Рудолф Щайнер - Кришна - светлинните одежди на Христос




Кришна - светлинните одежди на Христос

Лекция пред членовете на Антропософското Общество

1 януари 1913 год., Кьолн, Германия, GA-142

По стенографски записки, непрегледани от автора.

превод от немски: Димитър Димчев

В рамките на този лекционен цикъл ние се докоснахме до два важни документа от историята на човечеството, като прибягнахме до съвсем кратките описания, които направихме през изминалите дни. И ние видяхме какви бяха импулсите, които трябваше да се влеят в еволюцията на човечеството, за да възникнат тези величествени постижения: Бхагавад Гита и Посланията на апостол Павел. От особена важност за наше то изследване ще бъде да схванем основната разлика между Бхагавад Гита и Посланията на апостол Павел.

Ние вече казахме: в Бхагавад Гита пред нас се откриват наставленията, които Кришна дава на своя ученик Арджуна. Такива наставления са подходящи за отделния ученик, защото в основата си, и такива, каквито ги знаем от Бхагавад Гита, те са строго лични, интимни съвети. Макар и днес тези наставления да са общо достъпни, именно защото се намират в Бхагавад Гита, навремето това не е било така. Тогава те съвсем не достигаха до всички уши, понеже бяха предавани устно. В онези древни времена учителите бяха принудени да се съобразяват със зрелостта на учениците. За тази зрелост винаги се е държало строга сметка. В на ши дни, когато по един или друг начин всички учения могат да бъдат публикувани, зрелостта на ученика вече не влиза в съображение. Ние живеем в една епоха, когато духовният живот, малко или много, става открит и публичен. Не че в наши дни не съществува тайна наука, обаче тя далеч не е тайна наука просто поради обстоятелството, че нейните истини не могат да бъдат отпечатани и разпространявани. Да, в наши дни тайната наука съществува в достатъчно голям размер.

Вземете например Фихте: неговата "Теория на науката", въпреки че всеки може да притежава въпросното издание, си остава всъщност едно тайно учение, една тайна теория; в крайна сметка дори и философията на Хегел представлява тайно учение, понеже е познато на съвсем тесен кръг хора, а и притежава достатъчно качества, за да си остане именно тайно учение.

Всичко това се отнася с пълна сила и за много други факти от нашата съвременност. "Теорията на науката" от Фихте и философията на Хегел разполагат с твърде простото средство, за да останат тайни учения, понеже те са така написани, че повечето хора изобщо не ги разбират и заспиват още на първата страница. Това се отнася също и за много други неща от нашето съвремие, за които хората вярват, че са ги обхвана ли със своето познание. Обаче хората далеч не ги разбират и те остават в областта на тайното учение.

Всъщност Бхагавад Гита също остава в областта на тайното учение, въпреки че поради многократното и издаване тя е позната на голям кръг хора. Това е така, защото един читател, примерно, държи днес Бхагавад Гита в ръцете си и вижда в нея величествени откровения, отнасящи се до еволюцията на самата човешка душа, докато друг читател вижда в Бхагавад Гита само една забавна поема и всички понятия, всички чувства, които среща там, не означават за него нищо друго, освен случайни изрази и поетически сравнения. Едва ли е възможно някой действително да преработи в себе си съдържанието на Бхагавад Гита, ако то е твърде далеч от неговото разбиране. Ето как в много отношения поради своята възвишеност нещата сами си осигуряват една защита против разбулването на тайната. И все пак, поетично представените в Бхагавад Гита учения са от такова естество, че ако индивидът наистина иска да издигне душата си чрез тях, и да изживее накрая срещата с господаря на Йога, с Кришна, той трябва да ги приложи в своя собствен живот. Следователно, тук ние опираме до строго индивидуалния отговор, до нещо, което великият Кришна предлага като възможност на всеки отделен ученик.

Не така стоят нещата, ако се вгледаме от тази гледна точка в Посланията на апостол Павел. Там ние виждаме, че всичко се свежда до човешката общност, че всичко е отправено не към индивида, а към общността. Защото ако се докоснем до най-дълбоката същност на Кришна и неговото учение, ние ще се убедим: човекът напредва в учението на Кришна, само ако го изучава и прилага в една строга изолираност на душата; човекът стига до срещата с Кришна само като един отшелник, който отново намира първичните откровения, първичните изживявания, характерни за най-древните епохи от еволюцията на човечеството. Това, което Кришна може да даде, е предвидено и за отделната човешка душа.

Съвсем не беше така с откровението, което човечеството получи чрез Христовия Импулс. Още преди своето проявление, Христовият Импулс беше Замислен като един импулс засягащ цялото човечество, и Мистерията на Голгота далеч не се състоя заради една или друга човешка душа. Това, което настъпи след Мистерията на Голгота има връзка с цялото човечество, т.е. с всички човешки души, които са участвували в цялата планетарна еволюция на Земята. Тук ние действително сме изправени пред едно събитие, което засяга цялото човечество. Ето защо, като оставим настрана всичко, което казахме до този момент, стилът на Павловите Послания трябваше да бъде съвсем различен от стила на величествената поема Бхагавад Гита.

Нека още веднъж, нагледно и живо, да си представим отношението на Кришна към неговия ученик Арджуна. Като господар на Йога, той му дава съвсем ясни наставления относно бавното и постепенно душевно усъвършенствуване, което накрая ще го издигне до самия Кришна. И нека в същото време да си припомним едно характерно място от Посланията на апостол Павел, където цялата общност, цялата църква се обръща към Павел и пита, дали тези или онези неща са верни, дали те могат да служат като сигурни ориентири относно всичко онова, което хората научават от апостол Павел. И сега, в наставленията на Павел ние се натъкваме на едно място, което несъмнено бихме могли да сравним с цялото стилистично и художествено величие на Бхагавад Гита; но в същото време тук ние долавяме един съвършено друг тон, тук ние чуваме думи, които бликат от едно съвършено друго душевно състояние. Става дума за мястото, където Павел се обръща към коринтяните, и по-точно как различните човешки дарби, които се срещат всред група хора, трябва да съществуват заедно. Кришна казва на Арджуна: Ти трябва да постъпиш така или иначе, да на правиш това или онова, и чак тогава ще се издигнеш до следващата степен от твоето душевно развитие. Апостол Павел казва на коринтяните: Един от вас притежава тази дарба, друг - онази, и когато всичките те са в хармония, както отделни съставни части на човешкото тяло, тогава се постига едно цяло също и в духовен смисъл, едно цяло, което може да бъде напълно проникнато от Христос.

