Фридрих Рителмайер - Моята среща с Рудолф Щайнер. XXVI - XXIX част
Фридрих Рителмайер




Моята среща с Рудолф Щайнер

XXVI - XXIX част

Глава от книга

превод от немски: Димитър Димчев

ХХVІ.

През 1921 година при д-р Щайнер дойдоха неколцина млади хора и го помолиха за съвет: би ли ги упътил към нови насоки в духовното развитие, различни от тези, които предлага сегашната църква. В своите университети те не бяха открили това, което търсеха и сега с надежди и доверие се обръщаха към Антропософията. След кратко обмисляне д-р Щайнер реши да изпълни желанието им. Той винаги подчертава ше, че Антропософското Общество не е църква, нито пък се стреми да основе някаква нова църква. То предоставя на всеки свой член пълна свобода на религиозния живот. Така че импулсът към религиозна активност, както и отговорността за основаването на една нова институция, трябваше да се появи от другаде. Но в този случай Рудолф Щайнер също можеше да помогне. Немислимо беше да не откликне на молба от подобно естество. И наистина - без да скъпи време и енергия - той помогна много, като посочи на съзидателната воля това, от което тя действително имаше нужда.

Почти от самото начало тези млади хора поддържаха връзки и с мен. Повечето от тях познавах лично. Но сега пред мен възникна един сериозен въпрос. Трябва ли да им съдействувам? От една страна аз имах чудесната си пасторска кариера в Берлин, изграждана с постоянен труд вече цели 25 години. Тя беше в своя разцвет и би задоволила духовните ми нужди до края на моя живот. Тази кариера вървеше напред и при най-благоприятните условия, които човек можеше да си пожелае. От друга страна ясно виждах, че с традиционните средства на църквата аз не бих могъл да убедя нито един човек, че сме пред прага на една нова епоха, че тази нова епоха изисква ново религиозно поведение и че самата залязваща епоха все по-настойчиво - макар и не явно - търси надежди и помощ. И откъде можех да очаквам аз тази помощ, ако не от Антропософията? "Вашите задачи са в областта на религията" - нима тези думи на д-р Щайнер не съответствуваха на Целия ми досегашен живот. А ако се окажех неподходящ за изискванията на Антропософията, признавам, бих се чувствувал твърде зле. В подобно настроение живях месеци наред.

Наред с това ясно съзнавах, че за да вземе такова решение, човек трябва да е непоколебимо убеден в не говата правилност и необходимост. Съвсем различно стояха нещата, ако те опираха до един млад човек, който с увлечение и с жар се впуска в една духовна авантюра или ако от друга страна ставаше дума за един 50-годишен пастор, който за да започне отначало, трябваше да изостави всичко.

Така че аз реших да изчакам двата лекционни курса през лятото и есента на 1921 година. В тях д-р Щайнер беше решил да говори върху възможностите за религиозно обновяване. Самият аз все още не можех да взема участие в тях поради здравословни причини. И когато вече имах пред себе си цялото съдържание на тези многобройни лекции и допълващите ги събеседвания с членове на Антропософското Общество, за кой ли път изтръпнах смаян от неповторимото величие на Рудолф Щайнер. Добре знаех, че беше ненадминат в областта на теологията и Библията, както и в историята на църквата и вероизповеданията. И все пак не можех да очаквам разтърсващите истини, които той ни откри за неподозираните духовни и нравствени върхове на християнството. Тези върхове бяха жалоните към бъдещето. Преди всичко, знаменателно и поучително за мен беше, колко сигурно и достоверно се произнасяше д-р Щайнер за практическата страна на религиозния живот. Всичко това пораждаше нови зародишни импулси в подготвените човешки души. Неудържимият изгрев на Христовото Слънце могъщо прогонваше Нощния здрач. Тържествената Меса на човешкото Посвещение беше изпълнена; актът за Посвещението на човека - изнесен под купола на Гьотеанума в Дорнах. След като се огледах внимателно на всички страни, аз подех този акт и се залових здраво за медитациите. Бързо преодолях незначителните езикови трудности и чистият, висш дух на Посвещението се изля отгоре ми.

