Рудолф Щайнер - Макрокосмос и Микрокосмос. Десета лекция




Макрокосмос и Микрокосмос

Десета лекция

Лекция пред членовете на Антропософското Общество

30 март 1910 год., Виена, Австрия, GA-119

По стенографски записки, непрегледани от автора.

превод от английски: Радослав Радев

В тези лекции се опитах да представя парченца познание, които по причини, свързани с еволюцията на човечеството, трябва да бъдат съобщени сега, и при това от гледна точка, доста различна от онази в достъпните за вас книги. Моето желание бе да осветля това познание от ъгъла на по-преки опитности и може да се надяваме, че прибавяйки към вече известните истини факти, пряко разкриващи се на съзнанието, много неща ще бъдат обяснени по нов начин. Във всеки случай онези, чули само тези лекции, ще могат да намерят в книги като “Тайната Наука” или “Познание за висшите светове” информация, допълваща казаното тук. Когато се прави опит да се опишат висшите светове е напълно разбираемо, че това може да бъде направено от различни гледни точки. Ние чухме за множеството различни гледни точки, от които е възможно да съзерцаваме собствения си Аз отвън, след като навлезем във висшите светове. Сега бих искал да продължа, описвайки нещата повече от вътрешната страна, във връзка с казаното вчера за логиката или мисленето на сърцето, за разлика от онова, познато във външния живот като логика или мислене на главата или на интелекта.

Във вчерашната лекция беше изяснено, че логиката на сърцето може да бъде намерена на два етапа в процеса на човешката еволюция. Първо, тя може да бъде намерена на степента на развитие, където мисленето на сърцето още не е проникнато от логиката на главата и на интелекта. Беше обърнато внимание на факта, че днес още има хора, които биха предпочели да не се занимават изобщо с логиката на интелекта. За това състояние на развитието вече не може да се каже, че понастоящем съществува в истинския смисъл, защото без значение къде бихте погледнали сред хората днес, вие навсякъде ще намерите поне няколко понятия и идеи, родени от интелекта. За да намерим степен на еволюцията, изцяло лишена от интелект, ние би трябвало да се извървим назад много дълъг път в еволюцията на човечеството, до далечния праисторически етап. И така от казаното следва, че настоящият ни етап на развитие сочи назад до един по-ранен, където сърцето съдеше от подсъзнанието, от съзнание, още непроникнато от интелекта. Днес тази първична способност на сърцето е наситена с понятия, с идеи, накратко с онова, което наричаме логика на интелекта. Но имайки в предвид казаното вчера за човешките способности на развитие, ние можем да посочим напред към еди бъдещ етап на еволюцията, към който днес вече се стремят малцина, които със своето настоящо съзнание вече имат копнежа, подтика, така да се каже, да изпреварят бъдещето.

Ние можем да погледнем напред към едно бъдещо човечество, когато логиката на сърцето отново ще действа в най-пълна степен, когато човек ще съзира истината от едно непосредствено чувство. Но тогава той ще е усвоил плодовете на междинния етап на развитие, етапа на логиката на интелекта. Следователно може да се каже, че ние сега преминаваме през еволюционния етап на интелектуалното мислене, за да си възвърнем на по-висше ниво онова, което вече е било постигнато на по-нисше, а именно логиката на сърцето. Докато на по-нисшето ниво тя не беше осветена от интелекта, на по-висшето ниво тя по-късно ще бъде озарена от онова, което човекът е овладял чрез логиката на интелекта.

Така можем да си представим три етапа на човешката еволюция: един предшестващ настоящия, един на днешния ден, и един, който ще дойде в бъдещето. От това можем също да схванем какво означава еволюцията, а именно, че към онова, придобито на предишен етап, се прибавя нещо ново и продължава да живее в бъдещето.

Ние можем да съберем още по-точни сведения от опитностите на онези, които сега вече са достигнали описаното вчера като постижима степен на по-висше съзнание, посредством което е възможно да се гледа ясновидски във висшите светове. Не само способността за мислене е повлияна от такова преобразуване, а и други душевни сили също ще приемат нови форми, когато способността на мислене се промени. Когато чрез духовно-научно обучение някой проправи своя път до една по-висша степен на познание, от логиката на интелекта към логиката на сърцето, от мисленето на главата към мисленето на сърцето, променят ли се също и други способности на душата? Нека изясним това вземайки един пример - примера на паметта.

