Отново измина цяла година преди отново да се срещна с д-р Щайнер. Войната беше започнала й всеки носеше своите задължения и грижи.
Особено скъп е останал в спомените ми разговора от началото на 1915 година в "Дойчен Хор", Нюрнберг. Д-р Щайнер веднага започна да говори за войната. "Всъщност Вашите преценки за световните събития напълно съвпадат с моите, това ме зарадва много" - каза той. "Но как стигнахте до този извод?" - попитах неуверено аз. "Вашите изявления за войната не са ми известни." "Така е, обаче Вие имате извънредно силна духовна възприемчивост за това, което става в действителност." Аз не се задоволих с този отговор и продължих: "Д-р Щайнер, все пак много бих искал да зная, поради какво не одобрявате моята позиция в сегашната война." Това беше първото и спонтанно предизвикателство, отправено към една област от ежедневието. Моите дискусии с нюрнбергските антропософи – така се наричаха те след окончателното им скъсване с "Теософското общество" - бяха твърде далеч от д-р Щайнер и той едва ли знаеше нещо за тях. Д-р Щайнер веднага отвърна на предизвикателството. "Не е добре да се обръщаме към хората и да им казваме: вие не трябва да мразите Англия. Това не им помага, то само ги озадачава. Много по-добре е да кажем: Ако вие сте истински германци, тогава е из общо немислимо да мразите Англия. Когато немецът воюва, той мрази противниковата кауза, а не личностите, които подкрепят тази кауза." А всъщност това беше болното място в тогавашната ми обществена дейност. Явно с проповядвания от мен пацифизъм, с борбата срещу омразата, не можеше да се стигне далеч. Разбира се, аз не формулирах нещата точно така и все пак далеч не успявах да увлека хората с онези истински и могъщи идеали, които надхвърлят всякакви общочовешки чувства. Но това беше и болното място на всички духовни водачи, след които крачеше немският народ по време на войната. Те не смогнаха да предадат на тази мъчителна борба онова духовно съдържание, което би бликало неудържимо и мощно от най-добрите сили на немския характер. Така постъпи в този исторически час и сами ят Фридрих Науман, когото ние по-младите тъй много почитахме.
Постепенно започнах да разбирам усилията на Рудолф Щайнер по време на берлинските му лекции от първата година на войната. Присъединявайки се към великата история на немския дух, към Гьоте и Шилер, Фихте и Хегел, той се стремеше да изпълни нашите сърца с постоянното съзнание за една типично немска задача, с постоянното съзнание за немската духовна мисия на този свят. Тези лекции наистина заслужаваха да бъдат издадени отделно. Въздействието им върху мен беше огромно. Те можеха да изпълнят младото немско сърце с отдавна мечтаното и чисто вдъхновение, те можеха да изковат онова нравствено постоянство, от което един ден неизбежно ще се роди истинската немска сила. Дори и днес от тези лекции не може да бъде отнето нищо. Благородният им огън остана един от най-скъпите дарове на Рудолф Щайнер. И чак сега мнозина разбраха как е поставена Германия всред останалите народи, как се открива и какво иска висшата воля. Неспокойният мъждукащ пламък на национализма прерасна в свещен огън, разпръскващ светлина, но също и уханието на жертвата. Само че немецът се вслушваше в Чембърлейн, вслушваше се в Трауб и изобщо не поглеждаше към Рудолф Щайнер. Ето защо с особен копнеж си мислех за времето, когато идеите на Рудолф Щайнер биха се превърнали в градивните камъни на един голям "урок по родолюбие", от какъвто воюващият немски народ наистина имаше нужда. Нито веднъж не чух дори и дума от Рудолф Щайнер, с която да игнорира този немски народ. Неговата любов към Германия остана непроменена - никакво заслепение, никакъв фанатизъм, нито следа от лично чувство на досада, на яд. Обаче противниците скалъпиха обвинението, че Рудолф Щайнер бил главният виновник за поражението при Марна и изобщо за загубата на войната. Никой не искаше и да знае, че началникът на генералния щаб фон Молтке все още не беше член на Антропософското общество; от Щайнер беше чул една или две лекции, а по време на похода към Кобленц бе имал с него кратък делничен разговор, който изобщо не докосна военното положение: това е всичко. Чий дух би водил Германия по-добре: духът, способен на такива обвинения, или духът заложен в лекциите на д-р Щайнер? - идващите поколения ще кажат своята решаваща дума.
Една друга тема от,тогавашните ни разговори беше отношението на д-р Щайнер към официалната наука на епохата. Веднага след срещата ми с Рудолф Щайнер в мен заговори едно непознато дотогава чувство на отговорност. Сполетян от щастието и бремето на "феномена Рудолф Щайнер", аз се чувствувах длъжен да го открия пред онези хора, на които беше поверена критичната проверка на истината. През живота си бях общувал с доста университетски професори. След като размислих добре, спрях се на Освалд Кюлпе. С него ме свързваха най-близки и сърдечни отношения. В тогавашна Германия едва ли имаше университетски професор с по-добра философска подготовка, с такъв открит, безукорен и чист характер. Човешките качества на Кюлпе оставяха незабравимо впечатление. Още преди това бях попитал Рудолф Щайнер дали някога е склонен да се срещне с Кюлпе и да разговаря с него. Разбира се, аз не си представях някакъв психологически експеримент в обичайния смисъл на думата. По-скоро настоявах на един определен опит: възможно ли е изобщо един непредубеден и честен представител на съвременната наука да застане пред необикновените способности на Рудолф Щайнер и в непринуден разговор да провери - няма ли всъщност такива методи, които да са в състояние да убедят науката, без никакви компромиси от нейна страна, но и без да се накърнява своеобразието на "феномена Щайнер". В мен живееше твърдото убеждение: Рудолф Щайнер не бива да умре преди да е направен този опит. Едно достойно противопоставяне между днешната наука и новопораждащите се човешки способности - това можеше да бъде от огромно значение за цялото човечество. От страна на Рудолф Щайнер не срещнах никаква съпротива. Той само посочи: "Имайте предвид обаче, че от тук нататък нещата са твърде комплицирани. Мислите на един благочестив човек например изглеждат си ни, обаче цялата загриженост на един банкер за неговите пари също се показва в син цвят". "В какво се състои тогава разликата?" - попитах аз. "В цялостната конфигурация." От тези думи аз подразбрах, че Рудолф Щайнер е готов дори за експеримент. Разбира се, това не означаваше, че един случаен учен ще подло жи Рудолф Щайнер на "проверка" в своя институт или пък, че ще започне да го третира като потенциален престъпник. Нещата трябваше да протекат по такъв начин, че един открит и смел дух като Кюлпе да формулира свободно своите въпроси и да провери дали между науката и "феномена Щайнер" не съществуват определени допирни точки.