В осенената ми душа изгря предчувствието: тук и само тук може да се изгради онова ново Богослужение, което ще обедини всички истински християни; Богослужението, което ще се превърне в огнения център на един, истински и чист, смело устремен напред християнски живот. В мен бавно се пробуди и една друга мисъл: човечеството не трябва да се лиши от този върховен миг! И сам ти не изпадай в колебание и страх, не затваряй душата си за божествения глас! Ако сегашните църковни порядки и форми заглушават този глас и човечеството не го чува, ти си длъжен да издигнеш новото оръжие на Духа! Сам д-р Щайнер упорито и дълго си задаваше въпроса: наистина ли всичко това е неосъществимо и в досегашна та църква? Но наред с нашите по-млади приятели, аз също отговарях: "Не, защото иначе старото ще подтисне новото!"

Обаче повратният и решителен момент дойде за мен неочаквано и от съвсем друга посока. Това беше изживяването, че в хляба на олтара, живият Христос действително се свързва с човека. Той е там в неизказана чистота и святост. Но за мен това беше една чисто духовна опитност - и то далеч не в обичайното евангелистко богослужение при Тайната вечеря, а в медитацията, в медитацията за Посвещението на Човека. И духовното впечатление от тези медитации беше толкова могъщо и силно, че върху тях можеше да се изгради един цял нов живот. В изострените ми мисли и чувства се носеше като неспирен вик: "Се га вече край! Край на твоята служба в Евангелистката Църква! Ако всичко в Антропософията е вярно, ти трябва да преобърнеш целия си живот, цялото си мислене! Защото в нея се пробужда нов култ, нова общност, нова Христова милост, ново Христово благовестие." Дотогава не бях споделял нищо дори с най-близките си приятели пастори, тъй като тук не ставаше дума за това,какво съм изживял аз, а за обективното състояние на нещата, до което всеки се добира по свой собствен път, труден или лек. От този час нататък всички задръжки отпаднаха. Така аз стигнах до новата Християнска Общност независимо от "теософския първосвещеник". И радостен съм, че мога да го заявя открито. Тук последната дума имаше не д-р Щайнер, а един по-висш от него.

С д-р Щайнер аз също не споделих нищо от тези въпроси и изобщо с него не беше препоръчително да се говори за тях. Само отделни, кратки и насочващи реплики. Щом някой беше поел вече началното ускорение, всякакви други допълнителни пояснения и забележки се оказваха напълно излишни.

Но аз считам, че трябва да предам един друг наш разговор. Всъщност, макар и да се казаха само две изречения, в тях е скрито много дълбоко съдържание. Тъкмо в медитациите аз прозрях, че Христос действително може да бъде приет и изживян чак до самата му плът и кръв, при това вън от символите на хляба и виното. Една моя лична особеност, която в хода на годините ми създаваше големи трудно сти, а именно, че душевните и духовните впечатления се отразяваха все по-силно върху моето тяло – сега изведнъж намери своето чудесно разрешение. В мен изгря предчувствието за начина, по който напредва човешката съдба. Но всичко беше само встъпление към това, което можах да разбера с твърда и непоколебима увереност: ако Христос наистина е тук, той действува в неограничената си мощ чак до тялото и кръвта, той дава на човека едно ново тяло и една нова кръв и в проумяването и изживява нето на този факт е единственото истинско и решително преодоляване на материализма! А разговорът с Рудолф Щайнер протече така, че аз попитах: "И все пак, не е ли възможно да приемем тялото и кръвта Христови само чрез медитации, без хляба и виното?" Д-р Щайнер отговори: "Разбира се! Нима от другата страна на езика вкусът не е същият." Невероятно конкретната действителност обаче, която се откри в тези негови думи, беше за мен истински шок. Впрочем това често се случваше при разговорите с д-р Щайнер. На всеки, който се обръщаше към него по някакъв повод, той веднага даваше възможност за издигане на по-високо равнище. Разбира се, това изискваше не малко самостоятелни усилия. Обаче днес зная, че той имаше право и че Христос е "хлябът на живота" в един много по-непосредствен и по-реален смисъл, отколкото християните са свикнали едва-едва да предусещат в своите души. Тогава аз се изправих и пред един друг въпрос: добре, макар и да е възможно такова непосредствено доближаване до Христос, все пак колко хора са в състояние да го постигнат? И за по-голямата част от човечество то не е ли необходим един истински празник, в който да стигат до това неповторимо изживяване; един празник, за да изживеят истината, че Христос е тук?

