Фридрих Рителмайер - Моята среща с Рудолф Щайнер. XXI - XV част
Фридрих Рителмайер




Моята среща с Рудолф Щайнер

XXI - XV част

Глава от книга

превод от немски: Димитър Димчев

ХХІ.

За разлика от онези разговори с д-р Щайнер, които бяха свързани с политиката, сега ще се докосна до едва съвсем друга област.

Към Антропософското Общество се числеше - и един висш офицер, командирован в Берлин и осъществил бърза кариера във военната и цивилна йерархия. Случи се така, че той се разболя тежко. Една вечер д-р Щайнер каза: "С г-н Х. нещата вървят лошо. Ако не стане чудо, утре що е мъртъв." В подобни случаи от лицето на д-р Щайнер се излъчваше неописуема мъка. "За какво по-точно се отнася?", попитах аз. "Ако не греша, в областта на пилора се намира нещо, което може да бъде оперирано. Обаче лекарите не предвиждат операция." Вие можете да си представите смелостта на човек, който вижда как би могло да се помогне, а не може да убеди лекарите. "Казах на съпругата му, че трябва веднага да се съгласи, дори и при най-лекия намек за операция. Повече от това не мога да направя."

Помня и друг случай, когато д-р Щайнер прояви голямо съчувствие към болестта и смъртта на един член от Обществото. "Когато дойдох, смъртта вече го беше стиснала за гърлото. Цялата нощ се борех с нея, но на края трябваше да отстъпя." "Как, Вие се борехте със смъртта, макар и да знаехте, че няма никаква надежда?" "А какво друго можех да правя?"

А тогава, в случая с офицера Х., смъртта наистина настъпи на следващата утрин. По поръчение на д-р Щайнер, който беше зает да урежда важни и бързи дела с разстроената съпруга, при мен дойде една антропософ ка. Тя ме помоли да се отбия при д-р Щайнер по обед; той искал да ми каже нещо за мъртвия, още повече, че аз трябваше до поема траурната церемония. Когато пристигнах, д-р Щайнер разказа: "Тази сутрин още преди да стана дойде Х. и се сбогува с мен. Двадесет минути по-късно ми известиха за неговата смърт." Трябваха ми няколко секунди, за да се съвзема: толкова естествено и просто говореше д-р Щайнер за срещата си с мъртвия. "А как изглежда този момент, когато един мъртвец идва, за да се сбогува" - попитах смутено аз. Умна и добра усмивка озари лицето на д-р Щайнер. "О, то е същото, както в обикновения живот - просто един човек влиза в стаята. Той идва и се сбогува. В първите часове след смъртта тези неща се разпознават лесно. Но след това става все по-трудно." После д-р Щайнер ускорил аутопсията. "Всъщност аутопсията беше направена и заради мен. Това е начин да се контролирам. Заключението не съвпадаше с диагнозата на лекарите: като непосредствена причина за смъртта беше посочен тумор в областта на пилора. Разбира се, лекарите по дозираха и тази възможност, но смятаха тумора за иноперабилен. Обикновено подобна операция се прави само на деца. Те не знаят, че освен при деца, операцията може да се направи и на такива хора, какъвто е случа ят с г-н Х. които са медитирали дълго и упорито. Няколко дни по-късно аз ръководех друга траурна процесия в просторната зала на един берлински дом, а после и продължението й в едно от берлинските гробища. Всред присъствуващите беше и д-р Щайнер. Колко обикновен и незначителен изглеждаше той наред с всички остана ли, които нямаха никакво предчувствие за това, кой е той всъщност! Когато се връщах от гроба към колата, изравних крачките си с него и го погледнах. "Впрочем, дали мъртвите са наоколо, щом някой държи траур на реч за тях?" - попитах аз и с тревога зачаках отговора на този неочакван за д-р Щайнер въпрос. "Ето, ко гато Вие споменахте онези думи, които звучаха за него тъй утешително на болничното легло, той дойде и остана дотогава, докато принц Х. стана рязко от стола и си тръгна. След това повече не го видях." Отново трябваше да се опомням след шока на тези нечувани думи. Тук до мен стоеше един измежду тези 300 или 400 души - гости на погребението. И що за изживявания имаше той?! И защо никой друг? Никой не поглеждаше към него. Но какви ли физиономии щяха да направят тези хора, ако внезапно биха разбрали какво се случи току-що? "А за мъртвите не е ли понякога неприятно - продължих аз - да изслушват тези особени речи!” Д-р Щайнер отвърна: "Не, досега това не съм наблюдавал. Само ако не са вътрешно свързани с онова, което се говори, само тогава те се отдръпват."

Спомням си, че като студент, в ръцете ми попадна една книга "Писма от ада". В нея драматично беше описано как дяволът посреща - с какво друго, ако не с дяволия - онези хора, които са играли важна роля в обществения живот. Те трябва например да четат погребалните речи, които ще се произнесат горе ва земята в деня на тяхното погребение. "И небесният Отец ще прибере нашите скъпи покойници във вечните си чертози..." То гава твърдо обещах пред себе си: никога през живота си ти няма да държиш такава погребална реч, която да не може да бъде изслушана и от самия покойник! И наистина, обикновено тези речи звучат кухо и са направо отблъскващи. И сякаш в подкрепа на това отдавнашно мое обещание, се прибави сега и казаното от д-р Щайнер.

