Живеем във време, в което всеки сам, свободно може да определи своите духовни интереси без внушения от външни авторитети. Свободата е необходимост в човешкото развитие. Факт е, че съществуват много духовни течения в България.
Да напишеш кратка биография на Рудолф Щайнер, да представиш неговите изследвания за Духовния свят пред българския читател в резюме е похвално. Желанието да се публикува антропософия и да се разпространява сред хора, които живо се интересуват от нея в България, също е много похвално. Това е направил Преслав Павлов на сайта petardanov.com. Но когато авторът иска да осветли антропософията от позицията на свое лично тълкуване, без да е разбрал какво всъщност е тя, тогава той се проваля, защото една теза с полуистини само пречи на обективната истина. Когато се прави едно внушение, винаги има някакъв скрит мотив. Внушението отнема свободата на читателя и го кара да повярва на един външен авторитет, който е възможно да преследва друга цел, например – не тази да се вслушаш в себе си. Внушението изкривява истината.
Във връзка с твърденията за личността на Димо Даскалов в увода на тази статия на Преслав Павлов искам да кажа следното. Близо седем години по волята на Съдбата бях в обкръжението на Димо Даскалов до неговата смърт и много добре познавах този скромен човек. Знаех как живее, какви му бяха интересите, много пъти съм посещавал дома му. Той също често е идвал в моя дом. Имали сме много интересни срещи с него, превеждал е книги в дома ми и сме водили дълги разговори за антропософията.
Да напишеш, че Димо Даскалов е получил „духовна повеля“ от Петър Дънов – Учителя да превежда Рудолф Щайнер, е едно внушение от страна на Преслав Павлов, което не отговаря на истината. Димо Даскалов е започнал да превежда Рудолф Щайнер още преди да дойде в България, по време на престоя си в Румъния и после продължава това свое дело до края на живота си. Това е било негово лично решение и никой не му е „повелявал“ да превежда книгите на Рудолф Щайнер.
Да... имало е среща между Димо Даскалов и Петър Дънов, за която той ми е разказвал и която се е състояла най-вероятно през 1944 г. след преместването му от Румъния в България, а не, както твърди Павлов, през 1942 г. На нея Димо Даскалов задава на Петър Дънов няколко въпроса, но неудовлетворен от отговорите, престава да се интересува повече от неговото учение.
Голяма саможертва бе на Димо Даскалов да превежда и да разпространява антропософията в България. След това много хора, с много труд и с много средства направиха възможно тя да се издава и всеки да я чете на български език. Нейният път е този на здравото логическо мислене и изживяването на свободата в душата, чрез които могат да се осветлят скритите тайни на Християнството и да се положат основите на едно Общество, в което човек да живее в хармония както със себе си, така и с другите. Тя ни дава ясен поглед върху един нов социален ред, в който егоизмът няма да бъде така разрушителен, както сега.
Мнението на Преслав Павлов, че в дома на Даскалов са стояли портретите на Петър Дънов и Рудолф Щайнер, е само наполовина вярно. Истината е малко по различна. Тези портрети не са стояли на писалището му, както твърди авторът. В спалнята му действително е имало портрет на Петър Дънов, но той не е бил сложен там от Димо Даскалов, а от неговата съпруга Динка Даскалова. Тя четеше беседите на Петър Дънов. В дневната обаче – където посрещаше гостите си, на стената стоеше портретът на Рудолф Щайнер, лично закачен от него. Библиотеката му беше пълна – основно с трудовете на Рудолф Щайнер, изпратени му от антропософи от Гьотеанума, голяма част от които по-късно бяха иззети от Държавна сигурност и повече не бяха върнати.
Димо Даскалов беше много интелигентен и мъдър човек, знаеше пет езика и разговаряше, изслушвайки спокойно своя събеседник. Той не внушаваше, а казваше – ти си свободен сам да си съставиш представа за това, което четеш. Необходимо е да бъдеш обективен и искрен със себе си. Димо Даскалов ценеше свободата на своя събеседник. Той беше авторитет за нас, но никога не използваше своя авторитет и не злоупотребяваше с него. Говореше за Антропософията с вдъхновение и я изживяваше с цялото си същество. Около него бяха още Петко Абаджиев, д-р Димитър Димчев, Йордан Димитров, Катя Абаджиева, Татяна Димитрова и Пламен Паунчев (вече покойник), които много добре си спомнят живота му и могат да потвърдят моите думи.
Третата неточност, която допуска Преслав Павлов, е твърдението, че Рудолф Щайнер „директно” е заръчал на Боян Боев да се срещне с Петър Дънов. Това ставало ясно от писмата на Боян Боев до него. Но в тези писма, общо четири на брой, никъде не фигурира подобна заръка, а името на Дънов изобщо не се споменава (виж изследване по този въпрос). В писмото от 1916 г., за което говори авторът, няма никакви догадки за това „кой е Учителя”, а само общо желание на Боев за повторна лична среща с Щайнер, на която да бъде обсъдена някаква личност, без да се споменава името ѝ. Нищо повече от това.
