В първата лекция, която чух от д-р Щайнер, след моето преместване в Берлин, ставаше дума за Христос. Едва ли съм преживял нещо по-разтърсващо през живота си. Малката, но изискано подредена зала на Антропософското Общество се намираше на "Гайсбергщрасе" и там пред своя ораторски пулт, така ми изглеждаше тогава, Рудолф Щайнер говореше за Христос, но така, сякаш говореше в присъствието на самия Христос. В неговите думи имаше нещо повече от благоговение. Те издаваха отворения и изпълнен със страхопочитание поглед към Христос, който беше сякаш съвсем близо, толкова близо, че в негово присъствие всяко човешко същество като от само себе си се преобразяваше в най-чиста и свята молитва. И все пак тази лек ция не приличаше нито на проповед, нито на молитва. Тя беше едно строго духовнонаучно предаване на факти от по-висшия свят. И колкото повече човек се отдаваше на молитва поради Христовото въздействие, толкова по-могъщо ставаше впечатлението от Христовото Същество, което едва сега откриваше своето истинско достойнство. Пред нас стоеше не пастор, не и пророк, а просто знаещ и компетентен човек, човек добре осведомен за една друга действителност, такъв, който би искал да ни помогне, за да навлезем и ние вътре в тази действителност. Той стоеше изправен в светлината на истината и това не би почувствувал само един окаян, опустошен човек. Човекът пред нас искаше да ни разкаже за един друг свят, с който той бе ше отдавна свързан. И сега някъде в спомените ми трепнаха стотиците проповеди, които бях слушал за Христос. Но те останаха там, в мрака. Защото тук имаше нещо много повече. "Ние говорим това, което знаем и свидетелствуваме за това, което сме видели." Пред очите ми изгряваше съвършено нова изповед за Христос. Откриваше се нова Христова ера, поне в най-първите си и смели утринни лъчи. Самата лек ция оповестяваше сдържано и тихо новия исторически час - без каквито и да е егоистични желания, без откривателски претенции за това, което идва: една чиста изповед за милостивия дар на висшите светове. И за човек, който можеше да види всичко това, не съществуваше повече никакво съмнение: тук говореше един служител на Христос, облечен в пълномощия и сила.

През зимите на 1916, 1917 и 1918 година аз можех да слушам всяка седмица от една до три-четири лекции на д-р Щайнер. Освен това имах възможността често да го питам едно или друго, разбира се, без да прекрачвам границите на приличието и на неговото спокойствие. Но преди всичко имах щастието подробно да разговарям с него почти след всяка от лекциите. Срещахме се в приятния локал на Антропософското Общество. Обикновено той идваше там, след като довършваше разговорите си в опразнената зала: почти винаги имаше слушатели, които задаваха допълнителни въпроси и д-р Щайнер изслушваше тези хора спокойно, отговаряше им най-подробно и с истинско човешко внимание. В тези часове аз изграждах непосредствените си представи и мнение за неговата личност. Изтъкан сякаш от съчувствие и грижи за другите, той изслушваше всеки, а после питаше, отговаряше, разказваше. И все пак тези часове ми действуваха някак подтискащо. Понякога съвсем ясно усещах, че д-р Щайнер с удоволствие би продължил да говори върху темата на току-що изнесената лекция. И той често го правеше. Обаче човек не винаги можеше бързо и с разбиране да се включи в това допълнително обсъждане. Лично аз се боях, че с някоя неуместна дума мога да му причиня по-голяма болка, отколкото с мълчанието си.

Да, в новия духовен свят човек не можеше да се ориентира достатъчно бързо и сигурно. И не рядко тези разговори приключваха набързо, оставяйки ме в неудобство и срам. Ясно долавях трагичната самотност на великия човек - този, комуто никой друг не може да помогне. Разбира се, д-р Щайнер никога не даде израз на своето разочарование и понасяше нашата мудност с доброта и търпение. Веднъж, след една от лекциите, той заяви, че за известно време му се налага да прекрати тези допълнителни разговори. И веднага допълни: "Но това не се отнася за най -близките приятели." Тези думи така ме смутиха, че изглежда съм добил вид на човек, който не е чул ясно. Тогава той повтори същите думи, сякаш ги подчертаваше, и се вгледа внимателно в мен, докато с леко кимване аз по казах, че съм разбрал всичко.

От онези години аз бих желал да разкажа няколко епизода, които заслужават внимание, въпреки че се отнасят до твърде специални неща. Спрямо д-р Щайнер общественото мнение все още не беше пробудено. Той вече бе ше написал най-значителните си книги и те се търсеха далеч извън кръга на Антропософското Общество. Обаче нито един човек с влияние и респект в обществото не.се застъпи за Рудолф Щайнер. Делото му изглеждаше осъдено на мълчание и смърт. Кристиян Моргенщерн засвидетелствува искрена и силна поетична признателност към Рудолф Щайнер, но самият той остана непризнат в онези области, където се коват светогледите на човечеството. Впрочем, д-р Щайнер с всички средства отклоняваше рекламите, които бяха възможни чрез книгоиздаването. Той не търсеше гласност; нито една книга не бе изпратена в печата за отзиви или рецензия. Той смяташе, че делото на Антропософията трябва да се утвърди без никаква външна помощ. Чистотата, с която той се беше обрекъл единствено на Духа, беше самата противоположност на безогледната и користна реклама, в каквато го обвиняваха противниците. Неговите приятели може би допуснаха грешки - и в онази трудна епоха те не бяха малко - обаче самият Рудолф Щайнер остана неопетнен. Като един от хората в непосредствена близост до него, аз мога да заявя: друг човек не би могъл да се посвети така смело и решително на Духа, както това направи той. При тези обстоятелства за мен беше ясно: ако искаше гласът му да бъде чут поне в един тесен кръг, той трябваше да проговори - високо и смело.

