Изминаха близо девет месеца преди да видя отново д-р Рудолф Щайнер. За мен беше твърде важно да запазя свободата си и да довърша моите студии на определена дистанция от този човек. Особено подчертавай, че в прекрасния нов свят аз напредвах много повече с изживявания от медитациите, отколкото с четене на антропософска литература. Като оставим настрана лечебната сила на новооткритата от мен духовност, от която не можех да се възползвам докрай поради прекараната травма, а също и твърдото ми убеждение, че само този е истинският път за човека и човечеството, у мен все повече нарастваше един съвсем немотивиран страх пред "окултното". В началото впечатленията от духовния свят бяха твърде слаби и примитивни и аз очаквах, че те ще ми се отразят мъчително, едва ли не зловещо. Но се оказа, че дори и такива, те сякаш идват от самото царство на светлината. Пък и защо ли вярвах, че ще изживея вещо съвсем различно от това, което очаквах. Съ що и представите, които си изградих от описанията на д-р Щайнер, излязоха неправилни, несъответствуващи. Но затова пък тези описания на д-р Щайнер намериха своето потвърждение в една съвсем друга област. Подчертавам още, че за внушение не можеше да става и дума. С много упражнения, които опитвах ежедневно и години наред, аз не успях да се справя. Всички тези неща, които не могат да се предадат в подробности, постепенно ме освободиха от дълбоко вкоренения страх, че бих могъл да се поддам на внушение или самовнушение. Така у мен се засили чувството на сигурност, на самостоятелност. Но доверието ми особено нарасна след не очакваната помощ, която изпитах от упражненията, така да се каже, в моята професионална област, в религията. Религиозните ми изживявания станаха по-дълбоки и по-чисти. Дори и само заради това съм безкрай но задължен на д-р Щайнер. А хората, над чиито души бдях като пастор, също изживяха една непосредствена благодат, макар и да не знаеха от къде идва тя.

Следващата ми среща с д-р Щайнер беше през август 1912 в Мюнхен. Два дни след приключването на важно заседание на теософското общество, в 8 часа вечерта, влязох в хола на неговото жилище. Заварих около десет души с лица, изопнати от страхопочитание и тържественост, готови да чакат до след полунощ, стига да бъдат приети от д-р Щайнер. Разказваха ми, че през последните дни бил постоянно зает с лекции и разговори, а нощем работел върху една от мистерийните си драми, така че на следващата сутрин отпечатвали текста за вечерната сценична репетиция. Обаче д-р Щайнер беше бодър и свеж, без никакви следи от умора. С изумление научих невероятния факт, че много често се задоволявал с един час нощна почивка. И наистина без тази негова способност е немислимо да се обясни творческата му продуктивност, дори и само по отношение на времето. Но този факт изобщо не можа да бъде оценен от съвременниците. Години наред ме измъчваше желанието да си отговоря поне частично на този въпрос. През 1919 година дори, потърсих мнението на компетентни лица: как може да се съкрати съня и да се удължи работното време? Д-р Щайнер веднага откликна и с няколко думи ми разкри как стоят нещата според него. Той беше сигурен, че няма да си навредя с това, което чух. И все пак не бях напълно, сигурен: дали концентрацията е единственото средство, което замества съня и намалява потребността от почивка - примерно с една осма от обичайното време. "Обаче не бива да го прилага те постоянно - каза д-р Щайнер - все пак трябва да се спи и по нормалния начин." И така, оказа се, че има такъв начин; лошото беше, че не можеше да се прилага. С изключение на броени секунди, не можах да го приложа и самият аз. Когато д-р Щайнер говореше за тези неща, нямаше и следа от себеизтъкване или гордост, на против - той се пренасяше в една ясна и конкретна сфера. И никой не можеше да изтръгне оттам негова тайна, ако самият д-р Щайнер не пожелаеше да я каже. В случай, че изнасяше подобни важни съобщения, той неизбежно ги включваше в подкрепа на своето духовно учение и в същото време откриваше неподозиран изглед и пролука към бъдещето на човека.

"Моля Ви, изчакайте спокойно тези хора - каза д-р Щайнер, докато ме посрещаше - и ще поговорим за всичко накрая, щом останем сами.". Моите въпроси отново кръжаха около по-нататъшното развитие на човека. И все ки от тях улучи истинския познавач на нещата. Аз не бих могъл да посоча вещо, което този човек да не знаеше. Докато иначе в разговорите си с други забележителни хора спестявах много въпроси, които не биха срещнали разбиране, тук аз се докосвах до една интимно-нежна духовна сила и тя ме обгръщаше с неизреченото обещание, че мога да й доверя всичко. Но в този момент аз надвих страхопочитанието си и непринудено попитах: "Нима сега през цялото време Вие виждате моята аура?" Години наред аз мечтаех да задам то зи въпрос, който в случая прозвуча малко неочаквано й за мен самия. На Рудолф Щайнер тези думи изглежда допаднаха и той подхвърли вещо за моя сдържан, изчакващ характер. Тогава по лицето му премина едва забележима усмивка. "За тази цел винаги ми е необходима една особена нагласа - любезно отговори той - но при Вас това не е чак толкова трудно." Повече въпроси не зададох. Важното за мен беше, че не получих отказ.

