Колкото повече остаряваме, толкова повече започваме да обичаме житейската мъдрост. В житейската мъдрост, в узряването на своята духовна житейска мъдрост, човек подготвя зародиша за следващия си живот. Делата на любовта, обаче, са такива, че не трябва да търсим за тях компенсация в следващия живот. Всичко, което правим от любов, да се разбира така, сякаш с това ние плащаме своите дългове. Единствените дела, от които няма да получим нищо в бъдеще, са тези, извършени от истинска любов. Тъй като хората знаят толкова малко за подсъзнанието, поради това има толкова малко любов на света. Трябва една душа да бъде вече много напреднала, за да направи нещо, от което няма да има полза за себе си. И от това света печели повече. Любовта е моралното слънце на света. Обаче ползата от създаването на Земята е предпоставка за любовта. Една духовна наука без любов ще представлява опасност за човечеството. Без сетивната любов не би възникнало нищо сетивно, без духовната любов - нищо духовно. Чрез любовта се разгръщат творческите сили. На делата на любовта от миналото ние дължим нашето съществуване. Затова е мъдро да платим своите дългове чрез делата на любовта. Заедно с любовта има още две сили: властта и мъдростта. За последните две важи понятието големина и степенуване. Любовта не ги познава. Затова всеобхватното качество на божествеността не е всемогъществото или премъдростта, а любовта. Бог е чиста любов, не е най-висшата власт, не е най-висшата мъдрост. Последните две Той дели с Ариман и Луцифер. Мъдростта и властта се развиват в света, но любовта е един неповторим божествен импулс.Като противовес на импулса на властта и мъдростта стои мистерията на Голгота. Затова, който знае за тайнството на любовта, може да бъде християнин. Духовната наука се нуждае от тази любов, в противен случай тя води до егоизъм.

Мистерията на Голгота е едно божествено дело, една божествена работа. Това дело ние не можем да го схващаме като мъдрост, ние можем да го разбираме само като любов. С егоизма идва злото на света.Това трябваше да се случи, защото доброто нямаше да бъде разбрано без злото. Но чрез победата на човека над самия себе си, е дадена възможност за проявяване на любовта. Светлината става познаваема чрез тъмнината.

Ако ние говорим, че човек, в настоящия момент на развитието, трябва да се доближи до това, което може да се нарече разбиране за Христовия импулс, навярно може да ни дойде мисълта, как стои тогава въпросът с хората, които не са чували нищо за този импулс и може би никога, нито веднъж, не са чували името на Христос. Трябва ли човек да изгуби посоката на Христовия импулс, защото никога не е чувал името на Христос? Трябва ли човек теоретически да познава това, което е наречено Христов импулс, за да приеме в душата си името на Христос? Ние искаме да си изясним въпроса чрез следното наблюдение върху човешкия живот от раждането до смъртта.