Разбира се, д-р Щайнер споделяше тези неща само с хора, в които беше сигурен, че няма да ги разберат погрешно. При това, в съобщенията му нямаше нищо тайнствено и зловещо. Когато стените на "земния свят" се пропукваха и "мъртвите" се приближаваха до "живите", всичко протичаше спокойно и напълно естествено. Човек ясно долавяше: не съществува "тукашен" и "отвъден" свят, а съществува само един свят. Обаче този свят се състои от едно видимо и от едно невидимо царство и тъкмо това "невидимо" царство сега е тук и може да бъде наблюдавано всеки миг - стига човек да разполага с необходимите сетива.

Д-р Щайнер не изискваше да се "вярва" в думите му. Той чисто и просто разказваше и предоставяше на всеки свободата да решава сам. Животът на Рудолф Щайнер в огромната човешка общност, към която принадлежат и мъртвите, е невъзможно да бъде обхванат отвсякъде. Ето един малък и само допълващ пример. Мой познат гимназиален директор в Берлин ме помоли да разгледам колекция от картини. Те бяха дело на млад и ра но починал художник. След като ги видях, веднага си помислих, че този човек сякаш е пренесъл от свръх сетивния свят всевъзможни импресии и впечатления. -Попитах д-р Щайнер дали не иска да ги види. "Да, разбира се, ще дойда." Когато пристигна в жилището ми и внимателно огледа картините, той се обърна към мен: "Но всичко тук е прекрасно!" След това заедно с г-жа Щайнер се отправихме през стария град към гимназията. Картини наистина трябва да се гледат само в "свободно време". За пореден път останах удивен от дълбоките познания на д-р Щайнер. За него явно нямаше значение в коя област на живота прониква - навсякъде си гурност, дълбочина, прозрения. Особено ме впечатлиха тихите, пълни с обич и разбиране думи по адрес на всяка малка подробност; те бликаха сякаш от самите творчески намерения на художника, а не от критичната и произволна оценка на зрителя.

Това ме накара да попитам: "А мъртвият би ли могъл да чуе думите, които Вие казахте?" "Разбира се. Аз имах връзка с него, разговарях с него и се опитах да му помогна." Пред мен изгряваше една нова епоха в общуването с творбите на онези, които вече не са между нас! В подземната железница, на път за вкъщи, д-р Щайнер говореше за съвсем друго. "Сега би трябвало да се заразя от грип. Време е. Иначе не мога да го проуча." На следващия ден беше повален от тежък грип. Въпреки това не отложи лекцията си, температурата и мъчителната кашлица не го спряха. Години по-късно, когато беше застанал до моето болнично легло, за да ми помогне с указания и съвети - и аз бях съборен от грип - неволно си спомних тази незначителна случка. Спомних си и за Петенкофер, който изследваше бацилите върху самия себе си. Мнозината, на които Рудолф Щайнер помогна в болестта, трябва да знаят, че всяка помощ беше извоювана с цената на една жертва.

Непосредствената и жива връзка на д-р Щайнер със света на мъртвите не можеше да остане скрита. При мен, в Берлин, започнаха да идват хора, загрижени за съдбата на своите близки покойници. Те упорито молеха да ги запозная с Д-р Щайнер. Доколкото си спомням, направих това само веднъж. Особено настойчив беше един високопоставен и наглед разумен берлинчанин. Той имаше същата молба. Д-р Щайнер се отнесе към случая любезно и с желание да помогне според възможностите си. След няколко седмици същият човек ме потърси и каза: "Знаете ли, че д-р Щайнер е наистина ясновидец; той ми откри такива подробности, до които би могъл да стигне само чрез ясновидство." Но после го нападнаха съмненията: дали пък тези истини не бяха извлечени от неговото подсъзнание.

За мен беше напълно ясно, че д-р Щайнер трябва да живее под закрилата на едно строго охранявано уединяване. В противен случай, щурмът на молителите нямаше да му позволи да работи над своята мисия. Веднъж една дама позвъни в дома ми: "Вярно ли е, че познавате д-р Щайнер? Сигурен ли сте, че може да предскаже нещо от бъдещето?" "А защо Ви интересува това?" "Знаете ли, моят брак е несполучлив. Съвсем близо съм до решението да се разведа. Обаче по този начин губя доста неща. Ако Д-р Щайнер разбере дали съпругът ми ще се помине тази година, бих могла да изчакам. Но за по-дълъг срок нямам сили." Естествено, при подобни случаи аз отказвах да дам адреса на д-р Щайнер, макар че той фигурираше във всеки адресен указател. С други думи, положението на д-р Щайнер беше деликатно и трудно. Искаше ли да помогне на хората, той не трябваше да крие своите способности. От друга страна той трябваше да черпи от обективния свръхсетивен свят, а това беше осъществимо само в присъствието на безкористни и душевно чисти хора.