Следователно, Павел се обръща към хората, изхождайки от техните обикновени качества, обръща се към тези, които действуват заедно, с други думи, обръща се към една човешка общност. И тогава, когато става дума за едно важно събитие, каквото е така нареченото говорене на езици, Павел също се обръща не към отделния човек, а към човешката общност.

Но какво представлява това говорене на езици, което ние откриваме в Посланията на апостол Павел? То не представлява нищо друго, освен един остатък от съвсем стари духовни дарби, които сега отново се проявяват, макар и по нови начин, а именно в условията на пълно и ясно съзнание. Защото когато в нашите духовно-научни методи става дума за инспирация, ние имаме предвид следното: когато в наши дни един човек стига до инспирация, той прави това в условията на ясно и пълно съзнание, каквото е характерно също и за ежедневната му дейност в сетивния физически свят.

Обаче в древността нещата не бяха поставени по този начин; тогава съответният човек говореше, сякаш беше инструмент на по-висши духовни Същества, които просто си служеха с неговите органи, с неговия говорен апарат, за да изразят някои от по-висшите истини. Ето защо, в тези случаи отделният човек можеше да изговори неща, без да има каквато и да е представа за тях. Именно в Коринт често ставаше така, че говорният апарат, или езикът на съответния човек далеч не разбираше духовните истини, които бяха произнасяни чрез него. И така, в Коринт се появиха хора, които притежаваха дарбата, изразяваща се в говорене на езици. Тези хора можеха да произнасят едни или други истини от духовните светове. Обаче с подобна дарба се стига до там, че ако човек наистина я притежава, това, което той дава като откровение, при всички обстоятелства идва от духовния свят, обаче въпреки всичко, често се случва така, че един казва едно, а друг казва друго, понеже духовните факти са много разнородни. Един човек може да бъде инспириран от една област на духовния свят, друг човек - от друга, така че накрая откровенията им могат изобщо да не съвпаднат. Откровенията могат да съвпаднат само тогава, когато хората навлизат в духовните светове с ясно и пълно съзнание. Ето защо Павел предупреждава: "... на един се дава чрез Духа да бърши велики дела, а на друг да пророкува..., на друг да говори разни езици; а пък на друг да тълкува езици..." И тези дарби трябва да действуват задружно и в пълна хармония, както дясната и лявата ръка на човека, и не бива да се вслушваме само в онзи, който говори езици, но и в онзи, който може би не притежава тази дарба, но е в състояние да тълкува, да разбира онова, което другите съобщават за една или друга духовна област.

Да, Павел винаги насърчава съвместната работа, която може да бъде постигната в една човешка общност. И тъкмо с оглед "говоренето на езици" Павел дава онова обяснение, което - както вече казахме - е толкова превъзходно в някои отношения, че то по своята сила може да бъде сравнено с всичко онова, което, макар и по друг повод, вчера посочихме като характерно за Бхагавад Гита. Апостол Павел казва: "При това, бра тя, желая да имате разбиране и за духовните дарби. Вие знаете, че когато бяхте езичници, отвличахте се към немите идоли, както и да би водеха. За това би уведомявам, че никой, който говори с Божия Дух, не казва: Да бъде проклет Исус! И никой не може да го нарече Господ, освен в Светия Дух. Дарбите са различни, но Духът е един. Службите са различни, обаче Господ е един. Различни са и действията, но Бог е един и Той действува във всички човеци. А на всеки проявяването на Духа се дава за обща полза. Защото на един се дава чрез Духа да говори с мъдрост, а на друг да говори със знание, чрез същия Дух; на друг вяра чрез същия Дух, а пък на друг изцелителни дарби чрез единия Дух, на друг да върши велики дела, на друг да пророкува; на друг да разпознава духовете; на друг да говори разни езици; а пък на друг да тълкува езици. И всичко това се бърши от един и същ Дух, който разпределя дарбите, както Му е угодно.

Защото както тялото е едно, а има много части, и всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос. Защото всички ние, било юдеи или гърци, било роби или свободни, сме напоени с един Дух и представляваме едно тяло. Защото тялото не се състои от една част, а от много. Ако кракът би казал: Понеже не съм ръка, не съм от тялото, това не го прави да не е от тялото.

И ако ухото би казало: Понеже не съм око, не съм от тялото, това не го прави да не е от тялото. Ако цяло то тяло беше око, къде щеше да остане слухът? Ако цялото тяло беше слух, къде щеше да остане обонянието?

Но фактически Бог е поставил частите, всяка една от тях, в тялото, както Му е било угодно. Ако всички те бяха една част, къде щеше да е тялото? Но фактически те са много части, а едно тяло. И окото не може да каже на ръката: Не ми трябваш; или пък главата на нозете: Не сте ми потребни. Напротив, тези части на тялото, които ни се струват по-незначителни, всъщност се оказват по-важни...Но Бог е сглобил тялото така, че е дал по-голяма почит на онази част, която не я притежава; за да няма раздор в тялото, но частите му да се грижат еднакво една за друга. И ако една част страда, страдат всичките части; и ако една част е в добро състояние, радват се всичките части заедно с нея. Вие обаче - така казва Павел на коринтяни - сте тялото Христово и всички заедно образувате неговите части. И Бог е поставил някои в църквата да бъдат: първо апостоли, второ пророци, трето учители, после извършители на велики дела, едни с изцелителни дарби, други с дарби да помагат, да ръководят, да говорят разни езици. Всички апостоли ли са? Всички пророци ли са? Всички учители ли са? Всички ли вършат велики дела? Всички ли имат изцелителни дарби? Всички ли говорят езици? Всички ли тълкуват? Ето защо е правилно различните дарби да се допълват взаимно, и колкото повече, толкова по-добре."

