Рудолф Щайнер определи края на XIX и началото на XX век като епоха, в която започва да се осъществява "невъзможността на самия живот". По това време все още не можеше ясно да се предвиди в каква посока ще се насочи материалистичното светоусещане на съвременната цивилизация. През втората половина на изминалото столетие се водеше яростен спор за определящите импулси на близкото и далечно бъдеще. Част от хората апелираха за решително преодоляване на противоположността между Духа и материята в полза или на Духа, или на материята; докато другата част виждаше разрешението във философската конструкция на монизма. Рудолф Щайнер избра трети път и успя да обхване живота тъкмо във и заедно със споменатата противоположност. "Там където противоположностите са уравновесени започва мъртвият свят. В областта на живота действуват именно взаимно неуравновесените противоположности; и самият живот е едно непрекъснато преодоляване на противоположности, но същевременно и непрекъснато създаване на противоположности".

Удобният момент за включването на "модерните възгледи" в човешкия душевен живот настъпи, когато научният свят взе окончателното и закъсняло решение да се еманципира от метафизиката. Едва с триумфа на строгото абстрактно и аналитично мислене бе постигнат и задоволителен жизнен стандарт на голяма част от човечеството. Но раздялата с метафизиката стана за сметка на нещо, чиито тежки последици ще оценим тепърва: човек изгуби небето, изгуби самото изживяване на противоположността. В цената на външния успех трябваше да се включи и това, което през 1918 год. Рудолф Щайнер изрази с думите: "Днес хората вече не могат да се справят със своите мисли по един човешки начин. Тази е най-съществената характеристика на нашето време".

През 1856 год. в своята "Антропология" Имануел Херман Фихте изразява възгледа, че в края на краищата антропологията следва да дефинира "човека - според неговата истинска природа - като същество, принадлежащо на свръхсетивния свят. Антропологията закономерно прераства в Антропософия".

Антропософията (от гръцки anthropоs-човек и sophia-мъдрост) е името, с което Рудолф Щайнер назова съвременната наука за Духа (Geisteswissenschaft). Източниците на Духовната Наука лежат в систематичните свръхсетивни изследвания и прозрения на Рудолф Щайнер. Днес под "Антропософия" се разбират всички разклонения на Духовната Наука, обхващащ

Разбира се, Антропософията не е наготово взета наука, свалена чрез Рудолф Щайнер от духовния свят, а е резултат от неговото лично развитие, от неуморната му изследователска работа в духовния свят.

В "Ръководни антропософски принципи" (Събр. Съч. № 26) Рудолф Щайнер ни предлага дефиниция, имаща стойност на завещание: Антропософията е път на познание, който би могъл да издигне духовните сили на човешкото същество в духовния свят на Космоса". Макар и да се основава на прецизно изграден философски фундамент, Антропософията е нещо повече от една мисловна конструкция.

През 1902 год. Рудолф Щайнер е избран за председател на Немската Секция на Теософското Общество. По-късно сам изтъква, че е приел този пост при ясното условие: в рамките на Теософското Общество той ще застъпва само резултатите от своите собствени духовни изследвания, а именно това, което възникна като Антропософия". Теософското Общество само му предостави възможността да осъществи историческата последователност на неговия познавателен импулс; от друга страна той обогати склонната към неясни обобщения Теософия с една прецизна научна методология. Характерен пример е книгата, издадена под заглавието "Теософия" (Събр. съч. № 9). Тя съдържа това, което Рудолф Щайнер внася в теософското движение като свой собствен принос, макар и да не употребява думата "Антропософия". Подзаглавието все пак гласи: "Въведение в свръхсетивното познание на света", а в самата книга няма и следа от явната теософска тенденция към индуизъм и смесване на различните религии.

За да се разграничи от Теософията, през тези години Рудолф Щайнер употребява в своите съчинения и лекции изразите "Тайна Наука" (Geheimwissenschaft) - така се нарича и неговото основополагащо съчинение (Събр. съч. № 13) - "Духовна Наука", "окултизъм", "мистика". Впоследствие се налага изразът "Духовна Наука" и в езика на Рудолф Щайнер тя е идентична с "Антропософия".