Три години по-късно аз отново се осмелих и подхванах разговор за "аурата". Междувременно бях срещнал доста хора, които можеха да споделят едно или друго за "аурата", черпейки от своето медитативно ясновидство. Спомням си такъв случай. Разговарях с още трима души. Двамата бяха съгласни помежду си; но третият разкриваше нещо съвсем различно. Без да занимавам д-р Щайнер с техните конкретни опитности, аз му зададох съответни въпроси. Той одобри, становището на първите двама. Когато чу и за третия, Рудолф Щайнер отвърна: "Тук няма нищо сложно. Той е видял допълнителните цветове. Понякога те пронизват човека, без той са мият да съзнава това." Дословно същото се потвърди и при друг подобен случай: и тогава също двама от медитиращите бяха в съгласие с д-р Щайнер, а третият твърдеше обратното. Наскоро след това излезе сборни кът "Мястото на религията в историята и в днешния свят." Там беше поместена и моя статия за Христовото дело, която изпратих на д-р Щайнер. После го попитах дали има веща, които са неверни. "Неверни неща няма - каза той - Обаче вижте! - и Рудолф Щайнер се настани удобно, взе лист хартия и нарисува там един малък кръг - това сте Вие." После много внимателно той очерта втори кръг, който не се допираше до първия. "Това е Ернст Хекел." И Накрая нарисува един голям кръг, който обхващаше другите два: "А това е теософията." Той би могъл да каже: "Това съм аз". Но Рудолф Щайнер отбягваше думата "Аз"... Бях трогнат и се усмихнах след този безупречен анализ, който разкри грешките ми, без да каже нито дума за тях. Духът, който излъчваше Рудолф Щайнер, беше такъв, че само един глупак не би изпитал радост от срещата си с него.

Когато след няколко месеца отново видях д-р Щайнер в Нюрнберг, бях вече значително напреднал. Междувременно медитациите затвърдиха убеждението ми, че етерното тяло наистина съществува. То явно разполага със свои собствени жизнени центрове, които не съвпадат с телесните органи и значително се различават от тях. То има своя природа, свои собствени посоки на излъчване и развитие, които в значителна степен могат да ста нат достояние на човека. Ако човек се научи да възприема своето етерно тяло, той ясно забелязва, къде точно то е недоразвито, къде. може да бъде хармонизирано и подобрено. Силно ме интересуваше дали при отделния човек д-р Щайнер вижда същото,което при определени обстоятелства може да възприема и самият той, самият човек. Според неговите книги трябваше да бъде точно така. Но може би Рудолф Щайнер посочваше верни резултати не защото ги възприемаше непосредствено, а понеже някак си ги отгатваше и разчиташе в съзнанието на другия? Исках да се убедя в тези неща, да съм сигурен. Записвах най-точно моите изживявания.

