за кратък разговор.

След като нещата стигнаха дотам да застана лично пред Рудолф Щайнер, аз се обърнах към моя приятел Михаил Бауер: "Знаете ли, аз изпитвам голяма неловкост. Ако този човек наистина вижда аурата около всекиго?" Михаил Бауер се усмихна: "Само Бог знае това... Изобщо според мен му е все едно какво гледа. Той може да види това, което иска". На път към хотел "Максимилиян", където тогава живееше д-р Щайнер, през ума ми мина: "Е, добре, днес ти имаш много последователи, а този човек - съвсем малко; ако обаче той има право, след 20 години неговите последователи ще са много повече!?..." Впрочем той предпочита да се среща с хора, които не задават излишни въпроси. Рудолф Щайнер стоеше горе, зад полуотворената врата на апартамента си и изпращаше своя пореден гост, като в същото време се вглеждаше с нарастващо внимание в мен: аз тъкмо изкачвах последните стъпала. Никога не бих могъл да си представя, че един човек може да бъде наблюдаван с такова внимание, с такава настойчивост и сила. Съсредоточен и неподвижен, той сякаш позволяваше на другия да се организира отново, да се преустрои, но вече с градивните елементи на неговата собствена душа, предоставяйки му ги за тази цел напълно безкористно. В този случай нямаше размисли за другия човек, нито пък някаква проверка или контрол, а едно вътрешно и духов но преизграждане, в чиято светлина се откриваха очертанията на неговата бъдеща съдба. Едва по-късно стигнах до разбирането на този проникващ поглед. "Дори от походката на един човек - така ми каза веднъж Рудолф Щайнер -може да се научи твърде много за неговите минали инкарнации."

Едва ли моите първи думи са допаднали на д-р Щайнер. "Вашите окултни познания - казах му аз - не ме интересуват особено. Моите собствени опитности в областта на религията, поставят пред мен безкрайно големи задачи. Освен това нямам дарба за окултното, пък и се боя за нервите си. Обаче с огромно жела ние бих искал да науча нещо от Вас, което е свързано с по-нататъшното развитие на човека." Рудолф Щайнер ме изслуша с търпение и продължи спокойно да ме наблюдава. Стаята беше съвсем малка и дори пътническият куфар отнемаше голяма част от пространството. Той стоеше откъм светлината и не можех ясно да различавам неговото лице. В него не потрепваше нищо, освен горният от двата кръстосани крака. "Ва шите познания - продължих аз - не ми помагат, твърде много. Но Вие постоянно подчертавате, че те трябва да помагат на здравото човешко мислене. Оттук аз заключавам, че те помагат преди всичко на Вас. И след като те са резултатни за Вас, а не и за другите, не считате ли, че тези познания идват по несъзнателен начин от мислите, а не от някакво ясновидство."

Рудолф Щайнер се защити съвсем спокойно: "Мога само да кажа, че с помощта на обикновеното мислене аз никога не бих могъл да стигна до моите други опитности. Напротив, те често са в пълно противоречие с обикновеното мислене; и едва допълнително успявам да ги помиря, да ги приведа в състояние на единство." Но, това също не ме удовлетворяваше. Защо например човек да не разполага с едно двойно мислене; едното си въобразява, че мисли, а другото наистина мисли? Днес това мое първо възражение срещу Рудолф Щайнер не съществува, както впрочем и упреците на противниковата страна. Той дори не го прие сериозно. Той добре знаеше, че битката ще се води в една съвсем друга област. После неусетно подхванахме идеята за прераждането. Аз казах, че за мене няма никакво съмнение - след смъртта си човек продължава да живее и да се развива; обаче дали трябва повторно да слезе на Земята, е според мен твърде съмнително. "Съвсем не - отвърна Рудолф Щайнер - християнското учение наистина не ни насочва към прераждането; Но прераждането е несъмнен факт, който се потвърждава тъкмо от окултното изследване. Трябва да го приемем такова, каквото е." Отново предишната небрежна защита. Но изведнъж ме погледна остро и каза:

"Защо впрочем мислите, че Ви липсват дарби за окултния свят? Вие сте отлично, подготвен за него." Веднага последваха четири съвета за окултни упражнения; те се оказаха и отговор на моя въпрос за по-нататъшното развитие на човека. Не успях да отговоря - сториха ми се твърде особени. "Изглеждат Ви странни, но въпреки това те са правилни."

Когато излязох на улицата, се запитах: "Какво иска всъщност този човек? Нима прави опит да спечели един нов привърженик?" Премислих още веднъж всичко и си казах: "Не, ни най-малко! А упражненията? Не при стъпваш ли с тях в един необозрим свят? Не изпадаш ли в зависимост от един друг човек? Не намирисва ли тук на сугестия, на магия? Не е ли това опасната примка на едно робство?" Мина близо месец, без да се докосна до упражненията. И тогава в мен изведнъж заговори чувството за дълг: "Нима можеш да се произнасяш за тези неща без да си ги опитал? А човечеството, не твоя личен интерес, а човечеството - не разчита ли то, че ще направиш правилния избор! Ще откажеш ли своя дял в еволюцията на човечеството? И самият Рудолф Щайнер не потвърди ли току-що, че ти можеш да напредваш само по този път? Не се ли чувствуваш достатъчно зрял за тази стъпка? Впрочем от теб не се изисква да правиш нещо, което не разбираш. Ти ще се придържаш към упражненията, само ако виждаш техния смисъл и необходимост, само ако те произтичат от твоите собствени мисли, ако имат истинско място в твоя живот. Ти ще приспособиш всичко към твоя собствен стил на живот. Ти постоянно ще проверяваш дали крачиш по този път безкористно, или пък преследваш някакви цели. Ако нещата започнат да ти изглеждат етично съмнителни или пък се окажат духовно непосилни за тебе, ти ще си готов да преустановиш всичко. Ако така подредиш нещата, не може да ти се случи нищо лошо. Ти трябва да повериш живота си на своя добър Ангел". Така че аз започнах с "упражненията" и споделих всичко при следващата ми среща с д-р Щайнер.