След като поема издаването на съчиненията на своя съпруг, Мария Щайнер - следвайки негови лични указания - навсякъде в печатните текстове замества прилагателното "теософски" с "антропософски".

От 1909 год. Рудолф Щайнер изпълва думата "Антропософия" с все по-конкретно съдържание. Това се налага от растящото му изследователско ясновидство, както и от необходимостта да противопостави яснота и ред пред нахлуващия в Теософията индуизъм, така и пред все по-голямото й разминаване с Христос.

"Общо взето, дефиницията на Теософията се свежда до: Позволи на Бога да говори в теб и това, което Той ти каже за света, е Теософия. А ако ти искаш да имаш Антропософията, постави се в средата между Бог и природата; позволи на човека да говори за това, което е над теб и те озарява със светлина, както и за това, което е под теб и непрекъснато се промъква в теб; да, тогава ти имаш Антропософията, мъдростта която идва от човека". ("Антропософия - Психология - Пневматософия", Събр. съч. №115, лекция от 12.12.1909)

Като изключим свръхсетивните опитности на Рудолф Щайнер, един исторически факт - екуменическият събор в Константинопол през 869 г. сл. Хр. - определя отношението му към официалната Църква. "Тогава, в разрез с Библията, както със Стария Завет, така и с Новия Завет, ... Духът беше, така да се каже, отстранен от човека". Отсега нататък Църквата ще гледа на човека като същество от тяло и душа. На тази съдбоносна църковна догма за дихотомията, Рудолф Щайнер противопостави - и то не теоретично, а от гледна точка на свръхсетивното познание - идеята за трихотомията: човекът е съставен от тяло, душа и Дух. Едва сега познанието за прераждането и Кармата застават пред съвременния човек не в илюзорната светлина на някакъв исторически паралелизъм с Изтока, а като належащи изисквания на нашата епоха; едва сега става ясно, че по пътя на духовното обучение всеки човек може да изгради в себе си нови, по-висши възприемателни органи, позволяващи му да се издигне в духовния свят и фактически да участвува в еволюцията на Космоса.

Изключително трудно е в рамките на едно кратко представяне да се посочат дълбоките връзки между Антропософията и Христос. Българският читател вече има в ръцете си "Въведение в Тайната Наука" (Събр. съч. № 13), "Духовното ръководство на човека и човечеството" (Събр. съч. № 15) и "Христос и човешката душа" (4 лекции в Норкьопинг, включени в Събр. съч. № 155) - книги, с чиято помощ той би могъл да направи своите самостоятелни проучвания и изводи. Според Антропософията еволюцията на човечеството представлява един продължителен процес на откъсване от духовния свят, съпроводен с все по-дълбоко потъване в материята. Човешкият Аз се въплъщава, или инкарнира, в днешното физическо тяло на човека. При това отдалечаване от своята духовна родина човек попада под влиянието на определени окултни сили, които - заради своя собствен напредък - се стремят окончателно да прекъснат връзките между него и духовния свят. Рудолф Щайнер нарича тези сили с обобщаващите имена Луцифер и Ариман. Атаката на Луцифер започва през древната Лемурийска епоха. Благодарение на Луцифер, човек постига своята свобода, но я заплаща с цената на това, че покварява своето астрално тяло (Библията описва този процес като "Грехопадението"). Атаката на Ариман започва в средата на следващата Атлантска епоха: човек постига интелектуалното мислене, но за сметка на това напълно изгубва поглед върху живота преди раждането и живота след смъртта. Разрушаването на физическото тяло - този възможно най-прекрасен момент от човешкото съществувание според ясновидеца - се превръща за човека в най-болезнения и трагичен миг от живота. Откъснат от духовния свят, човек изпада в помрачение и лудост. Макар и временно, той остава сляп за висшите духовни сили, които Библията нарича "Бог Отец" и за решението на Бог Отец да пожертвува своя Син, изпращайки Го на Земята. Синът влиза в човешко тяло и след смъртта на Голгота се свързва окончателно със Земята и с човешките същества.