После Павел говори за силата, която може да се прояви както в отделния човек, така и в общността, понеже тя обединява всички отделни членове на общността, също както и силата на тялото е тази, която обединява всички негови части. Кришна също не казва на отделния човек нещо по-красиво отколкото това, което Павел споделя с различните групи на човечеството. И сега Павел започва да говори за Христовата сила, която свързва отделните човешки същества. Павел описва тази сила, която може да живее както в отделния човек, така и в общността, по следния забележителен начин: "При все това - казва той - аз би показвам един по-превъзходен път. Ако говоря с човешки и ангелски езици, а нямам любов, аз съм станал мед, що звънти, и кимвал, що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, щото и планини да премествам, а нямам любов, нищо не съм. И ако раздам всичкото си имане за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а нямам любов, какво ме ползва това. Любовта е търпелива и милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се дразни, не държи сметка за злото, не се радва на неправдата, а се радва само с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се преврати. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме, но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като де те разсъждавах, но откакто станах мъж, аз напуснах детския свят. Сега ние виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице в лице, сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, кой съм самият аз. И тъй, остават тия трите: вяра, надежда, любов; но най-голяма от тях е любовта.

Следвайте любовта, но копнейте за духовните дарби, а особено за дарбата да пророкувате. Защото, който говори на непознат език, не говори на човеци, а на Бога, защото никой не го разбира, понеже с духа си той говори духовни тайни."

Ето колко дълбоко е вникнал Павел в природата на това, което нарече "говорене на езици". Той смята, че "говорещият езици" пребивава в духовните светове и всъщност разговаря с Боговете. "Който пророкува, говори с хората за назидание, за предупреждение, за утеха. Който говори на непознат език, задоволява себе си; а който пророкува, назидава общността. Желал бих вие всички да говорите езици, а повече да пророкувате; и който пророкува е по-горен от тогава, който говори разни езици, освен ако тълкува, за да го разбира и общността. Да предположим, братя мои, че идвам при вас и говоря непознати езици, какво ще би ползувам, ако не ви съобщя или някое откровение, или знание, или пророчество! Дори бездушните неща, като свирка или китара, когато издават глас, ако не издадат отличителни звуци, как ще се познае това, което те свирят. Защото ако тръбата издадеше неопределен глас, кой би се приготвил за бой. Също и бие, ако не говорите с езика си думи с някакво значение, как ще се знае какво говорите, защото ще говорите на вятъра."

Всичко това ни показва, че различните духовни дарби трябва да бъдат разпределени между членовете на общността и че от друга страна членовете на общността трябва да действуват като индивидуалности. И тук ние стигаме до точката, при която откровението на апостол Павел - именно поради новата еволюционна степен на човечеството - се различава коренно от откровенията на Кришна. Откровенията на Кришна са насочени към отделните хора, обаче в основата си те са насочени към всеки човек, който е узрял да поеме по възходящия път на душата, какъвто го знаем от господаря на Йога.

Тук ние все повече и повече се приближаваме до прадревните времена от еволюцията на човечеството, към които можем отново да се върнем, следвайки учението на Кришна. Тогава човешките същества все още не бяха толкова индивидуализирани, колкото днес, и би могло да се предположи, че за всеки отделен човек е било валидно едно и също предписание, едно и също учение. Павел се изправи пред едно друго човечество, съставено от диференцирани личности, които действително трябваше да задълбочават своите различия и всеки от тях да изпъква със своите специални дарби. Сега вече не можеше да се разчита, че една и съща дарба ще се излее във всяка една човешка душа; сега вече трябваше да се обърне внимание, че има нещо, което остава невидимо и се издига над всички неща. И точно това, което не се намира в нито един човек като отделна човешка същност, обаче все пак може да присъствува във всеки човешки индивид, точно то е Христовият Импулс. Христовият Импулс отново идва като една нова Групова Душа на цялото човечество, обаче такава, която вече ще бъде търсена от него по един напълно съзнателен начин. И за да онагледим това, нека да си представим, примерно, как изглеждат в духовния свят известен брой от учениците на Кришна, и как изглеждат там известен брой от онези хора, които са докоснати от Христовия Импулс в най-дълбоките пластове на своите души. Всеки един от учениците на Кришна е възпламенил в себе си един и същ импулс, който му е даден от господаря на Йога. В духовния свят всеки един от тях прилича на другия. Едно и също наставление е дадено както на единия, така и на другия. Онези, които са докоснати от Христовия Импулс, са един вид лишени от плът; в духовния свят те са екскарнирани и всеки от тях присъствува там като една неповторима индивидуалност; всеки от тях разполага с различни, диференцирани духовни сили. Ето защо също и в духовния свят всеки от тях е длъжен да работи в едно или друго направление. А предводителят, онзи, който излива себе си в душата на всеки един, колкото и различен да е той, това е Христос; едновременно Христос е както в душата на всеки един, така и над цялата общност. Следователно, тук ние имаме една диференцирана общност, и тя остава диференцирана, дори когато душите са екскарнирани, докато душите на учениците, които следват Кришна, остават едно цяло, понеже те са получили едно и също наставление от господаря на Йога. Обаче смисълът на общочовешката еволюция е тъкмо този: душите да стават все повече и повече диференцирани.

Ето защо, в условията на една по-ранна еволюция, Кришна трябваше да говори по съвсем друг начин - така, както знаем това от Бхагавад Гита. Обаче Павел трябва да смени тона. Фактически Павел се обръща към всеки отделен човек и въпрос на индивидуално развитие е, дали - според своята зрялост - индивидът спира на тази или онази степен на сегашната си инкарнация, задоволявайки се с екзотермичното, или пък е в състояние да навлезе в езотеричните области, включително и до езотеричното християнство. Защото в областта на християнството човек трябва да се издига все по-нагоре и по-нагоре до неговите езотерични истини; обаче в случая той тръгва от една изходна точка, която е съвсем различна от тази, която е характерна за учението на Кришна. В учението на Кришна човек тръгва от своето индивидуално равнище и, като индивид, се стреми да издигне душата си все повече и повече; в християнството се тръгва от там, че - още преди да е направил своите крачки по пътя - човекът близа в отношение с Христовия Импулс, понеже Христовият Импулс предхожда всичко останало. По духовния път към Кришна може да тръгне само онзи, който следва указанията на Кришна; по духовния път към Христос може да тръгне всеки, защото Христос е минал през Мистерията на Голгота Заради всички, които са въобще човеци и като такива могат да имат някакво отношение към Мистерията на Голгота. И докато тя е нещо външно и е осъществена в условията на физическия свят, първата крачка е такава, че тя също трябва да стане в условията на физическия свят: ето същественото! Вникнем ли в световно-историческото значение на Христовия Импулс, за нас действително не е нужно да тръгваме от това или онова вероизповедание; дори - и това е в сила особено в наши дни - човекът може да тръгне от едно становище, което е явно враждебно към Христос, или равнодушно към Христос. Ако обаче човекът се задълбочи в това, което нашето съвремие действително може да му предложи като духовен живот, когато вникне в недомислията и противоречията на материализма, тогава може би той се доближава най-силно до Христос, и прави това именно защото не се съобразява с никакво религиозно вероизповедание. Ето защо, когато извън нашите антропософски среди се казва, че ние проповядваме някакво особено християнско вероизповедание, това звучи като истинска клевета; защото тук нещата се свеждат не до изходната точка на едно или друго вероизповедание, а до особеностите на самия духовен живот, и че всеки, независимо дали е мохамеданин, или будист, евреин или индуист, а дори и християнин, действително може да разбере Христовия Импулс и цялото му значение за еволюцията на човечеството. В същото време тук ние сме изправени пред нещо, което прониква много дълбоко в светоусещане то и в учението на Павел, и в това отношение Павел наистина е основната личност, която за пръв път разгласява Христовия Импулс по целия свят.