Невъзможно е да изброя всички подробности, които ми помогнаха да изградя и затвърдя своите убеждения. Тук давам само една обща картина, която не би допуснала фалшиви представи и която би укрепила доверие то на читателя в неговата собствена, спокойна и непредубедена проверка.

В заключение бих искал да приведа още един разговор. След една лекция и във връзка с нейното съдържание, аз поставих въпроса: "А срещали ли сте в духовния свят поне веднъж моята покойна майка?" "Ако Вие с внимание следите дадена лекция - беше отговорът - тогава много често се появява една индивидуалност, която според мен е Вашата покойна майка. Тя води и други след себе си... Малко неспокойна е и се движи насам нататък... Но участието й във Вашия духовен живот е огромно."

Тогава той любезно се обърна към съпругата ми, която често присъствуваше на нашите разговори: "А Вашият покоен баща, г-жа Рителмайер, аз все още не съм успял да срещна." Забележителното в този разговор беше внимателния и предпазлив начин на изразяване: "една индивидуалност, която според мен..." Както и сполучливата характеристика на майка ми, а също и споменатите "други", явно покойните ми сестри, за които не бях говорил на д-р Щайнер. И не накрая - любезното внимание към съпругата ми и отговора на нейния незададен въпрос.

След този разговор аз потънах в тревожни мисли: Как успява да се справи д-р Щайнер с тези връхлитащи изживявания и образи, крито го обкръжават при всяка една лекция! И преди бях чувал, че поради отделни слушатели, той трябвало да се ориентира измежду Съществата от свръхсетивния свят, които тези хора неволно привличали по време на лекциите. От някои негови изказвания аз съдя, че много от лекциите му бяха по светени на един или друг негов приятел, във всеки случай - на един определен човек. Дотук нещата могат да се приемат. Но публичните лекции? Не бяха ли те грандиозни духовни битки!? Хората имаха далечно и смътно предчувствие за духовния свят. Но щом зърваха Рудолф Щайнер с очите си, те започваха да го смятат за "демоничен", смятаха за "демоничен" него, докато в действителност той се бореше срещу "демоните". Ако човек внимаваше в това, какво казва той в тези часове, а не се подвеждаше по първите си и повърхностни впечатления, само тогава би могъл да направи крачката към новото и ощастливяващо познание на Рудолф Щайнер.

ХХІІ.

Разговорите ми с д-р Щайнер върху естествените науки бяха твърде малко. Моята хуманистична гледна точка съдържате известна безпомощност и аз не можех да следвам разговорите до онзи връх, от където те биха открили хоризонтите на истината. Тук нека други вземат думата. Изживяванията ми в тази област имаха в себе си нещо двойствено. Когато при мен идваха млади медици и естественици, проявявайки интерес към Антропософията, аз ги изпращах при д-р Щайнер като им казвах: "Опитвайте се да задавате въпросите спокойно. Нека тези въпроси да са от онези области, в които Вие сте най-сигурни. И в същото вре ме проследявайте вашите мисли и изживявания."

След аудиенциите, в общи линии, младите хора ми доверяваха следното: "О да, той беше чудесно ориентиран в тази област и ми даде важни упътвания." И аз не си спомням нито един от дузините млади или възрастни естественици, било то студенти или преподаватели, който да заяви пред мен, че превъзхожда д-р Щайнер по въпросите на естествените науки.

Дори бих искал да добавя, че едва сега, след като светлината на Духовната Наука отвори очите ми, аз действително започнах да се интересувам от естествените науки. Какъв могъщ скок беше за един човек – чии то жизнени интереси лежаха само в сферата на религията - да се окаже изведнъж всред такова естествознание, което не застава студено и чуждо, дори враждебно пред религията; което не се ограничава в мъртвите закони, а позволява на живия Божествен Дух да се носи и прониква навсякъде; естествознание, което обединява всичките си разклонения и дисциплини, въвличайки ги в едно грандиозно духовно кръщение; естествознание, което в дълбоката същност на природните явления вижда същите откровения, които религията да де на човека: жертва, смърт, възкресение - да, всичко това е трудно да се опише. И всичко, което още преди години аз предвиждах: че законите на физиката и химията един ден неизбежно ще засияят пред ясното и непомрачено човешко познание със същата светлина, която още от преди Сътворението се излива неспирно и щедро от онзи Бог на добрината, откриващ се по-късно в религията на християнството - ето кое застана сега внезапно пред мен.