Това Същество, което християнската традиция нарича още "Спасителят" е почитано и в древните Мистерии като висшия Слънчев Дух. Той обгръща Земята със светлина, топлина и жизнени (етерни) сили. В древна Индия Той е Вишна Карман; в дребна Персия - Аура Маздао; в Египет и Халдея "звездобройците" предизвестяват Неговото идване, а еврейският нароя живее в нетърпеливото очакване на Месията.

В началото на нашето летоброене, с раждането на Исус, Христос вече може да "слезе" на Земята. И точно това най-свято събитие за всеки християнин, за всеки земен човек, Рудолф Щайнер подлага на едно шокиращо преразглеждане.

Първо, във Витлеем се ражда не едно дете Исус а две деца със същото име, но в различни семейства. Евангелието на Лука (2:41-50) описва случката с 12-годишния Исус в храма, при която ясновиждащият поглед на Рудолф Щайнер установява, че по един тайнствен начин Духът на Соломоновото дете Исус преминава в тялото на Натановото дете Исус.

Второ, нито едно от двете деца Исус не предоставя физическо тяло за "слизащия" Христос. И трите същества "произведоха" едно човешко физическо тяло и един човешки Аз, които вече можеха да приемат Христовото Същество и да устоят - в продължение на три години - на Неговата огнена, Слънчева сила.

Това второ раждане, т.е. истинското раждане на Христос, става по време на Кръщението в реката Йордан. Христовите сили са толкова могъщи и космическият им заряд е от такова естество, че физическото тяло на Исус от Назарет може да издържи само три години: от Кръщението в Йордан до смъртта на Голгота. Фактът, че физическото тяло на Исус от Назарет би било сполетяно от смъртта дори и без предателството на Юда, дори и без Разпятието на Кръста, е една от най-разтърсващите тайни, която Рудолф Щайнер се осмели да постави пред пробуждащото се съзнание на съвременния човек. А преди близо 2000 години човешкото незнание и злоба сами се погрижиха това неизбежно събитие да приеме външния, неописуемо затрогващ облик на едно дълбоко унижение: разпятието, най-позорната и мъчителна смърт в древния Рим.

Рудолф Щайнер извлича своите познания за Христос не от Евангелията, а от непосредствените си духовни проучвания. Лекциите, изнесени през 1913 и 1914 год. върху "Петото Евангелие" (Събр. съч. № 148) - по своя тематичен обхват - се простират далеч извън библейските съобщения. Новият Завет застава пред нас в нова светлина. "Всичко, което до сега е било обект на вярата, трябва да стане обект на човешкото познание".

Земният живот на Христос, увенчан с "Мистерията на Голгота", е според Рудолф Щайнер "централното събитие в еволюцията на света и човека". То напълно обезсилва принципите на древното Посвещение.

В предхристиянските Мистерии кандидатът за Посвещение бил пренасян в състояние на тридневен сън, като след пробуждането от "мистичната смърт" той запазвал спомен за своите изживявания в духовния свят; тях той държал в строга тайна от обикновените хора.

Съвременното Посвещение изисква друг подход и друга степен на съзнание. Рудолф Щайнер ни посочва образа на Лазар, чиято болест не го доведе "до смъртта" (Йоан 11:4), а до Посвещението. След "пробуждане- то" си той се превърна в ученика, когото Исус обичаше, в евангелиста Йоан.

И така, след "Мистерията на Голгота" и след "Възкресението", Христос се превръща в "Аза" на Земята, която от своя страна - рано или късно ще се наложи да приемем този извод – е едно живо Същество. Отсега нататък Христос не може да бъде намерен с помощта на старите мистерийни принципи, с помощта на вярата, а чрез онзи "път на познание", който ни дава Антропософията.