Тогава, в Нюрнберг, Рудолф Щайнер още веднъж потвърди своята готовност да дойде с мен при Кюлпе. Той каза: "В отговор на молбата Ви, аз отново прегледах съчинението на Кюлпе "Въведение във философи ята": и все пак не ми се вярва, че в своя "реализъм" към нещата, този човек е наистина толкова отворен и възприемчив към тях. В аурата има нещо смътно, нещо бледо... Аз допълнително ще ви съобщя кога ще бъда отново в Мюнхен. Тогава ще направим и срещата." След тези думи веднага се отправих към Кюлпе, който по това време беше професор по философия в Мюнхенския университет, разказах му за своето познанство с д-р Щайнер и му предоставих най-важните Щайнерови книги като го помолих - заради науката и заради Антропософията - да се включи в общото начинание. Кюлпе отговори любезно: "Ако не бях чул всичко това лично от Вас, щях да съм напълно спокоен. Обаче сега, позволете ми да прегледам първо книги те." Приблизително половин година по-късно пристигна писмо от д-р Щайнер - сега бил в Мюнхен и готов за уговорената среща. Междувременно Кюлпе заяви, че тези книги не са за повърхностно занимание и че изискват много задълбочено проучване. Налагало се да прекъсне цялата си друга работа. И все пак той не можел да го направи - едва ли Антропософията криела толкова важни тайни. Не ми оставаше нищо друго, освен да откажа на д-р Щайнер. В този случай, разбира се, той нямаше никаква вина.
Изобщо отношението на официалната наука изглежда нещо твърде странно. Хората пишат обемисти книги за мистиците на древността. Пътуват за Индия и разпитват за йогите искат да се учат от тях. Обаче те не видяха, че в самия център на европейския културен свят израсна нещо много по-велико; нещо, което би могло да освети и древните мистици, и далечните йога по един прекрасен и нов начин. Хората упорито се взират в микроскопа и в телескопа. Те изследват всеки бръмбар и всяка комета. Но те остават безучастни към най-забележителния човешки феномен, към самия човек. В живота на Рудолф Щайнер никога не се случи така, че един представител на официалната наука да дойде и каже: "Вие сте написали нещо прекрасно, бих ли могъл да Ви попитам...?" Не, хората не поглеждаха сериозно на неговите книги. Те не искаха да се отвличат от своите привични занимания и да се компрометират с неизвестни и "съмнителни" неща. Те най-вече очакваха, че Рудолф Щайнер е длъжен сам да се легитимира и да помоли за официално приз нание. Но предложението да се изпитат и проверят съобщенията на Рудолф Щайнер беше вече отдавна на правено в самите книги на този човек. Ако те не отговаряха на проверката, всяка по-нататъшна крачка би била недостойна.
Така че за науката не оставаше друго, освен да се занимава с ясновидката от Кьонигсберг или пък с бързописеца от Нюрнберг. Обаче с такъв подход се стигаше само до несъзнаваните и тъмни области на ду шата. При Рудолф Щайнер не можеше да става и дума за трансови състояния. Той потапяше погледа си в едно ясно и свободно свръхсъзнание, а не в едно съноподобно и тъмно подсъзнание. Ясната дневна светлина беше нещо съвсем различно от зловещите сенки на нощта. Тук впрочем аз искам да отбележа, че според мен д-р Щайнер мина през етапите на едно несъмнено развитие. В по-ранните години ми се струваше, че в разговор с хората, той заставаше по такъв начин, сякаш да пощади очите си от една напираща и прекалено силна светлина. Когато стигаше до определена духовна опитност, ясно можеше да се наблюдава неговото "превключване", което често беше свързано с едно отпускане и натежаване на погледа. В подобни случаи си спомнях, че в книгите си той често подчертаваше - имаме ли пред себе си един човек, ние трябва да се освободим от внушенията на неговото физическо тяло, за да стигнем до "по-висшите му съставни части". С напредването на годините, тези състояния ставаха все по-незабележими и накрая изчезнаха напълно. Той прекрачваше съвсем естествено и леко в по-висшето съзнание; царството над сетивните възприятия и царството на духовните опитности съществуваха едно до друго без да си пречат. В първите години на нашето запознанство, често можех да забележа, че започвайки даден разговор, на Рудолф Щайнер не се отдаваше съвсем лесно да намира подходящата дума. Явно за прехода от духовния към физическия свят му бяха нужни няколко секунди, през време на които той започваше да търси точната дума, засичаше и допускаше известни грешки. Но за един много кратък срок този недостатък беше преодолян и в по-късните години можеше да се наблюдава изключително рядко. По време на ранните му лекции, макар и само за секунди, човек оставаше с впечатлението: ето, сега той е ангажиран с някакво невидимо за мен, свръхсетивно явление, което е настъпило току-що. Тогава говорът му ставаше по-бавен и колеблив, оставяше изречението да се завърши като от само себе си. В по-късните години неговият самоконтрол нарасна много: докато говореше логично и гладко, само изуменият му поглед светкавично откривайте как високо над думите се разиграват невидими и поразяващи духовни събития. Когато размишлявах за неговото развитие - според както си го представях от моите наблюдения - то ми изглеждаше толкова стремително, че изпитвах срам за всички нас. Да, човечеството имаше право да се запознае с тези наблюдения. И според мен те бяха достоверни само ако съвпадаха с наблюденията на другите. А наблюденията съвпадаха, напълно съвпадаха.
