* 26 октомври 1920 г., с. Гривица
† 29 април 2006 г. (на 84 години), София
Петко Бояджиев (или както го наричаха приятелите Бай Петко) е роден на 26 октомври 1922 г. в с. Гривица, Плевенско. На 2 годишна възраст майка му умира. Петко е отгледан от баща си и двете си по-големи сестри. Семейството има трудности, баща му се грижи за всичко, непрекъснато работи, за да може да издържа децата си. През ученическите си години Петко се отличава с голяма любознателност и ученолюбие. Пее в църковния детски хор.
Завършва право в Софийския университет. Започва работа като прокурор в ловешкия съд. След това е съдия в Плевен и подпредседател на съда. В София отново работи като съдия. По-късно става преподавател в СУ. Преподава специалността „Наказателни правни науки“. Заради антикомунистичските си убеждения не е допуснат до професура. Отива да работи в БАН в Института по право, където става старши научен сътрудник първа степен и защитава докторат. Петко пише много статии и монографии по въпросите на правото. През трудните години на тоталитарното управление, той остава верен на своите принципи да търси истината и справедливостта. Затова не се колебае да защитава несправедливо обвинени хора и не прави компромиси с честността и съвестта си.
Петко има двама сина, един внук и една внучка.
Започва да чете антропософски книги на 25-30 годишна възраст и оттогава до края на живота си остава свързан с Антропософията. Заедно с други антропософски приятели често посещава Витоша, защото там сред природната красота и спокойствие може да се разговаря на любимите антропософски теми без притеснение от доносници. В началото на 90-те години на ХХ век Петко създава и ръководи дружество „Рудолф Щайнер“ в София. В неговия дом се събират хора, които са жадни за антропософски знания. Там се четат книгите на Щайнер и се изнасят беседи по тях. С присъщата си сърдечност и непринуденост, Петко създава прекрасна атмосфера на сбирките, всеки се чувства добре дошъл и може да изкаже свободно мнението си по разглежданите теми. Тези събирания Петко сам нарича „Срещи с Рудолф Щайнер“. Понякога той изпълнява на цигулка или пиано откъси от класическа музика за своите приятели и показва задълбочено познаване на музикалното изкуство, високо цени творчеството на Моцарт.
Петко притежава изключителна памет, интелигентност, ерудиция и енциклопедични познания в различни области на науката. Затова антропософията, правото, историята, философията, медицината, астрономията, познаването на лечебните растения, литературата и изкуството са за него неотменима част от интересите и живота му. Всяка седмица прави излети сред природата, събира билки от Витоша, особено на Йоанов ден и тяхното ухание, заедно с цветята, които отглежда, изпълват дома му.
Личността на Петко респектира със своята мъдрост и компетентност, с дълбокото познаване на антропософските истини. Всеки човек, който има възможност да общува с него, веднага е привлечен от младежкото му излъчване, въпреки възрастта му, от неговата жизнерадостна усмивка, добронамереност, подкрепа и приятелско отношение. Той се ползва с доверието, уважението и обичта на своите приятели. Със силата на словото си на убеден антропософ и радетел на Aнтропософията, Петко успява да увлече много хора да тръгнат по духовния път на развитие. В случаите когато недобросъвестни личности се опитват да изопачават Aнтропософията при разговори или в някоя от изнасяните лекции, той с Михаилова смелост разобличава техните лъжи и инсинуации с достойни за възхищение аргументи, почерпани от Духовната наука. Защитава антропософските принципи от цялото си сърце със силна вяра в тяхната правдивост и прави това като истиски представител на Антропософията пред света.
През 2001 г. на тържественото събрание по случай основаването на АОБ, Петко Бояджиев е поздравен най-сърдечно от Сергей Прокофиев, който му засвидетелства своето уважение и приятелство.
Сред неговите близки антропософски приятели са: д-р Трайчо Франгов, Александър Бояджиев, Таня Михайлова, Величка Йорданова, Вихра Калапишева, Светла Бисерова и др.
Петко Бояджиев питае особена почит, възхищение и обич към Апостола на свободата Васил Левски, за когото публикува великолепното си есе във в. „Либерален конгрес“ бр. 18-19 от 12 март 1993 г. За него Левски е най-достойният син на народа ни и посветен българин.