Така че в името на Антропософията днес мога да се обърна към всички учени: "Изследвайте само Вашите специфични области от живота, но изследвайте ги основно и най-вече в техния духовен заряд, и тогава от всякъде ще Ви озари онази светлина, която виждаме и ние. Защото в действителност има само един свят, само една истина." Веднъж през 1918 година казах на д-р Щайнер: "Уважаеми д-р Щайнер, сега, когато войната отмина, не е ли разумно да се основе един изследователски институт, в който духовнонаучните факти да се издирват, подреждат и обясняват с подходящите и налични средства на естествените науки. Аз имам спестени марки и познавам няколко млади приятели, които биха се заели с тази задача." Тогава д-р Щайнер постави двете си ръце на раменете ми и с радост, каквато рядко можеше да се види у него, отвърна: "Да, скъпи мой Рителмайер, ние трябва да направим това." Изследователският институт възникна под друга форма, и то не в Берлин, а в Дорнах и Щутгарт. И ако вместо малцина възторжени последователи се бяха обединили повече способни и знаещи сътрудници, ако вместо хилядите марки бяха събрани милиони, тогава благословията над човечеството щеше да бъде още по-пълна.

И все пак през онези години аз трябваше да ограничавам въпросите си в областта на душевното, в областта на окултния и религиозен свят. Без съмнение, протестантският теолог се оказа в един съвършено нов свят. Дотогава протестантската теология беше моят единствен свят. Сега тя напълно изгуби своята ръководна роля. През онези първи години аз често се питах: А дали д-р Щайнер наистина знае какво сме постигнали ние? Да, той добре знаеше възможностите на протестантството. Познати му бяха съчиненията на Трьолч, Ото, Вайнел, Хайм. Не беше пропуснал и Шлаермахер - приемаше го не като философ, а именно като теолог. Веднъж той ми каза: "В историческо отношение напредъкът на протестантството е най-усърдното и интелектуално постижение през последните столетия. То не само се изравнява с прогреса на естествените науки, но дори ги надминава. Големият трагизъм обаче се състои в това, че протестантството е на съвършено погрешен път и напълно се разминава с Библията, с това, което е истинската Библия." Потресен от тези думи, аз тръгнах към дома си.

През годините на нашето познанство аз непрекъснато се стремях да узная как изглеждат нещата в очите на д-р Щайнер. Веднъж го попитах: "Не мислите ли, д-р Щайнер, че Евангелието на Йоан така предава Христовите думи, сякаш те се отразяват от една особена личност и че всъщност синоптиците (т.е. евангелистите Матей, Марко и Лука б.пр.) са тези, които ни дават реална представа за речта на Христос?" Той отговори: "За мен е точно обратно. Щом чета Евангелието на Йоан, аз навлизам съвсем непосредствено в стила и словореда на Христос. При синоптиците винаги трябва да се пренастройвам." Лесно е да се разбере в какво противоречие с официалната теология влизаше едно такова изказва не на д-р Щайнер. Но не беше ли то и спасително за един човек, който просто живееше в Йоановото Евангелие и постоянно се стремеше да го извади горе в своето ясно и будно съзнание?" "А прощалните речи? И те ли са изговорени в този им вид?" "Разбира се, те са изговорени точно така. Впрочем казани са и още много изречения, които не са записани." Когато Рудолф Щайнер се произнасяше върху подобни въпроси, лицето му изразяваше необикновено смирение; той сякаш не говореше, а се молеше. "А Христовите думи на кръста и те ли са казани по този начин?" "Разбира се, че по този!" "Но как се стига дотам, че единият евангелист докладва едно, а другият друго?" "Работата е там, че те съвсем не разказват в един исторически достоверен смисъл. Техните съобщения изобщо не са исторически документи. Те разказват това, кое то им се откри в тяхното ясновидство като една неоспорима истина. Но те не я чуха с физическите си уши. Ето защо, в зависимост от подготовката си, всеки евангелист чу една или друга дума." Разбира се, необходимо е радикално преобръщане на възгледите, за да може днешната теология да приеме подобно твърдение. Както и друг път съм споменавал, думите на Лука от "Деяния на апостолите", които той влага в устата на умиращия Стефан, винаги са ме озадачавали. Аз съзнавах, че тези три думи са в точно съответствие с Христовите думи на кръста, каквито ги знаем от Евангелието на Лука. Трябваше да се приеме, че Лука често е бил впечатляван от разказа на апостол Павел за Стефановата смърт и тъкмо поради тази причина неговата душа е очаквала да чуе онези три думи на кръста. Естествено, ние трябва да сме наясно, че един днешен историк ще направи съвсем други заключения от това сходство. Но тези заключения не са общовалидното и окончателно разрешение на въпроса; съществуват и други възможности, които човек трябва да изследва открито и честно.

В спомените ми особено се е врязал гласът на Рудолф Щайнер, с който той веднъж започна да описва Тайната вечеря. Този глас, този тон можеше да въздействува върху чувствителния човек по един единствен начин човек изпитваше желание да коленичи и да се моли! И години по-късно, аз често си мислех: ако за религиозните истини можеше да се говори в този дух, тогава хората щяха да се убеждават неусетно и с радост, защото този дух пренасяше човека направо горе в свръхсетивния свят. Затова и д-р Щайнер можеше да говори за изгарянето на темплиерите и за "Божия приятел" от Оберланд, без да се нуждай от никакви исторически книги, тъй като умееше да осъществява непосредствен контакт с всеки от тях.

ХХІІІ.