Наскоро след това неочаквано рано почина Кюлпе. Тогава в един интимен разговор Рудолф Щайнер ми довери, че той никога не бил виждал друг човек така мощно да отхвърля след смъртта си своя предишен начин на мислене. Изобщо отказът на Кюлпе не се отрази ни най-малко върху симпатията, с която Щайнер проследяваше неговата следсмъртна съдба.
Спомням си и един трети разговор от началото на 1915 година. Медитирайки върху Христовите думи, аз изпитах силното им въздействие върху моето тяло. Сякаш тези думи постоянно напомняха: ако искаме наистина да живеем в теб, ние трябва първо да те изградим отново! Така зад физическото тяло аз осъзнах - сякаш то беше неговият духовен "архитект" - и едно друго, духовно тяло. По това духовно тяло отчитах много лесно промените, които ставаха с мен. Медитациите върху Христовите думи можеха да се усилват до степента на непосредствени телесни усещания, до степента на парещи болки. Но следващото изживяване, което идваше непосредствено след тях, беше от такова естество, че ме озаряваше с могъщото съзнание за Изцелението, което беше в същото време и първичното състояние на здраве, присъщо на истинския, цялостния човек. Кой знае защо тези опитности ме наведоха на мисълта, че от медитациите върху Христовите думи е всъщност невъзможно да се стигне до външния изглед на Христос. За да разбере, че Христос е бил нещо друго и нещо повече от човешко тяло, човек би трябвало първо да се замисли за своя та собствена телесна организация и най-вече за границите на своето физическо тяло. И точно Христовите думи можеха да упътят човека - малко или много - как трябва да изглежда неговото тяло, в което те биха могли да живеят по един истински начин. Аз бях убеден, че може да се медитира и върху думите на друг велик човек, макар и тези медитации да биха имали по-слаби въздействия и последици.
Когато отново срещнах Рудолф Щайнер, аз не му споменах нищо за моите размишления и направо попитах: "Впрочем как мислите, д-р Щайнер, възможно ли е с помощта на една истинска медитация върху Христовите думи да се каже нещо за това как е изглеждал Христос?" "А как мислите че е изглеждал той?" – спокойно прозвуча насрещният въпрос. Рудолф Щайнер поде моите неуверени думи и мога само да кажа, че им придаде необикновената яснота на едно точно и вълнуващо описание. Това беше същото описание, кое то по-късно той даде и в своите лекции: едно чело, с което Христос не прилича на нито един модерен мислител, но едно чело, в което е стаено дълбокото учудване пред великите тайни на Битието; две очи, които не се спират с питащо любопитство върху човека, а направо изгарят в огъня на саможертвата; една уста, която, виждайки я за първи път, имах впечатлението, сякаш този човек никога не е ял с нея, а само е поемал божествените истини от духовния свят." Учуден запитах: "Добре, но след като Вие знаете как е изглеждал Христос, не трябва ли да опишете този Христов образ на цялото човечество?" "Разбира се - отговори д-р Щайнер - за тази цел аз помолих един художник да пресъздаде в Дорнах Христовия образ според моите указания." В този миг вече бях решил: следващото свободно време ще прекарам в Дорнах, за да се оставя под въздействията на този Христов образ. Все още не ми минаваше И през ума да влизам в Антропософс кото Общество. Самият Рудолф Щайнер никога не загатваше за това, а ми предоставяше пълната свобода на негов гост и приятел. Обаче той несъмнено знаеше, че мотивите които ме задържат, бяха твърде съществени.
През лятото на 1915 година, когато оръдейната канонада над Елзас беше утихнала и прожекторите само опипваха нощното небе и близките местности, аз стоях пред статуята на Христос в Дорнах. Първоначално това беше един пластелинов бюст на Христос, моделиран от самия Рудолф Щайнер. След мълчаливото му кимване, художничката ми позволяваше да влизам по всяко време в ателието и тихо да заставам пред фигурата на Христос. Възползувайки се от това разрешение и надявайки се, че не преча, аз свикнах да съм постоянно там. Пред тази Христова фигура, в мен започнаха да оживяват самите Евангелия. Сравнявах ту образа с Евангелията, ту Евангелията с образа. Съвсем естествено възникнаха и някои реплики, които си разменяхме с д-р Щайнер във връзка с това изображение на Христос. "И все пак, д-р Щайнер, характерът на лицето съвсем не е семитски" - казах аз. "Да - гласеше отговорът - устата и брадичката са семитски, а горната част на лицето - арийска... Може и да е вярно твърдението на Чембърлейн и някои други, че в Христос има нещо арийско... Впрочем у него са застъпени и двата елемента." В лекциите си д-р Щайнер изтъкваше, че в далечното минало са се обособили две направления на човечеството. Едно - представено от арийските народи, търсело откровенията на божествения свят преди всичко в сферата на външния, физически план; и друго - представено от южните семитски народи, което търсело божествените откровения вътре, в душата. Тези две направления накрая се обединили в християнството. И всичко това беше видимо сега в главата на тази Христова фигура."Аз се вживях задълго в нейния израз, д-р Щайнер, и си мисля, че така е изглеждал също и евангелският Христос. Само едно забелязах, че липсва: изразът на доброта." "Имате право - отвърна д-р Щайнер - стремях се да обхвана Христос не изобщо, а в мига на Изкушението. Обаче в една пластика добротата не може да се изобрази, тъй като липсват очите. Затова се опитах да вложа доброта та в жеста на вдигнатата лява ръка. Ако съм успял, тази доброта трябва да действува така, че под нейно впечатление Луцифер доброволно да се хвърли в бездната..." И после Рудолф Щайнер разказа колко сили му струвало да признае пред себе си, че дори Микеланджеловият Христос също бил носител на луциферови черти и че на духовната действителност би трябвало да съответствува един съвсем нов образ на Христос.