Оттук нататък съотношението между Антропософското Движение и Антропософската Общност стават вече ясни. Ако Антропософското Общество би възприело един нов култ, той би могъл да се извлече от новия светоглед, заложен в Антропософията. Обаче този нов светоглед първо трябва да бъде извоюван във всички области на живота. Има предостатъчно хора, които нямат никакъв интерес от подобна мъчи телна борба за един нов светоглед. За всички тях е напълно приемлив и достатъчен един култ, който да е в съвършено единство с живите принципи на антропософското духовно познание. Обаче този култ в случая далеч не предпоставя духовното познание, далеч не се стреми да овладява духовното познание, а просто дава на човека всичко необходимо за непосредствената му връзка с висшите светове.

А това, което Християнската Общност поверява на човека, е дар с ненадмината стойност - живият, пълно властен и необхватен Христос. По-висш дар няма! Но и той е валиден само в определена степен от разви тието на човечеството и човека, само за определена епоха и за определена душевно-духовна нагласа от страна на устремения към Бога човек.

Ако Християнската Общност би била съставена само от антропософи, Рудолф Щайнер несъмнено би преценил задачите й като неуместни и неправилно поставени. Антропософското Общество има отговорната и велика мисия да бъде днес авангардното културно движение в една епоха, задушавана от материализъм и неистов интелектуализъм. То трябва да се утвърди в тежка и безкомпромисна борба. По тези причини -дори и само от финансова гледна точка - то не може да поддържа новооснованата Християнска Общност. Обаче независимо от това д-р Щайнер се надяваше, че занапред ще израсне такова човечество, което жадно и страстно ще търси Причастието на Духа и че с помощта на Антропософията то ще се приближи до същия онзи дар, който живее в Християнската Общност. Защото целта на Антропософското Движение също е в пълното Причастие Христово, включително и до тайните на плътта и кръвта. А това Причастие може да бъде изживяно само тогава, когато и в двата случая то не стига до ясното съзнание на човека, също както и в онази медитация, която човекът е склонен да превръща в култ.

Когато д-р Щайнер питаше каква е разликата между Антропософското Движение и Християнската Общност, той сам отговаряше: "Антропософското Движение се обръща към необходимостта от познание и дава познание; Християнската Общност се обръща към необходимостта от Възкресение и дава Христос."

Този, който живее в Християнската Общност, може да се чувствува като непосредствен участник в култа на съвременния и новооткрит Христос. Той има храна за душата си и помощ за живота си, за каквито преди не е можел и да мечтае. Той може и да не се грижи за частно-специалните антропософски познания. Обаче той живее с най-висшия дар, до който може да проникне антропософското познание. Ако този човек има нужда от познание, можем да го упътим за помощ към ръководителите на Християнската Общност, които са твърде напреднали в Антропософията. Защото ние искаме да сме в крак със здравите и еволюционно надеждни възгледи на човека, а не с тези, които са ретроградни и обречени. Но тук съвършено всичко лежи в сферата на индивидуалната свобода - от свободата на свещенослужителя до свободата на ученика. Християнската Общност не се основава на антропософски догми. Тя се крепи върху великите основни истини и факти на християнството, но пронизани вече от една нова духовност - а че без нея те биха били погубени - показва ни го цялата съвременна история - и то по такъв начин, че в нея блясват тъкмо обективните лечебни сили, от които се нуждае днешното човечество. Антропософското Общество е едно културно движение, което иска да обхване всички области на живота. Християнската Общност е една спасителна църква, която може да прегърне всички хора по света.