Паметта, като мисленето, е способност на душата. Характерът на мисленето се променя, когато от мислене на главата то се превръща, на по-високо духовно ниво, в мислене на сърцето. Какво има да се каже за паметта? В нормалното съзнание на ежедневния живот ние откриваме, че паметта работи по следния начин: Човек има съзнание за онова, което е около него в непосредственото настояще. Той вижда нещата около себе си, прави свои наблюдения, формира свои идеи. Той може да обедини всичко това в съзнанието си. После преминава от онова, което душата може да изживее в настоящето, към нещо, което тя е изживяла в миналото. Чрез паметта човек преминава от настоящето в миналото. Когато си припомня нещо, което е изживял вчера, той гледа назад във времето. С това той разглежда нещо, което някога в било в неговото обкръжение, но вече не е. Всеки, който изследва паметта от тази гледна точка осъзнава, че точно както съзнанието ни за настоящето е свързано с пространството непосредствено около нас, тази памет, това разширяване на съзнанието върху миналото, е свързано с времето. За истинския изследовател обаче, естеството на тази особена дейност на съзнанието се променя изцяло.

Естествено, не е нужно духовният изследовател да прилага своите висши способности във всеки миг от обичайния живот; той притежава тези способности, но ги поставя в действие само когато желае да проведе изследване във висшите светове. Когато той прави това, мисленето на главата става мислене на сърцето и неговата обичайна памет се преобразува в различна форма на душевна дейност. Но за изживяванията на всекидневния живот за него няма нужда постоянно да преминава във висшите степени на съзнанието, няма нужда непрекъснато да използва и свидетелства за описаните способности на душата. Когато се завръща в ежедневния свят, той има памет и способност на мислене, същите като онези на всеки друг. Следователно да се пренасяш от нормално в свръхнормално състояние на съзнанието е способност, която ученикът трябва да притежава. Това трябва да се помни винаги.

Всеки път, когато ученикът е в състояние на съзнанието, в което изследва духовния свят посредством една способност, аналогична на онази на обикновената памет, онова, което той наблюдава в този свят, представя себе си не във времето, а пространствено. Паметта се преобразува изцяло. Докато обикновената памет гледа назад във времето, за да извика отново вчерашните събития, то когато е бил направен напредък в духовното познание, изследователят изживява миналото както ако, стоейки тук, той гледаше през вратата в съседната област. Той гледа нещо, което е разделено сякаш от пространството, като че ли вчерашните събития са разделени пространствено от днешните. Следователно можем да кажем, че за духовния изследовател събитията, които обикновено се явяват на паметта едно след друго във времето, сега се представят едно до друго (в пространствен смисъл), и той трябва, така да се каже, да се движи от едно събитие към друго, да преминава от един обект към друг.

Мислейки върху това внимателно вие ще видите, че това твърдение е изцяло в съгласие с казаното преди това, а именно, че в духовния свят ние трябва да станем едно със съществата там. Ние трябва не да вървим назад по линията на времето, защото времето се преобразува един вид в пространство; ние трябва да вървим по тази линия, както ако тя беше линия в пространството, за да бъдем способни да се съединим със съществата. За душевната способност на паметта времето се променя в пространство веднага щом навлезем в духовния свят.

Паметта се е превърнала в принципно нова способност. Ние виждаме нещо, принадлежащо на миналото, както ако то беше още тук в непосредственото настояще; периодът от време, който е изтекъл, се измерва според разстоянието. Миналото се представя на ученика като нещо, представено едно до друго в пространството. Когато е постигната тази форма на памет, тя всъщност представлява четене на събития, които са останали. Това е четене в Хрониката Акаша; тя е свят, в който времето е станало пространство. Също както собственият ни свят е познат като физически, така и светът, в който времето е станало пространство, може да бъде наречен Светът на Акаша. Това променя целия начин на мислене на истинския мистик, защото онова, което в ежедневния живот се нарича време, повече не съществува в тази форма в по-висшия свят.

