В своята книга "Медитацията в Изтока и Запада" /Щутгарт, 1957 г./ Фризо Мелцер казва в главата "Рудолф Щайнеровото познание на висшите светове": "Както и да е разбирал Рудолф Щайнер медитацията, негова е заслугата да говори отново за медитацията в интелектуализирания модерен свят", фактът, че в началото на столетието Рудолф Щайнер решително постави медитацината в центъра на човешките стремежи, днес се признава все повече и повече и дава повод да говорим за методичния път на обучение, който Рудолф Щайнер изгради по един толкова всеобхватен начин в своите основни съчинения.

Под това, което Рудолф Щайнер основа като Антропософия, той имаше предвид една Наука за Духа. Че името не е подбрано с прекалена амбициозност, показват старанията, които са предхождали истинските антропософски публика ции в миналото столетие. Преди тези години той, общо взето, е водил десетилетия наред борба в своя живот само около въпроса, който бе развит от младия Щайнер в Рощокската дисертация и която бе публикувана по-късно под заглавието "Истина и наука". Най-вътрешното желание на Рудолф Щайнер, който притежаваше по природа способността да вижда в духовния свят, беше да оправдае пред строгия форум на науката онзи път, който отначало изглеждаше обърнат на 180 градуса спрямо пътя на науката, по който трябва да върви естествената наука и по който тя с право върви. Издадени бяха обширни съчинения върху теорията на познанието; достатъчно е да припомним само: "Основни линии от теорията на познанието в Гьотевия светоглед", или опитът да обгърне с философски поглед целия западен духовен живот в книгата " Загадки на философията" или неговото основно съчинение "Философия на свободата". Тези книги са основата, върху която след това в началото на 20 столетие бе издигната сградата на Антропософията, и можем да кажем: Антропософията с нейното съдържание съвпада с пътя на познанието, като в случая пътят е дори по-важен от самото познание. Част от европейското общество добре разбра това и не случайно "Как се постигат познания за висшите светове?" е най-разпространената книга на Антропософията. Следователно, с думата Антропософия се разбира Духовна Наука в един по-широк смисъл на тази дума, отколкото тя се употребява иначе, когато се говори за духовни науки и се обръща вниманието само върху това, че се касае за науки, които се занимават с духовни неща в литературен смисъл.

Какво означава да се "занимаваме с наука"? Това означава, че полагаме усилия, за да стигнем до точни познания, които имат валидност, и доколкото притежават валидност, отговарят на всички въпроси и могат да бъдат прилагани навсякъде в практиката на живота. Щайнер постоянно е обяснявал и отново подчертавал, по различен начин, че изходната точка на всички науки, която иска да оправдае строгия смисъл на тази дума, трябва да бъде опитът. Не съществува никаква наука, която да не изхожда от основата на един ясен, трезвен опит. В естествената наука този опит означава: да се използуват колкото е възможно точно, ясно, трезво и обективно инструментите на сетивата, с които разполагаме. Природоизследователят изхожда от възприятието, трябва да подчертаем - от сетивното възприятие. С него той обобщава основните наблюдения, необходимия изходен материал, но само това не е още наука, то би довело само до големи каталози, до едно натрупване на явления. За науката е присъщо, наред с това, така да се каже, пасивно осъзнаване на нещата, резултатите от наблюдението да бъдат обработени мисловно. И така двата основни стълба на всяка наука са възприятието и мисленето. Характерно за науката е още следното: мисленето трябва да бъде обективно, логично и колкото е възможно изчистено от всичко, което съставлява по-скоро елементи на симпатията, антипатията, чувствата, волята и т.н. Този подход към нещата крие в себе си едно положително дисциплиниране на съзнанието и на личността на западния човек.

Друг забележителен факт: нашата наука стана велика и могъща, благодарение на това, че от самото начало тя премина границите, които са присъщи за естеството на човешката възприемателна способност, чрез това, че инструментите на възприятието бяха усъвършенствувани и по един неподозиран начин. Тези възприемателни инструменти на обикновения човешки организъм /органите на сетивата/, бяха усъвършенствувани така, че например зрителната способност на човешкото око бе засилена до невъобразими размери чрез лупата, микроскопа, електронния микроскоп и телескопа. Едва ли е нужно да изтъкна, че не съществува сетивен човешки орган, който да не е изпитал едно такова изненадващо техническо "повишение", така че по-рано невидими, неуловими със слуха и неподдаващи се на точно измерване неща, станаха достъпни за едно ново проучване. Днес можем да претеглим една милионна част от грама на едно вещество! Докато по сетивен път ще установим, примерно, че даден предмет е по-тежък със 100 или 200 грама от друг предмет. Виждате как тази сетивна опитност е усъвършенствувана неимоверно много във везната, която може да претегли една милионна част от грама. Телескопът вижда светове, цели космически системи, в едно петно мъглявина, което простото око не може да възприеме. Науката премина границата на възприятието, като разшири по този начин възприемателните възможности чрез технически средства.