Ако човек види и проумее ясно всичко това, без чувствата му да го отклоняват в една или друга посока, той ще знае със сигурност: моето място е тук! Най-правилният път е този, който извежда човека дотам, че действително го прави строител на общочовешкото бъдеще и помощник на Христос.

Ето в този дух се намеси Рудолф Щайнер при основаването на Християнската Общност. Извън Антропософията, неговото съзидателно жизнено дело обхващаше преди всичко Антропософското Общество. Но наред с него трябваше да възникне и една друга човешка общност, в която всички хора неизбежно щяха да усетят великия миг: сега ние сме християни, сега ние сме наистина християни. И Антропософията искаше да бъде само живата посредница между Христовия Дух и днешното измъчено човечество. При това тя не се задоволяваше със стремежа да насища тази човешка общност с богатствата на своя нов свят, а чакаше дали някой ще попита за нея, макар да беше готова да служи и на тези, които изобщо не я признаваха.

След като беше постигнато истинското и здраво съотношение между Дух и Природа, можеше да се воюва вече и за онова тайнство и за онзи култ, в които - надраствайки умъртвяващата материалистична епоха – човек улавяше диханието на истинския Христос и неговата творческа мощ над Човека и Земята. Обаче всички тези неща са тук и могат да говорят сами за себе си. Част от тях беше изнесена от мен не само за да хвърли светлина върху изграждането на Антропософията, но и за да даде известна представа за личността на нейния създател Рудолф Щайнер.

ХХVІІ.

Така се стигна най-после и до моето излизане от протестантската Църква. Аз, както и моите приятели, не дадохме конкретен повод, а предоставихме на самата Църква да вземе окончателно решение. С д-р Щайнер почти не съм обсъждал този въпрос. Той винаги се боеше да не окаже неволно влияние върху мен. Няколко седмици преди това споменах пред него, че вече се чувствувам достатъчно сигурен, за да изляза от досегашното си колебание, но че все пак ще изчакам поредните лекционни курсове, за да се убедя напълно. Тога ва той подчерта: ако реша да взема участие, пред мен ще се изправят най-отговорни задачи, свързани с ръководството на новото Движение. На това аз отговорих, че не се чувствувам дорасъл за подобно доверие. Д-р Щайнер мълчеше. Малко по-късно той добави: "Ако се присъедините към нас, ще Ви бъде осигурен достатъчен паричен ф9нд." И това беше всичко, което се каза между нас за моя преход от стария към но вия свят. А дали изобщо той научи, че такъв фонд не беше осигурен, това аз така и не разбрах. Чистата атмосфера в Антропософията не допускаше сантименталност, себеизтъкване и лично обезпечаване.

ХХVІІІ.

Основаването на Християнската Общност само по себе си би дало материал за написването на цяла книга. Основаването на първообраза, на самия жизнен център на тази общност принадлежи обаче към Святая светих на храма и е недостъпно за широката публика. Вероятно някога и то ще бъде изнесено пред човечеството. Но картината, над която сега аз работя, би била незавършена, ако не прибавя и едва друга важна подробност. Рудолф Щайнер се намираше всред нас и отговаряше на въпросите ни като един цял университет, но университет от нов стил. И той властвуваше сред нас като един пратеник с най-висши пълномощия. У никого от нас нямаше и следа от съмнение:през всичките тези месеци и години, ние живеехме в едно светилище. Ако човек не разбираше това от гласа на своята съвест, показваше му го външният лик на д-р Щайнер.