От този пример можем да разпознаем колко чудесно се хармонизират нещата, когато са погледнати от правилната гледна точка. Какво би станало с човека в ежедневния живот, ако той беше неспособен да хармонизира своето мислене с паметта си, ако откриваше, че логическото му мислене противоречеше на неговата памет? Предположете, че имате пред себе си документ, носещ датата 26 март. Това е възприятие, което имате в своето настоящо съзнание. Но вие сте били там, когато се случило записаното събитие, и връщайки се назад през дните, вашата памет ви казва: “То трябва да се случило ден по-рано.” Тук вие имате явен пример, където съзнанието за непосредственото настояще противоречи на паметта. Във физическия свят такива случаи по правило ще бъдат лесно оправени, но в духовния свят е много по-трудно. Самите външни условия във физическия свят поправят такива грешки. Когато някой на улицата забрави, че трябва да завие наляво за да стигне до вкъщи и завие надясно, грешката скоро ще бъде осъзната. Но в духовния свят няма такова удобно средство на поправяне на грешките. Там е необходимо да имаме вътрешна сигурност, която да предотврати грешките, които може да бъдат направени толкова лесно; трябва да бъде премината най-старателна подготовка с цел да се избегнат такива грешки. В онзи свят грешката може да ни струва скъпо; една единствена грешка може лесно да доведе до безкрайни неприятности. Между логиката на сърцето и описания вид памет трябва да властва хармония.

Пътят, по който се развиваме в съгласие с указанията на самата Духовна Наука, осигурява тази хармония. И тук ние стигаме до принципа, който ученикът трябва да вземе присърце, а именно, че всичко външно и физическо може да бъде разбрано само ако се разглежда като символ, като емблема на една свръхсетивна, духовна реалност.

За логиката на главата ние имаме инструмент в своя физически мозък. Това е известно на всеки от обикновената наука. Разбира се, не можем да кажем в същия смисъл, че в своето физическо сърце имаме инструмент за логиката на сърцето. Защото тя е нещо много по-духовно от логиката на главата, и сърцето не е в същата степен физическия орган за мисленето на сърцето, какъвто е мозъкът за мисленето на главата. Все пак физическото сърце ни дава една аналогия. Когато мисленето на сърцето променя времето в пространство, цялото ни същество трябва да се движи; ние трябва да бъдем въвлечени в постоянно движение. Такова е определеното изживяване на някой, който преминава от обикновената памет към по-висшата форма на паметта, притежавана от духовния изследовател. Докато в акта на спомнянето обикновения човек гледа назад към миналото, духовният изследовател има вътрешната опитност, че в действителност се движи назад във времето по същия начин, както иначе се движи в пространството. И това съзнание се изразява външно в изживяването на нашата кръв, която също трябва да бъде в постоянно движение, ако ще продължаваме да живеем. В своята кръв ние сме въвлечени през цялото време в движението от сърцето към тялото и обратно, така че онова, което наистина принадлежи на сърцето, е в безспирно движение. Не е така с онова, принадлежащо на главата. Няколкото части на мозъка си стоят неподвижни, така че мозъкът наистина е физически символ за съзнанието на пространството; течащата кръв, течността на сърцето, в своето движение е образ на подвижността на духовното съзнание. Така всяко физическо явление е символ на съответстваща му духовна реалност. Крайно интересен факт е, че в самата си кръв ние имаме образ на определени способности на духовния изследовател, и също на световете в които той се движи.