След като описахме как философията Санкхия се занимава с изменението на формите, с онова, което се отнася до Пракрити, ние бихме могли да добавим: Когато Павел се обръща към римляни, коринтяни и т.н., когато им отправя своите вълнуващи Послания, той всъщност апелира към Пуруша, към душевното. При Павел ние откриваме съвсем точни и забележителни обяснения относно същността и по-нататъшната съдба на душевния елемент, относно неговото бурно и сложно развитие в хода на общочовешката еволюция. Съществува една огромна разлика между постиженията на източното мислене и това, на Което ние веднага се натъкваме в чудесните и ясни Послания на Павел. Още вчера ние посочихме, че при Кришна основното се свежда до това, човекът да намери пътя, тръгвайки от изменението на формите. Обаче тук Пракрити остава вън. Като нещо чуждо на душата. В условията на източното развитие, на източното посвещение, целият стремеж се свежда до следното: човекът трябва да се освободи от материалното съществувание, от всичко онова, което се разпростира във външната природа, защото това, което се разпростира там, във външния природен свят, според философията на Ведите, представлява не друго, а Майя! Всичко навън е само една илюзия, Майя; и човекът може да се освободи от Майя само с помощта на Йога. Нека да припомним още, как тъкмо Бхагавад Гита иска от човека да се освободи от всичко, което той желае, мисли и върши, от всяко удоволствие, от всяка наслада, и накрая - като душа - да тържествува над целия външен свят. Делата, в които човекът е така или иначе въвлечен, трябва да отпаднат от него и, почиваш в себе си, той трябва да стане напълно независим от външния свят. И всъщност пред всеки, който иска да се развива според учението на Кришна, се издига тъкмо този идеал: някога той да стане като един Парамахамза, или с други думи, да стане като онзи посветен, който е оставил зад себе си цялото материално съществувание и триумфира над своите собствени дела в сетивния свят, който живее в един чисто духовен свят и е преодолял сетивната реалност до такава степен, че не изпитва вече никаква жажда за прераждане, и не желае да има нищо общо с досегашния си живот в сетивния свят. Ето как Бхагавад Гита ни представя освобождаването от Майя, преодоляването на Майя.

Колко различно е настроението в Посланията на апостол Павел! Ако Павел би се изправил пред това източно учение, тогава от най-дълбоките пластове на неговата душа щяха да бликнат приблизително следните думи: Добре, ти искаш да се освободиш от всичко, което те обкръжава във външния свят, от всичко, което си постигнал там. Ти искаш да оставиш всичко това далеч зад себе си! Обаче не представлява ли то нещо друго, освен самото Божие дело? И нима това, което искаш да оставиш далеч зад себе си, не е нещо божествено, създадено от Духа? И когато го презираш, не презираш ли Божието дело? Нима там не живеят Божиите откровения, откровенията на божествения Дух? Няма ли да потърсиш най-напред Бога там, в твоите собствени дела, увенчани с любов, вяра и упование, или ще поискаш да триумфираш над Божието дело?

Добре би било, ако вложим в душата си тези неизречени от Павел думи, но несъмнено пулсиращи дълбоко в неговата природа; защото в тях протича същинският нерв на всичко онова, което ние познаваме като откровение на западното мислене. В Павлов смисъл ние също говорим за Майя: Да, отвсякъде сме обградени от Майя! Обаче ние поставяме следващия въпрос: Нима в лицето на тази Майя пред нас не застават откровенията на Духа? И не е ли престъпление да не разбираме, че в лицето на Майя, ние сме изправени пред божествено-духовното дело? Сега идва ред на още един въпрос: Защо всичко това е Майя? Западът не се задоволява с въпроса, дали всичко това е Майя; той пита защо всичко това е Майя! И сега тук се появява един отговор, който ни въвежда в самия душевен елемент, в Пуруша: Понеже някога душата се е поддала на влиянието, идващо от Луцифер, сега тя вижда всичко през булото на Майя, и като душа простира булото на Майя върху целия свят.

Следователно, виновен ли е обективният свят, че ние навсякъде виждаме само Майя? Не! Обективният свят веднага би ни се явил в своята истинност, ако не бяхме попаднали под властта на Луцифер. Той ни се явява като Майя, само защото ние не сме в състояние да погледнем в основата на това, което се простира пред нашия поглед. Фактът, че душата е попаднала под властта на Луцифер, не е по вина на Боговете, а е по вина на нашата собствена душа. Душата е превърнала за теб обективния свят в Майя, понеже ти си по паднал под властта на Луцифер. Една пряка линия свързва този антропософски възглед с известните думи на Гьоте: "Сетивата не лъжат, лъже съждението." Въпреки огромната омраза на филистерите и религиозните фанатици към Гьоте, към Гьотевото християнство, той се осмели да каже забележителните думи, че е един от най-християнските човеци, понеже в дълбините на душата си той мислеше християнски, включително и в максимата: Сетивата не лъжат, лъже съждението! Именно душата е виновна, че вижда света не в неговата истинност, а през булото на Майя. Ето как всичко онова, което в източното светоусещане представлява дело на Боговете, сега се измества в дълбините на човешката душа, където бушува великата битка срещу Луцифер.