Веднъж между другото запитах д-р Щайнер как стоят нещата с етерното тяло. И направо се изплаших, кога то той започна да описва подробно и точно, сякаш виждаше обекта пред себе си и сякаш можех сам да наблюдавам и следя описанието му. Така че моята предпазливост тогава остана невъзнаградена. Година по-късно аз повторих експеримента. Вълнувах се доста, понеже ми се струваше, че бях постигнал известни промени в това етерно тяло и че донякъде съм обърнал нещата наопаки. Осмелих се и запитах д-р Щайнер. Както винаги той се отзова любезно и ме подкани: "Не се смущавайте, аз зная, че Вие питате в интерес на истината." Едва бях довършил плахия си въпрос и той се вгледа внимателно в мен и каза: "За моя изненада междувременно нещата тук са доста променени; това съвсем не съм очаквал..." И той отново се зае - c точността на природоизследовател - да описва нещата, които и без друго ми ставаха все по-достъпни и ясни. Разбира се, аз зная, че днес един учен не може да приеме тези изживявания за неоспорими "доказателства". От друга страна зная, че по-младото поколение не проявява вкус към тези неща. Лично аз съм радостен и благодарен на съдбата, че не ги пропуснах. Имам всичките основания да мисля, че към подобни съмнения и предпазливи проверки Рудолф Щайнер се отнасяше с радост, а не с досада. Срещаше ли недоверие, това само го задължаваше още повече. И в този случай всяка предоставяща му се възможност, той превръщаше в повод да се издигне още по-нагоре към висините. Искам ли да предам цялата атмосфера около Рудолф Щайнер, аз не трябва да отми на също и разговорите за прераждането. Днешното поколение лесно може да превърне тези разговори в безчинство, но едно бъдещо поколение вероятно ще успее да различи тук нещо много повече от личния интерес и да изпита известна благодарност. От по-нататъшните ми занимания с Антропософията, аз разбрах, че всъщност още от дете съм бил убеден в многократното си обитаване на Земята. Тази идея имаше своя самостоятелен живот, наред с духовното ми възпитание в бащиния пасторски дом и не беше споделяна с никого. Като юноша най-много да съм я подхвърлял като на игра в един или друг приятелски кръг. Но помня, че още на 6-годишна възраст, когато за пръв път прочетох "Историята на света", тази мисъл изгря в мен и оттогава не ме е напуснала. Случи се обаче така, че след 21-та си година, навлизайки съзнателно все по-дълбоко в духов ната атмосфера на съвремието, аз бях лишен от възможността да споделям тази идея за прераждането. Но точно тогава аз написах и поместих в "Зюддойчен Монатсхефтен" една кратка статия. В нея изтъквах, че та зи идея - която по това време познавах само в индийско-теософската й форма - в своята яснота и конкретно ст има известни предимства пред християнските представи за отвъдния свят, но все пак остава несъединима с християнството, като само донякъде и в общи линии отговаря на някои потребности на човешката душа, кои то следва да бъдат уважени и признати. По този начин основният въпрос отново се изправи пред мен. И аз трябваше да призная, че тук моите противоречиви христологични възгледи не можеха да устоят пред Щайнеровото учение за прераждането. Как ли се отнася това, което д-р Щайнер лично ми повери за тези неща, към всичко, в което вече бях повярвал? Кой съм бил в предишния си живот? Д-р Щайнер веднага назова вероятната епоха, но добави: "Повече не бих могъл да кажа. Тези впечатления трябва да се затвърдят... трябва да ги проверя много точно." Да, аз попитах за епохата, а не за конкретната личност. Духовната атмосфера, която цареше около Рудолф Щайнер показваше пределно ясно, че такива въпроси не трябва да се задават. Но аз исках да разбера нещо друго и затова добавих: "Вашето учение ми е толкова чуждо, че аз просто не вярвам в един предишен живот да съм имал някакво отношение към него." "Вие го нямате и сега" - беше отговорът. След това той ме разведе из християнството, спря се на някои мои характерови особености, които явно виждаше по-добре от самия мен, обясни ми дълбоки тайни на моя собствен живот, посочи ми например защо на времето съм избрал тези и тези теми на моите проповеди. В края на този зашеметяващ разговор, вече прав, той ме попита: "Имате ли сили, като наш гост, да изслушате тази вечер една по-интимна лекция, която имам да изнеса пред Теософското общество?" Рудолф Щайнер би се зарадвал да получи моето съгласие. Обаче аз не исках да правя нито една крачка, която да не е продиктувана от мое вътрешно убеждение. Дълбоко в душата си знаех, че това е външно и временно препятствие, на което сега придадох неподобаваща тежест. И все пак този миг ми позволи да се вгледам още веднъж в човешките качества на Рудолф Щайнер. Той не накърни личната ми свобода дори и с намек за досада или раздразнение.

Нека кажа и още нещо за тези разговори с д-р Щайнер, чийто предмет беше идеята за прераждането. Повечето от хората на т. нар. днес "културна среда" гледат на прераждането - въпреки Лесинг и Гьоте - като на лудост, а още по-безумно им се струва твърдението, че някой може и да знае нещо за предишните инкарнации на един конкретен индивид. Разбира де, най-интимните и лични неща в тази област не подлежат на публикуване. За тях не може да се разказва конкретно, живо и увлекателно. И все пак начина, по който д-р Щайнер говореше за прераждането беше като едно завещание към човечеството и това завещание не трябва да се крие от него. Тук нямаше дори намек за ласкателство на човешката суетност. Напротив - той с огромна загриженост отстраняваше всичко, с което тази суетност би могла да се превърне в една опасна сила. В същото време д-р Щайнер беше недостъпен за каквото и да е човешко любопитство. Много пъти съм наблюдавал как го отрупват с въпроси. Като един истински воин на Духа, без много шум и сили, той пресичаше всички преки или косвени опити "да се изнесе" нещо от духовния свят, както и всякакъв стремеж към сензации. Деликатният усет за ситуацията изключваше въпроси като: "Кой съм бил аз в предишния живот?" И ако все пак някой имаше неблагоразумието да зададе подобен въпрос, Рудолф Щайнер веднага го отдалечаваше за дълго от себе си. Ние знаем отношението на Рудолф Щайнер по въпроса за Кришна-Мурти: той считаше за най-голяма окултна грешка, ако с оглед на предишни инкарнации, някой започваше да налага своя авторитет. Сега, в епохата на "Съзнаващата Душа", всеки трябва лично да воюва за своите убеждения. В исторически аспект положението на Рудолф Щайнер се утежняваше и от това, че според него е настъпил онзи час, когато отделният човек трябва все по-ясно да се досеща откъде идва и защо попада в една или друга житейска ситуация. Да, човекът ще се ориентира все по-трудно в своя живот, ако той продължи да го разглежда само в рамките от раждането до смъртта. Но всяко кокетиране с миналите въплъщения, всяко повърхностно любопитство в тази област беше за Рудолф Щайнер истинска "напаст", "чума" - той многократно прибягваше към тези думи. За един от истинските последователи на Рудолф Щайнер беше недопустим например начинът, по който теософските либерално-католически среди говореха – дори и във вестниците - за това как в техните църкви са заети почти всички места, определени за апостоли те и средновековните светци, как свободните места са вече съвсем малко.