Човек пристъпва в света; той е полуспящ в своето първо детство. Ние трябва първо да учим, да почувстваме самите себе си като Аз, себе си като Аз да намерим и винаги нашият душевен живот да става по-богат чрез възприемане на всичко това, което ни се дава чрез този Аз. Непосредствено преди смъртта, този душевен живот е най-богат, най-зрял, и затова ние можем да поставим големия въпрос: Какво става с нашия душевен живот, когато тялото отпадне? Едно свойство, особено на нашия физически и душевен живот е, че това, което носим в душата си от житейската ни практика, от житейските ни познания, винаги става по-значително колкото повече се приближаваме към смъртта. Но и ние също колкото повече отиваме към смъртта, винаги, повече и повече, загубваме известни качества, и други се появяват, които са съвсем индивидуални и различни. През младостта ние събираме познание, трупаме житейска практика, храним надежди, които, обикновено, по-късно можем да отхвърлим. Колкото повече остаряваме, толкова повече започваме да обичаме житейската мъдрост. Любовта към мъдростта не е егоистична, тъй като тази любов става все по-голяма колкото повече се доближаваме до смъртта, тя расте като размери, като перспектива; за да има нещо от нашата мъдрост, става по-голяма. Ние все повече обичаме това душевно съдържание. Духовната наука, дори, може най-напред да стане изкусителка, когато човек успее да разбере, че следващия живот зависи от придобиването на мъдрост в този живот. Едно хубаво парче егоизъм може да израсне от духовната наука през този наш живот и в това се крие една опасност. Може така да се случи, че неправилно разбраната Духовна наука да стане в душата изкусителка; това е примамката на духовната наука. Тя лежи в нейната същност. Може да се види, че любовта към житейската мъдрост настъпва така, както настъпва цъфтенето на растението, когато то е узряло за това. Ние можем също да видим, че любовта се появява към нещо, което е вътре в самите нас. Човек многократно се е опитвал да преодолее, в един по-висш смисъл, импулса на любовта към нещо, което е вътре в него. При мистиците, например, ние откриваме подтика, стремежа към себелюбието, в смисъла да се развие любовта към мъдростта, за да бъде тя излъчена в една красива светлина. Те търсят, чрез задълбочаване в своя душевен живот, да почувстват, в себе си, божествената искра. Но в действителност човек развива като житейска мъдрост само кълна за своя следващ живот. Той е като семето, чрез което растение то оцелява през годините. Както семето остава, така остава житейската мъдрост; човек минава през портата на смъртта и това, което там узрява като духовна същност, това е семето за следващия живот. Човек чувства това, той може да стане мистик и това, което е само семе за следващия живот, да го сметне за божествена искра, да го сметне за нещо абсолютно. Човек интерпретира това така, защото се срамува да си признае, че напротив, той самият е това духовно семе. Учителят Екхарт и Йоханес Таулер го описват като Бога в нас самите, защото те не знаят нищо за реинкарнацията. Като разберем закона на реинкарнацията, така ще схванем значението на любовта в света, в отделното и в цялото. Под Карма ние разбираме това, което е причина в един живот и има своето следствие в следващия живот. В смисъл на причина и следствие ние, като хора, можем да не говорим правилно за любовта, не в смисъла на делото от любов и възмездието за това. Тук се касае за една постъпка и едно възмездие, но при любовта не става така. Действията на любовта са такива действия, за които не се търси възмездие в следващия живот.

Да си помислим например, че ние работим и чрез това печелим. Но може да бъде и друго, а именно, че ние работим и не получаваме никаква радост от това, защото не работим за възнаграждение, а за да платим дълговете си. Можем да си представим, че човек вече е изразходвал това, което е спечелил чрез работа. По-добре би било ако нямаше дългове, но той трябва да работи, за да плати своите дългове. Ние искаме само да прехвърлим тези примери върху нашите общи човешки постъпки: така излиза, че всичко, което правим от любов, с него плащаме своите дългове. Окултно погледнато, всичко, което става от любов не носи печалба на никой, а е обезщетение за вече изразходваното добро. Единственото дело, от което няма да получим нищо в бъдеще е това, което е направено от истинска, чиста любов. Човек може да се уплаши от тази истина. За щастие, в своето ясно съзнание, той не знае нищо за това. Но в своето подсъзнание всички хора го знаят, затова правят толкова неохотно делата на любовта. Това е причината, поради която има толкова малко любов на света. Хората чувстват инстинктивно, че от действията на любовта няма да получат нищо за своя Аз в бъдеще. Една душа може да бъде далеч напреднала в своето развитие само ако тя харесва делата на любовта, от които тя самата няма да получи нищо. Импулсът за това не е силен в човечеството, но дори и извън окултизма може да се добие силен импулс за дела от любов. Ние не получаваме нищо за своя егоизъм от делата на любовта, но в света има толкова много от тях. Окултизмът казва: любовта за света е това, което е Слънцето за външния живот. Никоя душа не би могла да се развива добре, ако любовта си отидеше от света. Любовта е моралното слънце на света. Дали не е абсурдно един човек, за когото е удоволствие да се интересува от растежа на цветята на една ливада, да си пожелае Слънцето да изчезне от света. В морален смисъл се казва така: човек трябва да се интересува от това, което, като едно здравословно развитие, си пробива път в човешките връзки. Ако ние сме разпръснали на земята толкова много любов, колкото е възможно, това е мъдрост. Единствено мъдро е, когато ние поощряваме любовта на земята.