А как стояха нещата с Лутер? Беше в средата на 1917 година, когато веднъж седях на масата до д-р Щайнер. Доколкото си спомням, той говореше върху една мисъл на Херман Грим, а именно, че всички германци винаги щяха да се чувствуват обединени в произведенията на Лутер, Фридрих Велики, Гьоте, Бисмарк. "Така е - каза той - само че делото на Фридрих Велики и Бисмарк сега е разрушено. Гьоте - в неговия същински духовен лик, е напълно непознат. А и Лутер твърде слабо обединява днес германския народ." Аз прибавих нещо в обратен смисъл. Естествено в подобни случаи много по-важно беше, че аз ще науча мнението на д-р Щайнер, а не той - моето. Както ми се стори, д-р Щайнер все още нямаше достатъчно основания, за да се заеме подробно с Лутер.

Тук бих привел и няколко думи за онези читатели, които честно търсят пътя от старото християнство към Антропософията.

През 1917 година, т.е. в юбилейната годишнина за реформацията, д-р Щайнер неочаквано изнесе само две частни лекции върху Лутер. Лесно беше да се предположи, че тази тема е от извънреден интерес за теолозите. Освен това, време беше да се обясни на хората по какво се различава Антропософията от протестантското християнство. Впрочем разликата е ясна: при Лутер - субективният интерес за избавление, при Щайнер - обективният интерес към сетивно-свръхсетивния свят. Диаметрално противоположни концепции! Наред с всичко останало д-р Щайнер се интересуваше и от виденията на Лутер. Така например според Рудолф Щайнер прословутата борба на Лутер с дявола е била съвсем реална битка с навдигащия се дух на следващото столетие, с онзи дух на материалистичен интелектуализъм, който в Антропософията се означава като Ариман. Според д-р Щайнер, всеизвестната грубост на Лутер също произлизала от неговите "имагинации", които обаче оставали неосъзнати от самия Лутер. "Означава ли това, попитах след лекцията, че когато пише срещу коронованата свиня от Англия, Лутер е имал вече пред себе си един свръхсетивен образ за характера на крал Хенри?" "Да, само че нито един от хората около него нямаше понятие за тези качества на Лутер." Така че дори най-запалените лютерани днес жертвуват Лутер и се хващат за лаическото обяснение, според което той бил отдаден на "полемика с дявола". "Но тъкмо защото Лутер стоеше на границата между две епохи - заключи д-р Щайнер - в него пулсираха сили от Средновековието и сили от бъдещето, тъй че той се оказа способен да изгради един образ на християнството и този образ можа предварително и за кратко да се проектира в идващия век."

"Добре, а греха и милостта, казват теолозите. В тях бяха скрити основните преживявания на Лутер! Ето кое вашият д-р Щайнер изобщо не разбра! И тъй като не го разбра, той се впусна да говори на всички за природата и силата на злото. Той се зае да изследва историята на "грехопадението" и последиците му както върху обективния физически свят, който беше станал вече съвсем друг, така и върху човешкото мислене, превърнало се в нещо абстрактно и мъртво."

Но едва бъдещите епохи ще осветлят правилно този забележителен исторически факт и ще оправда ят човека, който както никой друг преди него - обективно, а не субективно! - можа да говори за ужасяващата разрушителна сила на злото; едва бъдещите епохи ще свалят от д-р Щайнер упрека на теолозите, че ето - той изобщо нямал представа за това, какво представлява "греха".

А милостта? Толкова "малко" я разбра той, че както никой друг преди него, издигна Христовото дело в незаслужен и необозрим от мисълта "акт на Божията милост", без който човечеството би рухнало, по казвайки още, че единствено в Христовата милост е заложено бъдещето на човечеството и бъдещето на човека. Толкова "малко" я разбра, че казваше: "Колкото по-нагоре се извисява човек, толкова повече милостта го обгръща отвсякъде." Толкова "малко", че самите му прозрения не бяха нищо друго ос вен метаморфоза на милостта. Обаче за това той не обичаше да говори, а още по-малко с езика на теолозите.

И все пак аз бродя из моите чувства и спомени, а не съчинявам защитна реч за Рудолф Щайнер. Да, аз съм потопен в спомените на един теолог. Но тук възниква един особен момент. Карма и реинкарнация, законът на съдбата и прераждането: счита се, че те представляват пълната противоположност на християнското изживяване на милостта, пълната противоположност на библейското обещание за спасението. Но излиза, че тъкмо тези две истини, макар и да не са застъпени в Библията, занапред ще могат да бъдат възприемани като типично християнски истини. А лично за мен те не са толкова познавателни резултати от духовното изследване, с които християнството така или иначе ще трябва да се примири, въпреки че те са и това, колкото неумолимо изискване на правилно разбраното християнство.