Веднъж го попитах, дали нещо повече от суетност и празно любопитство кара хората да говорят за прераждането - особено за прераждането на великите личности. Той отвърна, че човек е имал по-верен образ за хо рата, с които е живял, отколкото за самия себе си. Това се отнасяло и за сегашния живот. По този въпрос в своя най-близък приятелски кръг Рудолф Щайнер никога не допускаше прояви на гордост и стремеж към сензации. Понякога се учудвах каква нищожна част от лекторското време на д-р Щайнер пред Антропософ ското Общество беше посветена на въпроса за прераждането. Във всеки случай много по-малка, отколкото тази, посветена на човешкия егоизъм.

Това беше известно на всеки. От друга страна той съветваше своите ученици да засилят вътрешната си активност по отношение на тези въпроси. "Виждате ли, до тези неща трябва да стигнете сами." "Четете още за тази епоха, по-нататък отново ще говорим..." Според мен една от най-забележителните черти на Рудолф Щайнер се криеше в това, че огромни тайни останаха несподелени с нито един човек на Земята. И тези тайни за прераждането на човека - умряха ли те със смъртта на Рудолф Щайнер? Никакви намеци, никак во загатване. Би ли могло да се очаква "нещо" от неговите случайни реплики? Разбира се - не. Той казваше само това, което можеше да помогне, и избягваше всичко, което можеше да навреди, дори и в далечното бъдеще. Какъв само беше видът му в интимните разговори на тази тема!! Големите му тъмни очи ставаха още по-будни. Подбираше бавно, много бавно думите си с такова съзнание за своята отговорност, какво то човек изобщо не може да си представи. Сякаш незнайно как се беше озовал в един храм и свещенодействуваше там под погледа на висши сили. Впрочем напълно ясно беше, че обновеното в християнски сми съл учение за прераждането, не може да има по-добър и по-съвестен вдъхновител. Много често, докато слушах как Рудолф Щайнер обсъжда тези въпроси, аз вътрешно си казвах: ако изобщо може да се посочи човек достатъчно нравствен и знаещ, запознат основно с всички възможни опасности по отношение на себе си и другите, тогава провидението би изпратило точно него! И начина, по който той разбулваше тази мистична сфера от живота, повтарям това, е според мен едно свято завещание не само за Антропософското Общество, но и за цялото човечество.

Отново измина половин година на спокойно проучване и на практически занимания с Антропософията, преди да видя Рудолф Щайнер по време на едно негово завръщане в Щутгарт. От това време съм запомнил преди всичко един разговор върху Евангелието на Йоан. Споменах, че от това Евангелие постоянно напират истинските сили на "Преображението" и особено в онази прощална реч на Христос от 17 глава - там навсякъде, където очакваме да чуем думата "смърт", прозвучава "Отец". Рудолф Щайнер ме погледна с подчертан интерес: "Вие сте разбрали това? Аз трябваше да измина много по-дълъг окултен път, за да установя този факт. Но ето че то е възможно и по един друг начин, т.е. такива истини могат да се откриват и по чисто религиозен път."

Наскоро преди това заедно с моя приятел - Д. Гайер бях написал брошурата: "Защо ние оставаме в църква та". "Аз я видях - каза той - но съвсем не вярвам, че този е правилният път." Би трябвало да попитам: "А защо не?" Защото точно тогава бях активно ангажиран в борбите на църквата и в нейните надежди. Истински, се надявах да се утвърдя в църквата според моята вяра и усърдие. Но по този начин пропуснах една ва жна възможност. Някакъв несъзнателен страх ме караше да спра тук; подсказваше ми, че последиците от подобно развитие на нещата могат да се окажат неприятни и опасни за мен: "Аз не трябва да променям външния си живот заради д-р Щайнер... Преди всичко съм длъжен да обхвана неговия свят, но от моя глед на точка, с оглед на моите задачи, на моята съдба..." Ето с тези думи сърцето ми отклони събитията, а на Рудолф Щайнер казах: "Може би все пак нашите чувства са по-верни от вашите основания." Д-р Щайнер мигновено разбра всичко и както винаги - деликатно насочи разговора в друга посока.

Отново изтече половин година. Постоянно стигах до все по-ясното заключение, че съдбата изисква от мен на всяка цена да вляза в Антропософията. Трябваше да се подготвя за този час. Този ход означаваше пълна промяна в досегашния стил на живот и смяна на професията. Нещата опираха не до един млад човек, въодушевен от своята нова кауза, която е завладяла ума и сърцето му, а до един улегнал мъж, протестантски пастор в Германия, отговорен пред Бога за духовното ръководство на поверените му човешки същества. Да, аз се вглеждах в тези хора около себе си, които ме приемаха с толкова доверие и си мислех: "В голямата си част те не биха могли да тръгнат с мен и почти всички щяха да изпитат болезнено разочарова ние спрямо мен." Когато за пръв път им заговорих открито, бях вече с много години преди тях, така че в този момент не можех да ги поведа по моите пътища на "изкушението". Едва съвършената сигурност в моя нов свят би ми дала право да го посоча и препоръчам на други. Но за поверената ми общност това би била една разтърсваща криза. Още повече, че нещата далеч не изглеждаха така, както ги представиха противниците: ето, поради нервна слабост, лабилност и несамостоятелност, вашият пастор се хвана в уловките на един рафиниран хипнотизатор!