И така, след посещението в Дорнах през 1915 година, аз публикувах първата си статия в списанието "Християнството и съвременната епоха." /Аз бях и един от неговите основатели/. Статията беше озаглавена "Дорнах и Елмау". В продължение на 20 години -от 1895 до 1915 година - аз отблизо следях духовното развитие на Йоханес Мюлер. Застъпвах се за него, преди още геологическите факултети да го бяха забелязали. Не отричам, че тогава от него очаквах повече, отколкото той можа да изпълни после. Неговата опитност за висшето "Себе" у човека, неговите идеи за една по-висша "реалност" и за съответствуващият й в човека "орган", означаваха за мен една нова епоха в религията. Но тъкмо несбъднатите ми очаквания по отношение на Йоханес Мюлер, ме караха да бъда в началото толкова предпазлив спрямо Рудолф Щайнер. След моето пробуждане в Дорнах изпитвах непреодолимо желание да се отправя към Елмау при Йоханес Мюлер, за да съпоставя основните етапи в моето духовно развитие и да очертая моите лични проблеми и перспективи. Впрочем с тази първа статия върху Йоханес Мюлер и Рудолф Щайнер, аз исках само да подостря перото си.

"Писателството" ми изглеждаше като подходящ инструмент за ангажиране на общественото мнение и в него бях постигнал вече значителни успехи. Според мен само този беше начинът да се събуди сериозен интерес към Антропософията. Д-р Щайнер узна за моето намерение, едва след като го помолих да прегледа статията и да отстрани някои неточности. Той прие с удоволствие. Докато четях, аз само го поглеждах и се стремях да изглеждам спокоен. Той стоеше пред мен смел и във висшия смисъл на думата "обективен", без да проявява какъвто и да било интерес към нещо наоколо. Статията завършваше с един образ, който би трябвало да отекне като топовен изстрел в крепостта на мълчанието: "... Когато след умопомрачението си Ницше живееше във Ваймар, там дойде един по-млад мъж и прекрачи прага на неговия дом. Разбира се, Ницше не можа да го познае. Със своите вече спокойни и широко отворени очи, той гледаше в празно то пространство зад него. Но къде? Нима още търсеше свръхчовека? - Вероятно някога идващите поколения ще припомнят тази среща, като един от най-забележителните символи на човешката история." Щом прочетох края, събрах цялата си смелост и внимание, и погледнах към Рудолф .Щайнер. Той се усмихна и по пита с любопитство: "И кой е младият мъж?" "Това сте Вие, д-р Щайнер!" - казах аз. "Впрочем да, само че това беше не във Ваймар, а в Наумбург." И сега за мен настъпи извънредно интересният момент: как можа да му се изплъзне географската грешка, която явно той сам би забелязал, и как след нейната констатация той отново прие същия достоен вид, който му придаваше и самата статия. Това беше възможно само у личност, която съчетаваше една непринудена естественост с една пълна самоувереност. Само този, който е преживял подобна сцена, и то секунда след секунда, включително и до потрепването на клепачите, би могъл да каже що за човек беше Рудолф Щайнер. Сякаш в пространството се носеха звуците на невидим духовен хор: "Истина е това, което казваш ти, но истината е също и в този, за когото ти говориш. Неусетно и бързо Рудолф Щайнер мина нататък. Той се замисли и изглежда свърза статията с някакъв свой спомен. Бледото му лице, за кое то често имах впечатление, че под кожата пулсира-бяла кръв, стана още по-бледо. И тогава прошепна с тих глас: "Тази статия е всъщност едно дело. С тази статия Вие наистина извършихте едно дело. Но то може да Ви се отрази зле. Впрочем, те няма да я приемат." Редакцията на списанието прие статията, но зачеркна най-важната й част. Но дори и в този осакатен вид, както по-късно научих, тя тласнала мнозина хора към Антропософията.

Наскоро след това подготвих една друга статия за списанието "Християнски свят". Помолих д-р Щайнер да му задам някои въпроси, свързани с духовното му развитие, тъй като трябваше да ги вмъкна в статията. "Елате, разбира се. Ще Ви отговоря най-подробно." Когато пристигнах, той каза: "Имате ли нещо против,ако извикам и г-жа Щайнер?" В продължение на повече от цял час аз слушах внимателно, като се стараех да не го прекъсвам с много въпроси.