Какво ни дава духовната наука? Човек узнава фактите от земната еволюция, чува за духа на земята, за повърхността и нейното изменение, за развитието на човешкото тяло и т.н.; човек учи точно да познава това, което живее и твори в развитието. Какво означава това? Какво означава ако хората не искат да знаят за духовната наука? Те не се интересуват от това, което е тук. Тогава, който не познава Сатурн, който не иска да научи за съществото на Слънцето и старата Луна, той не познава също и Земята. Краен егоизъм е липсата на интерес, когато човек не се интересува от света. Да имаш интерес към цялото Битие, това е човешко задължение! Да си пожелаем също, да обичаме Слънцето и неговата съзидателна сила, с неговата любов към благополучието на Земята и на човешките души! Този интерес към развитието на Земята трябва да бъде духовната сеитба на любовта към света, защото духовната наука без любов би била опасност за човечеството. Обаче, ние не трябва да проповядваме любовта, а тя трябва и ще дойде на света благодарение на това, че ние разпространяваме познанието за истинските духовни събития. Духовната наука и истинските дела и постижения от любов, трябва да бъдат едно. От сетивната любов произхожда творческото, ставащото. Без сетивната любов нищо сетивно не би съществувало повече на света; без духовната любов не би възникна ло нищо духовно в развитието. Когато ние упражняваме любовта, когато сме отдадени на любовта, тогава се вливат съзидателни сили, творчески сили в света. Трябва ли ние чрез разума да обосноваваме това? Напротив, творческите сили трябваше да се влеят в света заради нас и нашия интелект. Положително ние, като егоисти, можем да отнемем творческите сили от бъдещето, но постиженията на любовта и творческите сили от миналото, тях не можем да заличим; ние дължим нашето съществуване на постиженията на любовта от миналото. Ние сме толкова по-силни, колкото повече сме се издължили на миналото и това, което можем да дадем на любовта, е плащането на дълга за нашето съществуване. От там можем да разберем действията на високоразвитите хора, защото един високоразвит човек има по-големи дългове в миналото. Мъдростта е в това, да платим своите дългове с делата на любовта. Импулсът към любовта расте с идването на един високоразвит човек. Единствено мъдростта не е достатъчна за това. Така ние искаме да доведем пред душата си значението на любовта за творенето на света. Любовта е онова, което винаги ни насочва към житейските дългове от миналото, и както от плащането на дълговете няма да получим нищо за бъдещето, така не получаваме нищо от нашите дела от любов. Тях ние трябва да оставим в света след себе си, обаче тук те са записани в духовната история на света. Ние не се усъвършенстваме чрез своите дела от любов, само чрез другите дела, но светът става по-богат чрез нашите дела от любов. Така любовта е творческото в света.

На света, заедно с любовта, има още две сили. Как се помиряват тези сили с любовта? Едната е властта, втората е мъдростта. При властта човек може да говори за по-слаба власт, за една по-силна власт и за пълна власт. При мъдростта, също има степени към пълното знание, към пълната мъдрост. Нямаме право да говорим в същия смисъл за степени при любовта. Какво е пълната любов, любовта към всички същества? Човек не може да говори за степенуване при любовта, както за степенуването при мъдростта или властта, до пълна мъдрост или пълна власт. Чрез такова степенуване нашето същество става съвършено. Но не е такъв случаят ако обичаме две или повече същества, по този начин не може нищо да се направи за съвършенството на нас самите. Любовта към всичко, което живее, не може да се равнява с властта над всичко, понятията големина и степенуване е неправилно да се употребяват за любовта. Може ли човек да припише на едно духовно Същество власт над всичко? При това чувствата, породени от предразсъдъци, трябва да замълчат: ако Бог би бил всемогъщ, тогава Той би правил всичко това, което се случва, тогава човешката свобода би била невъзможна. Всемогъществото на боговете би направило човешката свобода невъзможна! Всемогъществото на Божеството, без съмнение не съществува, щом човек може да бъде свободен.