Можем дори да кажем, че тя е навлязла в едно второ прекрояване на границите, в един свят съществуващ вън от обсега на сетивата, за който Щайнер говори като за "свръхсетивен свят". Защото ние нямаме никакъв орган за електричеството, никакъв орган за магнетизма и за съжаление също никакъв орган за атомното лъчение, поради което при дадени обстоятелства можем да бъдем изложени на едно такова лъчение - например в рентгеновия кабинет - и въобще не забелязваме, че нашият живот е най-дълбоко застрашен. И вие знаете, какво значи днес, че тези подсетивни области са обхванати от науката и са проникнали в човечеството. Области на неимоверни сили, области, които по странен начин, когато помислите за ядрените сили, са принципно враждебни на живота. Ние вече сме навлезли в областта на хаоса, в областта на смъртта и трудно можем да схванем и да проникнем с мисленето възникващите там косвени явления, фактът, че успяваме до определена степен, показва практическото приложение на при родните закони, които мисленето дефинира дори и в такива области на съществуванието.

Рудолф Щайнер се постара да уравновеси блюдата на везната, които бяха доведени до неравновесие поради мощното развитие на сетивния полюс. Той подчерта, че вторият стълб на научния метод също може да изпита едно бурно развитие, един непредсказуем подем. Сега страната, която се явява като субективна, е тази, където човекът не е в състояние да внесе "подобрения" с помощта на технически инструменти и всичко зависи напълно от неговата свобода, но и от неговата лична активна дейност, от неговата инициатива да се намеси и да "разшири" ефекта си на действие. И така, Щайнер се интересува по най-интензивен начин за природата на човешкото мислене. В своите основни философски съчинения той счита, че може да ни покаже един такъв път за изживяване на мисленето, който разкрива, че то има не само един номиналистичен характер, а не само задачата или възможността пасивно да съпоставя и свързва нещата. Можем например да фотографираме столица едно върху друго и да получим едно статистически средно лице, в което конкретните лица не съществуват. Така и нашите понятия и мисли са само схема тични образи на същинската действителност, следователно те са абстракции. Вземете например една математическа формула! Казва се, тя няма никаква действителност, тя е само норма или регулираща схема за нещо, което във външния свят е действителност, което може би има зад себе си нещо "само за себе си"; до него обаче, според Кант, ние не можем да стигнем.

Напротив, Щайнер изтъква, как в самото мислене съществува един орган на вътрешно възприятие и във връзка с това намира, така да се каже, един духовен спътник в лицето на Гьоте. По силата на съдбата, чрез посредничеството на неговия уважаван учител, известният изследовател на Гьоте, Карл Юлиус Шрьоер, му беше възложено в седем годишен срок да издаде Гьотевите съчинения по естествените науки в "Архивът на Гьоте и Шилер". Там срещу него се изправи проблемът: "Що е наука, що е методически подход?"; да, именно при Гьоте, който има съвършено нови идеи по този въпрос. Той намира например, как Гьотевата идея за "първичното растение" идва от един подход, от един вътрешен мисловен подход, който може да разкрие самата духовна същност на растението. Самият Гьоте много се зарадвал, когато един негов съвременник, Хайнрот, му казал: "Господин таен съветник, Вие имате нещо, което може да се нарече "съзерцателна разсъдъчна способност". Гьоте почувствувал, че е разбран. Когато, изхождайки от Кантовата критика на познанието, Шилер възразил: "Вашето пра-растение е само една идея", Гьоте бил шокиран. Той трябваше да се замисли и можа само да каже: "Тогава аз виждам моите идеи с очите си". Естествено, ние не можем да виждаме никакви идеи с очите си, даже ако ги подсилим с най-съвършените инструменти. Самият Гьоте не е разбирал това така; той е говорил за "духовни очи". За него прарастението беше наистина нещо постижимо чрез мисленето, но под формата на вътрешно виждане; той усети още, че среща нещо живо, духовно, нещо като едно духовно същество, нещо обективно-съзидателно, и то във всички растения, един духовен принцип. Така той се осмели да приложи Аристотеловото понятие за ентелехията именно върху тази идея. Щайнер положи всички усилия да оправдае Гьотевия подход. Да се мисли правилно, в истинския смисъл на думата, с активно стта на един надарен с разум човек, означава за него: човек да отправи своя първоначално субективно-ограничен, насочен към сетивния външен опит организъм, към духовните действителности вън от субекта. Който не взема под внимание това, той не може да разбере познавателния път на Рудолф Щайнер и, естествено, ще го приеме с най-голямо недоверие.

Следователно, в съчиненията на Рудолф Щайнер върху теорията на познанието, ние стоим пред основаването на един нов реализъм. Тук ни посреща една изненада. Във всички свои основни съчинения - и ние намираме във всяко основно съчинение също съответни глави върху пътя на познанието - Щайнер настоява: Както окото, ухото и сетивото на равновесието са способни да претърпят "усилване" по отношение на външната страна, така също и човешкото мислене е способно да бъде усилено, да получи едно действително развитие. Но не в смисъла, то да стане още по-напористо, още по-остроумно, още по-интелектуално, а в смисъла, че е способно да изпита едно преобразуване. Към това преобразуване се стремим общо взето всички ние, когато забелязваме, как с нашия остроумен, анализиращ, комбиниращ интелект напредваме твърде слабо и трябва да спрем при определени граници, зад които не можем да поставяме повече въпроси. При това Щайнер се опира на факта, който се натрапва така извънредно силно на западната наука в края на миналото столетие: всичко е в процес на развитие! Всички органически явления, всички природни царства са обхванати в един процес на развитие, траещо милиони години, обхванати са в едно постоянно изменение и преобразяване. Без съмнение, определени еволюционни степени остават в застой хиляди столетия. Рибата например е един спомен за нещо създадено в прадревни времена. И така, възниква въпросът: Понеже всичко е в развитие, би ли трябвало природата да прекрати способността за развитие тъкмо в своята най-висока, най-благородна способност: мисленето? Това именно отрича Рудолф Щайнер.