Но точно сега бих искал да направя едно отклонение. Знаем, че способността за ясновиждане се проявила още в най-ранната младост на Рудолф Щайнер, когато предварително узнал за смъртта на свой близък - преди още да се получи тъжната вест. Впрочем в "Моят жизнен път" е написано всичко, което д-р Щайнер поиска да съобщи на съвременниците. Освен това антропософите разполагат и с ръкописа "Скици от един живот": в тях е описано приблизително същото, което узнах този ден, само че не толкова интимно и поверително. И най - впечатлителното от всичко беше начинът по който говореше за големите си учители, които бе срещнал по своя път. Съвсем странни и непознати хора на Духа, хора съвършено неизвестни на обществото - точно такива бяха тези, които се явяваха в точния час, за да помогнат в зараждането и развитието на неговите способности; те се превръщаха, така да се каже, и в кръстници, възвестяващи великата мисия на живота му. Рудолф Щайнер не е споменавал тази подробност, но аз оставах с твърдото убеждение, че неговият живот е отдавна подготвен, че в точния миг идва необходимата помощ и че изобщо съдбата мъдро насочва едно дело в полза на цялото човечество. Но външният свят нямаше никакво предчувствие за тези веща. Човечеството имаше своя предводител и неговият живот се оказа едно произведение на изкуството, върху което ангели и хора работеха съвместно. Забележително беше да науча до най-малките подробности как духовните покровители на човечеството действително насочваха историята според един мъдър и охраняван в тайна план. Ако човек си припомни намесата на неизвестните сили в живота на Якоб Бьоме, или появата на "божия пратеник" в живота на Таулер, той ще добие известна представа за това, което Рудолф Щайнер ми разказваше тогава. Само че в случая духовното ръководство на човечеството приемаше конкретните форми на една осъзната и ясна земна задача. И когато Рудолф Щайнер разказваше за това духовно ръководство, човек се потапяше в него с доверие като в майчината прегръдка от своето детство, макар и официалният свят да от хвърляше всичко от край до край. За мен е останал незабравим онзи поглед, с който Рудолф Щайнер ка за по адрес на един от двамата си духовни настоятели: "Той беше една забележителна личност!" И Рудолф Щайнер наистина го извика пред своя поглед, в който можеше да се прочете святата почит, оказана от един велик човек на друг велик човек. По-късно той ми разказа за един "учител", който внезапно го спасил от нещо, което без малко щяло да му "докара смъртта". На моя въпрос дали един от двамата е още жив и дали той понякога го вижда, Рудолф Щайнер отговори: "Това не ми е необходимо."

Той се усещаше съвсем сигурен в своите способности да осъществи една духовна среща по всяко време, при това без помощта на външния сетивен свят. Веднъж аз не устоях пред желанието си да запитам: "И все пак, д-р Щайнер, къде са сега "посветените" на човечеството, които биха разбрали дело като Вашето?" Тогава той отговори: "Сега настъпва това време, когато човек ще обхваща по-висшите истини със своето мислене... И ако днес срещнете тези посветени, те няма да отговарят на Вашата представа за тях. Те имаха да изпълняват своите задачи в миналите си инкарнации. А това, което трябва да направи човек днес, е да одухотвори мисленето." Тогава, припомняйки си дистанцията, която го делеше от всички нас, аз попитах: "А не се ли чувствувате сам във Вашата огромна мисия?" Той отговори спокойно: "Не, аз не съм сам". И колко много още бих могъл да разкажа за подобни часове, по време на които ми бе позволено да черпя от обикновеното ежедневие на великия човек.

По това време в списанието "Християнски свят" излезе моята статия "За теософията на Рудолф Щайнер". Към нея д-р Щайнер отправи няколко забележки, в една от които явно одобряваше усилията на Лудвиг Лайстнер, стигнал до подобни мисловни откровения. Когато статията беше отпечатана, той каза: "Ако сега тук са само дори пет души, умеещи да пишат като Вас, ние ще победим!" В тези негови думи личеше голяма радост. Несъмнено, беше му допаднал сдържаният тон на статията, която не изискваше от хората нищо друго, освен сериозно отношение към нещата и една честна проверка на Антропософията. Наскоро след това с огорчение забелязах, че срещу моята статия излезе едно заглавие от Йоханес Мюлер, в което той издигаше афектирания си глас срещу Антропософията на Рудолф Щайнер. "Точно сега, когато най-после се каза нещо за Антропософи ята, и то на широката публика, дойде този човек и развали всичко... Но ще трябва да отговоря на неговите нападки" - казах аз. "Наистина ли искате това?" Той явно не очакваше нищо от подобна словесна престрелка. Контра-теза срещу контра-теза е най-неблагодарното нещо и се оказва, че никой не го иска, никой не го чете. До това заключение стигнах аз тогава.