Издигайки се до по-висша степен на съзнание, ние всъщност се взираме в съвсем различен вид пространство, който е непознат на обикновеното съзнание, и което би възникнало, ако потокът на времето, така да се каже, постоянно се втвърдяваше, сгъстяваше се. Помислете за това по този начин: Ако искахте на имате пред себе си онова, което сте изживели вчера, един миг от вчера би трябвало да бъде като че ли неподвижен; а непосредствено настоящия момент - който сега вече дори е преминал - би трябвало да бъде задържан като на моментна снимка, и тогава всички тези снимки би трябвало да бъдат поставени една до друга. Това ще ви даде понятие за онова, което духовният изследовател вижда живо пред себе си. Той има пред себе си не обикновено пространство, а пространство със съвсем различен характер от физическото пространство, сякаш светът непрекъснато се фотографира и снимките се поставят една до друга. Този друг вид пространство е принципно и в основата си различно от пространството, познато на човека в ежедневния живот. В това последното пространство е невъзможно да различиш картина на духовното пространство, която точно да му съответства. Защото ако някой се опита да начертае някаква линия във физическото пространство, това може да бъде направено там, където линията вече съществува. Но в онова, което духовният изследовател прекосява в духовното пространство, не може да се пише изобщо, защото там времето става пространство; ние преминаваме от един определен момент към друг.

Обикновеното съзнание е затворено в пространството и не може да излезе от него. Но духовният изследовател излиза. Той знае как трябва да се движи към събития, които може да са се случили преди 4 или 5 дни. Той може да начертае линия, по която да се движи от днес до преди пет дни. Такава линия не може да бъде начертана в обикновеното пространство. Така ние стигаме до понятие за пространство, което съответства на паметта на духовния изследовател и в което могат да се начертаят линии, които не принадлежат на обикновеното пространство. Това е нещо, което може да бъде наречено пространство с ново измерение, с четвърто измерение. Пространството, в което изследователят влиза по този начин, има едно измерение повече, отколкото имаме където и да било в обикновеното пространство. Следователно трябва да кажем, че духовният изследовател излиза от триизмерното пространство в момента, в който неговата висша памет започва да действа. Такова понятие за четириизмерно пространство е не само възможно, но и в действителност има висша способност - висшата памет - за която това четириизмерно пространство е абсолютно реално.

В определено отношение всичко, свързано с еволюцията, има своя обратна страна, и това се отнася също и за развитието на току-що споменатата душевна способност - способността на памет. Целта пред някой, който получава указания с оглед на развиване на съзнание за висшите светове, е да постигне тази нова, духовна “пространствена памет”, притежавана от духовния изследовател. В хода на такова развитие може да се случи да чуете хора, които не разбират какво се случва, да се оплакват: “Аз имах превъзходна памет, но сега тя се влоши.” Онези, които наистина разбират, няма да се оплакват, а ще осъзнаят, че това е напълно естествено. То е сегашно изживяване, защото е факт, че в процеса на духовно развитие обикновената памет отначало се поврежда. Всеки, който знае това, няма да остави това да го тревожи; защото знае също, че ще получи пълна компенсация на загубата, когато е близо до точката, където може да стане опасно. Той ще има големи трудности, ако трябва да си припомни нещо, което е преживял вчера; но той ще забележи, че пред душата му идват картини, в които се разкриват преживяванията в миналото, и това естествено е много по-надеждна памет, отколкото иначе притежаваната в живота. Следователно може да чуем такива хора да говорят, че са пострадали от един вид затъмнение на паметта, и след това са придобили нов вид памет, превъзхождаща обикновената, защото тя има един голям недостатък: разкрива нещата по неясен начин и подробностите се губят. Но в паметта, която представлява картини в пространството, детайлите се появяват отново. Достоверността и точността на паметта се увеличават многократно.

Така ние виждаме да възниква нова душевна способност, която не е като спомен в мисълта за отминало време, а като виждане. Между онова, което съответства в настоящето на тази способност, и това, в което тя може да се превърне, се състои един вид затъмняване на въпросната способност и след това новата способност започва са действа все по-често. Това затъмняване на такава способност се получава като състояние на душата между другите две състояния. Така че трябва да разграничим три състояния на душевните способности: първо, онова на обикновената памет, което може да има определена точност; второ, един вид затъмнение; трето, паметта която се възпламенява в нова форма. Състоянието, в което такава способност се разкрива в своя връх, е наречено “Манватара” на въпросното състояние, а когато започва затъмняване, ние говорим за “Пралайя”. Това са изрази, взети от източната философия. Следователно можем да говорим за “Манватара” на паметта на обикновеното съзнание, за един вид “Пралайя” на тази памет на обикновеното съзнание, и за връщане в състоянието “Манватара”, когато възниква новият вид памет.