За този мислител и изследовател, пътищата на концентрацията и медитацията - следвани по определен начин - са средства за преобразяване на мисленето. Тогава заедно с мисленето биват преобразени и други вътрешни способности на човека, чувствата и волята, и с това човекът се отваря по един съвършено нов начин за духовните светове, за духовните действителности в смисъла на нови възможности за постигането на свръхсетивни опитности. Мисленето, превърнато в орган на съзерцанието, чийто зародиш е вече налице в Гьотевата съзерцателно-разсъдъчна способност, дава възможност, основният принцип на науката, опитът да бъде пренесен в свръх сетивните области, издигайки естествената наука в духовна наука.

Въпросът опира само до това: как? Как може да се осъществи едно такова развитие? Преди да премина към това "как", бих искал да подчертая обаче още нещо друго. Ние трябва да осъзнаем, че в нашето "нормално съзнание", в будното дневно съзнание - а научното съзнание е само един пределно ясен израз на нашето дневно съзнание - без съмнение не можем да се издигнем до духовните действителности. Това беше категорично доказано от мислители и философи и човекът е вече наясно: Нещата стоят така, понеже с "нормалното" съзнание ние сме свързани - а това ще разбере именно лекарят и физиологът - свързани сме с тялото, с правилното функциониране на тялото.

Ние се нуждаем от добри очни лещи, от напълно определени анатомически и физиологически условия, за да имаме едно ясно възприятие, но се нуждаем също и от един добре снабдяван с кислород мозък, в който стават напълно закономерни процеси, засягащи белтъка, фосфора, кислорода и т.н., за да можем да развием мисловното съзнание, което развиваме именно по нормален начин. Да проникне човек действително в духовните светове, означава той да има духовни опитности в състояние свободно от тялото.

Щайнер създаде понятието за "свободното от тялото" мислене. Тук човекът на науката веднага ще възрази: едно мислене, което отхвърля опита и възприятията, идващи от сетивата, следователно не остава свързано със сетивността, трябва да завърши във фантастиката, в спекулативната метафизика или в нещо подобно. Това трябва да се знае! Но нима и ще потънем във фантастиката или съществува възможност за едно точно, свободно от тялото изживяване? Ние сме свободни от тялото едва след смъртта; в това не може да има никак во съмнение. След смъртта ние сме слепи, глухи, неспособни за всяко външно възприятие. Ако бихме останали такива, тогава нашето съществуване би се парализирало. Следователно, който си представя изживяването на смъртта, стига вече чисто логически до заключението: Ако един живот трябва да продължава, тогава трябва да стане една метаморфоза на човешката ентелехия и на досегашното всекидневно и предметно съзнание, в което са възможни един вид нови, надхвърлящи тялото, надхвърлящи сетивата, следователно свръхсетивни възприятия.

Стъпката, която Антропософията прави, не е всъщност нещо толкова ново; тя е само това, което предстои на всички нас, когато ще сме преминали Прагът на смъртта. Сънят е бил наречен "брат на смъртта". В действителност ние преминаваме - поне донякъде - Прагът на смъртта всяка нощ. Обаче в момента, когато не си служим вече с инструмента на мозъка, понеже този мозък трябва да бъде възстановен от дълбоките биологични сили, без да бъде смущаван от употребата през деня, ние изгубваме съзнанието. Но самият сън, който за мнозина е особено важен, показва вече, че съществуват междинни области, други форми на съзнанието, при които Азът не е включен там с присъщата си дневна яснота; там ни очакват изненадващи явления.

Стремежът на Щайнер беше в същност този: съзнанието да бъде така изострено, мисленето да бъде така усилено, че въпреки излизането от тялото да бъде запазена буйността на съзнанието. Самопонятно е, че сега тази будност ще приеме една друга форма, различна от будността на нашия всекидневен интелект, на нашата всекидневна будност. Целта на медитацията, в смисъла на Щайнер е, следователно между другото, така да закали централните човешки сили, които се изявяват в мисленето, така да ги тренира, че да ги направи независими от тялото, постигайки именно едно свободно от тялото изживяване, без преминаването на "Прагът" от сетивния в свръхсетивния свят да захвърли човека в мрака на безсъзнанието. Едва ли някой би се осмелил в днешно време като човек на науката, да изкаже нещо подобно, ако всички религии и светогледи, всички християнски и предхристиянски схващания и култури не са вече говорили за действителността на духовното откровение и на духовната опитност. Следователно, претенцията на Антропософията не е нещо съвсем ново в западния свят. Всеки, който не е заразен от материалистически възгледи на епохата и който взема сериозно макар и само част от Библията, трябва да допусне, че от най-древни времена е имало духовни опитности. Той може само да запита: Нима човечеството ще бъде завинаги лишено от бъдещи духовни опитности?