Впрочем през последните две години разговорите с д-р Щайнер отстъпиха на заден план. Ако се осмелявах да ангажирам част от времето му, то беше заради най-неотложни въпроси, свързани с Християнската Общност. Вече имах и представа за Атласовата тежест, която постоянно носеше на плещите си. Пристигнеше ли в Щутгарт, Християнската Общност веднага набираше сили от самото му присъствие, а пред вратата му чакаха с надежда и Валдорфското училище, и Клинично-терапевтичният институт, и Естественонаучният изследователски институт, издателството, редакцията, младежкото движение, Антропософското Общество. За да живеят истински, всички те имаха нужда от съветите и помощта му. Където слабите и несъвършени хора си въобразяваха, че разбират нещо, идваше той и внасяше хармония и ред. Единственият въпрос беше как да разграничи съвършено-необходимото от необходимото. И все пак спомням си, че един ден поисках да го попитам нещо лично. Дълго се взирах в сухите му изгарящи очи, изпъкнали и уморени след нощното бдене. Въпросът замря на устните ми. Да, казах си тогава, ние по-възрастните сме наистина пред почетени от съдбата, защото имахме щастието да го познаваме лично; но това, което той тепърва ще поднесе на света, то принадлежи на младите; те също трябва да го открият за себе си. Достатъчна беше забележката, която той веднъж направи в смисъл, че ако външните обстоятелства не позволяват вече предишния начин на общуване с хората, тогава напредък в окултното развитие не е постигнат.

Затова пък се научих да гледам на д-р Щайнер от една нова страна. В мое лице ръководството на Антропософското Общество имаше нов член и като такъв аз можех да наблюдавам д-р Щайнер по време на събра ния, заседания и дискусии.

Тези срещи бяха особено интересни. На тях д-р Щайнер често седеше, подпрял уморената си глава в ръце, на пръв поглед съвсем безучастен, дори изглеждаше като задрямал. Той оставяше другите да говорят свободно. След като преодоляваха първоначалната си предпазливост, те наистина се впускаха в оживени спорове. Всички членове на ръководството бяха високо надарени хора, всеки в своята област и професия. Д-р Щайнер ги слушаше с непроницаемо лице. Вземаше ли думата обаче, всички други изказвания добиваха жалък и плачевен вид. Духовното превъзходство на д-р Щайнер блясваше толкова силно, че за някои от участниците то се превръщаше в лична катастрофа. Себелюбието и гордостта на тези способни и усърдни хора бяха подлагани на чести кризи. В продължение на десетки години аз бях редовен участник в заседанията на ръководството и не си спомням нито един случай, върху неговото превъзходство да е падала дори сянка от съмнение. Д-р Щайнер говореше - и всички участници ставаха единни. Разногласия нямаше или пък бяха съвсем несъществени. Всеки гледаше невиждащ и втренчен - в това, което погледът на Рудолф Щайнер различаваше ясно и точно.

Рядко му се отдаваше възможността да похвали някого. Изживях го и аз, но сега по-скоро ми се иска да разкажа за един от случаите, когато се сблъсках с неговия укор. Става дума за "съдбовната среща". Измежду най-близките сътрудници на д-р Щайнер едва ли имаше някой, който е избегнал острата му критика. Защото той изискваше твърде много от всеки, а най-вече ценеше безкористието и обективността. Но с оглед неимоверната тежест на антропософската световна мисия, той не можеше да подлага на постоянни атаки слабите места на хората около себе си.

По това време, приблизително една година след основаването на Християнската Общност, "аз написах статия в защита на д-р Щайнер, която се оказа прекалено ласкателна. На поредното заседание той няколко пъти повтори, че в случая аз нямам вина. Обаче от начина, по който упрекна ръководството и редакцията, заради отпечатването на статията, аз бях силно засегнат. Дискусиите, на които той даваше указанията си от този род, ми бяха съвсем непознати; дори много пъти изобщо не можах да ги обхвана с непосредственото си човешко разбиране. Но така или иначе, в тези интимни и трудни часове аз нито веднъж не се опитах да смаля преценката си за Рудолф Щайнер до обикновените човешки мащаби. Малко по-късно се убедих, че въздействието на такива статии се различава доста от първоначалния замисъл, защото те работят и в подсъзнанието на читателя, независимо дали той - както веднъж д-р Щайнер ми обърна внимание - е антропософ или не. Само върху едно бях напълно сигурен, впрочем едва след смъртта на д-р Щайнер: той страдаше дълбоко от неспособността на някои антропософи да го разбират правилно и да защищават идеите му. Противниците го обсипваха с обиди и подигравки, а антропософи те мълчаха невъзмутими и се опиваха от лекциите. Ставаше дума не за неговата личност, а за недостойните нападки срещу труда и делото на Рудолф Щайнер.