Според Рудолф Щайнер "второто пришествие на Христос" изобщо няма физически характер. През нашата епоха Христос започва да се проявява в етерния свят на Земята. Още в това столетие, заявява Рудолф Щайнер, определени хора ще стигнат до своето "изживяване пред Дамаск", а по-късно броят на хората, възприемащи Христос в етерния сбит ще нараства непрекъснато.

Фантастични и абсурдни ли са твърденията на Рудолф Щайнер? Във всеки случай те, като краен, но съвсем не окончателен резултат от свръхсетивните му наблюдения, не са някакви нови постулати на вярата, които искат да заместят старите. От всички нас Антропософията очаква само едно: обективност и добросъвестна, непредубедена проверка на всеки факт.

При всичките си умения да осветли трудно разбираемите събития, свързани с Христовата мисия на Земята, Рудолф Щайнер никога и ни най-малко не засяга дълбоките копнежи на вярващия човек. Рудолф Щайнер съвсем не иска да разруши Рождеството, Смъртта и Възкресението Христови, а да внесе в човешкото познание истинското им и космическо значение. Той е убеден, че човечеството е едва в началото на Християнството, едва в началото на онази степен, при която човек ще усеща нещата като апостол Павел: "Не аз, а Христос в мен".

Немислимо е, ако човек започне макар и едно бегло изучаване на Антропософията, да не си зададе въпроса: Какво представлява ясновидството? Под това понятие Рудолф Щайнер разбира способностите да се възприема духовният свят под формата на образи. През древните културни епохи, още преди понятийното мислене и опиращото се на него днешно съзнание, сумрачното или смътно ясновидство е представлявало природно качество, присъщо на всички хора. Дори и днес в изолирани случаи то може да се наблюдава в примитивни племена и народи, а в отделни случаи - като атавизъм - и сред отделни представители на европейския свят.

Това естествено, или природно, ясновидство се осъществява в областта на имагинативните възприятия и не трябва да се смесва със съответствуващата им степен на Посвещение. Наред с имагинативното познание, съвременното Посвещение изисква да бъдат разбити и следващите две степени на свръхсетивното познание: инспиративното и интуитивното познание.

В предхристиянските епохи често пъти ясновидството е съществувало отделно от Посвещението. С други думи, даден човек би могъл да е ясновидец, но не и Посветен; от друга страна Посветеният, за да прониква в духовния свят, не винаги е бил длъжен да притежава ясновидство. Днес тази природна дарба, която съвсем закономерно е угаснала в хода на еволюцията, трябва да бъде отново извоювана чрез определени упражнения, протичащи при ясно и будно съзнание. Ясновидство и Посвещение отново се приближават едно към друго, но на качествено ново равнище от човешката еволюция.

От "биологична" гледна точка ясновидството е свързано със световно-историческата тенденция на човешкото етерно тяло да се "разширява"; то вече не се покрива с очертанията на физическото тяло и се стреми да води свои собствен живот, независимо от законите на физическото тяло. Ето защо все повече хора ще имат опитности "вън" от своето физическо тяло. Този прост факт е в основата на опасно и епидемично нарастващите "екстрасензорни" феномени, които днес биват обяснявани по съвсем произволен, високомерен и дилетантски начин. Тяхното истинско обяснение може да бъде обект единствено на свръхсетивното познание.

На старото, смътно ясновидство Рудолф Щайнер противопоставя съвременни методи за окултно обучение, при които човек може да постигне т.н. "екзактно ясновидство" или "изследователско ясновидство". То позволява на ученика да има възприятия в духовните светове при ясно и будно съзнание, а не в "транса", характерен за старото Посвещение.

Антропософското издателство "Димо Даскалов" се надява, че предоставяйки на българския читател основните трудове и лекционни цикли на Рудолф Щайнер, ще допринесе, макар и малко, за "новото Посвещение" на човека в нашия съвременен свят.