Опирайки се на една медитация, която намираме в книгата "Как се добиват познания за висшите светове?", бих ис кал да опиша един напълно конкретен пример за такъв път към вътрешния свят на душата. Към това обаче трябва да кажем още: естествено, Щайнер е наясно, че такъв път за преобразяване на съзнанието може да бъде свързан с големи опасности. Там където вътрешният свят на човека иска да се отвори духовно, много по-силно отколкото при естественонаучното съзнание, може да се промъкне всичко, което живее в нас като егоизъм, като зло, като симпатии и антипатии, като действителни душевни сили. Ето защо човек не трябва да върви, а и не може да върви по дадения от Щайнер път на медитацията, ако не вземе под внимание това, което трябва да съпровожда този път. Този съпровод е едно непрестанно повтарящо се апелиране към закаляването на моралните сили у човека. Тук аз мога да разгледам само накратко тези условия и други упражнения за едно пречистване на душата. Всички те имат за цел да засилят колкото е възможно повече душевното здраве на човека; така един човек, който има склонност да фантазира, трябва да работите оглед да победи тази склонност. Един прекалено субективно настроен човек трябва преди всичко да води 'борба със своите симпатии и антипатии. Освен това тези медитации предполагат онова, което е описано като път на уважение, на благоговение, на страхопочитание към истината и към всичко, което стои по-високо от човека.

С други думи: от една страна Щайнер трябва да се опре на най-модерната и последна степен, която човек има като венец на сътворението, на мисленето, а от друга страна все пак настоява: само старанията положени за преобразяване на мисленето нямат никакъв смисъл, ако дълбоките морални сили на човека не създадат атмосферата, в която, така да се каже, приключението на разума може да бъде смело предприето.

Нека читателят погледне на това само като на указание върху някои предпоставки за моралното развитие. Тук ние се запознаваме с шест основни упражнения, например с упражнението за "ясното мислене". Взема се един обикно вен предмет, молив, карфица или безопасна игла, при което ученикът трябва да схване, колко целесъобразно е оформен този предмет, защо една карфица не е дълга 10 см, а само 3 см, защо не е направена от дърво, а от стомана и т. н. Такова обективно, трезво размишление като предварително упражнение за медитацията е същевременно ед но упражнение за концентриране в ясното мислене. Или в книгата на Щайнер намирате: ученикът се залавя да издигне в течение на няколко месеца силата на положителността; след известно време - силата на спокойствието, на волята, съзнателното потопяване на Аза в сферата на волята, при което след време съвсем свободно ще си каже: Всеки ден по това и това време аз трябва да направя нещо предварително определено, макар и незначително, но нещо, за което външният свят не би ме принудил никога. Външният свят ме принуждава да си завържа прилично вратовръзката, принуждаваме да върша хиляди други неща, но той никога не ме принуждава да отварям всяка сутрин в 8 часа десния прозорец, и три секунди по-късно отново да го затворя, което е едно безсмислено действие. Обаче ако върша това в продължение на три години, аз засилвам моята воля, независимо дали правя това в къщи или в хотела; прозорци има навсякъде. Само толкова относно "съпровождащата" атмосфера. Само когато такива условия се изпълняват в свобода, може да се тръгне по пътя на истинската медитация.

В главата "Контрол над мислите и чувствата" Щайнер например казва: "Да поставим пред себе си едно малко семенце от едно растение. Сега към този незначителен предмет интензивно насочваме правилните мисли и чрез тях ще развием определени чувства." Трябва да разгледаме точно това семенце, следователно ние живеем още в сферата на насоченото навън възприятие. Описваме семето с всички сетивни възприятия, които са възможни: семето е твърдо, то е дребно, има такава форма, има такъв цвят, малко тегло и т.н. След това преминава постепенно към вътрешността и си представяме: "От това семе ще се роди едно растение с разнообразни форми, когато го посадим в почвата." Сега започва да работи вече фантазията, вътрешното мислене. Призовани сме да затворим очите и нагледно да си представим колкото е възможно по-точно, развиващото се растение. Една започваща медитация. И все пак някой би могъл да каже: когато превръщаме вътрешно едно семе в растение, ние нямаме още никаква медитация, а само едно упражнение на концентрацията. Обаче ние имаме един интересен процес: от една страна сме включили нашето мислене, а от друга страна го "отместваме". Защото когато вътрешно изграждаме едно растение и може би отново правим то да увехне, ние не сме станали по-умни макар и с една мисъл. Ние не сме вникнали в никакъв нов природен закон, в никакво ново познание. Това е неприятното за западния човек, че той трябва да си служи със своята мисловна сила, без да напредва. Защото общо взето човек мисли, за да стане по-умен, за да усвои резултати на мисленето като плодове на познанието. Следователно, медитирането започва при една доста неприятна, поне необичайна ситуация. Забележителното е, че то започва като един вид задържане на логическия процес. Гьоте е практикувал нещо подобно, изхождайки от една инстинктивна мъдрост, като е проследявал лист след лист, как листата се метаморфозират в растението, без да спекулира върху една творческа жизнена сила, която би обяснила скритата същина на даден организъм. Подражавайки вътрешно оформянето на едно произведение на природата, той стига до съвършено ново, не логическо познание, до вътрешното изживява не на прарастението. Тази страна на медитацията изпъква особено, когато се избира като съдържание една сентенция или един символен образ, върху който да почива погледът на душата.

Бихме могли да вземем само цъфтящото растение като сравнение за процеса на концентрацията и дихателното задържане на мисленето в медитацията, което е едно пълно отстъпление от логическото мислене. Цъфтене значи: по-високо развитие, напредване, постигане на една нова степен. Как върши това растението? То не може да премине направо от растежа към цъфтенето. То трябва първо да задържи израстването на листата и един вид да расте обратно. То трябва посред еволюцията, в разгръщането на растежа, казва Гьоте, да оформи все по -малки и по-малки своите близки до цвета листа. Листото става по-малко, колкото по-високо израства от летораста и накрая изчезва. То така се свива, че в чашечния лист имаме вече работа само с един рудимент. Стъблото се свива в самата цветна пъпка, концентрира се като в една точка и - като че преминавайки през нулевата точка - листото възкръсва в цветния венец. Ето защо то е изгубило способността да образува скорбяла, да образува живо вещество, примирява се с една загуба и се отваря по един нов начин към същия, привидно същия свят, към светлината. То се явява в едно ново откровение като цветно листо и по този начин образува един нов орган за светлината.