И не бива да се учудваме, че ако правилно вникнем в източното светоусещане, ще открием там не друго, а един подчертан материализъм, защото то не стига до духовните първоизточници на Майя, а чисто и просто се стреми да избяга от материалния свят. А това, което пулсира в Посланията на Павел и което занапред ще се разпростре под видима форма из цялата Земя, представлява едно истинско душевно учение, макар и в зародишен вид; впрочем тази е и една от причините, то да бъде погрешно разбирано в нашата епоха Тамас. Най-напред трябва да бъде проумяна сложната природа на Майя и едва тогава ще бъде възможно истинското разбиране на всичко онова, което е свързано с еволюцията на човечеството. Едва тогава ще разберем и думите на Павел за "първия Адам", който се противопоставя на Луцифер и който поради тази причина все повече и повече потъва в материята; а това не означава нищо друго, освен че той изживява материалния свят по напълно погрешен начин.

Защото материята във външния свят, като Божие творение, е нещо добро. Всичко, което става там, е нещо добро, обаче онова, което душата изживяваше в хода на еволюцията, ставаше все по-лошо и по-лошо, понеже от самото начало тя попадна под властта на Луцифер. И тъкмо за това Павел нарече Христос "втория Адам", защото той дойде в света изкушен от Луцифер, и може да се превърне в онзи предводител и приятел на човешките души, за да ги освободи, който успя да ги освободи от Луцифер, или с други думи, успя да ги издигне до едно обективно и правилно отношение към него, към Луцифер. Приживе Павел не можа да сподели с човечеството всичко онова, което той - като посветен - знаеше. Ако обаче човек се остави под чудното въздействие на неговите Послания, ще се убеди, че в своите дълбините съдържат нещо много повече, отколкото казват външно. И това произтича от обстоятелството, че Павел трябваше да се обръща към една общност и да се съобразява с нея. Ето защо отделни места в неговите Послания изглеждат като пълни с противоречия. Ако обаче човек успее да се потопи в най-дълбоките пластове на тези Послания, той веднага ще долови, как импулсите, които движат Павел, са всъщност импулси, идващи от Христос!

Нека тук да припомним основната антропософска истина за Мистерията на Голгота. През последните години ние установихме, че в Евангелието на Матей и в Евангелието на Лука съществуват два различни разказа за младежките години на Христос Исус, така че фактически ние сме изправени пред истината за двете деца, носещи името Исус. Ние установихме още, че външно погледнато, т.е. според физическия си произход, двете деца Исус идват от Давидовия род; или с други думи, приблизително по едно и също време се раждат двама Исусовци, като единия Исус произхожда от Натановата родословна линия, а другият Исус произлиза от Соломоновата наследствена линия. Ние виждаме, как в едното дете Исус, за което ни говори Евангелието на Матей, е отново инкарниран Заратустра, и как другото дете Исус, за което ни говори Евангелието на Лука, всъщност не разполага с такъв човешки Аз, с какъвто разполага първото дете Исус, а именно с Аза на Заратустра. В детето Исус от Евангелието на Лука всъщност живее нещо, което до този момент не е участвувало в еволюцията на Земното човечество.

Доста трудно е да стигнем до точни представи при разглеждането на този факт; и нека все пак да си представим, как - така да се каже - душата, която беше въплътена в Адам, или с други думи, в този, който може да бъде наречен Адам в смисъла на моята "Тайна наука", как тази душа е била подложена на изкушението на Луцифер, което Библията символично описва в разказа за Грехопадението. Нека да си припомним това описание, но нека си представим и още нещо: как наред с онази човешка душа, която се инкарнира в тялото на Адам, остана една част от душата на човечеството, която не се инкарнира, не се въплъти в едно или друго човешко физическо тяло, и запази своята чисто душевна, нематериална природа. Представете си нагледно, че още преди възникването на физическия човек в хода на еволюцията, ние срещаме една душа, която се раздели на две части. Едната част от общата душа се въплъти в Адам и по този начин тя се включи във веригата от прераждания, като остана податлива на изкушения, идващи от Луцифер. За другата душа, за душата сестра, беше взето друго решение: мъдрото ръководство на света предвиди, че за нея няма да е добре, ако тя се въплъти; така че тя беше задържана в духовния свят; Следователно, тя не беше включена във веригата от прераждания. С нея поддържат връзки само посветените в Мистериите. Следователно, преди Мистерията на Голгота, тази душа остана незапозната с Азовите опитности, понеже те могат да бъдат изживени едва чрез въплъщението в човешкото тяло. От друга страна обаче, тази душа успя да съхрани цялата мъдрост, която можеше да бъде изживяна през епохите на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна; тази душа успя да съхрани цялата любов, на която изобщо е способна една човешка душа. И така, тази неинкарнирана душа остана недокосната от изкушенията на Луцифер, остана невинна по отношение на онази огромна вина, с която човечеството обремени света в хода на реинкарнациите. Следователно, тази душа не можеше да бъде срещната тук или там по света под формата на човешко същество; тя можеше да бъде разпозната само от дребните ясновидци; тя загатваше за себе си само в условията на древните Мистерии. Или с други думи, тук ние описваме една душа, която - бих казал - съществува както всред човечеството, така и над него; една душа, която първоначално можеше да бъде възприемана само по духовен път - един истински предшественик на човека, един истински свръхчовек!

Точно тази душа реши да се инкарнира - вместо един Аз - в онова дете Исус, за което ни разказва Евангелието на Лука. Вие си спомняте за моите лекции, изнесени в Базел; те съдържат доста подробности по този въпрос. И така, тук ние сме изправени пред една душа, която само наподобява качествата, характерни за Аза; естествено, след като навлиза в тялото на Исус, тя действува като един Аз, обаче все пак, всичките и прояви са съвсем различни от проявите на един нормален човешки Аз. Аз вече споменах: веднага след своето раждане детето Исус от Евангелието на Лука проговори на един език, който неговата майка разбираше без усилие; случиха се и други подобни неща. Ние знаем още, че в детето Исус, за което ни говори Евангелието на Матей, живееше Азът на Заратустра, и това дете Исус израсна до своята 12 година, редом с него израсна и детето Исус от Евангелието на Лука, което не се отличаваше с особен стремеж към познание, а носеше в себе си божествена мъдрост и божествена жертвоготовност. Точно така израсна момчето Исус от Евангелието на Лука: то нямате никакво влечение към това, което може да бъде научено по един външен, човешки начин. После ние знаем, че тялото на Матеевия Исус беше напуснато от Заратустровия Аз и в 12 година от живота на другото момче Исус, описано в Евангелието на Лука, Азът на Заратустра навлезе в неговото тяло. Точно на този забележителен момент се спира евангелистът Лука, когато ни раз казва как дванадесетгодишният Исус поучава мъдреците в храма, докато неговите родители напразно го търсели "между роднините и познайниците". И така, това момче, за което става дума в Евангелието на Лука, носи в себе си Заратустровия Аз до своята 30 година; после Заратустровият Аз напуска тялото на три десетгодишния Исус, описан в Евангелието на Лука, и сега изведнъж във всичко онова, което има характер на обвивки, нахлува Христос; онзи Христос, който представлява едно свръхчовешко Същество от висшите Йерархии и който поначало можа да пребивава в едно човешко тяло само при такива обстоятелства, които му предлагаха едно тяло, което - ако мога така да се изразя - до неговата 12 година беше пронизвано от пред-човешките сили на мъдростта, от пред-човешките божествени сили на любовта, за да бъде завладяно по-късно от всичко онова, което беше постигнато от Заратустровия Аз. В хода на много от неговите инкарнации и посвещения.