Припомняйки си казаното за човешката еволюция, може да се потвърди, че в по-ранни епохи човекът вече притежаваше един вид логика на сърцето; в настоящето той преминава през етапа на логика на интелекта и в бъдещето ще си възвърне логиката на сърцето, от която логиката на интелекта ще бъде погълната и доразвита. Но в предишната степен на логиката на сърцето, сред другите човешки душевни способности трябваше да има нещо подобно на онова, което ние ще трябва да сме придобили в бъдещето, когато логиката на сърцето възникне в нова форма. Така ние не само се обръщаме назад към едно древно състояние на мисленето на сърцето, когато интелектуалното мислене още не съществуваше, но също и към нещо подобно на по-висшия вид памет, описан по-горе, само че тогава тя беше на по-ниско ниво; това беше вид памет, който работеше в картини, точно какъвто ще бъде случаят на степента, която ще се достига от човечеството в бъдещето.

И сега ние наистина можем да формираме някаква идея за природата на първобитния човек. Той не мислеше като днешния човек, защото мисленето в идеи и понятия е способност, придобита много по-късно; той имаше само логиката на сърцето, неосветена от интелектуално разбиране или научно мислене в съвременния смисъл. Но с тази логика на сърцето беше свързано нещо като пространствена памет: времето ставаше пространство. В наши дни, ако човек иска да погледне назад в миналото, той трябва да напрегне своята памет, докъдето стига тя. Ако тя не достига достатъчно назад, той е длъжен да се обърне към документи и записи. Вие знаете как се изследва миналото днес. То се изследва посредством изучаването на свидетелства, запазени в предания, в каменни плочки, във вкаменени кости или черупки или камъни, чиито форми показват преобразуванията, които са се случили в предишните етапи на еволюцията. Всички тези неща се изследват с цел по този начин да може да имаме картина на миналото.

Сега ние гледаме назад към по-ранен етап на човечеството, когато човекът имаше миналото пред себе си като непосредствено настояща реалност, като картина в пространството. Това ни упътва към предишна степен на човешката душа, когато човекът не се нуждаеше от това да прави изследвания за своя произход, защото беше способен да го види. Според степента на своето развитие, той можеше да гледа повече или по-малко назад в миналото и да види откъде е произлязъл самият той. Това обяснява голямата почит, с което човекът в древни времена гледаше назад в миналото, и неговото пряко познание на миналото.

Имайки предвид тези три последователни етапа на човечеството, сега ние трябва да се вгледаме доста по-отблизо в естеството на човека, ако искаме да увеличим своето разбиране за човешката еволюция. Човекът не винаги е бил това, което е днес; той е станал онова, което е, постепенно и на етапи. Той се е развил от други степени, от други форми на съществуване, до своето настоящо състояние. Във връзка с душевния живот ние трябва да се обърнем към едно предишно състояние, защото то прилича на онова, което човек трябва да постигне в бъдещето след като е познал онова, което в настоящата епоха наричаме силата на мисленето на главата. Пряко превръщане от предишното към бъдещото състояние е, разбира се, немислимо; плодовете на настоящето трябва да бъдат приети в душата, за да се издигне тя до по-висши степени. Някой, който иска да достигне степента на логиката на сърцето, трябва да е усвоил онова, което може да придобие от логиката на интелекта, въпреки че след това, разбира се, тя трябва да бъде забравена.