В тези дни една гротескна случка ми помогна да видя д-р Щайнер от съвсем друга страна. Едва сутрин в Дорнах пристигна известен швейцарски теолог. Той се интересуваше и от антропософия, а освен това желаеше да разговаря с д-р Щайнер. "Той ще дойде с нас в ателието; там бих искал да му покажа и фигурата на Христос." Когато д-р Щайнер ни прие и свали бялото покривало от пластиката, новият гост за миг онемя. После се овладя и рече с достойнство: "Да, според мен тук има голяма прилика с немския кронпринц." "По дяволите!" - помислих си аз и веднага се обърнах, за да видя реакцията на д-р Щайнер. С една снизходителна и добра усмивка, той промълви: "Нима! Наистина ли? И как уловихте тази прилика?" Любезно и спокойно разговорът бързо стигна до своя логичен край. В подобни случаи, когато според него разговорът ставаше безнадежден, д-р Щайнер съумяваше да се скрие като под шапка-невидимка. Тогава, макар и външно любезен, той издигаше непреодолима бариера, през която не можеше да проникне никой. Вероятно теологът беше повярвал, че сравнението му ще поласкае нас, немците. Аз никога не споменах на д-р Щайнер нито дума за тази случка, но и той никога не попита за този теолог.
Да се взира човек така обективно в духовния лик на Христос, да се взира в него заедно с Рудолф Щайнер – това беше необикновено и вълнуващо. Трябваше само да се преодолее първоначалната резервираност към статуята на Христос. И после ставаше все по-ясно, че Христос не би могъл да изглежда по друг начин. В своята възвишена чистота този Христов образ далеч превъзхождаше всички други изображения. Внезапно ми хрумна: "Да, колко често съм мечтал да знам как е изглеждал Христос! Това би било едно страшно усилване на неговото слово. И защо всъщност то да е невъзможно?" Ето едно желание, което Ангелите чуха. След моите продължителни и трудни медитации върху Христовите думи, тази статуя в Дорнах ми изглеждаше като божествена отплата за всички мои усилия. И аз продължавах да си мисля за съвременната епоха: Нима е случайно, че този Христов образ се появи тъкмо сега? Нима с него не се сбъдна и едно мое желание? Нима в този образ не е вложен и копнежът на една епоха, която иска да се издигне над външното и повърхностно знание? Нима тук в Дорнах човечеството не прави своя опит да преодолее материалния свят? Не започва ли тук неговият опасен полет към Духа? Не звучи ли тук заветното обещание: "И аз отново ще дойда, за да остана и живея при вас!" Тук, сред Христовата статуя в Дорнах, моят дългогодишен молитвен труд получи най-после онази помощ, която занапред Антропософията щеше да представлява в продължение на целия ми живот.
Разбира се, в Дорнах разговорите ми с д-р Щайнер засягаха съвсем други теми и преди всичко войната. "Може ли всъщност да се предвиди как ще завърши тази ужасна война?" - питах аз. "Да - отговаряше той – обаче би трябвало да се замислим върху всичките й последици... В тези неща не може да се прониква по окултен път само за да се включи окултното знание в това, което става." И той изваждаше лист хартия, за да очертае театъра на военните действия. Белгия и бреговете на северна Франция отбелязваше като сфери на английско влияние; същото се отнасяше за източното Средиземноморие и Босфора. "Те се бият за Русия - казват военните - само че това е илюзия, Майя." Германия беше смалена откъм Изток и откъм Лотарингия и Елзас. Приблизително така изглеждаше и картата на Европа след войната. Само че Германия и Австрия бяха обединени. "Аз бих могъл да покажа тази карта в Англия още през началото на 90-те години... А вероятно и още по-рано... Така става, щом се върви по волята на враговете на Германия."
Все пак аз имах впечатлението, че д-р Щайнер очаква за Германия един по-добър изход от войната. След като тя свърши, веднъж той ми каза: "Да, съвсем не трябваше да се стигне дотук. Обаче в това, което е станало, винаги лежи сянката на необходимостта." Половин година след нашата среща в Дорнах, през март 1916 година попитах д-р Щайнер за всичките предсказания, които се носеха около нас. Чистачката на един генерал в Мюнхен "виждала" мира през април или май. "Тези хора забелязват нещо - каза д-р Щайнер - и в следващите месеци духовните факти наистина застават по такъв начин, че мирът може да изглежда твърде близо. Обаче те, тези хора, изобщо не отчитат обратните въздействия на духовните факти; така че техните предсказания не се сбъдват..."