Едва ли можем да бъдем обзети от истинско страхопочитание, от истинско възхищение, или накратко казано, едва ли можем да породим у себе си истински чувства към Христовото Същество, освен ако се опита ме да разберем, какво тяло, каква плът бяха необходими, за да стане изобщо възможно идването на този Христов Аз всред човечеството. Мнозина смятат, че описанието, което свещените Мистерии от по-новото време дават за Христовото Същество, не позволяват толкова интимно и човешко отношение към Христос, за разлика от онзи Христос Исус, който хората по навик си представяха като извънредно близък за тях самите, като едно същество, въплътено в обикновено човешко тяло, и нямащо нищо общо с Аза на Заратустра. Тези хора упрекват нашето антропософско учение, че описва Христос Исус като един сборен продукт от силите на всички мирови области. Подобни упреци възникват само поради стремежа към удобство, на който мнозина подчиняват своето човешко познание, само поради едно такова светоусещане, което не желае да се издигне до истинските стойности на нещата. Най-великите Събития трябва да бъдат разбирани включително и по такъв начин, че душата ни да се пробуди до най-висша степен, да се издигне до онази вътрешна интензивност на чувствата, която действително е необходима за постигането на подобна цел. Обаче ние знаем и още нещо. Ние знаем как трябва да бъдат тълкувани думите от Евангелието: "Божиите сили се изявяват във висините и мир се възцарява всред хората, които имат добра воля."

Ние знаем, че с появата на момчето Исус от Евангелието на Лука, прозвучава новото благовестие на мира и любовта: това става поради факта, че в астралното тяло на Исус от Евангелието на Лука се вляха силите на Буда, който в миналото беше вече въплътен в едно човешко същество, което на свой ред изживя своята последна инкарнация като Гоатама Буда и се издигна напълно в духовния свят; така че в астралното тяло на момче то Исус от Евангелието на Лука се изяви самият Буда, и то не иначе, а според равнището на своята еволюция до преди Мистерията на Голгота.

И така, едва днес, черпейки от източниците на Тайната наука, ние се докосваме до същността на Христос Исус. Макар и посветен, Павел трябваше да се обръща към тогавашното човечество с лесно разбираеми понятия; и ако мога така да се изразя, той далеч не "разполагаше" с такова човечество, което би могло да си служи с такива понятия, които днес ние предлагаме на човешките сърца. Обаче това, което представляваше неговата инспирация, беше предизвикано чрез едно посвещение, дадено по Божията милост. И понеже той не беше стигнал до това посвещение чрез съответните процедури в древните Мистерии, а по Божията милост, докато вървеше към Дамаск, където му се яви възкръсналият Христос, аз разглеждам този вид посвещение като нещо, което е свързано именно с Божията милост, с благодатта. Благодарение на въпросното Събитие от Дамаск, той знаеше: Да, след Мистерията на Голгота, в самата планетарна сфера на Земята вече живеят всички онези сили, които възкръснаха при Мистерията на Голгота. Или, с други думи: той позна възкръсналия Христос! Ето кого започна да проповядва той от този момент нататък. И защо той можа да го възприеме тъкмо в този вид? Тук се налага да насочим нашето внимание върху характера на една такава визия, върху едно такова събитие, каквото е това от Дамаск, защото сега ние все пак сме из правени пред една визия, пред едно събитие от твърде особен род. Само онези хора, които никога не изпитват желание да научат нещо конкретно за окултните факти, могат да сложат всички свръхсетивни опитности под един общ знаменател и да смесят виденията на Павел с виденията на други личности, каквито са например по-късните светии. Какво се случи всъщност, и защо Павел можа да види Христос по онзи не обикновен начин, по който той му се откри пред Дамаск? Защо Павел беше напълно сигурен: Да, това е възкръсналият Христос? Този въпрос ни връща назад към един друг въпрос: Какво всъщност беше необходимо, за да може при Кръщението в реката Йордан цялото Христово Същество да се въплъти в Исус от Назарет? Впрочем ние вече посочихме през каква подготовка трябваше да премине онова човешко тяло, в което се въплъти Христовото Същество.

Обаче от друга страна: Какво беше нужно, за да може Възкръсналият да се яви в онази душевна плътност, която позволи на Павел да изживее своята среща с Христос? Какъв беше онзи светлинен ореол, в който Христос се откри на Павел пред Дамаск? Какво представляваше всичко това? Как възникна то?

Ако искаме да си отговорим на този въпрос, налага се да допълним още нещо към описанията, които на правих преди малко. Аз посочих: в определен момент от развитието една "сестра" на Адамовата душа, една душа-сестра най-после се включи във веригата на човешките поколения. До този момент въпросната душа-сестра пребиваваше само в духовния свят. Точно тази душа-сестра успя да се инкарнира в момчето Исус от Евангелието на Лука. Обаче, в строгия смисъл на думата, това не беше нейната първа инкарнация в едно човешко тяло, понеже тя, - ако мога така да се изразя - вече беше пророчески инкарнирана, така че още много по-рано тази душа се прояви като един вид предшественик на Мистериите.

Аз и по-рано съм споделял с Вас: тази душа се подвизаваше в Мистериите, тя беше, така да се каже, отгледана в Мистериите и беше изпращана там, където човечеството имаше нужда от нея; обаче нейните свойства, нейните въздействия можеха да се проявят само в етерното тяло и, строго погледнато, те можеха да бъдат възприемани само дотогава, докато съществуваше древното ясновидство. Следователно, тази древна душа-сестра на Адам нямаше нужда да се въплъщава във физическо тяло, за да може да бъде виждана. Тя действително се появяваше тук или там, насочвана от Мистериите, с оглед на най-важните и решителни събития, засягащи еволюцията на Земята и човечеството, обаче тя далеч нямаше нужда от въплъщения, защото древното ясновидство все още не беше угаснало.