От онези седмици съм запазил и живия спомен за едно ново отношение на Рудолф Щайнер към мен. Той сякаш ме повиши в по-горен чин. Неговите предпочитания се изразиха не в думи, а в едно нарастващо доверие. "След като се справихте така добре със статията, давам Ви правото - по Ваша преценка - да водите на частните ми лекции когото пожелаете. От повече обяснения няма нужда." Така аз можах да улесня влизането в Антропософското Общество на доста мои приятели от Берлин - Рудолф Фон Кошютцки, Емил Бок, Еберхард Курас. Други обаче не успяха да намерят верния път. Изумен бях, когато веднъж д-р Щайнер предвиди и ясно формулира отказа на един мой познат: "Аз не вярвам, че този човек ще дойде тук. Неговият интелектуализъм ще му попречи." Малко по-късно за голяма моя изненада, в една от публичните си лекции, д-р Щайнер спомена за моята статия в "Християнски свят". Впрочем, днес тя ми изглежда съвсем незначителна. Но тогава, след лекцията, той се приближи до мен и каза? "Нали нямате нищо против, че споменах Вашето име? След като работим заедно, така вече трябва и да бъде." Дори и заради цялата естественост и самопонятност на тези думи, които представляваха чест за мен, аз трябваше да дам моето съгласие.

Последва друга моя статия върху "Макс Десоар и Рудолф Щайнер". В книгата си "Отвъд душата" този автор беше докоснал такива области, всред които Рудолф Щайнер се чувствуваше като у дома си. Статията беше напълно готова, но не можех да намеря списание, което да я помести. Едва тогава забелязах, колко много държи д-р Щайнер на това, официалният печат да отразява развитието на Антропософията. Той веднага назова повече от половин дузина списания, в които би било "добре" да се пише за Антропософията. Но на първо място посочи известния "Пруски годишник". Опитът ми да се добера дотам обаче завърши жалко.

Отговориха ми, че прекалено съм изострил въпроса за противоположността между Макс Десоар и Рудолф Щайнер; читателите се интересували много повече от това какво всъщност обединява двамата мъже и преди всичко какво би могъл да каже за Рудолф Щайнер един такъв дух като Десоар! Ако преработя статията в този смисъл, те непременно ще я вземат. Изобщо положението тук беше безнадеждно! И все пак статията намери място в "Южнонемски месечен вестник". В отговор на това почти всички редакции затвориха вратите си за "привърженика на Щайнер". На същия човек, чиито статии по-рано винаги приемаха, сега отнеха думата, като изискваха от него да мълчи по въпросите на Антропософията - сега, след като той беше навлязъл дълбоко в нея. Невъзможно, а в известна степен безинтересно би било да описвам тук всички подробности. И все пак една от тях е твърде характерна и заслужава внимание. Точно тогава в цяла Германия бе ше нашумяло името на нейния нов пророк Фридрих Гогартен. В страниците на "Франкфуртски вестник" той беше написал една статия за д-р Щайнер, пълна с подигравки и неразбиране. В моя бърз отговор между другото се казваше: "Ние сме разисквали много пъти проблема "Щайнер" и ще продължаваме да го разискваме. Обаче от нас не може да се очаква, че ще пристъпваме към разрешаването на този проблем с убежденията и възгледите на редакцията. Наистина у нас има толерантност, но не й дотам, че да си нанасяме вре ди и загуби."

Потокът от враждебни статии и публикации започна да залива д-р Щайнер особено след като издигна идеята си за троичното устройство на социалния организъм. Анатемата се стовари както върху него, така и върху приятелите му. Невидимият Папа на общественото мнение беше заповядал неговото отлъчване.

Тези мои вълнения и мисли намериха завършения си вид в книгата "За жизненото дело на Рудолф Щайнер". Аз никога не забравих думите на д-р Щайнер:. "Ако сега тук са дори само пет души..." Постоянно се стремях да намеря тези пет или повече единомишленици и да ги обединя в обща борба за делото на Рудолф Щайнер. Неговият 60-и рожден ден представляваше един чудесен повод. На този ден трябваше да бъде премахната поне част от вината на човечеството спрямо Рудолф Щайнер. Продължителното ми боледуване наложи моя дял от книгата да бъде продиктуван. Тогава не знаех, че отново ще оздравея и се опитах да из купя вината си пред човечеството, като в един вид завещание представих своята среща с Рудолф Щайнер. Ето част от писмото му, в което може да се види как се отнасяше той към подобно преклонение. Впрочем за тази книга не си разменихме повече нито дума.

"... В името на Антропософското Движение Ви изказвам сърдечна благодарност за Вашата книга. Несъмнено тя е така замислена, че ще въздействува по един правилен начин. Но ако компетентно изложените факти бяха представени на света без никаква връзка с моята личност, крайният резултат щеше да бъде много по-добър. Изглежда неумолимото изискване на съдбата налага личното ми присъствие както в споровете с противниците, така и навсякъде, където Антропософията си пробива път в света. И аз просто не мога да действувам по друг начин. Явно в нашата епоха правилното мислене поражда не друго, а яростна омраза. Вашата публикация върху моите идеи, които развих по време на войната, е оправдана от всяка гледна точка. Обаче тя продължава да действува във всичко, което противниците сега предприемат. Разбира се, те не могат да признаят това, но другите ще го потвърдят. Този момент е характерен за цялата Ви книга. Тя неизбежно ще разтревожи и разсърди мнозина. И все пак Вие не трябва да се обезкуражавате. Вашата книга отговаря на един основен въпрос: Как трябва да мисли за Антропософията днешният теологично образован и религиозно честен човек? А точно това е същественото. Откакто получих Вашата книга, за което от ново сърдечно Ви благодаря, аз съм отрупан с работа. Общо взето, Антропософското Движение е в само то си начало; и основната грижа е то да изгради себе си! Ето тази мисъл не напуска душата ми. И току-що привършилият лекарски курс - може ли да постави той едно ново начало? Да, душата ми е в постоянен трепет: на този курс казах доста неща, но те са само първичните строителни елементи, а цялата сграда, ко ято трябва да се построи, е огромна и шеметно висока. Задачите никнат отвсякъде, а времето не достига. Но това е само обективното състояние на нещата; естествено те не могат да изглеждат по друг начин. Мои те думи не би трябвало да Ви изглеждат като болезнена въздишка. Просто споделям с Вас какво стана, а не че се оплаквам, за това какво още не е постигнато.