Нека да си представим, че един човек пристъпва в по-висшия свят: какво ще се случи с него? В продължение на известно време той ще се радва, че е далеч от Земята, от мъките и страданията на земния живот. След това в него неизбежно ще се породи едно желание, една молба: какви ли ще бъдат те? И нещата, са устроени така, че човекът неизбежно ще се проникне от желанието: "Да, сега аз страстно желая от ново да срещна онези хора, на които през земния, живот съм причинил зло, аз трябва да се добера до такава възможност, че точно там, където съм причинявал зло, сега да изкупя това зло и да направя добро." Именно тази е "милостта", която човек може да измоли за себе си. В Източния свят законът на Кар мата изглежда като една фатална световна необходимост: в светлината на Христос, законът на Кармата се превръща в милост. Кармата се покрива с нашето лично и свободно желание. Само че за да се изпълни един човек с това желание, за да се проникне с Христовия импулс, първо Христовата милост трябва ше да обхване целия видим и невидим свят.

И ако си представим по-нататък, че във висшия свят човекът неизбежно би се озарил от едно второ желание: какво ли ще е то? "Да, сега аз страстно желая да помогна на Христос, и то тъкмо там, където Христовото дело е най-трудно, най-застрашено, там, където самият Христос страда и се бори в мълча ние, вярност и смут. И ако би се изпълнило това мое желание, аз ще бъда върнат отново на Земята."

Да се стремим към спокойствие и блаженства далеч от скърбите на Земята - в това няма нищо християнско. Християнска е онази готовност да носим в себе си всичко, което някога Христос свали от Небето на Земята, да открием там вътре Христовото ликуване и радост, да бъдем сродни с Христос, да работим заедно с Христос. Защото пълната истина на християнската вяра във Възкресението - както показах и в един мой богословски трактат - разкрива точно тук своето величие и сила.

Християнската Общност*/*Christengemeinschaft - Движение за религиозно обновление, основаващо се на антропософското духовнонаучно познание. Има свои собствени задачи, различаващи се от тези на Антропософското Общество. Антропософската Християнска Общност - в чието създаване Фридрих Рителмайер (1872-1938) взема решително участие - днес има представителства в много страни от Европа и света. Свещениците в Християнската Общност са по правило антропософи, "...защото новия култ може да бъде извлечен единствено от Антропософията." . Бел. на преводача./, на която аз днес служа, няма никакви догми. За нея прераждането също не е догма. В Християнската Общност може да влезе всеки, който е близък до нашия молитвен плам, макар и да казва: "Всички други неща аз решително отхвърлям!" В името на тази свобода ние заявяваме: "В истината за прераждането е скрит най-смелият призив на Христос към нашата епоха. И този призив идва в точния час: когато пътят към християнизиране на Изтока вече е свободен."

Аз продължавам - като теолог - да описвам срещите си с Рудолф Щайнер.

И сега отново, както вечните и непроменливи звезди, в съзнанието ми изплуват онези древни истини, от които християнството беше изковало своята история и своето бъдеще: Троицата, Божия Син, Христовата смърт, Възкресението, Последният съд. Но съвсем не така, сякаш те идват от божественото "Слово", за да търсят после своята диалектична обосновка, а така, сякаш се откриват като най-дълбоки и реални световни събития, сякаш в непосредствената си мощ стават достъпни, но само за онзи, който е съумял да се свърже с тях по един човешки и достоен начин. За разлика от много други "модерни теолози", аз и по-рано често казвах: всички тези "догми" съдържат в себе си истина, повече истина, отколкото диалектиката и етиката предлагат днес на света; обаче днес ние все още не можем честно да разполагаме с тези истини; ние трябва да чакаме, докато те отново застанат пред нас. Но срокът за чакане вече изтече. Днес човекът отново може да улови тези истини - здраво и честно, и то без да пренебрегва научната съвест на епохата, а като й отдава пълно право, наред с по-древното, възторжено и свято право, което очаква от него и самият Бог. Естественонаучното мислене вече не се отхвърля като езическо и "нехристиянско". Човекът се бори не за да се спаси от него, а за да спаси самото него. Тази е разликата. Христос навлиза в мисленето на човека, а не само в неговите чувства и воля. Вечният, божествен и здрав звезден Космос, който об лъхваше под друга форма Мистериите на древността, сега отново се открива на човека, и то не като дог ми или постулати на вярата,а като видима, божествена и съединена с Духа реалност.

И кога най-после християнските теолози ще разберат, че тук лежи единственият път за спасение на християнството? Че в противен случай християнството или ще закрачи в помрачена логика към своя край, или пък чрез половинчато и компромисно мислене ще рухне обратно в ортодоксията и католицизма?

Дори и днес аз съвсем не казвам: приемайте Антропософията!, а казвам: изпитайте Антропософията непредубедено и честно. И тогава вече всичко ще е наред.

ХХІV.