Ние вземаме това сравнение не случайно. То е свързано с определени действителности на нашето собствено същество. Защото при посоченото развитие на мисленето се касае за една негова метаморфоза, за неговото преодоляване и "повишение". Ние не отхвърляме най-модерната способност на западния свят, ясното, трезво мислене, самостоятелно разсъждение, волята да прозрем нещата, само за да стигнем по някакъв мистичен път до духовни изживявания. Самопонятно е, че можем да направим и това. Спиритизмът, медиумнизмът, всич ки състояния на транс и опиянение показват предостатъчно, как човек може да изключи своя Аз и да стигне по някакъв начин до състояние на "разхлабване", на излизане от тялото и до някакви свръхсетивни изживявания, които обаче изобщо не са под контрола на собствената разсъдъчна способност. В този случай обаче се касае за някакво ясновидство, но не за духовна наука. За Рудолф Щайнер е важно това, човек да вземе със себе си своя себесъзнателен Аз като ядро на индивидуалността. Ето в какво се състои именно модерното естество на Антропософията, подходящият метод за западния духовен живот.

Този духовен живот ни отвежда и по-нататък именно там, където той е развил своя най-благороден плод: в ясното, отговарящо на Аза самостоятелно мислене.

В този смисъл си позволяваме да разгърнем вътрешно, в ритмично повторение, мисловни форми, чрез които не ставаме по-умни.При това с нас се случва същото, както с един колоездач, който прави десет обиколки и не може да постигне никаква цел, а постоянно пристига на едно и също място. Какво е постигнал той? Нищо ново! Той отдавна познава пътя. Но със своите обиколки е добил мускулна сила! Така, задържайки мисленето ние добиваме по-концентрирана мощ, един вид каляване на вътрешните сили, защото с това е свързана способността да изключим всичко смущаващо, което идва от външния свят, всичко смущаващо, което идва от образите на спомените, всички смущаващи чувствени елементи и да изградим тази форма на мисълта в пълна будност, чистота и яснота. Не съществува никаква медитация в смисъла на Духовната Наука без силата на концентрирането.

В споменатото указание за медитация, Щайнер продължава по-нататък: "Това, което представям сега в моята фантазия, по-късно силите на Земята и светлината ще го извлекат действително навън от семето. Ако бих имал пред мене един изкуствено направен предмет, който на наподобява семето, без моите очи да могат да го различат от едно истинско семе, никаква сила на Земята и светлината не ще може да извлече от него едно бъдещо растение. Който си изясни напълно тази мисъл, който я изживее вътрешно, той ще може да изгради следващата мисъл с правилно чувство. Той ще си каже: в семето е скрита силата на цялото растение - това, което по-късно ще израсне от него. В изкуственото подражание не се намира тази сила. И въпреки това двете си приличат напълно. Следователно, в действителното семе се съдържа нещо невидимо, което не се намира в подражанието."

Сега не трябва да оставаме повече при обикновената представа за действителното и изкуственото семе. Вътрешното изживяване може да ни доведе до един вид трепетно учудване. И същевременно ще усетим, че това може да бъде нещо като едно чувство на болка, на разочарование, на огорчение, когато накрая трябва да си кажем: Моите очи не са способни да различат едно живо, носещо в себе си бъдещето, семе, от едно изкуствено подражание. Ето какво се получава в случая; ние стоим посред действителното медитиране, когато прозрем някакси това разочарование, че въпреки всичката яснота, очите са ограничени в тяхната способност да виждат. Ние се освобождаваме от измамата чрез това, че всичко, което живее в семето, е доловимо външно, сетивно. В нас израства силата на безпристрастието, на смелостта да търсим същността на живота в нещо, което отначало е невидимо за нас.

По-нататък Щайнер казва: "Върху този невидим процес трябва да насочим сега нашето чувство и нашите мисли". Тук е назовано първо чувството! "Нека да си представим: Това "невидимо", ще се превърне по-късно в едно видимо растение, което аз ще имам пред мен в неговата форма и в неговите цветове. Да се спрем върху мисълта - и с това приключва медитацията - невидимото ще стане видимо. Ако не можех да мисля, аз не бих могъл да зная още сега, какво ще стане видимо по-късно." Сега чувството на разочарование може да се превърне в едно, така да се каже, ощастливяващо чувство, защото забелязваме: Аз вече не завися само от моите очи; именно това, което не виждам, което моите очи не позволяват поради тяхната телесна ограниченост, аз мога на накарам да възникне в моя вътрешен свят. Аз мога да ускоря възникването на едно растение, само че то не е още изпълнено с материал. Естествено, тогава човек може да запита: Каква е тази вътрешна способност, която във всеки момент може да види предварително бъдещето на това, което природата на растението ще изкара на бял свят чрез покълващото, израстващо семе чрез една продължителна работа? Съществува ли някакво родство между тази вътрешна, невидима, нематериална способност за растеж и това, което може да израсне някога навън в материална форма?