Вие, скъпи мой д-р Рителмайер, дадохте на света Вашата книга в един твърде тежък момент от Вашия личен живот. Но болестта само ускори появата на тази необходима книга и дори Ви позволи да я напишете много по-добре, отколкото ако бяхте работил над нея здрав, но претоварен с други задължения и грижи. Затова, в името на нашето Движение, приемете още веднъж най-сърдечна благодарност и искрени поздравления...

С голяма и сърдечна привързаност,
Ваш Рудолф Щайнер

А съавторите на книгата бяха радостни да чуят, как три години по-късно д-р Щайнер каза по време на едно заседание, че тя е "най-силното, което познавачите на Антропософията досега са изнесли на широката публика".

Войната ми донесе нови и вълнуващи срещи с Рудолф Щайнер. И през тези военни години, аз не чух нито една лекция, която да не беше предшествувана от умолителния призив към всички слушатели, с който Рудолф Щайнер обединяваше техните души. С едни или други думи, той апелираше към всички: нека се помолим, скъпи приятели, за мъките на онези, които сега са по бойните полета, нека се помолим за онези, които са паднали в боя. И той сам изговаряше тези думи, в които пулсираше силата на една истинска духовна помощ. Подобни формули за медитации Рудолф Щайнер беше създал както за воюващите, така и за лекарите, тиловаците, цивилните. В тези медитации действително пулсираше висша духовна сила, която беше в състояние да тласне човечеството към една нова и неподозирана степен на развитие.

За неговите лекции от първата година на войната вече стана дума. И когато към края на войната го по питах защо не изнася повече такива лекции, както в началото, той отговори: "Защото сега би трябвало да се каже и нещо друго, което обаче не може да бъде казано." Така той търсеше други начини да помогне. Съчувствието му към хората и вътрешната му свързаност със събитията на епохата бяха осезаеми и живи. Понякога той разказваше за инциденти и произшествия от външния свят, но така, че се питах дали ги е научил от вестниците, или ги възприема непосредствено със своето ясновидство. В тези случаи той разказваше толкова нагледно, сякаш беше непосредствен участник в събитията. Той беше така проникнат с мисията на средноевропейския дух, че предпочиташе не да говори за него, а просто да действува. Любовта му към световноисторическата задача на немския дух беше проникната с надежди, но и с големи грижи. В него напираше не някакво "въодушевление", а самият Дух.Естествено той никога не каза нито една враждебна и несправедлива дума за другите народи. Д-р Щайнер не беше нито националист в тесния смисъл на това понятие, нито пък добродушен и всеопрощаващ пацифист. Епохата на пацифизма е епоха на голямата война, казваше често той. И все пак тъкмо той изгради основите на новото международно сътрудничество - там,където през годините на войната повече от дванадесет нации изграждаха с общи усилия сградата на Гьотеанума.