И тя трябваше да се инкарнира за пръв път, именно когато дребното ясновидство започна да угасва при онзи забележителен преход на общочовешката еволюция от Третата в Четвъртата следатлантска епоха, за които говорихме вчера. И сега, след като ясновидството постепенно угасна, за да не изчезне от обсега на човешките възприятия, тази душа прибягна до един вид заместителна инкарнация. Тази сестра-душа на Адам беше инкарнирана в Кришна така да се каже единствения път, когато трябваше да се прояви по видим, физически начин, и чак после тя отново беше инкарнирана в тялото на момчето Исус от Евангелието на Лука. Едва сега ние разбираме защо Кришна се изразява по толкова свръхчовешки начин, защо той изпъква като най-добрия учител за човешкия Аз, защо той представлява, така да се каже, едно преодоляване на човешкия Аз, защо разполага с толкова огромно душевно величие.

Всичко това е така, защото в онзи забележителен момент, за който стана дума преди няколко дни, той застава пред нас като едно човешко същество, което все още не е включено във веригата на човешките инкарнации.

След известно време тази душа отново се въплъщава в тялото на момчето Исус от Евангелието на Лука. Ето къде са корените на онова съвършенство, което се проявява, когато най-висшите светогледи на Азия биват пренесени в дванадесетгодишното момче Исус; когато Азът на Заратустра се свързва с Духа на Кришна. Сега към "учителите в храма" се обръща не само Заратустра - който говори като Аз -, сега момчето Исус се обръща към тях с помощта на онези средства, с които някога самият Кришна проповядваше учени ето Йога; момчето Исус отново прибягва до учението Йога, само че сега това учение е издигнато с една степен по-нагоре; сега Исус се свързва със силата на Кришна, със самия Кришна, за да извърви пътя до своята 30 година. Едва сега ние добиваме представа за съвършенството на онова единствено физическо тяло, което можеше да послужи за инкарнацията на Христовото Същество. Ето как духовните направления на човечеството се сливат в едно цяло. И когато настъпва Мистерията на Голгота, ние действително сме изправени пред задружните усилия на онези, които наричаме предводители на човечеството, ние действително сме изправени пред един пълен синтез на духовния живот.

Когато Павел беше разтърсен от своето видение пред Дамаск, той не се усъмни нито за миг: пред него се намираше не друг, а Христос. Обаче светлинният ореол, който обгръщаше Христос, светлинните одежди, с които си послужи Христос, бяха тези на Кришна. Христос си послужи с Кришна, и формира чрез него своите собствени душевни обвивки, за да продължи могъщите си действия - вече в сферата на светлината -, в Христос се съдържа също и всичко онова, което някога представляваше същността на величествената Бхагавад Гита. В новозаветните откровения, макар и в твърде разпръснат, фрагментарен вид, ние откриваме много подробности от древното учение на Кришна. Обаче това древно учение на Кришна се превърна в дело на цялото човечество, защото Христос, като такъв, беше не един човешки Аз, който принадлежи на човечеството, а един Аз, който принадлежи на висшите Йерархии. Но наред с това Христос принадлежи също и на онези далечни времена, през които човекът все още не беше отделен от онова, което днес го обгръща като материален свят и което - благодарение на неговото луциферическо изкушение - се превръща в илюзия, в Майя.Ако обърнем поглед назад и обхванем най-ранните етапи от еволюцията, ние ще установим, че през онези далечни времена все още не съществуваше никакво строго разграничение между духовното и материално то, и че тогава материалните процеси все още имаха своите духовни измерения, а духовните процеси - ако бих могъл така да се изразя - все още се откриваха на човека под една външна форма. Благодарение на това, че Христовият Импулс озарява човечеството като нещо което напълно изключва подобно строго разграничение - каквото например философията Санкия ни показва в лицето на Пуруша и Пракрити -, Христос се превръща не само в предводител на хората, извличащ, еволюционните импулси от самия себе си, но и в творение на Бога. Трябва ли тогава да заявяваме, че ние на всяка цена сме длъжни да напуснем Майя, след като сме разбрали, че материалният свят, като такъв, застава пред нас като илюзия, като Майя, само поради нашата собствена вина? Съвсем не, защото това би означавало поругаване на Духа и неговите проявления в света; това би означавало да припишем на материята такива качества, каквито всъщност и възлагаме само поради нашите собствени недостатъци, които не ни позволяват да виждаме в материята нищо друго освен булото на Майя. Напротив, ние все повече трябва да се надяваме, че един ден, когато преодолеем в себе си онова, което превръща материята в Майя, ние отново ще се помирим с целия свят.

Защото нима не звучи от всички страни и нима ушите ни не долавят, че целият видим свят около нас е едно творение на Елохимите, и че в последния ден на сътворението тези Елохими казаха: Ето вижте, всичко това се оказа нещо добро? Тъкмо тази би била Кармата, която би се изпълнила, ако съществуваше само едно единствено учение на Кришна, защото в света не се случва нещо, без неговата Карма да бъде изпълнена докрай. Ако за цялата вечност би съществувало само едно единствено учение на Кришна, тогава по отношение на материалния свят и по отношение на Божието откровение - за което в изходната точка от Земното развитие Елохимите казаха: "Ето, всичко това се оказа нещо добро" -, тогава по отношение на тях би могло да прозвучи следното човешко възражение: Този свят съвсем не е добър и аз трябва да го на пусна! Човешкото съждение би се оказало поставено над Божието съждение! Ето как трябва да разбираме онези думи, които стоят като една голяма тайна в изходната точка на еволюцията; а това означава, че не бива да поставяме човешкото съждение над Божието съждение. Ако един ден от нас отпаднат всички недостатъци и остане единствената ни вина, че сме поругали творението на Елохимите - тогава Кармата на Земята също би трябвало да се изпълни, и в далечното бъдеше всичко би трябвало да се сгромоляса върху самите нас! Ето как би трябвало да се изпълни Кармата!