И той добре виждаше, че антропософите не забелязват това. Те се бяха укрепили в антропософския замък и не забелязваха, че горите около-замъка са в огън. Веднъж казах тези думи в присъствието на д-р Щайнер и той ги подкрепи, намирайки ги за сполучливи и точни. Но През онези години той не можеше да говори, а само да чака - това, което щеше да се роди у другите в тяхното мислене и свобода. "Като една отворена рана", така изглеждаше тогава Рудолф Щайнер според думите на един мой приятел. Едва сега могат да бъдат разбрани добротата и спокойствието, с които той работеше над своята автобиография. И мислех си: ето как човек може да подкрепи дори тази забележителна книга - просто като покаже на публиката истинския и верен образ на Рудолф Щайнер.

ХХІХ.

През последните месеци аз имах щастието да разговарям още три пъти с д-р Щайнер. Сега повода даде са мият той. Когато през май 1924 година пристигнах в Дорнах, след една от лекциите д-р Щайнер се приближи до мен. Сякаш самият дух на добротата се изправи пред лицето ми. И винаги след това, щом поисквах да си представя как изглежда добротата, аз неизменно си спомнях неговия лик, озарен от войнствена нежност и безкрайна доброта. За моя изненада, в тези разговори често откривах, че д-р Щайнер с готовност и облекчение споделя с мен част от онези проблеми, които в редиците на Антропософското Общество му създаваха тежки грижи. Ограничените способности на някои от неговите последователи му действуваха направо зле. И все пак веднага съумяваше, все едно, че нищо не се е случило, да ми посвети цялото си внимание. Тъй като през последните месеци не бях добре със здравето, той настояваше да му разкажа най-подробно всичко, което съдържаха моите изживявания. Аз упорито отказвах, защото нещата ми изглеждаха маловажни. И все пак накрая той отгатна всичко.

Едва след неговата смърт прозрях, че последният ни личен разговор всъщност е бил едно сбогуване, един истински прощален час, който съзнанието ми тогава пропусна да отбележи. Каза ми няколко думи за самия мен, за мои качества и особености, които според него бяха ускорили голямата ни среща в сегашния живот. Нерушим и свят дълг за мен е, че мога и трябва да изговоря тези думи пред всички. Благодарих му, че макар и отдалеч, ми помага с каквото може, на мен - болния човек. С лека усмивка и осиян от съвършена доброта, той поклати глава: "Не, скъпи д-р Рителмайер, аз Ви благодаря, че ми дадохте възможност да Ви помогна." Тези бяха последните думи, които Рудолф Щайнер отправи към мен в този земен живот. Те бяха един величествен апотеоз на нашата съдбовна среща и по-красив от него не бих могъл да си представя. Това беше разговор със цялото човечество, чийто единствен представител в този миг бях самият аз, И дали някога страдащото човечество щеше да му даде "възможност" да помогне?

Измеренията на неговия живот и неговото дело бяха смайващи и изумителни. Въпреки продължителното стомашно-чревно заболяване, през следващите две и половина седмици той изнесе 70 лекции. Една лекция дневно пред медици и теолози, една лекция дневно пред хора на изкуството, една лекция само пред теолози, една лекция пред членове на Антропософското Общество, на всеки втори ден по една лекция пред строителите на Гьотеанума. И всички те вляха нови и разтърсващи истини в съответните области на живота. Изглеждаше така, сякаш д-р Щайнер навсякъде успяваше да извърши пробив в гранични те сфери на свръхсетивния свят, след което върху слушателите се изливаха с грохот потоците на новото свръхчовешко познание. Впрочем тези лекции са вече издадени. И едва бъдещите поколения ще имат за дачата да се произнесат за истинската им стойност. А всеки от тогавашните дни в Дорнах представлява ше такова събитие, че би могъл да стане обект на самостоятелно проучване. Аз не спирах да си задавам въпроса: нима някога в световната история се е случвало нещо подобно? Ослепителна духовност ли трябва на човека, за да го види или по-скоро заслепяваща глупост, за да го пропусне?