Той одобри моите думи и оттогава заживя още по-пълно в съзнанието ми. Едва постепенно аз разбрах, че предпазните ми мерки бяха прекалени. Моите собствени изживявания потвърдиха напълно формулировките на д-р Щайнер.

Тъкмо защото по въпроса за "упражненията" се разпространяват най-фалшиви и вредни слухове, аз бих желал да кажа нещо върху тях. Никой не трябва да си въобразява, че с помощта на такива упражнения се стига бързо до висшите познания. В повечето случаи това изобщо не е вярно.

Много често тяхното въздействие се проявява в съвсем неочаквани области. Самият аз бих могъл да определя първото въздействие на медитациите върху себе си като чувство на повишено телесно здраве. Упражненията имаха ефекта на оздравителна баня. Целият ми организъм ставаше като че ли по-естествен, по-хармоничен. Изгубените инстинкти за природосъобразен живот заработиха отново. Неврастените симптоми изчезнаха. Убедих се от собствен опит, че лечението на неврастенията се постига не с релаксация, отпускане и безделие, а с усилване на вътрешната активност спря мо хаотичния и съсипващ обществен живот. По-нататък забелязах определено нарастване в моите умствени и духовни постижения. Вероятно то се дължеше на факта, че в медитациите станах много по-концентриран и че засилих вниманието си при заспиваме и пробуждане. След няколко месеца умствената работа започна да ми отнема половината от предишното време. Една друга последица беше тази, че обикнах по съвсем нов начин цветята и растенията, научих се да наблюдавам хората внимателно и точно. Нарасна цялата ми духовна енергия. Все още липсваха каквито и да са "висши познания" - може би само с изключение на някои далечни предчувствия, но затова пък заживях в спокойствие и напълно уверен: този е пътят към Духа.

Телесни увреждания от медитациите, дори съвсем леки и бързопреходни, никога не съм имал; а медитациите аз провеждах с пределна концентрация на силите, поне доколкото тялото успяваше да издържа.

В такъв смисъл се изказваха и всички, които следваха упражненията на Рудолф Щайнер. Само няколко думи, разменени с малцината "отрицатели" на Рудолф Щайнер, показваха, че те са зле осведомени и недобросъвестни хора. Особено се налага да изтъкна, че нито един от тях не е получавал специални упражнения за непосредствено развитие на висши познавателни органи. Такива упражнения Рудолф Щайнер довери само на отделни ученици. Всички останали разполагаха с общите духовно-морални основи на медитациите-сентенции, антропософски максими, цитати от Библията; и всеки може да потвърди, че телесни увреждания от медитациите са невъзможни.

Ако няколко души са имали неприятни последици - при съвсем конкретни обстоятелства - това изобщо не е основание да се забраняват медитациите. И ако дори за миг сравним тези случаи с нормалното и здраво медитиране, веднага ще констатираме блестящата сила на Рудолф Щайнер като духовен възпитател. В своите съвети той беше извънредно предпазлив и внимателен. Ако някой в подобни случаи можеше да вади неговата загриженост - а аз често имах тази възможност и съм го наблюдавал с часове - той щеше да се изправи пред самата квинтесенция на човешката съвест. Потънал в дълбок размисъл пред неуловими за другите хора духовни събития, той напътстваше всеки тихо и нежно, с неописуема доброта и човечност. Доверието към него израстваше най-естествено, тъй както човек се изпълва с доверие към надвесения над болничното легло лекар.

Разговарял съм със стотици хора, които бяха получили съвети от Рудолф Щайнер. Винаги съм се удивлявал към колко много човешки съдби трябваше да откликне той, как всеотдайно и сигурно ги насочваше в пра вилния път. В хода на времето изобщо спрях да се учудвам, когато някой ми разказваше как получения от д-р Щайнер съвет идвал като осветяващо разрешение на тежки конфликти и личностни драми. Никога, и от нито един човек не чух да е претърпял каквато и да е неприятност, свързана с Напътствията на д-р Щайнер. Всички, които следваха неговите съвети - без, изключение - говореха за този човек с израз на най-голя ма благодарност. Всички бяха усетили могъщия импулс и новото вътрешно ликуване пред величието на човека. Всички без изключение усещаха.че крачат по пътя към Духа.

Световноисторическият час удря тогава, когато човекът трябва да поеме духовното си възпитание в своите собствени ръце. Ако не се научи да устоява в Духа, той неизбежно ще пострада от разрушителния гнет на вън шния свят. И точно медитацията е днес световноисторическата противоотрова срещу нахлуващата отвсякъде слабост и неврастения. От своя страна новият духовносъобразен култ е също една могъща и лечителна медитация. И ако човечеството не се научи да приема силите," които струят от медитацията,, т.е. от обитаването в най-съкровените човешки дълбини, то върви към бездната. Обаче срещу тази вълшебна помощ, която в този свой вид е нещо съвършено ново, се надига една остаряла духовност: тя се впива в човека и го дърпа свирепо назад; тя е твърде тежка и пронизана от страх, за да поеме по новия път. Навън се сгъстява отровен мрак от враждебност и убийствена омраза. Той иска да затвори пътя на човешкия устрем. Обаче: вината не е ли в самите хора, които често вярват по-скоро на сатанински разкривения враг, отколкото на този, който с нови и смели опитности, с нови чувства и познания ги тегли напред към новия свят?