Ако днес бъда запитан защо ти си антропософ - аз бих отговорил: "Аз съм антропософ, не защото можах да проверя всичко, което Рудолф Щайнер изнесе през своя живот - за това не може да става и дума - а защото в малкото, което изпитах и проверих, аз срещнах само изненадващи и неоспорими потвърждения. Аз съм антропософ не защото приех "Духовната Наука" бързо и наготово, а защото тя успя да хвърли ясна светлина там, където преди не различавах нищо. Не защото един нов Папа измисли своите нови догми, а защото един висш пратеник на човечеството видя такива неща, за които се оказа, че е добре до ри и ако човек ги приеме и изживее като потенциална възможност. Не защото в моя живот не срещнах друг духовно издигнат човек, а защото ясно виждах, че д-р Щайнер превъзхожда всички. Не защото си въобразявах, че освен Рудолф Щайнер никой друг не би могъл да каже или извърши нещо съществено на тоя свят, а защото разбрах, че в решителния миг е направен грандиозен пробив от духовния свят, поставящ пред човечеството изключително важни и дългосрочни задачи. Не защото в Рудолф Щайнер си представях мечтания предводител на човечеството, а защото все по-ясно виждах, че той е този предводител и че своеобразието му все повече приляга на световноисторическата му мисия. Не защото неговите съобщения премахнаха всяка трудност пред мен, а защото те ме направиха способен да приемам нещата такива, каквито са, а не каквито ги желая. Но преди всичко: защото тук, в Антропософията, се очерта един образ на света, с който християнството можеше да живее и да поеме към бъдещето; един образ на света, без който християнството нито можеше да стои честно на Земята, нито пък да се вгледа честно в Небето. Не защото ми бяха чужди недоволството и отвращението на стария свят спрямо Антропософията, а защото считах тези чувства за твърде слаби и направо непонятни. За мен Антропо софията е духовно инспирираното дело на едно човечество, което окончателно го откъсва от оковите на материализма, едно спасително дело на Духа, което започва в Средна Европа и иска да обхване целия свят, едно избавление на християнството, един истински и жив призив на Христос към съвременната епоха, без който човечеството би политнало в пропастта.

Накъдето и да обръщах поглед, аз никъде не видях духовна вест с такова прекрасно величие й мощ. Спасение не виждах дори в самата теософия. И защо да се сърдим, след като помощта е тук, макар и не под формата, с която я чакахме ден и нощ?

ХХV.

В края на 1919 година ме настигна тежко изпитание. Разболях се и всяко духовно усилие стана невъзможно за мен; нещо повече - то сякаш си отмъщаваше за досегашното темпо с мъчително гадене и главоболие. Какво се беше случило? Нима напрегнатите месеци и години на ускорено окултно развитие се бяха оказали вредни за здравето? Какво казваше д-р Щайнер? Аз не, но други му писаха за мен. Отговор не пристигна. Сам бях разказвал на много хора за верните диагнози на д-р Щайнер и за неговата сигурна помощ. И сега моите приятели в Берлин питаха: "Къде е Вашият д-р Щайнер? Знае ли? Може ли да ми помогне?"

Едва половин година по-късно се установи, че д-р Щайнер наредил да ми се отговори, но разпореждането останало неизпълнено.

Най-после деветият лекар, който се занимаваше с моя случай - един световноизвестен лекар по нервни болести - постави правилната,диагноза: късни последици от черепно-мозъчна травма, засягащи меката обвивка на мозъка. Той определи лечение, което макар и бавно, трябваше да доведе до значително подобрение. След като вече половин година бях на легло, чрез мой познат, аз отново се обърнах към д-р Щайнер. Веднага пристигна подробен отговор. Диагноза: късни последици от черепно-мозъчна травма, засягащи меката обвивка на мозъка, с особено отражение върху и без друго напрегнатия през последните години душевен живот. Лечение: същото, с малки различия в ритъма, произтичащи от индивидуалния организъм. През тази половин година Рудолф Щайнер не беше ме видял нито за миг. Изключено беше да е чул за диагнозата и лечението на лекаря по нервни болести; забележките и препоръките му бяха много по-точни и подробни. Самият аз бях свидетел как в много случаи д-р Щайнер поставяше верни диагнози, без да има личен контакт с пациента. За това знаят и лекарите, които работят с него. Веднъж помолих един от тях - негов сътрудник повече от 12 години - да сподели честно с мен: колко пъти е сгрешил д-р Щайнер? Той се замисли и след няколко секунди отговори: "Нито веднъж!" В близост до д-р Щайнер аз бях заобиколен с подобни събития и изживявания, които само засилваха доверието в неговите висши способности. В писмото си д-р Щайнер посочваше, че заболяването ми изисква поне половин година пълно спокойствие. След като изминаха девет месеца, аз поисках да завърша започнатата книга за делото на Рудолф Щайнер.