Една от любимите молитви на Петко е молитвата на Св. Франциск от Асизи. Този легендарен светец за него е пример за висок морал и жертвоготовно служене на хората.
Петко е голям почитател на художествената литература. За него писателите Достоевски, Лермонтов, Толстой, Гьоте, Шилер и Шекспир са велики учители. Той високо цени и творчеството на Христо Ботев. От гениалните художници на италианското Възраждане се възхищава най-много от Рафаело Санти и особено от неговата Сикстинска Мадона, също и от творбите на Леонардо да Винчи и Микеланджело Буанароти. Изкуството на Рембранд, Ван Гог и Репин го привлича със своята сила, гениалност и майсторство. От българските художници най-много харесва прекрасните картини на Владимир Димитров-Майстора.
Петко пише стихове, пее песни и обича българската народна музика и танци.
В живота на АОБ той се включва с ентусиазъм и изнася множество впечатляващи със своята задълбоченост лекции на антропософски теми на празниците и лекториите, които се организират в София и Стара Загора. Рецитира с вдъхновение наизуст откъси от произведения на Шекспир на антропософските празници. Всяка седмица в дома му се провеждат и сбирките на група „Рудолф Щайнер“. С участието си в групите по евритмия и арт-терапия, в срещи, в разговорите в кръг, той навсякъде дава своя принос за развитието и разпространението на антропософските идеи. Петко владее добре 5 чужди езика; френски, немски, руски, английски и италиански и превежда от няколко от тях. Три книги от Рудолф Щайнер, издадени от издателство „Даскалов“, са в негови преводи – „Указание за езотерично обучение“, „Биодинамично земеделие“ и „Природни основи на храненето“ и са ценен принос за популяризирането на Духовната наука.
През 1999 г. Петко Бояджиев става член на Първи клас. Със своята сериозност, отговорност и вглъбеност в антропософските дела, през 2003 г. вече е и четец в Първи клас.
Дори болен, Петко не изгубва своя кураж и духовна сила. Две години се бори с болестта рак.
В ранната утрин на 29 април 2006 г., почти седмица след православния Великден, Петко Бояджиев преминава Прага на духовния свят на 84 годишна възраст в София, в своя дом. Със целия си съзнателен живот той е пример за безрезервно служене на Антропософията.
***
„Левски е духът на българския народ, който се въплъти в един човек и живя между нас, и ние всички видяхме неговото величие. Мнозина го отрекоха и клеветиха; много са предателите и изменниците. Но които го приеха, даде им власт да бъдат българи. Левски беше предаден на смърт, за да възкръсне в душите, в умовете и сърцата на истинските българи.
Той бе светлината в петвековната тъмнина. И предупреди за бъдещата по-тъмна тъмнина, за новото по-черно робство, но предупредените го не разбраха; а които го разбраха, на тях освободителят-поробител им отреди пак същата съдба – смърт чрез съд и без съд. Те са скъпите жертви, които българският народ дава по истинския път към истинската свобода.
Смъртта на Васил Левски е каледнарен празник. Възкресението на Васил Левски е празник вечен, празник на безсмъртието. Празникът на смъртта е пълен с мъка и печал и ни връща в миналото. Празникът на възкресението е пълен с радост и ни вдъхновява за бъдещето. Смъртта покоси човека, за да възкръсне Богочовекът и да бъде с нас и вътре в нас, докато съществува български народ и българско отечество...
Васил Левски е геният на България. Затова всички политически сили, дори тогавашните и днешните негови предатели, бързат да го присвоят, за да експлоатират неговото величие и същевремнно да го принизят... А тъкмо в тази универсалност е същността на гения и тя прави Васил Левски гений на България, пръв, единствен, неповторим, недостижим. Защото той наистина е въплъщение на българския дух. А моралната чистота е основата на неговия универсален гений. Духовният му ръст е толкова велик, че е нужна дистанция от векове, за да бъде обгърнат...
Книгите на теоретиците описват и обобщават станали вече събития; идеите на Левски са прозрение за бъдещето развитие на човечеството. Всяка негова мисъл е духовен заряд. Ако неговите идеи бъдат разгърнати и нанесени на хартия, не би ги побрала цялата земя българска с отрязаните от нея живи късове...
Левски е над всички и над всичко. Над него е единствено Бог. Както Христос е общото съзнание на човечеството, така Левски е общото съзнание на целокупния български народ...”
Откъс от есето „За Левски”