Никой етап на човешкото развитие не може да бъде пропуснат; трябва да бъде преминат всеки един от тях. Така, за да бъде възможно развитието на човека в бъдещето, за да може той един ден да бъде способен да се доближи до онова, което в настоящето стои пред душата му като идеал, той първо трябваше да се развие до настоящата степен. Преди да достигне степента на логиката на сърцето, трябва да бъде разгърната логиката на главата посредством органите на мозъка и гръбнака. Мозъкът и гръбнакът са били формирани от силите, вливащи се в човека от Света на Разума; всичко друго бе задържано. Това беше възможно, защото човекът бе успял в изключването от чудесното образувание на своя мозък на всички сили от другите светове, допускайки само онези на Света на Разума. Също както сега ние трябва да работим с мозъка като основа, така и по-рано трябваше работата на Света на Разума да бъде извършена. Мозъкът като инструмент и дейността на Света на Разума предполагаха работата на света, който е непосредствено под него. Тук ние гледаме назад към нещо, което се е развило под влиянието на Света на Духа, когато Светът на Разума още изобщо не беше активен. Но ние гледаме в бъдещето, когато в нас ще се вливат сили от Света на Първообразите, или на Архитиповете, също както гледаме назад към миналото, когато основата, съответстваща на един предишен етап на развитието, беше формирана от Света на Духа. Ние ще открием, че това е лесно за разбиране, ако приложим към него всичко, което бе казано.

Нашият мозък е формиран от Света на Разума. Ние открихме, че една предишна логика на сърцето предхождаше логиката на интелекта. Логиката на сърцето стана възможна само поради делата на една духовна област. От това става разбираемо, че настоящото човешко сърце е било оформено на по-предишен етап. Обикновената, несъзнателна логика на сърцето е много по-тясно свързана с настоящото физическо сърце, отколкото е по-висшата логика на сърцето, която естествено е много по-духовна. Но обикновената логика на сърцето всъщност има нещо като средство за изразяване във физическото сърце, както интелектът или разумът имат в мозъка.

Винаги, когато човек счита нещо за истинно, красиво, добро не посредством безпристрастното, интелектуално размишление, а чрез директен подход, един ускорен пулс го прави съзнателен за одобрението на сърцето. Сърцето всъщност бие различно в отговор на красивото, и различно в отговор на грозното или пагубното. В тази първична логика на сърцето има нещо, което може да се нарече спонтанна симпатия. Когато тази логика на сърцето, която действа в подсъзнанието, стане по-ясно отчетлива, сърцето показва съвсем ясно с кръвообращението, че то е израз на тази логика. А едно болезнено изживяване, многократно появяващо се пред очите ни, може да повлияе на телесната ни природа по пътя на сърцето до там, че да причини действително заболяване. Има физиологично потвърждение на това.

Нашият мозък е бил формиран от Света на Разума, а нашето духовно сърце на бъдещето ще бъде оформено от Света на Първообразите; както чухме, настоящото ни сърце е било формирано от Света на Духа. Така сърцето се разкрива като орган, посочващ основата, която е съществувала в човека преди органът на мисленето на бъде формиран. Мозъкът, следователно, може да е бил създаден само на по-късен етап от сърцето. Всичко това ни дава една съвсем различна представа за външната телесна природа на човека. Няколкото органа не са всички еднакво развити; мозъкът е по-късно образувание от сърцето; сърцето е по-старият орган и е трябвало да бъде развит в определено отношение, преди мозъкът да може да стъпи на тази основа. Но един орган не спира да се развива, когато съществува друг. Когато мозъкът се появи и премина към развитие, сърцето също продължи да се развива. Сърцето, каквото е то днес, ни дава сведения за две преобразувания, а мозъкът само за едно. Ние не можем да разберем сърцето, приравнявайки го с мозъка и считайки ги за еднакво развити, а само схващайки го като по-стария орган от двата, като по-стар предшественик на мозъка. Всеки, който поставя сърцето на едно ниво с мозъка, е като някой, който слага един човек на 40 години до друг на 15 и казва: Тези двамата стоят един до друг, така че аз ще изучавам заедно и ще формирам идея за онова, което са те, просто гледайки ги отстрани. Това би било чиста глупост, защото за да ги разберем поотделно, трябва да бъде взет под внимание периодът на тяхното развитие. За да разберем единия, жизнения период от 15 години трябва да бъде взет като основен фактор, както и жизнения период от 40 години в случая на другия. Може би момчето на 15 е синът на 40-годишния баща. Абсурдно е този фактор да не се взема в предвид, въпреки че съвременната анатомия е попаднала в капан. Тя не знае, че различните органи трябва да се разглеждат различно, защото са на различна степен на развитие. Докато сме без анатомия, която да изучава различните органи не просто в пространствено съпоставяне, а според стойността им на по-стари или по-млади образувания, ние няма да разберем много за истинското естество на човека. Духовната Наука трябва да даде ключа за разбиране на онова, което ни се разкрива от обикновената наука, ако ще се постига истинно познание.