Цели пет години аз посвещавах всяка минута от свободното си време за теоретично и практично изучаване на Антропософията, тъй че в необходимия час да заявя моята решителна дума пред хората. А кой от противниците отдели на Антропософията приблизително толкова време и сериозно проучване преди да се осмели да пише за нея? И най-вече: кой провери практическата й стойност? А нима не установявах всеки ден как хора с "име" и позиции в обществото се залавяха с антропософските книги случайно, наивно; но това не им пречеше само след седмици или месец да се произнасят и да пишат за Антропософията. Да, срокът бе смущаващо кратък. Затова пък разговори с истинските познавачи направо се избягваха. Дори не се изчакваше отпечатването на важни и основополагащи книги. Всеки бързаше да говори!

Впрочем, все още не беше изтекла 1913 година. В началото на зимата, когато д-р Щайнер отново пристигна в Нюрнберг, аз бях готов да го отрупам с въпроси. Разговорите ни протичаха така, че в продължение на цял час, въпрос след въпрос, аз излагах пред д-р Щайнер всичко, което предварително си бях отбелязал. Както винаги, той отговаряше с готовност. Съкровищата му от знание ставаха за мен все по-учудващи. Обаче най-удивителното беше, че той нито веднъж не потърси съгласието ми. Сякаш всеки въпрос поражда ше по необходимост единствено възможния отговор. В изключително редки случаи можеше да се чуе: "Това аз не съм проучвал".

Обикновено започвах така: "Разрешете да Ви попитам, д-р Щайнер..." "Питайте каквото искате" – спокойно отговаряше той. И колко много съжалявах по-късно, че не съм питал повече, че не съм задавал по-умни въпроси. Защото прозренията му бяха наистина невероятни. Както вече споменах, той никога не изисква ше одобрение и съгласие. Той просто разказваше, а после започваха въздействията на самия разказ. Случваше се, изненадан от сигурността на неговите отговори, да попитам: "Впрочем никога ли не сте се заблуждавали във Вашите изследвания? Не е ли трябвало да ги коригирате понякога?" "Никога не съм казал нещо, без да бъда напълно сигурен в него." Но това не ме задоволяваше. "Според мен, при едно по-точно изследване, Вие неизбежно подобрявате първоначалните резултати, не е ли така?" "Да, но за тази цел трябва да съществува един познавателен фон, една основа на познанието. Ако първоначално Ви срещна обвит в един облак и не успея да Ви разпозная,, то тъкмо този облак се явява като един факт и той трябва да бъде удостоен с нашето внимание." Това също не ме задоволяваше. "И все пак никога ли не се е случвало да си признаете: ето тук аз се заблудих!" Той се усмихна, замълча за миг и отвърна: "Да, що се отнася до човека, наистина съм се заблуждавал понякога. Но при човека често се получава така, че самият живот внася определени елементи в него, каквито преди това не са можели да бъдат предвидени."

Веднъж в хода на нашите разговори аз си позволих и учудено попитах: "В такъв случай защо не кажете тези подробности на хората?" "Защото в човечеството днес все още липсват каквито и да е възприемателни възможности за подобен род истини." Той произнесе думите спокойно, без самомнение и трагична поза. Защото човечеството наистина трябваше да мине през дълъг път на развитие, за да приеме тези истини свободно. Според твърдото ми убеждение, което в хода на годините постоянно нарастваше, Рудолф Щайнер носеше в себе си един заряд от такова непосилно, могъщо познание, че не се реши да довери нито думичка от него дори и на най-близките си ученици. Изобщо той действуваше като възпитател, а не като пропагандатор. Друг път за него нямаше. Колко много очакваше той от човечеството - без да брои ударите, кои то понасяше заради него - колко милостиво откриваше само това, което епохата беше длъжна да приеме в този миг по силата на необходимостта.

В края на тогавашната ми среща с д-р Щайнер, той отново попита: "Не искате ли тази вечер да посетите една моя лекция пред Теософското общество?" За да улесни съгласието ми, той добави с приятелски тон: "Ще се опитам да разкажа нещо от детството на Исус, което не се намира в Евангелията." "Как, Вие се осмелявате на това?" - изтръпнах аз. Той отговори спокойно и със сдържана сила: "Вярвате ли, че бих се осмелил, ако не трябваше, ако не бях длъжен да се осмеля...Такава е волята на духовния свят: точно сега човечеството трябва да узнае нещо повече! По някакъв начин вече е установено, че това дело е добро."