Има ли божествена всемъдрост? Тук силният стремеж на хората към божественост е най-високата цел, която, би трябвало, да води нашите стремежи към всемъдрост. Мъдростта ли е тогава най-голямото добро? Ако това е така, тогава би трябвало вьв всеки момент, да се отваря пропаст между хората и Бога. Ако би било така, че Бог да има в Себе си най-голямото добро - всемъдростта - и да не я дава на хората, човек би трябвало във всеки момент да осъзнава тази пропаст. За боговете най-обхватното качество не е всемогъществото, не е всемъдростта, а любовта; качеството, при което никакво степенуване не е възможно. Бог е пълна любов, е чиста любов, така да се каже, е роден от субстанцията на любовта. Бог е чиста, безкористна любов, нито най-висока мъдрост, нито най-висока власт. Бог задържа любовта - но Той раздели властта и мъдростта с Ариман и Луцифер. Мъдростта Той раздели с Луцифер, властта с Ариман, за да бъде човек свободен, за да може, под влиянието на мъдростта да върви по-нататък. Ако търсим да изследваме всичко творческо, така ще дойдем до любовта, тя е основата на всичко живо. Един друг импулс има вътре в развитието, който води натам, че съществата стават винаги по-мъдри и по-силни. Съвършенството се постига чрез мъдрост и власт. Как се променя развитието от мъдростта и властта, това ние виждаме в хода на еволюцията на човечеството, ние имаме едно непрекъснато развитие, след това Христовия импулс, който идва в човечеството чрез Мистерията на Голгота. Любовта не е дошла на дребно в света, а тя се лее като дар Божи в човечеството, като една завършена цялост се влива любовта вътре в човечеството. Обаче, човек може да приеме нейния импулс само постепенно. Един неповторим импулс е божествения импулс на любовта, тъй като ние се нуждаем от него като земен импулс.

Истинската любов не е способна на намаление и увеличение, тя е нещо, което има съвсем друга природа, в сравнение с мъдростта и силата. Любовта не събужда надежди за бъдещето, тя е изплащане с разсрочки за миналото. По същият начин се поставя в развитието на света мистерията на Голгота. Било ли е тогава Божеството с нещо длъжно на човечеството?

Чрез влиянието на Луцифер, в човечеството се прокара един положителен елемент, спрямо който нещо от него, което по-рано бе тук, трябваше да му бъде отнето. Този, които прокара новото тук, водеше към спускаща се надолу линия, и на него мистерията на Голгота даваше възможност да изплати целия си дълг. Импулсът на Голгота не идва да махне нашите грехове, които ние сме извършили в развитието си, а идва да противостои на това, което чрез Луцифер бе прокарано в човечеството. Да приемем, че никой не знае нищо за името на Исус Христос, нищо от това, което е казано в евангелията, но че той има познание за основната разлика между характера на мъдростта и властта, и този на любовта. Един такъв човек, в чист християнски смисъл, е християнин, дори и ако не знае нищо за Голгота. Който познава любовта така, знае че тя е тук, за да плати дълговете и не носи никакви изгоди за бъдещето, той е християнин. Да разбираш природата на любовта означава да бъдеш християнин. Чрез самата Теософия *,///* За изразите "Теософия" и "теософски" Рудолф Щайнер е привел текст от въведението към труда 'Теософия": "Най-висшето, към което човек може да погледне, той характеризира като "божествено". И той трябва по всякакъв начин да си представя своето най-високо предопределение свързано с това божествено. Поради това, мъдростта, която надхвърля света на сетивата, и която открива на човека същността и съдбата му, може да се нарече "Божествена мъдрост" или 'Теософия". Изследването на духовните процеси в човешкия живот и във вселената могат да се нарекат Духовна наука. В тази книга съм събрал данните, които се отнасят особено към духовната сърцевина на човешкото същество; ето защо името Теософия и подхожда, понеже е било употребявано в същия смисъл векове наред.///,*"Карма" и "прераждане", човек може да стане голям егоист, ако не приеме в себе си импулса на любовта, Христовия импулс, защото едва тогава човек достига това, което преодолява егоизма в Теософията. Човек постига компенсация чрез разбиране на Христовия импулс. Защото Теософията е необходима на човечеството, тя ще му бъде дадена днес, но в това има голяма опасност. Защото ако самата тя бива упражнявана без Христовия импулс, без импулса на любовта, тогава хората, чрез Теософията само ще увеличат егоизма в себе си, тя го отглежда дори и отвъд смъртта. От това ние не трябва да си правим заключение, че не бива да се занимаваме с Теософия, а трябва съзнателно да учим, че разбирането на субстанцията на любовта принадлежи на Теософията.