Никой, който преминава през истинско развитие, не постига нищо значително посредством обикновеното разсъдъчно мислене, защото не е възможно отвън да се открие кой орган е по-стар и кой е по-млад; успех може да се постигне само от онзи, който влиза в духовните светове и се учи как да различава нещата там. Когато гледа назад със своята пространствена памет, той няма нужда да отива много далеч, за да намери наченките на мозъка; но за да намери произхода на сърцето, той трябва да отиде много по-назад. Човешкият физически организъм може да бъде разбран само тогава, когато е обяснен от Духовната Наука.

Сега ще си припомним нещо, което беше казано, а именно, че между душевната способност, принадлежаща на нормалното съзнание, например способността за памет, която сочи назад към една предишна епоха, и новата способност за пространствена памет - между тези две душевни способности лежи един вид затъмняване. Духовният изследовател открива нещо съответстващо на това затъмняване, на състоянието Пралайя след състоянието Манватара, в процеса на еволюцията като цяло. Нека например изобразим сърцето и мозъка на човека, както те съществуват заедно днес във физическото тяло; за малко те са се развивали заедно, но на по-ранен етап не е имало голяма връзка между тях. Следователно ние можем да различим степен на човека, когато най-висшите сили, вливащи се в него, са били онези на Света на Духа, а след това състояние, когато в него се вливат също и силите на Света на Разума. Между тези две състояния лежи Пралайя, когато човешкото развитие е угасено и след това преминава в нова фаза.

Така ние гледаме от настоящия човек, които има сърце и мозък, към един, който има само сърце, още не и мозък, и между двете е състоянието на Пралайя. Когато един ден в бъдещето по-висшето състояние бъде постигнато, по-висшето състояние, което днес се постига в духа от ясновиждащия изследовател, ние ще можем да разберем, че то ще се изразява също и в тялото, че човекът ще има също и съвсем различен външен вид. Ясновиждащият изследовател днес още не е способен да промени телесното си устройство. Ако един Бог слезе, той трябва да се появи в човешко тяло от настоящата епоха. Онова, което трябва да постигнем с духовно развитие, трябва да бъде постигнато в невидимите членове на нашето същество; но на един бъдещ етап онова, което се постига духовно, ще се изразява също и физически. Това означава, че ние трябва да си представим един човек на бъдещето, който ще има съвсем различен външен вид; неговите мозък и сърце ще бъдат напълно преобразени, и той ще е развил един нов орган. Също както сега мозъкът лежи над сърцето, преобразеното сърце на бъдещето ще има ново положение по отношение на мозъка. Но между тези две състояния отново ще има Пралайя. Настоящото съществуване на човека трябва да бъде заличено физически, и трябва да последва ново състояние.

И така, има три последователни степени на човечеството: (1) Човекът като човек-сърце; (2) Човекът на днешния ден, когато всичко е свързано с мозъка и неговата дейност; (3) Човекът на бъдещето, за чиято природа ние можем да имаме само смътно понятие.

Когато съзерцаваме човека, какъвто е той днес, ние сме принудени да кажем, че в неговата настояща форма ние можем да си го представим само на Земята. Всеки, който съзерцава човека в неговата връзка с цялото Земно Битие, ще каже: Човекът е такъв, каквато е Земята, защото е свързан със силите на Земята; в тялото му субстанциите не могат да се комбинират по друг начин освен по онзи, по който са понастоящем. Представете си Земята само малко променена и човекът, в своята настояща форма, просто не би могъл да живее на нея. Въздухът трябва да е съставен точно от онова, от което е, и субстанциите да са комбинирани така, както са. Ние не можем да изобразим днешния човек като същество с физическо тяло без да изобразим цялата Земя. Следователно, ако се обърнем към предишната степен на човека, към предишния човек-сърце, ние трябва да си го представяме свързан с различно планетарно състояние; и ако по някое време в бъдещето човекът придобие способностите, които духовният изследовател днес вече притежава, ние трябва отново да си го представим на различна планета, не на нашата Земя, каквато е тя понастоящем. Ако ще се ориентираме в смисъла на нещо като нишката на Ариадна, ние трябва да си представим, че точно както човекът се е развил от едно предишно състояние, така и цялата Земя се е развила с него; това сочи още към предишна планета, от която тя се е развила, към ново състояние в бъдещето. Между двете лежи период на затъмнение. Състоянието, от което Земята се е развила, и от което човекът е получил своята предишна форма, е състоянието на Старата Луна, а състоянието, в което Земята ще се развие в бъдещето, когато човекът ще има нова форма, е състоянието Юпитер. Земята се е развила от едно Старолунно планетарно състояние и ще се развие в Юпитерово състояние.