Въпреки пристъпите на слабост, Рудолф Щайнер явно се чувствуваше добре по време на лекциите и те дори го ободряваха. Но да се справи покрай тях и с още 200 аудиенции на всевъзможни молители - д-р Щайнер никога не би споменал тази подробност, но портиерът ги записваше точно - това вече беше свръх силите му. И въпреки това хората постоянно и безогледно го използуваха за свои лични работи.

Още преди години, във връзка с моята пасторска дейност, д-р Щайнер беше казал на съпругата ми: "Той трябва да отклонява разговорите си с повечето от тези хора. Всичко което те му казват, той предварително го носи в себе си. В противен случай, неизбежно би се разболял." Кой можеше да предположи, че за едно истинско духовно изследване, за една истинска духовна подкрепа са необходими много повече вътрешни жертви, отколкото обикновено се приема с идеята за "любовта". По време на последното си боледуване Рудолф Щайнер сам потвърди: това, което изглежда, че го довършва, не са лекциите, а многото лични разговори. Макар че преди години, когато един член на ръководството помоли антропософи те да засвидетелствуват любовта си към д-р Щайнер като не го ангажират с личните си грижи, той се усмихна и каза: "След като имате нужда от мен, единствената любов, която можете да ми засвидетелствувате, е да ме търсите и ден и нощ." Обаче последните думи на това изречение не бяха приети с достатъчна сериозност. В един дълбок и религиозен смисъл, бих могъл да обобщя: д-р Щайнер умря заради човешките "грехове". Неговата безкористна и самопожертвувателна помощ го отведе в лоното на смъртта.

Половин година по-късно аз стоях изправен до неговия саркофаг. Никой от нас не вярваше, че Рудолф Щайнер ще бъде сразен от болестта. Но ето че сега тленната обвивка, току-що напусната от устремения напред търсещ и съзидателен дух, почиваше спокойно на смъртния одър под нозете на почти завършената Христова статуя. В лицето на мъртвия всеки можеше да види какво беше извоювал Духът от тялото на човека в продължение на един велик и необозрим живот. Духовното величие и съвършената чистота на това лице надхвърляха всяко сравнение. Може би някога посмъртната маска ще убеди много хора в това, което сега напразно се опитвам да опиша. Погледът ми постоянно се издигаше от изоставеното земно тяло към високата Христова статуя, чийто устрем опираше в зорите на новия ден. Ученикът беше паднал в нозете на Учителя. И все пак ученикът се носеше в неудържим напор към бъдещия свят, а Христос го закриляше с нежност и сила. Мисията на Ученика беше завършена. В аурата на космическия Христос сияеха новите и божествени цели на мирозданието.

Г-жа Щайнер пожела да ръководя погребението според ритуала на Християнската Общност. В голямата и украсена зала, където д-р Щайнер изнасяше повечето от лекциите си, беше толкова тихо, че се чу ваше ръмящия навън дъжд. Лекият вятър довя от прозорците една капка и тя остана да блести като диамант на челото му до самия край на церемонията. Стотици свещи отразяваха светлината си в този лъчист диамант - също както и сияйните откровения на висшите светове се отразяваха в освободения вече от тленното тяло божествен Дух. С така украсеното чело той напусна физическия свят.

Щом траурната церемония свърши, една мисъл мощно озари душата ми: "Добре, неговото дело е вече завършено. Но то стои като един нерешен въпрос пред цялото човечество. И това дело ще възтържествува едва тогава, когато всички, които му принадлежат, обединят силите си в едно цяло."