Започна 1917 година. Уилсън*/ *Удроу Уилсън, президент на САЩ 1913-1921 год. обнародва своите 14 точки и това измени отношението на д-р Щайнер към войната. "Сега от Средна Европа се очаква, тя да отправи едно духовно послание. В противен случай ние ще бъдем унищожени от тази Уилсънова програма. Тя е много по-силна, отколкото Германия предполага…Европа не може да живее с тези 14 точки на Уилсън... Европа трябва да им отговори по един духовно-съответствуващ начин. Иначе те ще победят." Една година по-късно, непосредствено преди голямата офанзива, той заяви: "Уилсън ще донесе едно голямо нещастие за Средна Европа и в същото време няма да постигне нищо от това, което иска." Ако духовният свят предвиждаше определен план, той би могъл да се открие на хората и Рудолф Щайнер се чувствуваше призван да изпълни тази задача. Точно тогава, в началото на 1917 година, след една своя лекция той сподели как в западните страни хората все по-често ще прибягват до употребата на окултни средства. Аз възразих: "Да, но след като фалшивият окултизъм сега е толкова разпространен в света, няма ли това да се отрази и на истинския окултизъм?" "Да - каза той - и затова се опитвам да направя нещо." "И в общи линии, какво трябва да очакваме?" "Сега трябва да се направят две неща. Най-напред трябва съвсем ясно и открито да се документират събитията, които доведоха до избухването на войната. Да се проследят точно - час по час. Уверенията на Бетман тук няма да помогнат - независимо дали човек им вярва, или не. Ако обаче ясно се каже какво всъщност стана тогава, ясно и без заобикалки, светът ще види, че Германия далеч не е станала толкова рафинира на, за каквато я смятат, че тя е много по-невинна. Но това е само едното. На второ място трябва да се говори за бъдещия порядък в отношенията на средноевропейските държави; за онзи порядък, който би съответствувал на историческите им връзки, за онзи порядък, в който действително ще може да се живее." Аз също бях убеден: ако всичко това стане, държавниците от Антантата няма да имат какво повече да кажат и веднага ще променят своя курс. Те наистина би трябвало да разберат: в Средна Европа цари една духовна сила, която далеч не е казала своята последна дума. Или те просто се бояха, че собствените им народи ще се вслушат в това, което става тук. Сега би трябвало да се действува решително и с голям размах. И нима съюзни те народи на Австрия не си казваха: ако всичко това действително се осъществи при нас, тогава нямаме никакъв интерес да се свързваме с Русия. От своя страна немските работници биха могли отново да си върнат доверието към една държава, която осигурява на поданиците си истинска свобода. Така сред народите на Антантата би възникнало и усещането: всъщност ние се излъгахме. Да, тук наистина отекват стъпките на идващата епоха. Ние трябва да сме наясно с това. Тази беше единствената възможност да се прекрати световната война.

През онези седмици д-р Щайнер ми даде едно копие от своя ръкопис, предвиден за ръководителите на Германия и Австрия, до които трябваше да стигне чрез посредничеството на неколцина влиятелни приятели. Ни що не му беше така чуждо, както честолюбието и славата. И все пак, трябваше ли да мълчи, след като знае ше как да помогне? След като го запитах какво бих могъл и аз да направя, той отговори: "Сега статиите нямат никаква стойност; сега решават мъжете, които са на върха. И точно за това е важно да се съобразяваме с възможностите, които всеки от тях има." Както и други антропософи, аз се обърнах с писма към наши видни държавници. За съжаление - напразно. Често виждах Рудолф Щайнер да се връща напълно изтощен след подобни разговори с хора от върховете на държавното ръководство. Един от тях му беше признал: "Възможно е да сте прав. Обаче аз не съм човекът, от когото зависят нещата." "Но след като заемете този пост Вие трябва да сте този човек." Обаче друг отвърнал: "Това, което Вие предлагате - публикуването на всички подробности и събития, свързани с избухването на войната - би довело до абдикацията на Кайзера." "По-добре сега, отколкото по-късно" - отговори д-р Щайнер.

Веднъж през онези дни срещнах д-р Щайнер с вестник в ръка. Беше силно развълнуван. "Бетман-Холвег отново е държал една от своите идиотски речи. А с тях той не постига нищо друго, освен че отдалечава мира с още половин година. Нито една конкретна дума за Белгия. Това нищо не помага." Дълбоко в спомените ми е врязан един разговор с д-р Щайнер от първите месеци на 1917 година. Оттеглянето на Хинденбург беше вече факт. Германия се радваше за стратегическата сигурност на новия фюрер. А на какво ли мнение беше д-р Щайнер?" Все пак истинско щастие е - започнах аз - че сега ние имаме Хииденбург и Лудендорф." Лицето му не трепна. "Да - започна той бавно - Хинденбург е един стар господин, явно предоволен от събитията там на север. /Д-р Щайнер имаше предвид немското настъпление при Мазурските езера./ Вие до бре знаете, че сега нещата се движат от началника на генералния щаб." Аз продължих да питам: "Означава ли това, че щастието на Германия е в ръцете на Лудендорф?" Ставах все по-несигурен. Д-р Щайнер ме погледна замислено и каза сериозно: "Изобщо не е в интереса, на Германия да имаме такива генерали!" "Какво разбирате под това" - запитах изненадан. "И двамата отстъпиха, но със цената на големи загуби. Ако човек наистина може да оцени какво означава това за бъдещето на Германия, той може само да потвърди: да, изобщо не е в интереса на Германия да имаме такива генерали."

Днес често си припомням онези години и си мисля: "Нима някой в тогавашна Германия можеше да прозре в нещата с такава яснота?" Не минаваше седмица, без да разговарям с мои познати от университетските кръгове, с хора, които минаваха за водещи в духовния живот на нацията. И сравнявайки ги с д-р Щайнер, каква безнадеждна слепота откривах аз в тях! Както навсякъде, така и в областта на военните проблеми, той не желаеше да изпъква с нищо. Впрочем той не намираше, че висшето военно командуване е от решаващо значение. Но от друга страна разбираше, че с оглед материалните ресурси и числен състав на армии те, тази война предоставя на стратегията много по-голяма роля, отколкото предишните войни. А политическото вмешателство във висшето командуване?! Съвсем основателно веднъж той каза: "Нито за миг не трябва да им се бъркаме в работата. Те поне правят нещо. А другите не правят нищо."