Същата вечер ще остане едно от паметните събития в моя живот, и то далеч извън неговите земни очерта ния и мащаби. В тогавашната тясна и мрачна сграда на улица "Зулцбах", където се помещаваше "Теософското общество", се бяха събрали над сто души. Михаил Бауер беше сплотил около себе си доста привърженици, макар и "не твърде образовани" в университетския смисъл на думата. Привличаха ги дълбоките му и интересни лекции. Освен тях присъствуваха членове от Нюрнбергското "Общество", представители на нюрнбергския културен елит, както и неколцина завършени антропософи от близо и далече, които често съпровождаха Рудолф Щайнер по време на неговите лекции - ето пред тази аудитория в подобната на катакомба зала трябваше да се изправи Рудолф Щайнер. И той застана пред нас, за да изнесе някои подробности от живота на малкия Исус. Стоях на първия ред и можех да наблюдавам от близо лицето му. Неговият поглед се носеше над слушателите, сякаш там, над главите им опипваше подвижни и вълнуващи сцени, за да ги възпроизведе веднага - безкрайно буден и предпазлив - с една подкупваща нежност. По някога добавяше: "Аз не зная съвсем точно дали тази последователност на събитията е вярна, но според мен не щата са изглеждали точно така." Или: "Дори със цената на всички усилия името на тази местност остава в сянка... но вероятно това има своя смисъл." Страхопочитанието, с което той говореше, не съдържаше никаква принуда. Пред подвижния и напиращ духовен свят, той стоеше изправен в целия си ръст. По лицето му нямаше и следа от лични чувства, от чувства, които да не са породени от този напиращ духовен свят. Той разказваше как след храмовото изживяване на малкия Исус (описано в Евангелието на Лука 2.41-51 и обяснено от Рудолф Щайнер - б.пр.), той,Исус, се завърнал в Назарет, как през следващите години изживял цялото Божествено откровение на Стария Завет; но и как с нарастваща болка разбирал, че тогава, в тогавашната епоха, то ва откровение не може вече да служи никому. Непонятна и изобщо неподозирана от близките му, тази болка разкъсвала сърцето на Исус - и тази болка превишавала всички други болки на човечеството, които съм виж дал досега в неговата история. Обаче тъкмо в момента, когато тази болка започвала да действува навътре, когато сърцето трябвало да я изживее съвсем само, тъкмо тогава, Исус успял да я облагороди по един приказен и дълбок начин..."

Но аз не поставям задачата да преразказвам това, което Рудолф Щайнер вечери наред изнасяше от т. нар. "Пето Евангелие" - Евангелието, което неизменно осветяваше духовното му полезрение: там миналото откриваше своите тайни на пробуждащото се човешко съзнание. Преди всичко, незабравими за мен са останали онези две очи, които ловяха за нас отблясъци от миналото, а заедно с тях и контурите на бъдещето. Нашите погледи не можеха да се откъснат от тях нито за миг. А неговият поглед излъчваше такава чистота и подкупваща истинност, такава сила и скромност, че всеки се изправяше сякаш пред едно неповторимо човешко събитие. Той говореше, а разтопеното злато заливаше черната влага на широко отворените очи. Внезапно ми хрумна, че винаги съм си мислил: ако някога след смъртта си попадна в духовния свят, не бих пожелал нищо друго, ос вен спокойно и бавно да разгледам Исусовия живот. А ситуациите и загадките на този живот аз винаги съм искал да разреша с едно ясно и напълно будно съзнание. Отвън гърмеше неистовият грохот на електрическата железница, а тук вътре един мъж уверено твърдеше, че изследва сцени и образи от миналите епохи. "Къде се намираш?" - попитах се за кой ли път. Всяка непредубедена проверка говореше, че тук става нещо не обичайно. Болна психика? При никакъв друг човек психичното здраве не можеше да се прояви по-хармонично и пълно. Всякаква мисъл за душевна абнормност - а като пастир на човешките души аз можех да я разпозная - би трябвало веднага да бъде отхвърлена като невярна и престъпна. Морална чистота? - Но той просто живееше и дишаше в нея. Безкористност? Нима един чист и недокоснат божествен дар можеше да изглежда по друг начин? Но какво ставаше тогава тук? Дали не се откриваше едно неподозирано човешко величие? Или в уречения час към човека се спускаше посланието от висшия свят? Едва ли хората от бъдещите векове ще са в състояние да изживеят нашите радостни предчувствия: ето, материализмът е надмогнат; ето, ражда се новият свят! Дори днес едно по-младо поколение е готово без никакви доводи да срути нашия общ дом, нашия общ свят. В себе си бях убеден: или това е най-интересния роман за Исус, който съм чувал досега, или пък - честно погледнато - въпреки някои трудни места, е и най-правдоподобният. Трябва да съм само благодарен на съдбата, че можах да преживея тези уроци, защото те пробудиха много нови мисли и насърчиха устрема ми към новия свят. Но в известен смисъл, така да се каже, укрепвайки духовно, аз изгубих нишките на това, което ставаше пред мен. Рудолф Щайнер слезе бавно от катедрата, дойде при мен и каза: "Всичко е добре, само не зная как подействуваха тези неща върху Вас". Погледът, изпълнен с доброжелателство и приятелски чувства, нахлуваше право в душата ми. След неимоверните му духовни усилия, тази скромност беше толкова неочаквана, че аз едва смутолевих някакъв отговор: би трябвало първо да помисля върху всичко и тогава да се произнеса. А в този миг аз трябваше да отговоря от името на цялото човечество. Толкова се засрамих, че още същата нощ написах на Рудолф Щайнер дълго писмо: ако би могъл, нека ми прости липсата на ясно и доблестно становище, но едно аз съм почувствувал дълбоко - ако той е прав, всички ние сме изправени пред такъв необозрим духовен дар, че трябва да коленичим пред Духа и да сме му благодарни до края на живота си.