Естествено, в Дорнах ние разговаряхме и на съвсем лични теми. Веднъж той направи едно изумително точно разкритие, засягащо самия мен. Под впечатлението на мига аз възкликнах: "Направо възхитително е, че Вие отгатнахте това!" Но веднага осъзнах, че в случая ме интересува и нещо друго: как ще реагира д-р Щайнер на тези думи. "Възхитително? - отвърна той с любезен, но недвусмислен укор - далеч не трябва да се изразявате така. Нещата просто се откриват или пък не се откриват... Днес е необходимо нещо съвсем друго... И самото християнство има нужда от него... Милост, да, милост!"
Душевната сила, която ме облъхна от тези прости думи, беше толкова прекрасна, толкова спокойна и сигурна, толкова човешка... Въпреки цялата си изключителност, Рудолф Щайнер често можеше да ни изненада с чисто човешките измерения на своята личност. После той добави: "Ако човек се вгледа по-дълбоко в се бе си, той открива неща, за които просто не е в състояние да говори." Изразът, с който изговори последните думи, беше израз на един истински осведомен човек. Нито следа от сантименталност, упрек или пък самодоволство. "Така изглежда човека, застанал пред Бога!" - си помислих тогава. Така той - човекът, отправя ясен и разбиращ поглед към себе си. В подобни сцени са загатнати и върховете, до които се издигна протестантството: себепознанието и милостта. Но в случая тук пулсирате основното настроение на един пронизан от откровения човешки живот. Рудолф Щайнер обсъждаше тези неща не за да се понрави на протестантския теолог Рителмайер. По-скоро те принадлежаха към най-първичните факти на неговото себесъзнание: той чувствуваше своята мисия като служба пред християнството и той носеше тази трудна мисия като една висша милост. Но дълбокият свян на Рудолф Щайнер изобщо не му позволяваше да говори за тези неща.
"Д-р Щайнер - попитах го веднъж - наистина ли мислите винаги така за Христос, дори и в нашата епоха на научноизследователски подем?" Вместо отговор, той каза: "Спомням си, че на 20-годишна възраст в един разговор аз се изразих за Христос по същия начин. Впрочем това време изтече. Но аз трябваше да мина през тези етапи... Те бяха една кармична необходимост." "Добре, а как стана така, че Вие запазихте пълно мълчание за Вашите окултни опитности чак до 40-годишната си възраст?" "Най-напред аз трябваше да завоювам известни позиции в света. За моите сегашни книги някой може да каже: но това са приказки на уморазстроен човек! Обаче моите ранни книги бяха вече написани и те не могат да бъдат така лесно отхвърлени. Преди да започна да говоря за нещата, аз трябваше да си ги изясня вътрешно, да ги формулирам в себе си. А това не беше толкова леко. И после - признавам го открито - необходима е смелост, за да се изнесат тези неща пред хората. Аз трябваше да намеря тази смелост." "А вярвате ли, че Антропософията може да тласне напред нашата култура? Вярвате ли, че самата тя може да се превърне в една нова култура?" Той ме погледна с неочаквана сериозност. "Ако човечеството не приеме това, което му предлагам сега, то ще трябва да чака още стотици години." Сякаш дълбоко вълнение се надигна в душата му. Не тъга, не мъка, а сякаш грохота на Последния съд. Повече той не продума. Не бях виждал, нито предполагах, че една човешка душа може да изпита такова дълбоко вълнение, да засияе в такъв продължителен и безмълвен трепет.
През зимата на 1915-1916 година от Берлин поискаха да узнаят дали съм готов да заема пасторската служба при "Нойе Кирхе". Аз изтръпнах. Какво да отговоря? Нима през последните години аз не станах съвсем друг човек! Нима те не знаят, че се приближих до антропософското движение; и ако от амвона не възнамерявах да проповядвам Антропософия, а както можеше да се очаква от пасторската ми служба – християнство, тогава би трябвало да си запазя поне свободата да съм близо до Антропософията или пък дори да стана член на Антропософското Общество. Струваше ми се забележително, че точно по това време в Берлин един антропософски ориентиран пастор ще застане уверено на своя амвон. Но те могат да са и на друго мнение; затова трябваше да им кажа как стоят нещата. Накратко, моят отговор гласеше: идвам такъв, какъвто съм. А как ли щяха да ме приемат хората? Ако по-късно те намерят, че предишният Рителмайер им е до падал, а новият ги озадачава, те едва ли щяха да узнаят, че макар и несъзнателно от 1912 година сами бяха навлезли в зоната на Антропософията. И то не в нейните подробности, а в нарастващата вътрешна сила и в онази вътрешна сигурност, с която тя говори за висшия свят и за новото отношение към Христос.
И сега, най-после пред мен застана непосредственият и важен въпрос дали трябва да вляза в Антропософс кото Общество. Защото беше повече от сигурно: ако вляза не сега, а по-късно, поведението ми щеше да изглежда като отстъпничество пред избирателите и Обществото. Ако самото присъединяване би довело до каквито и да е догматични ограничения, свързани с едни или други духовнонаучни постановки, тогава аз не бих могъл да бъда вътре в Обществото. Дори и в църквата бях хвърлил вече достатъчно сили в борбата си срещу догматизма. Обаче новата програма на Антропософското Общество от Коледата на 1923 година ясно щеше да подскаже какво означава "влизането" най-вече да се признае правото и неоспоримата важност на всяко духовнонаучно изследване, както и лично присъединяване към това, което трябва да се върши според основната идея на Рудолф Щайнер. Изискваше се не одобрение и признаване, а сериозна работа и доразвиване на духовнонаучните истини. Но за мен безрезервното приемане на Рудолф Щайнер ми изглеждаше просто като един дълг пред истината и благочестието, като една отговорна задача пред яростното отхвърляне, с което го посрещна човечеството.