Едва в късното лято на 1921 година, т.е. почти след две години, аз отново видях д-р Щайнер в Дорнах. От тази среща си спомням отделни и незначителни подробности, които следва да бъдат отнесени към основния замисъл на тази книга. Д-р Щайнер изпратил кола до гарата, а след това и за по-късния влак, тъй като бях пропуснал връзката. Той ме придружи до моето жилище, внимателно огледа всичко: вода, прозорци, попита за прислугата. Вечерта след лекцията си, отново дойде и каза: "Днес забравих да Ви изпратя жена за почистването, но утре тя ще е тук." Когато след няколко дни се готвех да отпътувам, рано сутринта той ме посрещна на големия Дорнахски хълм. След като видя, че нося двата куфара, той възкликна: "Ето че пак забравих! Трябваше да Ви пратя някого за куфарите." Огледа се и кимна на един млад дорнахски антропософ. На моя протест той отвърна: "Моля Ви, младежът ще стори това с удоволствие." След общата закуска той ми поръча суха храна за пътя и се отправихме заедно по дългия път на долу към гарата. През цялото време беше приветлив и сърдечен. Говорихме за различни неща. Той се впускаше в описания на Дорнах, в забележки за наши общи познати, наред с което спомена и важни подробности за Слънчевите протуберанси. На гарата той влезе пръв и се нареди на гишето - и до днес си спомням фините черти на лицето му в непосредствена близост до един дебел монах - като после остана до самото тръгване на влака.- Вероятно си даваше сметка, че валутно затрудненият немец няма много пари за раздаване, но тази мисъл той остави на заден план. Влакът се отдалечаваше от Дорнах, а аз си мислех: "Това посрещане не беше подготвено специално за теб! Той би се отнесъл така с всички хора. Не, това едва ли е така! Той просто поиска да се възползува от една възможност, за да покаже до каква сте пен може да бъде срещу всички други," Макар и някому да се стори второстепенно, аз не съжалявам, че показах един миг от ежедневието на Рудолф Щайнер. Нашите тогавашни разговори се простираха от най-елементарни и развлекателни истории - при което д-р Щайнер откликваше с младежко веселие на всяка хумористична нотка - до сериозни обсъждания за бъдещето на човечеството. Съвсем друг го видях половин година по-късно. Едно концертно бюро в Берлин го беше ангажирало за голяма поредица от лекционни цикли в различни градове на Германия. Тогава Рудолф Щайнер можеше да стане силния човек на деня - стига да бе поискал. Но стана съвсем иначе. Аз изслушах берлинския цикъл в залата на филхармонията. Тя беше пълна до последното място. Навън се тълпяха хора и предлагаха по 100 марки за билет. Всички бяха в напрегнато очакване. В подсъзнанието си всички искаха да чуят пророка на епохата. Рудолф Щайнер се появи и в продължение на повече от час, пред близо 3000 души, изнесе своите неумолими разкрития за имагинацията, инспирацията, интуицията. За кой ли път се питах: "Дали някога един човек с такава власт над масите е пропуснал нещо съществено и важно?" Срещу мен в ложата седеше висш офицер, своеобразен лидер в едно от вагнеровите общества. Навремето сам го бях насочил към д-р Щайнер. Сега той добросъвестно отбелязваше нещо в бележника си и явно внимаваше за всяка дума.

После намали темпото, спря, поклати раздразнено глава и напусна далеч преди края на лекцията. А Рудолф Щайнер? Знаеше ли той какво прави? Знаеше ли, че отегчава жадната за сензации публика? Ни то един човек, който познаваше Рудолф Щайнер не би се усъмнил нито за миг: той напълно съзнава ше всяка своя крачка, всяка своя дума. Смущение и неувереност пред хилядната публика? Невъзможност да общува с масите? Разбира се, че не - това знае всеки, който поне веднъж е чул разтърсващите лекции на Рудолф Щайнер. Но към кого се обръщаше той всъщност? По време на лекциите често пресмятах: колко ли души са готови да го последват? Като изключа антропософите, мисля, че те не бяха повече от пет или десет. Точно към тях се обръщаше д-р Щайнер, и то напълно съзнателно. Точно за това той жестоко подтискаше в себе си всичко, което би могло да се превърне в сензация на деня. Нито искрица от някакъв стремеж да се хареса на публиката. Единственото, на което се надяваше, беше да пробуди духовните интереси на тези 10 или 20 души, като им разкрие сериозно и задълбочено области от живота, които за повечето хора остават далечни и чужди.

Веднъж от Йоханес Мюлер чух, че той трябва да говори в пълни зали,но също и в зали,които са съвсем празни. Не това създаваше грижи на Рудолф Щайнер. Когато наскоро след този цикъл той беше поканен за нова поредица от лекции из Германия, залите бяха полупразни. И след инцидента в Мюнхен, краткият период на неговата нашумяла известност бързо приключи. Никой от нас не е забравил как там група провокатори, действуващи по поръчка на един вестник, се опита да го нападне и дори сериозно застраши живота му.

Но каква незначителна част виждаме от това, което става.

Само малцина разпознаха в лицето на д-р Щайнер истинското човешко величие и световноисторическия акт. И ако сега би трябвало да изразя от моя гледна точка събитията около д-р Щайнер, аз бих прибягнал до един библейски образ: един човек, когото народът поиска да направи свой цар, се оттегли смело от всички и се изкачи обратно на високия връх в очакване на тези, които ще го последват. Ето този беше "натрапникът" и "търсачът на ефекти".

Спомените ми са пълни с подобни ситуации, макар и не точно от такъв характер. Да, понякога тъкмо новакът забелязва стойността на великия миг.