През следващите години аз многократно молех д-р Щайнер да продължи тези разкази от "Акашовата хроника". Пред себе си и цялото човечество обещавах, че тези образи от Исусовия живот, извлечени от духовните съзерцания на Рудолф Щайнер, на всяка цена трябва да застанат редом до Евангелията. Но по време на Световната война*/*Първата световна война – 1914 – 1918/ д-р Щайнер се обърна към мен с думите: "Сега "астралният свят" или цялата духовна атмосфера около Земята е прекалено тревожна, за да се правят подобни изследвания." След войната той добави веднъж, че в този момент, за човечеството е по-важно да се занимава с по-други неща. Той видя тежките стопански проблеми и изгради теорията си за стопанския живот. Той видя духовната нищета на господствуващите тук материални възгледи и препоръча на учениците си да работят и утвърдят на дело новите антропософски принципи. Той видя кризата на израстващата младеж и положи основите на новото възпитателно изкуство. Той видя пълната безпомощност на тогавашната медицина, особено по отношение на вътрешните и душевни заболявания, и я обогати с духовнонаучни те импулси на истинското лечебно изкуство. Той видя религиозно-моралното осакатяване и подкрепи залитащите и търсещи човеци. Изобщо, днес ние различаваме само откъслечните фрагменти от онези величествени и озаряващи образи, в които Исусовият живот се откри пред духовния взор на д-р Щайнер. Но пък какво ли друго заслужава едно поколение, комуто липсваше усет за тези неща, и което обичаше да гледа отвратителните карикатури на големите илюстровани вестници, представящи Рудолф Щайнер като "петия евангелист"? И нито един от признатите религиозни дейци и авторитети не пожела дори да чуе за вълшебния дар от божествения свят, който този човек смъкваше долу, за да го направи достояние на човека.

По-късно Рудолф Щайнер многократно ми е говорил за своите опитности от Акашовата хроника по един най-човешки и подкупващ начин. Едва тогава можах да проумея цялата строгост, с която той подлагаше на непрекъсната проверка своите собствени способности, както и резултатите на своите изследвания. Той спомена например, че само изключителният шанс на съдбата му помогнал да разбере истински историята на Възкресението - както е дадена в Библията - едва след като се бил срещнал вече с това събитие по време на своите изследвания. В детските си години той посещавал едно училище край австро-унгарската граница.

Баща му, като "свободолюбив дух", лекомислено пренебрегнал "религиозното обучение" на детето. Тогава малкият Рудолф направил своята "проверка" и установил, че той предварително е стигнал до всички събития след смъртта на Христос, именно по пътя на своето "духовно изследване". Когато после разгърнал Библията, той видял, че евангелистките съобщения съвпадат до най-малки подробности с онези образи от духовния свят, до които Щайнер се добирал с упорство и медитации. Само че тези Евангелия, с които раз полагаме днес ние, именно поради липса на разбиране, били вече проникнати от заразата на материализма. Тази материалистическа зараза можем да установим навсякъде, но най-вече в местата, където са въз произведени Христовите думи за неговото "второ идване". Понякога изглеждаше така, че преди да произнесе дори една дума върху определени области от познанието и живота, Рудолф Щайнер сякаш прекарва ше години наред над своите изследвания. Понякога сякаш му липсваха отделни подробности, които той внимателно "напипваше" в продължение на дълги месеци и години. Много често неговият изследователски плам беше всъщност като една изгаряща молитва, отправена към духовния свят, и ние сме длъжни да знаем, че на тази молитва духовният свят не винаги отговаряше. И мисля си: колко лесно е на противниците да превърнат думите ми в едно "доказателство". Но аз предавам своите лични изживявания и спомени, защото по този начин съвременниците най-лесно ще схванат естеството на Щайнеровите "духовни изследвания". Истинският смисъл на неговите духовни откровения изобщо не може да бъде разбран, ако така да се каже, вместо догматично приетия Нов Завет, издигнем догматичния култ към "Акашовата хроника", още повече, че този духовен дар тогава беше достояние на един единствен човек. Но и сега провидението се намеси, като позволи на човечеството да изпита по един напълно непредубеден начин истините на духовния свят. А занапред се очаква, че то няма да го отхвърли поради страх, самодоволство или предразсъдъци. Днешното човечество, обаче, продължава да се брани от духовния свят с примитивните средства на отрицанието и равнодушието. Вероятно то ще наследи за дълго или завинаги огромна част от Щайнерови те духовни изследвания, вероятно ще бъдат открити и други познавателни средства - това не мога да знам. Но след като в продължение на повече от 20 години слушах мненията и на ортодоксалните, и на либералните протестантски теолози, вече бих могъл да се доверя на моята собствена оценка за това, доколко сериозно следва да се приемат съобщенията на Рудолф Щайнер, които изобщо не принадлежаха на нито едно теологично направление. "Такава е волята на духовния свят: точно сега човечеството трябва да узнае нещо по вече! По някакъв начин вече е установено, че това дело е добро." И колкото повече сравнявах празните и безпомощни теологични описания на Исусовия живот с описанията на Рудолф Щайнер, толкова по-силно предусещах нещо от тази "воля на духовния свят". Обаче теологията продължи да живее постарому, сякаш не беше се случило нищо.