"Трябва да подчертаем особено ясно: Това, което мислим, трябва и да го чувствуваме достатъчно силно. Трябва да изживеем горепосочената мисъл в спокойствие, без нашето съзнание да се смущава от други мисли." Описаната медитация достига своя връх в следната мисъл: "невидимото ще стане видимо". Ние постепенно забелязваме: Всичко друго беше само подготовка, за да превърнем сега тази мисъл - като важно съдържание на медитацията - в една действена сила и без съмнение Ще успеем само след непрекъснати упражнения.

Така, независимо какви съдържания на медитацията се препоръчват, винаги откриваме, че важното се състои в това, да ги превърнем в изживяване. Тогава медитацията става плодотворна. Ние виждаме, как чрез собствена сила можем да извикаме пред съзнанието си нещо, за което отначало външният свят само загатва, без после да ни дава вече някакъв подтик. Ние трябва да станем вътрешно по-активни. Всеки, който медитира, знае това, безразлично каква школа следва. Чрез всяка медитация ние се възпитаваме за определено присъствие на Духа в смисъла на концентрацията и на засилването на способността за изживяване.

Пълна противоположност на медитативното поведение на душата изживяваме в днешната цивилизация при общуването в големите градове, в киното, телевизията, при футболната игра и т.н. Душата бива залята отвън със сензации, остава пасивна, а от друга страна е принудена да стигне до душевни изживявания. Естествено, качеството на тези изживявания е различно от това, което получаваме, когато чрез медитация събуждаме конкретни изживявания на чувствата - излизащи, така да се каже, от нищото. Срещу посоченото опошляване, като последица от модерната цивилизация и нейната невротичност, медитацията предлага оздравителния процес на съзерцанието.

Това активизиране на вътрешните сили, което пробужда нови, свободно бликнали чувства, се налага, за да тласне душата към освобождаване от тялото. Настъпват съвсем реални процеси, които тук не можем да обясним по-подробно. Щайнер описва, как такива чувства дават нещо като храна за по-дълбоките души. Поначало медитацията проявява своето въздействие най-вече нощем, чрез изживяванията на човешката душа в съня; медитацията преобразява астралното и етерното тяло, подготвяйки човека за нови, свободни от тялото изживявания. Тези преобразувания, които могат да се прочетат духовно при определени, характерни изменения на аурата, също се намират описани от Щайнер.

Не е наша задача да описваме тук цялата поредица от степени на такива възможности за медитацията. Вместо едно семе може да се вземе също една сентенция, максима или образ от Библията. Съществено е обаче, в хода на медитацията, човек да следва един път на познание, а не само път на назидание. Една истинска медитация, в този смисъл, трябва да съдържа зародиш на вътрешно движение, на вътрешен подем, които тласкат чувствата към последователност. За целта е необходимо обучено и бихме могли да кажем, проникнатото от мъдрост съзнание: само то може да изгради вътрешната последователност на мислите. Те трябва да бъдат извлечени от първообразите на самия духовен свят, за да ни послужат като стълба към свръхсетивните светове.

Обаче важно е и нещо друго, нещо твърде изненадващо и направо ощастливяващо дори за природоизследователя. Щайнер говори за пътя на медитацията така, че изисква от духовния ученик една нова, съзнателна грижа за възприятията, за всички сетивни възприятия като на светлината, цветовете, звуците и т.н. Ние трябва да наблюдаваме напълно съзнателно всичко около нас, например покълващия живот на едно растение, на едно цвете. С пределна концентрация трябва да посрещаме и света на тоновете. Чуваме например от кулата на една църква звъна на камбаната; нека го слушаме напълно съзнателно, да насочим, така да се каже, душата си изцяло навън, да станем колкото е възможно по-будни в нашите сетива. Това не е нищо ново. Но природоизследователят е принуден да се свърже колкото е възможно по-интензивно с възприятията от външния свят. Той трябва да стори това, за да може да премине към втората стъпка, към логическата преработка на възприятията. Щайнер категорично изисква втората стъпка. Бихме могли да я наречем: медитативно поведение спрямо сетивното възприятие. Какво точно изисква Щайнер? Той казва: Когато човек има едно колкото е възможно по-будно възприятие, ръководено от Аза, а не от външния свят, нека да затвори тогава очите си и да се вслуша в това, което се надига в душата. Тогава при едно покарващо, развиващо се растение, човек може да има едно напълно различно чувствено изживяване, отколкото при едно увяхващо, изсъхващо растение, например при една прецъфтяваща роза. Да се обърне вниманието върху тези нюанси на чувствата! Някой може веднага да възрази: Тогава човек ще навлезе напълно в своите субективни изживявания! Щайнер обръща внимание и върху това, че човекът с художествен усет е склонен да поеме по този път на познанието, който веднага пробужда съмнения у последователя на естествените науки. Защото днес изкуството се приема като нещо субективно. Разбира се, не и в смисъла на Гьоте, който казва: "Изкуството е откровение на по-висшите природни закони." Какво иска да каже Щайнер?