Така че сега имах непосредствен повод критично да преосмисля цялото си отношение към Антропософията и да изляза, поне пред себе си, с едно твърдо и окончателно решение. Какво се криеше впрочем зад нея: тежките изисквания на една нова духовност или пък зловещите отблясъци на едно грандиозно безумие? Да, в това беше въпросът! Лично аз чувствувах задължението да преценя справедливо и точно човека, който стоеше в основата на всичко. Убеден съм, че не пропуснах нито една от предоставените ми възможности, за да изградя преценката си за човека Рудолф Щайнер. Животът благоволи да ме срещне с не малко забележите лни хора, а като пастор и с цяла галерия от човешки съдби и характери. Така че в мен съществуваха необходимите условия за добронамерено и точно вникване в психологическия портрет на всеки един човек. Според мен, ако склонността към фантазьорство и самоизмама се разгръщаше в областта на свръхсетивно то, тя неизбежно трябваше да се прояви също и в обикновеното човешко общуване. В противен случай би хме били изправени пред една изключителна раздвоеност на съзнанието, която понякога може да се наблюдава при определени психически заболявания или пък направо пред някакво сатанинско мошеничество.
И затова колко голямо беше удивлението ми, когато виждах с каква сигурност Рудолф Щайнер се справя с изискванията на живота, както и с най-малките подробности на ежедневието. Неговата способност да вниква в човека беше просто смайваща. Той не се лъжеше в преценката си, освен в малкото случаи, когато от някого очакваше повече, отколкото този впоследствие постигаше. Д-р Щайнер винаги се обръщаше към най-добрата част на човека. Той се стремеше да възлага най-висши задачи, но не винаги намираше подходящите изпълнители. Тъй като се целеше в най-доброто и се надяваше на най-доброто, вероятно сполуките му бяха твърде малко. Разбира се, тук нямаше грешка от страна на д-р Щайнер, а прос то недоразвитие и слабост от страна на другите. В едно бях сигурен: ако в този човек имаше високомерие и стремеж към власт, невъзможно беше те да останат скрити в хода на ежедневните разговори. Ко лко често ми се случваше да изтрезнея от суетните думи на този или онзи самовлюбен пророк. У д-р Щайнер нямаше нито следа от всичко това. Напълно съзнавам, че с подобни изказвания днес бих предизвикал само обвинения - ето още един заслепен, ето още една хвалебствена реч! Но истината е тази, че ако човек действително е разбрал Рудолф Щайнер, той започва да гледа по съвършено друг начин на човешките качества и добродетели. Макар и д-р Щайнер да копнееше за човешка близост и човешко разбиране, той не се откриваше лесно, той никога не даваше пълни обяснения. Човек трябваше да го търси упорито, смело и всеотдайно.
Например, човек започваше да гледа по нов начин дори на "истината". След като виждаше с каква прецизна точност отговаря д-р Щайнер, каква убедителност цари в неговите думи и тон, с каква доброта се обръща към обикновените хора, без никаква "дипломация" и "любезност", след всичко това човек просто си изграждаше нови понятия за истината. Никакви комерчески съображения не можеха да му попречат и той изнасяше "голата истина", въпреки неудобствата и евентуалните последици. Хора с авторитет и влияние, които можеха да му бъдат полезни в живота, напразно очакваха признаци на особено внимание от негова страна. Когато веднъж с учудване видях как д-р Щайнер остави да си замине един влиятелен и несъмнено нужен за делото гост, той се обърна към мен енергично и кратко: "Аз не искам да примамвам и ловя хора."
Възхищението на жените е в състояние да поквари почти всеки оратор и тогава той лесно изпада във фалшив тон, еуфория и многословие. Ето защо отношението на Рудолф Щайнер към неговите почитате ли беше достойно за удивление. Това отношение беше образец на чистота. Впрочем д-р Щайнер не се стремеше да руши възхищението на своите слушатели и привърженици. Той добре знаеше, че от него може да израсне нещо много по-голямо, нещо по-висше. Естествено, д-р Щайнер беше далеч от всякакви язвителни остроти. Излишно е да припомням, че в лекциите и разговорите си той не се поддаваше на никакви емоционални въздействия. Той предпочиташе да е заобиколен с привърженици, а не с фантазьори и мечтатели.
Аз бих могъл да говоря още много в същия дух, макар че едни просто нямат нужда от това, а други не биха го понесли. Тук е достатъчно да потвърдя, че непосредственото впечатление от Рудолф Щайнер беше такова, че доверието в неговото дело нарастваше толкова повече, колкото по-отблизо го познаваше човек. В много отношения той ми беше чужд, един човек от съвсем друг вид. Но точно по тази причина, аз се чувствувах напълно свободен и сигурен в своята преценка.
Човек можеше да си изясни нещата с Антропософията не само от личностовите особености на Рудолф Щайнер и от доверието си към него, а и от ясновидските способности на д-р Щайнер, проявени в съвсем конкретни случаи. Разбира се, не беше никак лесно човешката деликатност и чувството за дълг да се свържат с жаждата за познание. Обаче д-р Щайнер напълно одобряваше моя маниер на действие и нито веднъж не ми загатна, дори и без думи, че върша нещо нередно. Естествено, в тази област се налага да бъдем внимателни и сдържани. Но това, което преживях край д-р Щайнер през последните години, изключва всякакво съмнение в неговите необикновени способности. Тук не се издига в култ непогрешимостта на Рудолф Щайнер, нито пък се издигат пречки за постоянната проверка на новото знание от страна на идващите поколения; по-скоро става дума за съвсем друго отношение към духовнонаучните истини още в началния миг на тяхното овладяване. Макар че нарастващото доверие към ясновидките способности на д-р Щайнер се градеше на съвсем незначителни случки.