Авторът също така говори и за други, „писмени спомени” без да уточни чии са те (вероятно на Боян Боев), в които се обсъжда същият въпрос, но не е посочил нито самите спомени, нито източника на информацията си. Според него, от кореспонденцията на Боев с Щайнер било видно, че тя е водена от името на Дънов. Но и това не става ясно от тези писма, само последните две от които датират от времето на срещата на Боев с Дънов. За съдържанието на едното вече казахме, а в другото, освен общите поздрави, само се иска разрешение за издаването на една книга на Щайнер в България. В него Дънов също не е упоменат, нито каквото и да било, свързано с него. В него също няма никакви догадки.
Фактите говорят за това, че от страна на Рудолф Щайнер няма отговор на писмата на Боев, както и че в самите тях не е казано нищо съществено. Вероятно авторът много е желал с помощта на внушения да докаже и изложената си на друго място теза - а именно, че Петър Дънов е световният Учител, по подобие на Димитър Мангуров, който обявява Петър Дънов за новия Бодхисатва, което всъщност е едно и също. В неговия случай от написаното не се разбира произходът на информацията, не е указано откъде са взети цитатите, а читателят остава с убеждението, че авторът е много начетен. Дадена теза се изгражда с помощта на командата “copy-paste”, копират се цели страници от трудовете на Рудолф Щайнер и се представят като свои. С “copy-paste” може да се сътвори всякаква теза. Накрая се прави едно внушение и се публикува материал, който не отговаря на обективните факти. А трябва да е ясно кои са мислите на Щайнер и кои на автора.
Преслав Павлов използва същия похват и в увода на своето представяне на антропософията на Рудолф Щайнер. Могъл е да се обърне към официално регистрираното Антропософско общество и да потърси съдействие, но не го е направил, защото е трябвало да внуши на читателя своето лично мнение и своята субективна „истина“, като цитира различни, недоказани гледни точки от последователи на Петър Дънов.
Той внушава на читателя, че Димо Даскалов остава докрай последовател на Петър Дънов. Но това не отговара на истината. В началото, когато се прибира в България, той среща своята съпруга в София и там се запознава с беседите на Петър Дънов. Но след срещата си с Петър Дънов, разбира, че трябва да продължи да изучава и превежда трудовете на Рудолф Щайнер, оставайки верен последовател на антропософията до края на живота си. Той работи с всички сили за разпространението ѝ сред българския народ.
Когато развиваш дадена теза, тя трябва да се основава на истината, а не на полуистини или невярни внушения. Всеки автор е свободен да представи своята гледна точка така, както е преценил, на базата на своята морално-етична ценностна система. Ако е заимствал дадена идея от друг автор, трябва да посочи името му, но ако не осъзнава тази отговорност, тогава със сигурност има скрит мотив да прави това. А той вероятно е следният: да се игнорира антропософията за сметка на личността на Петър Дънов. Именно това се постига с твърдението, че Димо Даскалов е превеждал антропософия на български по „повеля“ на Петър Дънов – Учителя. Така се внушава, че един от основателите на антропософията в България е бил едновременно последовател и ученик на Петър Дънов.
Това, което Димо Даскалов направи, изминавайки своя труден път към Истината и усилията му да изгради основите на антропософията в България, го направиха един велик българин, един истински Християнин. За да запазя честта му, реших да напиша това кратко изложение. Не искам да противопоставям антропософията на учението на Петър Дънов и не това е целта ми. Всеки е свободен сам да решава кой път да избере. Познавам много стойностни и интелигентни хора, които продължават да четат и да се вдъхновяват от беседите на Петър Дънов. Проблемът идва от една малка част активни и много агресивни негови последователи, които не разбират какво четат. Използвайки всякакви методи, те налагат личността на Петър Дънов над всички други и така компрометират учението му за Любовта, което той проповядва сред своите последователи. Те налагат своите субективни гледни точки, които не отговарят на обективната истина.
Мнозина от антропософите в България също са минали в началото на своето духовно развитие през беседите на Петър Дънов, включително и аз. Но Димо Даскалов ни отвори очите за антропософията и чрез опита си ни помогна да видим живота под друг ъгъл. Той показа на всички, които бяхме през последните му години около него, как да я разберем правилно, как да бъдем искрени със себе си, как да живеем без да отнемаме свободата на другите.
Нека оставим всеки сам да избере своя път на развитие. Засега тези две духовни течения – антропософията и така нареченото Бяло Братство са разделени. Вероятно атаките срещу антропософията ще продължат по същия начин. Онези, които не могат да разберат генезиса на това духовно течение, ще продължат да се опитват да го задушат.
Авторът Преслав Павлов говори и за „българите”, които разполагат с нужните условия да преодолеят материалните изкушения и заблуждения, целенасочено внасяни в човешкото съзнание чрез системни атаки на ариманически духове. Неверните внушения, които той прави, обаче, дали не работят точно за тези ариманически духове, които най-много се страхуват от Истината?
Бъдещето е на мъдрите, смирените, живеещите в истина търсещи души, в които все повече ще свети новото Слънце – Христос. Не малкото его, а Христос, който ще свети в душите, ще даде силата този импулс да бъде внесен и в Общността. Мъдрост, Любов и Живот чрез Истината са пътеводните знаци това да се осъществи.