Представете си, че такива преобразувания могат да се случат само в резултат на това, че всички условия в човешкото царство бъдат променени. По време на състоянието на Старата Луна силите на Света на Духа бяха онези, които се вливаха в човека; през същинското Земно състояние силите струят от Света на Разума; на състоянието Юпитер ще се вливат силите на Света на Първообразите. Въздействията от духовните светове върху тези три състояния във всеки случай са съвсем различни.

Тук ние имаме поглед към нещо, което съвременната наука не може да разкрие. Тя се опитва да обясни произхода на една планетарна система с примера на въртяща се капка олио. Ние обаче имаме представа как една планета възниква от предшестваща я форма. Наистина, ние нямаме професор, който да върти капка олио, но имаме картина на определени космически Същества, работещи от различни духовни области и позволяващи да възникнат различни планети. Ние имаме картина как духовното работи във физическото.

Аз ви показах, че устройството на човека трябва да бъде съобразено с устройството на Земята. Настоящата ни Земя е възможна само на определено разстояние от Слънцето и в определено отношение с другите планети. Ако нещо, каквото и да било, се променеше в Слънчевата система, човекът също би бил съвсем различен; с превръщането на Старата Луна в нашата Земя се е променила цялата Слънчева система.

Така ние виждаме, че може да бъде намерена свързваща нишка между преобразуванията на Макрокосмоса и на Микрокосмоса. И в двата случая действат Същества. Когато нашата Земя стане Юпитер, цялата Слънчева система ще се промени. Промяната ще се предшества от един вид затъмнение; външно това ще изглежда, както ако имаше мъгла или облак, в който продължават да работят Същества от различни области на духа. Преди да възникне настоящата ни Слънчева система, е имало предишна система, от която Съществата са създали настоящата.

И така се връщаме назад и назад и назад, и накрая стигаме до състояние толкова различно, толкова изобщо не като днешното, че пред лицето му обикновеното задаване на въпроси престава да има значение. Ние трябва също да се научим как да оформяме въпросите си по различен начин, когато стигаме до разглеждане на други съществувания на света. Защо задаваме въпроси? Задаваме ги, защото нашият интелект е устроен по определен начин. Но нашият интелект е възникнал едва когато е бил оформен мозъкът. Интелектуалното питане следователно губи всякакъв смисъл, когато се прилага за състоянията преди да го има самият интелект. В световете, които съставят само основата на интелектуалния свят, интелектуалното задаване на въпроси вече няма значение. Там ние трябва да прибегнем към други начини на запитване, към други средства за познание. Хората, които не виждат по-далеч от носа си вярват, че е възможно да получат сведения за целия свят с обикновения вид питане. Но всяко отделно нещо трябва да се изследва по начина, който е подходящ за него. По отношение на световете, предшестващи нашата Земя, ние можем да се ориентиране само посредством силите, които намират израз в мисленето на сърцето, в логиката на сърцето.

Човекът се нуждае от това да се промени по отношение на своето интелектуално любопитство. И макар че не е нужно да бъдем толкова неучтиви като човекът, който отговорил на онези, питащи го какво е правил Бог преди да сътвори света, като казал, че Бог бил зает с рязане на тояги за глупави разпитвачи, въпреки всичко този отговор дава определено указание, че човек трябва да промени своя модел на мислене, ако желае да постигне познание за висшите светове.