Една друга трудност, свързана с Антропософията, и то може би най-голямата, се състоеше в това, че аз исках да напредвам напълно сам, мислех че мога и сам да стигна до нейните непосредствени плодове. Пред антропософското движение винаги е бил отправян упрекът: "Всъщност вие разполагате само с един човек, само с един свидетел, който е видял всичко това. Ами ако всичко е само фантазии? Покажете ни повече ясновидци, чиито опитности съвпадат, и тогава ще говорим по-нататък!" В този упрек има известна логика, както и стремеж да се изпитват фактите. Действително изнасяните от Антропософията истини бяха достояние на един единствен човек. От хората, които познавах, нито един не можеше да застане редом с д-р Щайнер. Но нима в световната история е нещо необичайно, ако един индивид изпревари всички останали? Не стояха ли така нещата с Аристотел? А Августин? Гьоте? Срещу един велик човек не може да се отправи упрека, че е сам, че е единствен; това изобщо не е никакво опровержение. И фактът, че никой не заяви: "Ето, аз видях същото, за което говори и Рудолф Щайнер!" - е едно чудесно доказателство, че в Антропософията няма място за никаква сугестия.
Обаче съществуват и такива антропософи, които могат да потвърдят съобщенията на Рудолф Щайнер от свои те лични опитности. Към тези антропософи спадам и самият аз. В лекциите си Рудолф Щайнер засегна изключително много области. И навсякъде той срещна хора, които бяха почти готови да приемат неговите идеи и да израстват в своето лично познание. А всяка крачка в личното познание прави човека свободен. Ето в тази свобода стоях аз и гледах към Рудолф Щайнер. И кой друг можеше да разкаже как се развиват нещата по-ната тък, кой друг можеше да говори за небесните йерархии, за имагинацията, инспирацията, интуицията? Във всеки случай не и официалната наука. Тя нямаше дори и предчувствие за всичко това. Ако нещо можеше да се научи от Индия, то идваше или от филолозите, които нямаха никакъв опит в тези области, или от теософите, на които не можеше да се разчита. Така че оставаше само Рудолф Щайнер. Всяко от неговите съобщения можеше да бъде отнесено към личното познание на човека и да бъде подложено там на най-строга проверка. Не по-малка трудност в овладяването на Антропософията аз срещнах в стремежа си да разгранича нейните непосредствени въздействия върху моя живот. Макар и по един хипотетичен начин, винаги се опитвах да живея с убеждението, че Антропософията е права. По този начин аз се издигах над сферата на абстрактното и се приближавах до истинските области на живия Дух. Ставаше въпрос да усвоя нещо, което трябва, нещо което е в реда на нещата. И ето че сега, в този случай, здравите и благотворни въздействия на Антропософията се потвърждаваха без никакви спънки и съмнения. За пръв път ме сполиташе ликуващото чувство, че Природа и Дух са вплетени в едно божествено цяло. Усещах се "здрав" по един небивал и прекрасен начин. Едва сега видях цялата нищета на втвърдения бездуховен материализъм, който се опитваше да завладее корени те на самото християнство. Поисках да стана "човек" в новия и истински смисъл на думата. Защото човек живее истински само като поданик на двата свята. Само ако той има великия свръхсетивен свят над себе си и импулса на произтичащите "отгоре" задачи, само тогава човек се изпълва с истинското съзнание за своето човешко достойнство.
И един последен проблем, свързан с Антропософията, възникваше от силното желание да се изпита тя на всяка цена и във всичко, което действителният и мисловният свят можеха да предложат; от силното желание да се сравни тази нова Антропософия с нашия видим свят. При това обаче много често се оказваше, че на Антропософията е погледнато твърде абстрактно и грубо, че е погледнато" с много предразсъдъци. Не е в замисъла на тази книга да се описват правилните пътища за напредване в Антропософията. И все пак, достатъчно е да припомня: нито един от противниците на Антропософията не беше вложил в нея дори една десета част от усилията, които хвърлих аз преди да се присъединя към Антропософското Движение! Проверката, на която тези противници подлагаха Антропософията, беше позорна и дилетантска, пълна с предразсъдъци и страх. Те винаги изтъкваха, че антропософите приемат на доверие непроверените съобщения на един ясновидец. Обаче това е едно пълно суеверие и ако човек не се освободи от него, той не може да напредва по избрания път. Нищо не трябва да се приема без проверка, но и нищо не трябва да се отхвърля без проверка! Нека спокойно да се огледат нещата във всевъзможните им степени и нюанси, да се изслушат определени хипотези за свръхсетивния свят, каквито друг човек просто не е в състояние дори да сънува, да се изчака с доверие това, което животът сам ще поднесе: ако хората биха проявили тази добра воля, вероятно щяха да съзрат и далечните, но ясни контури на новия свят. И битката за Антропософията - така поне ми се струва - щеше да бъде спечелена.