Забележително е, че Гьоте отново изживява всичко това предварително. Той първи създаде понятието "сетивно-морално чувство". В своя труд върху теорията на цветовете, той написа една глава върху сетивно-моралното действие на цветовете. Всеки знае, че когато гледаме едно червено цвете и затворим очите, възниква противоположното зелено отражение. Така окото само създава, в един независим от съзнанието процес, противоположния цвят. Този процес е напълно обективен, толкова обективен, че към един топъл цвят идва винаги един такъв от студената страна на спектъра и към един цвят от студената част на спектъра идва един допълнителен цвят от топлата част. Окото се стреми, като в един несъзнателен копнеж, когато възприема един или два цвята, да изживее целия спектър. Това са строго обективни процеси, свързани с физиологията на окото. В този смисъл, Гьоте забелязва, че окото реагира не само като физиологичен апарат. Когато след едно сетивно възприятие изключим ума, все пак остава нещо: реакцията на чувствуващата душа. Тя казва: жълтият цвят ме настройва весело, синият студено, смирено, по-скоро пасивно; червеният цвят ме активизира. Гьоте говори за сетивно-моралното чувство. Той беше убеден: човекът е излязъл от ръката на Бога като един толкова съвършен инструмент, че подобен експеримент може да изразява само една обективност. На това се уповаваше и Щайнер.

Рудолф Щайнер ни приканва - по отношение на физическите възприятия - да стигнем до сетивно-морални чувства. Обаче това може да се постигне само чрез едно медитатпвно поведение. Пътят тръгва в посока навътре. Обаче естествената наука усилва възприятието с помощта на технически инструменти в чисто външен план. Като хора на Запада, потопени така силно във възприятията, ние сме призовани сега да упражним един процес в посока навътре и скоро ще забележим: от сферите на моралното, т.е. на волевия елемент, от сферите на чувствуването се поражда едно ехо. То е нещо, което днешният човек въобще не може да възпита у себе си поради шума на големия град, телевизора и т.н., защото той бърза от едно изживяване към друго, от една сензация към друга и не оставя едно изживяване спокойно да отзвучи в душата му като една чувствена концентрация. Рудолф Щайнер описва, как от такива отзвучаващи сетивно-морални чувства, отново възникват органите на духовните възприятия, защото тези чувства идват от дълбоките пластове на нашия обективен душевен живот. Сетивно-моралните чувства като морално изживяване на природата долавят онази страна на възприятието, при която то става символ на непреходното. Този непреходен елемент се открива бавно пред нас чрез описаното одушевяване на възприятието.

Преобразяването на мисленето и превръщането му в орган на духовно виждане не може да бъде овладяно само чрез мисленето. Целият човек трябва да бъде активизиран в своите чувства и воля, в своята способност да изживява света и хората. Плодът на едно такова многостранно и дългогодишно обучение може да бъде този, че мисленето метаморфозира в едно действително виждане, така че от определени идеи отпада "външната дреха" на идеята и се появява същността на самата идея, озарена от силата на истинската воля. Мисленето е издигнато нагоре като една проникната от Аза Имагинация. Нека да се обърнем към Кръщението в реката Йордан като пример за една истинска Имагинация. Субективно, образът на гълъба се превръща в изживяема дреха, в изживяема обвивка на едно обективно духовно събитие. Това събитие не би могло да се облече в образа на едно врабче или на един лешояд. Организмът на Йоан Кръстител е достатъчно отворен, за да приеме това духовно събитие, наистина не пряко, а косвено, като обективна истина, облечена в образ. В този смисъл първото изживяване на свръхсетивния свят е едно образно виждане или ясновиждане, ако искаме да го наречем така.

За следващата степен на духовните опитности можем само да намекнем. Рудолф Щайнер изисква, щото образите да бъдат свободно преодолени, превъзмогнати и да бъдат доведени до една нова нулева точка. По този път чувствуването също може да стане свободно от тялото и тогава се ражда способността на Инспирация. Образната дреха отпада, започва да говори самото същество, от което произхожда образът. Да вземем отново примера с Кръщението в реката Йордан. Там прозвучава един божествен глас. Сега се изявява едно Същество не само в образ - то живо докосва съзнанието на Кръстителя. Това е една по-висока степен.

Когато най-после и силите на волята са освободени от тялото, сили, които са свързани с най-дълбоката същност на личността, Щайнер говори за Интуицията, при която едно духовно същество среща друго духовно същество. Естествено, когато се изразяваме по този начин, това са абстракции. Обаче тук аз мога само да скицирам пътя.