Бих желал дори и само от историческа гледна точка да спомена за едно друго събитие от тази епоха. Беше през лятото на 1918 година, непосредствено след завръщането на Кюлман. Един ден д-р Щайнер се обърна към мен: "Знаете ли, днес бихте могъл да научите неща, които ще се потвърдят в най-скоро време. Искам да Ви разкажа нещо. Напоследък се натъквам на факта, че генерал фелдмаршал Молтке /не началника на генералния щаб, а неговия вуйчо/, който е в духовния свят, се стреми да покаже оттам, че ще се сключи мир. А сега прочетете речта на Кюлман. В нея той постоянно цитира стария Молтке. Но като че ли въпреки някаква уговорка, в своята реч Кюлман не продумва нито дума за мир. След речта при него идват няколко души - позволете ми да не споменавам имена - с упрека, че той, Кюлман, нарушил уговорката. А Кюлман им казал, че самият той, прибегнал до цитатите неволно, и че не бил влизал в никакво споразумение." После д-р Щайнер нагледно описа телесното състояние на Кюлман през онази сутрин, когато поради леко замъгленото си съзнание, той се оказал твърде достъпен за определени свръхсетивни въздействия.

Един ден през лятото на 1917 година отново срещнах д-р Щайнер с вестник в ръка. Той винаги четеше много вестници от най-различно естество. "Четохте ли вече за мирната акция на Папата? Би било твърде лошо, ако трябва да получим мира от Папата." "А мислите ли, че ще се стигне дотам?" - попитах аз. "А според Вас?" "Според мен - отговорих аз - тази нова мирна акция само ще подсили всеобщата умора от войната. Повече от това едва ли ще се получи." "Да - възрази д-р Щайнер - само че не омаловажавате ли малко влиянието на Папата?" Този беше един от въпросите, обсъждани от нас през войната, по който д-р Щайнер не се оказа съвсем прав. Поне от думите му можеше да се очаква повече, отколкото идващите събития донесоха. И все пак сега зная, че в основни линии той беше прав. Днес е добре известно колко близка беше възможността за мир. Ако Райхстага би бил правилно ориентиран, събитията щяха да вземат съвсем друг ход. Когато Михаелис беше избран за райхсканцлер, аз, обратно на повечето от моите близки, открито изразих впечатлението си, че той не е подходящият човек за целта. "Защо пък - каза д-р Щайнер - най-доброто у него е, че той временно зае мястото на един човек, който е още по-малко подходящ от него." "Кого имате предвид?" - попитах любопитно аз. "Хертлинг" - беше отговорът. И когато по-късно Хертлинг въпреки всичко стана канцлер, д-р Щайнер заяви: "Да имаме такъв райхсканцлер е цяло престъпление."

Междувременно властта на Керенски беше паднала. "А дали сега няма да се стигне до мир с Русия?" Рудолф Щайнер поклати глава. "Мирът с Русия трябваше да се сключи най-късно през август 1917 година. Сега е вече твърде късно." Когато изтичаха последните дни на декември 1917 година, д-р Щайнер изглеждаше все по-подтиснат. "Мирът трябваше да се сключи още през 1916 година. През 1917 година той беше все още възможен, макар и с цената на гигантско духовно усилие. През 1918 година мир вече не може да има. Естествено, аз не отричам, че е възможно едно формално и външно приключване на войната. Обаче това не би било никакъв мир. Войната продължава, макар и под друга форма." Често си спомнях и едно изказване на д-р Щайнер от първите седмици на войната: "Всъщност войната ще приключи през 1916 годи на." Това предвиждане се сбъдна, макар и не по начин, какъвто очаквах тогава аз.

Д-р Щайнер гледаше извънредно сериозно на опасността от болшевизма. Не си спомням лицето му да е приемало по-напрегнат израз, отколкото в минутите, през които се докосваше до тази тема. "Ако ние приемем болшевизма, това ще е по-лошо, отколкото последиците от цялата война... И виждате ли, нашите държавници си внушават, че щом отблъснат болшевизма към Русия и прекарат неговите водачи в запечатани ва гони през Германия, тогава болшевизмът ще си стои мирно зад нашите граници!"

Особено развълнуван беше д-р Щайнер след мира от Брест-Литовск. Срещнах го на улицата; вървеше бавно към мястото на една от своите лекции. "Какво мислите за този мир?" - попита той. "Той изобщо не ми харесва" - казах аз. "Сега вече на Изток ни липсва всякакъв простор. Един ден вероятно нова военна агресия ще поправи тази грешка... Ужасно е - казваше д-р Щайнер - наистина е ужасно. Вие вече видяхте как действува всичко това върху мъртвите и особено върху тези, които са близо до нас и които сами искат да се намесят в събитията. Като една страхотна експлозия! И тази експлозия ги отхвърля безкрайно далеч от нас. Ужасно е!" Оттогава д-р Щайнер изглежда изгуби всякаква надежда за един приемлив изход от войната. "Сега вече наистина влизаме в хаоса!"

Пролетната офанзива през 1918 година пробуди нови надежди както в мен, така и в милиони германци.