Какво собствено се случи при мистерията на Голгота? Ние знаем, че Исус беше роден в Назарет, развиваше се в мъдрост, както се разказва в евангелието, че в трийсетата му година стана кръщението му в река Йордан, че тогава Христос живя три години в тялото на Исус от Назарет и извърши мистерията на Голгота. Смята се, че сега много хора могат да разберат колкото е възможно по-човешки тази мистерия, те вярват, че това е било едно дело, което е отбелязано във вътрешността на Земята, едно земно дело. Това обаче не е така. Когато се наблюдава от висшите светове, най-напред се вижда как се изпълнява на Земята мистерията на Голгота. Ние искаме отново да си представим началото на земното развитие и това на хората. Тогава човекът имаше сигурна духовна сила, тогава дойде Луцифер при него, и с това ние стигаме до точката, където може да се каже: те, напредващите богове, дават своето всевластие на Луцифер и с това правят човека свободен. Човек потъваше в материята по-дълбоко, отколкото беше предвидено, той се изплъзваше от напредващите богове, той продължаваше надолу, както трябваше да бъде. Как могат напредналите богове да изтеглят човека при себе си? За да разберем това, трябва да се вгледаме във волята на боговете не на Земята. За боговете Христос извърши делото, за да върне хората обратно при боговете. Делото на Луцифер е също едно дело в свръхсетивния свят, делото на Христос се случи в свръхсетивния свят, но също и в сетивния свят, което един човек не може да изпълни. Делата на Луцифер се изпълняваха в свръхсетивния свят. Но само Христос слезе долу на Земята, тук извърши своето дело и хората бяха свидетели на това дело. Мистерията на Голгота е едно божествено дело, божествена работа, която хората видяха. Вратата на небесата се отвори и вътре засия едно божествено дело. То е единственото дело на Земята, което е напълно свръхсетивно, затова не е никак чудно, че онези, които не вярват в свръхсетивното, никак не вярват и на делото на Христос. То е едно дело на боговете, което те изпълняват за себе си, чрез него, мистерията на Голгота получава своя блясък, своето изключително значение и хората са призвани за свидетели на това дело. Поради това историческо свидетелство за тая цел не може да се намери, защото хората виждат само външността на събитията, а евангелията са написани чрез съзерцание на свръхсетивното, затова те лесно се отричат от човек, който няма никаква представа за него. Фактът на мистерията на Голгота, от една известна точка на историята, се числи към най-високата опитност в духовния свят. Делото на Луцифер се движи през времето, когато хората бяха участници в свръхсетивния свят, делото на Христос се движи от средата нататък в материалния живот - то е едно физично-духовно дело. Ние можем да схванем делото на Луцифер, ако открием изпълнения с мъдрост свят. За да разберем делото на мистерията на Голгота не е достатъчна само мъдрост. Ние може да имаме цялата мъдрост на този свят, но да не можем да разберем делото на Христос. За разбиране мистерията на Голгота е необходима любов. Едва когато любовта струи в мъдростта и обратно, тогава ще бъде възможно да се разбере мистерията на Голгота - едва тогава, когато човек, приближавайки смъртта, се развива към любов и мъдрост. Когато минаваме през портите на смъртта, ние се нуждаем от съединена с любов мъдрост, защото, в противен случай, ние умираме без мъдрост, която е съединена с любов. Защо се нуждаем от нея? Философията е любов към мъдростта. Старата мъдрост не беше философия, защо то не беше родена чрез любов, а чрез откровение. Източна философия няма, а има източна мъдрост. Философията, като любов към мъдростта, е дошла на света с Христос; впрочем, от тук имаме навлизане в мъдростта от импулса на любовта. Той е дошъл на света чрез Христовия импулс. Ние само трябва да прилагаме импулса на любовта към самата мъдрост.