Тъй като говорихме за медитацията като път на познание, искаме накрая да обърнем внимание още върху едно духовно-научно познание. Когато медитацията върху семето е успешна, Щайнер описва, как истинското семе започва тогава да лъчезари за отвореното вътрешно око, заобиколено от една аура като малък светещ облак. Всеки може да го усети по сетивно-духовен начин като един вид пламък. Той описва този пламък в неговата цветна обра зна форма. С други думи: Ако бихме взели десет семена и наред с естественото външно око сме развили добавъчно вътрешното око, "вътрешния микроскоп", ние бихме могли да видим с това вътрешно око, кои от десетте семена са още способни да покълнат и кои не. Можем да насочим тази способност върху човека с определени въпроси: Кое е носител на паметта? Връщаме се назад в най-ранното детство, когато образите на паметта обединяват, стигаме до тъмнината на съзнанието, където не съществуват вече никакви спомени. От къде изникват спомените, кой ги запечатва в нас? Следователно, в смисъла на този въпрос, духовното око стига до една граница между нищото и познанието. Тогава в тази тъмнина нещо светва; то свети като в един пламък, организиращо, ритмизиращо, оформящо, свети като обективно мислене, освободено от Аза. Ние осъзнаваме нещо второ, за което още Парацелз знаеше, когато говореше за археуса. Изхождайки от своето ясновидство, египтяните обърнаха вниманието върху това и го нарекоха "Ка". Щайнер го нарича етерно тяло, или организъм на "строителни" сили. Той наблюдава този организъм на строителните сили в неговото творчество и в неговата формираща дейност. Резултатът от тази дейност са органите, техните процеси и растежът. Тялото на "строителните" сили е носител на здравето, на размножението, на вътрешното обновяване и на наследствеността. От друга страна, човешкото етерно тяло се оказва носител на паметта. То е също и това, което обновява мозъка през нощта. Обаче в различните органи то работи по съвършено различен начин. То твори - казано сега имагинативно - както твори пролетната природа и ние можем да видим това, когато насочим погледа върху процесите на кръвта и веществообмяната. Отношението на строителните сили към материята, в рамките на нервната система, наподобява по-скоро увяхващата природа през есента. "Ние умираме в главата", казва Щайнер. Етерните строителни сили се освобождават; обаче те не се връщат обратно в Космоса, както при едно прецъфтяващо растение. Те са "хванати", така да се каже, от Аза и изплуват като душевен живот на фантазията, като живот на паметта, като живот на представите. Сега, въоръжени с окото на Имагинацията, ние гледаме зад кулисите на нашите мисли и можем да кажем от вътрешен духовен опит, като духовно-научен резултат, следното: субстанцията на нашето въображение, на нашите паметови образи, на нашите мисловни образи се състои от освободената от тялото жизнена дейност. Тази дейност твори, формира, изгражда и лекува там, в областта на етерното тяло. То черпи сили от мировата мъдрост и от божествените сили на Провидението, за да ги прояви във физическото тяло, което първоначално е несмущавано от индивидуалността. Това ва жи особено за времето на съня. Към това райско царство на невинността, на девствеността посяга процесът на смъртта, който човекът произвежда от главата, всяка сутрин. Централната нервна система е един увяхващ орган, който не може вече да дели никакви клетки. Обаче от тази смърт се изтръгва духовният образен живот, човешкото съзнание.

С това Антропософията дава възможност да се докоснем отново до прадревния и толкова труден проблем за връзката между тялото и душата, между материята и Духа. За целта не е нужно да отричаме проучените зависимости между процесите на мозъка и съзнателния душевен живот, но можем да поставим самата връзка в една съвършено нова светлина. Органическите процеси, като нервни процеси, далеч не "произвеждат" на една най-висока и сложна степен, също и нашите мисли. Напротив, на тези органически процеси е поставена една граница в тяхното действие, където те са превъзмогнати. Само така силите на растежа, приведени през една органическа нулева точка и метаморфозирали в сили на мислите, могат да бъдат поставени на разположението на Аза. Само там, където органическият процес отстъпва, има място душевно-духовният живот, който сега бива отразен от сетивно-нервния органи зъм и осъзнава себе си. С това обаче е победен, и то в неговия зародиш, всеки материалистичен мироглед. Прие тият в човешкия организъм процес на смъртта се оказва художествен похват на природата, не само за да има повече живот, а за да има поемеш живот. Напротив, в изобилието от образи, докато сънуваме, този умъртвяващ процес не е успял още да се наложи напълно. В това междинно състояние, органическият живот на етерните строителни сили все още е в действие.

По този начин в Антропософията е прокаран мостът от съзнателното към несъзнателното. Човек ще долови – именно като психолог на дълбините - каква светлина хвърля това познание върху много проблеми, дори ако то бъде взето първо само като работна хипотеза. Произведеният от Аза образ, освободен от тялото, т.е. истинската Имагинация, борави така да се каже, по един нов начин с описаните строителни сили. Докато обикновената, подобна на сянка интелектуална мисъл е близка до процесите на смъртта, на умирането, с Имагинацията ние можем да "уловим", независимо от тялото, самите сили на живота. Имагиниращият духовен изследовател се научава да си служи със своето етерно тяло така, както природоизследователят първоначално се опира само на инструмента на физическото тяло.

Следователно, резюмирайки изложеното по-горе в една схема, получава се следната поредица от степени на съзнание то в тяхната връзка и с оглед метаморфозата на етерните строителни сили:

Резултатите на естествената наука са плодове от Дървото на познанието. Процесът, схващан като "развитието на съзнанието , който започва с "очите им се отвориха, намери своето продължение чак до построяването на електронния микроскоп. Естествената наука се роди с изгонването от Рая. Като естественици, ние ядем от плодовете на Дървото на познанието и с право вършим това. Обаче бъдещето на човечеството ще изисква все повече, щото от сега нататък да ядем от плодовете на Дървото на живота. Ето към какво сме призвани ние. Това, което беше, така да се каже, забранено до определен момент от развитието на човечеството, сега е вече едно неумолимо изискване. И възможно е това изискване да бъде изпълнено, да ядем от плодовете на Дървото на живота. Ние можем да преминем от естествената наука към една новородена Духовна Наука, защото в развитието на човечеството е станало едно събитие, чрез което смъртта беше по същество победена: Христовото Събитие. Без това Събитие, описаният тук път би бил осъден на безплодие и въпреки всички усилия, Азът би се лутал в мрака, без да осъществи преобразяването на свързаното с тялото съзнание в едно качествено друго, свободно от тялото човешко съзнание.

Обаче след Христовото Събитие, след Мистерията на Голгота, всред човечеството се вля един качествено нов, преизпълнен с милост и състрадание живот и човекът вече може да се присъедини към него във всеки миг от живота си, осъществявайки решителния преход от близкия до смъртта интелект, към вътрешното възкресение в сферата на бликащата от живот Имагинация. В този смисъл, медитативният път на Антропософията е същевременно и реализиран копнеж към Христос.