Но не и в д-р Щайнер. "А не мислите ли, че сега ще превземем Кале?" - попитах аз. "Добре - отговори д-р Щайнер - обаче аз не виждам как това може да ни помогне. По този начин войната не може да приключи." Твърдението за Кале беше другата малка неточност от страна на д-р Щайнер, която установих в хода на цялата война. Аз не бих искал да я омаловажавам, но сравнена с разтърсващата яснота на погледа, която разкри стотици и хиляди невидими за другите хора събития, тази неточност е нещо съвсем несъществено. Моята малка книга не желае да премълчава нищо, тя не иска да щади никого. Всеки може сам да прецени дали предвижданията и "познанието" на д-р Щайнер издържаха изпитанията на времето.

И когато днес се връщам към тези спомени: 14-те точки на Уилсън, неизбежните изисквания на Германия, възможностите за сключване на мир, личностовите особености на хората по върховете, значението на отде лните събития, катаклизмите с Русия в сравнение с политическия усет на д-р Щайнер - всички останали, с които разговарях, ми изглеждат направо като спящи, като хора унесени в дълбок сън. В единия случай – верен поглед и точен анализ на събитията, в другия случай /и тук аз не мога да посоча изключение/ - несигурно и сляпо залитане всред историческите трусове на епохата.

През първите месеци на 1917 година настъпи една своеобразна кулминация - д-р Щайнер напусна редиците на милионите неизвестни хора и се обърна към държавниците на Средна Европа, показвайки им пътя за спасението. Днес ясно може да се прецени, че фактически друг път за спасение не е съществувал. Държавниците го изслушаха с интерес и симпатия. Обаче нито един от тях не прояви силата и куража да действува в името на спасението. Естествено д-р Щайнер нямаше никакви лични претенции. Той би бил напълно съгласен да остане в сянка и да помогне оттам веднага, безкористно и без никакви условия. Обаче за да се окаже помощ, са необходими двама: един, който помага, и друг, който позволява да му се помогне. Религиозно настроеният човек би казал: тук се изпълниха молитвите на милиони хора. И все пак: спасителят се яви, но помощта му не бе приета.

Но дори и след войната, малцина се опитаха да потърсят помощ в лицето на Рудолф Щайнер. Разбирам, че тук общественото мнение ще регистрира всяка прекалена или несполучлива дума на един "щайнерианец". Обаче то не вижда, че тъкмо към него бяха отправени предупреждаващите думи: "Първият път не ме чуха. Вторият път - също. А след много години и десетилетия ще бъде вече късно."

По време на националната катастрофа аз бях далеч от Рудолф Щайнер. От края на юли 1918 година до септември 1919 година изобщо не го видях. Това, което е казал и извършил през този период, се съдържа в многото лекции я в спомените на други хора. Тук описвам само непосредствените си лични изживявания, свързани с д-р Щайнер. Неговата невидима и свръхчовешка борба на физическия свят имаше две основни цели: спасение на немското работническо съсловие от настъпващия болшевизъм и спасение на немския народ от Версайския диктат.

Когато през септември 1919 година отново видях д-р Щайнер в Берлин, той ми каза, че неговата поява в работническите кръгове, дори и в най-образованите от тях, се посрещала с явно неодобрение. Ако той трябвало до говори така, както те желаели, изобщо било изключено да бъде разбран от тях. По време на една оживена дискусия с работници, видях за първи път Рудолф Щайнер в нова светлина: освен необикновено буден и бърз както винаги, сега той беше импониращо активен, енергичен и настъпателен. Неговите контрааргументи се сипеха с унищожаваща сила върху всеки от противниците. Един второстепенен работнически лидер, който произнесе разумна, но и доста суетна реч, беше така парирай, че напусна залата разплакан. Да, мислех си.аз, не е удоволствие да се изправиш срещу него.

Но толкова по-любезен и мил беше той в личните разговори. Веднъж на път за своята лекция той непринудено заговори за Индия. Попитах го дали не е възможно да икономисва от времето си, за да се отдава в още по-голяма степен на духовните си задачи. Той отдавна го правел. Нещо съвсем естествено било по време на един обикновен разговор да се занимава с важни окултни изследвания. Обаче от физическото тяло на европееца не можело да се изисква това, което е обичайно за индиеца. Индиецът например бил в състояние, изпълнявайки дадена задача, да изпрати тялото си в града, без да напуска мястото на дълбоката си медитация. Нашите европейски тела не били годни за такова разцепване. Междувременно ме попита топло и сърдечно за леката травма, която беше забелязал, съдейки по походката ми, и в следващия миг, пренасяйки се светкавично в полето на Духа, той заговори за живота в миналите инкарнации.

През есента на 1919 година той публично заяви, че троичното разделяне на социалния организъм чука на вратата; след 15 или 20 години то ще е факт; друга възможност не съществува; само че то ще мине през много изпитания и катастрофи.

След като остана извън политиката - въпреки горещото му желание да помогне - той се обърна към онези области от живота, където хората действително търсеха помощ: възпитанието, лечебното изкуство, стопанските проблеми. Нито следа от огорчение не помрачи предишната му сила и дори само този факт показва неговото истинско величие. И въпреки това - в културнополитически смисъл - проблемът "Запад-Изток" стоеше неотклонно пред неговия духовен взор.