Във всеки случай тогава за пръв път разбрах какво всъщност представлява един "светоглед". Нима природознанието на Ернст Хекел и разводнените духовни теории на Рудолф Ойкен можеха наистина да минат за светоглед? Дори само естетическото впечатление от основната антропософска идея за света, обединяваща Духа и материята, издаваше нещо властно и могъщо, нещо неописуемо красиво. Макар и с оскъдни представи за духовната история на човечеството, всеки неизбежно трябваше да си зададе въпроса: Нима досега човечеството е изпитало нещо подобно? Аристотел? Тома Аквински? Но тук имаше много повече, тук сякаш има ше вълшебно сливане на двете души! И ако човек разгледаше по този начин чистия космически дух и проявите му в реалния земен свят, ако разгледаше грандиозното нахлуване на Духа в неизброимите земни и човешки събития, както и живата връзка между Дух и природа, ако разгледаше всичко това и ако би опитал да го изпробва в живота, тогава той би потвърдил: да, с този светоглед наистина може да се живее. Самият аз винаги съм искал да се опирам на личните си опитности за Христос, а всичко останало да разглеждам като нещо второстепенно. Но дори в хипотетичното приемане на този нов светоглед, моето християнство из живя един небивал подем - то стана по-ясно и по-силно.
Да, приблизително тази беше обстановката около мен, когато се изправих пред въпроса дали трябва да вляза в Антропософското Общество.
Дотогава изобщо не бях обсъждал този въпрос с никого, а най-малко с д-р Щайнер. Само Михаил Бауер ми беше споменал още в началото, че мога да участвувам в Антропософското Движение, макар и да не съм член на Обществото. Но сега вече аз исках да зная мнението и на самия Рудолф Щайнер. Веднъж се обърнах към него и му казах: "Д-р Щайнер, доколкото разбирам, дойде времето, за да вляза в Антропософското Общество. Бих останал извън него само ако е наложително, само ако там навън също трябва да работят хора като нас." Той отговори: "Напълно безразлично е, дали сте вън или вътре; и в двата случая Антропософията ще работи в душата Ви." Повече думи не си разменихме. И все пак колко трагично е, че съвременниците видяха в човека, който им сочеше свободата на бъдещето, не друго, а един фокусник, един манипулатор и ловец на хора. Разбира се, някои последователи бяха сериозно смутени в своята душевна сигурност от превъзходството на д-р Щайнер. Наред с това не бяха малко и заслепените подражатели на антропософския лидер. Обаче така е: появи ли се един велик човек, трагизмът винаги го следва по петите. Впрочем Рудолф Щайнер никога не пропускаше да отбележи, че цени най-вече онези хора, които застават пред него именно свободни и без предубеждения. И той почти се радваше, когато някой се доближаваше до Антропософията свободно, без външна или вътрешна принуда. А начинът, по който Рудолф Щайнер обединяваше в едно цяло смазващата необходимост и свободната воля, винаги ме е поразявал изключително силно. Ако би имал възможността за избор, той неизменно би предпочел свободата на човека пред необходимостта на фактите. Защото той считаше за неосъществим напредъка на човечеството, ако то зида ше своя път с камъните на Средновековието.
През средата на 1916 година аз изнесох в Берлин своята първа за тогавашните условия проповед. Когато на следващия ден посетих д-р Щайнер, за голяма моя изненада научих, че е присъствувал и той. Видя ме, усмихна се и каза: "Знаете ли, докато Ви слушах, аз изживях нещо особено. Музикалното встъпление с органа не беше най-важното. Когато след това започнахте да говорите, хората все още бяха там поотделно, всеки за себе си. Обаче постепенно, в хода на проповедта, нещо в тях се обедини. Накрая те се сляха в един общ етерен образ. Беше много красиво. Радостен съм, че можах да го видя. Позволете ми да идвам по-често, за да видя как ще се развие този образ по-нататък." В думите му звучеше такава неподправена радост, че аз изведнъж си представих моята берлинска кариера в най-добър и привлекателен вид. Впрочем д-р Щайнер не можа да осъществи намерението си. Наскоро след това духовните му усилия за разрешава не на световната криза погълнаха цялото му време и всичките му сили. Видях го само два пъти при погребалните церемонии на членове от Антропософското Общество, които аз водех по негова препоръка. И двата пъти му дадох да разбере, че съдбата на "етерния образ" живо ме интересува. По мое лично впечатление и в двата случая ставаше така, че с непознатата и равнодушна публика аз не успявах да постигна кой знае какво. С хвалебствия за мъртвите човек можеше да състави погребална реч, но не и да се приближи до религиозните истини. При първия случай д-р Щайнер каза: "Всред слушателите са оформени отделни етерни острови, но нищо повече." А втория път добави: "Вашият контакт е добър само с тези от гостите, кои то наистина са дълбоко наскърбени."
Впрочем пасторската ми професия рядко беше предмет на разговори с д-р Щайнер. Аз просто очаквах антропософския импулс сам да пробие и се освободи от всякакви сковаващи ограничения. Още в началото на пасторската ми кариера, за мен, младия теолог, беше пределно ясно: всеки започващ ден аз бих могъл да се издигна над евангелската си пасторска проповед. И постоянната готовност за този миг не напускаше съзнанието ми. От своя страна самият д-р Щайнер никога не се опита да прокара някакво влияние, дори и под формата на косвено внушение, срещу което моето чувство за независимост би реагирало твърде остро. Изобщо, струваше ми се, че той подкрепя моята линия на поведение. Думите му за "етерния образ" и "добрите резултати от медитациите" действително ме насърчаваха извънредно много. Веднъж през 1917 година го срещнах на път за негова лекция и докато вървях редом с него, той ме погледна и каза: "В моите задачи през този живот, аз трябва да се огранича в сферата на окултното. Иначе не мога. А Вашите задачи - вероятно те лежат в сферата на религията." Тогава възприех тези думи като намек да вървя и постоянствувам не другаде, а в моя собствен път. Но днес, обръщайки се назад, аз виждам: през онези месеци часът на моите нови въпроси към Рудолф Щайнер не е можел да бъде повече отлаган.