Ако се спирам на интензивните си занимания с новата Духовна Наука, това е поради две основни причини: благодарение на тях стигнах до определени духовни закони, но също и до важни източници на грешки. Ето защо се надявам, че моя опит може да помогне на всеки друг човек. През онези години веднъж сънувах, че питам д-р Щайнер: "Кои впрочем са били Вашите минали инкарнации?" Той отговори: "Питагор и Менандър." Щом се пробудих впечатленията от съня не бяха още затихнали. Дали този сън имаше някаква познавателна стойност? Питагор - да, това вече можеше да доведе донякъде, и тази мисъл не ме напускаше с часове. Обаче Менандър - кой беше той? Разтворих енциклопедията и намерих двама души с това име, единият - автор на комедии, а другият - оратор. Макар и двамата да са живели близо до времето на Питагор, нямаше други антропософски предпоставки, за да се свържат тези съдби в едно цяло. Възможно ли е нещата да опираха до цар Милинда, който беше водил своите забележителни разговори с Буда?

Няколко седмици по-късно отново имах възможност да разговарям с д-р Щайнер и му разказах всичко. Той поиска да узнае преди всичко подробности за епохата и аз му ги описах възможно най-изчерпателно. "Моите предишни инкарнации нямат нищо общо с това - каза той. Обаче в същата нощ аз интензивно се занимавах с Питагор и Менандър, и то далеч не само със силата на мисленето." "А кой Менандър имате предвид?" - попитах аз и бях любопитен дали д-р Щайнер познава и двамата души с това име, за което успях да се осведомя само от енциклопедията. "Става дума за оратора. Точно тогава бях потънал в един езиков проблем и затова опитвах да се свържа с него."

Тази дребна случка може да ни наведе на различни мисли. За мен обаче същественото беше, че в духов ните изживявания всъщност много лесно могат да се вмъкнат най-големи заблуждения и грешки. Защо то в случая тук се откри едно общо духовно впечатление: Щайнер, Питагор, Менандър. То възникна от моите безмълвни въпроси за миналите инкарнации. А тези въпроси на свой ред се появиха от едно полуосъзнато любопитство, от определени интереси, за да се стигне накрая до цялостното съзнателно изживяване. Когато по-късно допълнително размишлявах за това мое изживяване, аз можех вече ясно да разграничавам съвършено различния духовен характер на двете сфери: сферата на любопитните интереси и сферата на обективното; с други думи, можех да вникна в разликата между истинската и фалшивата духовна опитност. Аз се добрах до усещането за тези неща най-вече благодарение на Щайнеровите указания, че човек никога не стига до сигурни впечатления от духовния свят, без да е минал покрай "Пазача на прага", без да е насочвал душевния си взор навътре, така че да забележи раните, породени от неговите лични качества. По своето същество двамата "Пазачи на прага" - които за повечето хора изглеждат като нещо странно - са не друго, а двете големи християнски изживявания на покаянието и на вяра та, само че усилени до краен предел.

Тук бих могъл да посоча и една друга опитност от областта на езикознанието. Веднъж сънувах, че Рудолф Щайнер застана пред мен и каза настойчиво: "Кажете А!" Когато го запитах, стана ясно, че по това време той е искал да превърна плахите си духовни опитности в нещо много по-реално. "Тогава в духовния свят прозвучава буквата А" - обясни ми той. По това време все още не се говореше за антропософс ка фонетика. И така, аз долових една реалност, но не можах да схвана нейния смисъл. Колко важни знаци и послания пропускаме всъщност след като не разбираме езика, на който ни говори истината! "Но защо в този сън изглеждахте рус?" - попитах аз. "Това Вие сте взели от цвета на Вашата собствена коса. Силата все още не е достатъчна, за да се издигне до вярната представа." Всички отговори се основаваха на знание и сигурност. Тук явно говореше един човек, който всред тези опитности се чувствуваше в стихията си: друго обяснение не беше възможно.

Примерите са напълно достатъчно. Разбира се, тук не става дума за обикновени сънища и аз бих, искал да разкажа нещо за едно по-късно събитие. Една нощ, седем години преди основаването на Християнската Общност, сънувах, че се изкачвам по висок планински склон. Поемайки въздух, съгледах от лява страна група хора. Те бяха привърженици на Йоханес Мюлер. Пътят минаваше покрай тях и продължа ваше нататък. Изпитах симпатия към тези хора, но трябваше да продължа изкачването. Горе на самия връх, виждам го и до днес пред себе си, се издигаше една църква с устремен към небето покрив. Тя бе ше изградена от Рудолф Щайнер. Пътят не беше лек, но не беше и труден. Забележително е все пак, как в този сън се отразяваха не само подробности от тогавашния ми живот, които не бяха обхванати от моето будно съзнание, а и далечните перспективи на едно бъдеще, за което аз не можех още да зная нищо.