И тъкмо за да не се случи това: ето защо Христос слезе на Земята; ето защо той поиска да ни помири със света, научавайки ни да се справяме с изкушението на Луцифер, така че да проникваме зад булото на Майя и да виждаме Божиите дела в техния истински облик; ето как ние откриваме Христос като помирител, който ни въвежда в истинските форми, в истинските образи на Божиите дела и откровения. Едва чрез Него ние се научаваме да разбираме прадревните думи: "Ето, всичко това се оказа нещо добро." За да се научим да приписваме именно на себе си това, което никога не бива да приписваме на света - ето защо ние се нуждаем от Христос. Всички други грехове биха могли да бъдат снети от нас; обаче от този грях може да ни избави само Христос.

Ако успеем да превърнем всичко това в едно морално чувство, Христовият Импулс грейва в една нова светлина. И в същото време ние започваме да разбираме защо беше необходимо Христовият Импулс да си по служи с онези висши духовни качества, които бяха характерни за Кришна.

Скъпи мои приятели, замисълът на този лекционен цикъл далеч не се свежда да представи основната тема под формата на някаква теория, или като сбор от сложни идеи и понятия, които трябва да бъдат приети; този лекционен цикъл идва като един вид новогодишен дар, като един дар, който ще продължи да упражнява своите въздействия през цялата следваща година, подпомагайки ни в истинското разбиране на Христовия Импулс, в истинското разбиране на Елохимите и техните думи, прозвучали в изходната точка на Сътворението.

И в същото време, моля Ви да свържете първоначалния замисъл на тези лекции и с нещо друго, а именно с изходната точка на нашето антропософско духовно учение. То наистина следва да бъде наречено "антропософско", защото чрез него човекът все повече и повече ще напредва в своето себепознание. Човекът все още не може да стигне до пълно себепознание, понеже той не се отнася сериозно нито към това, което се разиграва в неговата собствена душа, нито към нейните взаимодействия с външната природа. Обстоятелството, че ние виждаме света потопен в Майя, не е някаква приумица на Боговете, а дело на нашата собствена душа, едно дело, свързано с по-висшите степени на себепознание, една съществена подробност, в която всеки трябва да вникне със своите лични познавателни сили, това обстоятелство е пряко свързано и със самата антропософия, защото едва чрез нея ние стигаме до предчувствието за всичко онова, което теософията може да означава за човека.

Когато някой вземе решение за влизане в Антропософското Движение, той трябва да усети импулсиращата му сила не като друго, а като една скромност от най-висш порядък; една скромност, чийто тих глас казва: Ако искам да прескоча тази съществена подробност на човешката душа и веднага предприема шеметния скок в божествения свят, тогава много лесно смирението може да ме напусне и много лесно вместо от смирение аз мога да бъда обхванат от гордост и суета. Дано Антропософското Общество намери своята изходна точка в една по-висша морална област; дано то избегне преди всичко онова, което се промъкна толкова лесно в теософското движение като гордост, суета, честолюбие и несериозност пред лицето на най-висшите истини; дано Антропософското Общество избегне тази опасност благодарение на факта, че още в самото си начало, то разглежда външния свят на Майя като нещо, което е неразделно свързано със самата човешка душа.

Добре е, ако всеки може да се досети, че Антропософското Общество следва да бъде резултат от една най-дълбока човешка скромност. Защото един ден от тази скромност ще бликат потоците на една висша сериозност по отношение на свещените истини, в които то ще трябва да прониква, след като ние ще започнем да навлизаме все по-дълбоко в свръхсетивния свят. Ето защо нека да погледнем на името Антропософско Общество с подобаваща скромност, с подобаващо смирение и да си кажем: каквато и нескромност, суета и честолюбие, каквито и неистини да бяха свързвани досега с името теософия, те биха могли да бъдат изкоренени, ако под знака и девиза на скромността ние се опитаме да погледнем нагоре към Боговете и тяхната мъдрост, като обаче задължително се съобразяваме с човека и неговата мъдрост; приближавайки се в молитвен трепет към теософията, ние по необходимост попадаме в полето на антропософията. Тази антропософия ще ни отведе в божествения свят, тя ще ни отведе при Боговете. И когато благодарение на антропософията ние се научим да гледаме в самите себе си по възможно най-смирен и честен начин, когато преди всичко се научим да гледаме в себе си, за да открием как трябва да се борим срещу цялата Майя и срещу всякакъв род заблуждения, тогава над нас, над нашата строга самодисциплина и самовъзпитание, несъмнено ще бъде изписано като в един вид бронзова плоча: Антропософия! И нека това да се превърне за нас в едно предупреждение: чрез антропософията да търсим преди всичко скромност и себепознание и по този начин да преминем към опита за изграждане на една сграда, която да е основана върху истината, защото истината може да покълне само тогава, когато стремежът към себепознание обхване човешката душа с една висша непоклатима сериозност.

От Къде идва цялата суета, цялата неистинност? Те идват от липсата на себепознание. От какво покълва истината, от какво покълва молитвеният трепет пред света и мъдростта на Боговете? Те покълват единствено в атмосферата на истинско себепознание, самовъзпитание и самодисциплина. Нека за тази висша цел да послужи и всичко онова, което пулсира в нашето Антропософско Движение. Този лекционен цикъл беше замислен да прозвучи именно в изходната точка на Атропософското Движение и той би трябвало да ни представи неоспоримото доказателство: тук не става дума за някакво тесногръдо учение; напротив, тъкмо чрез нашето Антропософско Движение ние можем да разширим духовния си хоризонт, като включим в него също и далечните области на източното мислене. Нека да се замислим върху тези неща с подобаващо смирение, нека да ги приемем с антропософската нагласа за самовъзпитание и самодисциплина.

И ако антропософията, скъпи мои приятели, бъде приета от Вас по този начин, тя ще тръгне по добър път и ще постигне една цел, която ще означава истинско благо както за отделния индивид, така и за всяко човешко общество. Нека тези бъдат и последните думи от лекционния цикъл върху Бхагавад Гита и Посланията на Павел, макар че мнозина от Вас вероятно ще отнесат в душите си нещо от казаното, което след време ще се окаже плодотворно в рамките на нашето Атропософско Движение. Защото Вие, скъпи мои приятели, бяхте събрани тук, така да се каже, за пръв път тъкмо в името на Антропософското Движение. Нека и занапред да се срещаме под знака на антропософията така, че с пълно право да се позоваваме на онези думи, които сега бихме искали да повторим в самия край на този лекционен цикъл, думите "скромност" и "себепознание", за да ги издигнем в този миг като един истински идеал пред нашата душа.