Старата мъдрост,която ясновидецът постига чрез откровение е отпечатана във възвишените слова от \древната молитва на човечеството: Ex Deo Nascimur - От Бога сме родени. Това е стара мъдрост. Христос, Който дойде от духовните светове, свърза мъдростта с любовта, те ще победят егоизма, това е тяхната цел. Обаче, те трябва самостоятелно, свободно да бъдат отдавани от същество на същество: затова ерата на любовта започна заедно с егоизма. Изходният пункт на Космоса е любовта, от нея напълно самостоятелно израства егоизма. Напротив, импулсът на Христос, импулсът на любовта, ще превъзмогнат с времето разделението, което е дошло на света и човекът, постепенно, ще придобива тази сила на любовта. В характерните монументални думи ние чувстваме любовта да се излива в сърцата на хората чрез Христовите думи: "Където двама са заедно в Моето име, там съм и Аз с тях". Старата розенкройцерска мъдрост, в която са свързани мъдростта и любовта, звучи така: In Christo Morimur – В Христос умираме.

Човек е бил предопределен чрез Йехова към групова душевност, към постепенно изпълване с любов чрез кръвното родство. Като индивидуалност, човекът живее чрез Луцифер. Първоначално, е имало едно обединяване на хората, след това разделяне чрез луциферовия принцип, който насърчава себелюбието и самостоятелността на хората. Със себелюбието идва дяволът на света. Това е трябвало да се случи, защото доброто нямаше да бъде разбрано без злото. Чрез победите на хората над самите себе си, се даваше възможността те да проявяват любовта. Христос донесе на потъналите в егоизъм хора импулса към себеобладанието и силата, чрез която да победят злото. И ще се съберат чрез Христовото дело онези, които чрез себелюбието бяха разделени. Така стават истина в най-дълбок смисъл думите на Христос, Който говори за делата на любовта казвайки: "Каквото правите за най-простите, правите го за Мен" - всяко божествено дело на любовта се връща обратно на земния свят. То ще протича постепенно през човешкото развитие и въпреки линеещите физически сили, то ще оживява в духа - защото то не е дошло от егоизма, а от духа на любовта: Per Spiritum Sanctum Reviviscimus - Чрез Светия Дух ще възкръснем.

Но човешкото бъдеще ще бъде съставено и от нещо друго освен любовта. Духовното усъвършенстване ще бъде достойна цел за земното човечество. Но никой, който разбира делата на любовта, не ще може да види в собствените си стремежи към усъвършенстване някакви егоистични цели. Той ще каже: нека бъдат тези стремежи безкористни. Усъвършенстването е нещо, чрез което ние искаме да усилим и насърчим нашето същество, нашата личност. Обаче, ние можем да видим нещата за света изключително в делата на любовта, не в делата на самоусъвършенстването. Относно това, ние не трябва да се заблуждаваме. Някой търси да следва Христос по пътя на любовта към мъдростта, това важи за тази мъдрост, която той поставя в служба на света, само тази, която е изпълнена с любов.

Мъдрост, която е потопена в любов, която същевременно подпомага света и довежда Христос, тази любов към мъдрост, изключва лъжата. Защото лъжата е противоположност на фактите, и който се потопява с любов в тях, той не познава лъжата, тя произхожда от егоизма, без изключение. Когато ние чрез любовта сме намерили пътя към мъдростта, тогава ние сме си пробили път чрез порасналите сили на душевното усилие, чрез безкористната любов също към мъдрост. Чрез това човек става свободна личност. Злото е фона, на който светлината на любовта би могла да изгрее, но тя е това което прави познаваеми смисъла и мястото на злото в света. Светлината става познаваема чрез тъмнината. Само свободният човек може да бъде истински християнин.