Помолени сме да кажем нещо за свободното масонство. То не може да бъде разбрано обаче, докато не разгледаме първоначалните духовни течения, свързани със свободното масонство, които могат да бъдат видени като негови източници. Едно дори по-важно духовно течение, отколкото Розенкройцерството, беше Манихеизмът. Така че най-напред необходимо е да говорим за това много по-важно движение и след това, по-нататък, можем да хвърлим светлина върху Свободното-Масонство.
Онова, което имам да казвам по този въпрос, е свързано с различните неща, чието влияние е разпространено върху духовния съвременен живот и ще влияе и през идващите времена. И да илюстрирам как някой, който деятелно е ангажиран в това поле, непрекъснато идва до нещо - макар и само по заобиколен начин - като въведение, което при много случаи аз съм описвал в проблема за Фауст, като е особена важност за съвременния духовен живот. И това е причината поради която съвременното духовно движение бе свързано с проблема за Фауст в първи брой на "Луцифер" не е без известна причина.
За да мога да сведа нещата, с които се занимаваме, във връзка едно с друго, трябва да започнем от една духовна тенденция, която най-напред се прояви около 3-тото столетие сл. Хр. Това е онова, духовно движение, чийто велик опонент бе Свети Августин, макар че преди да отиде на страната на Католическата Църква самият той бе привърженик на тази вяра. Трябва да говорим за Манихеизма, който бе основан от един човек, наричащ себе си Мани и живееше около времето на 3-тото столетие сл. Хр. Това движение се разпростря от една част на света, която тогава се управляваше от царете на Близкия Изток; това ще рече от една област на Западна Мала Азия. Този Мани бе основателят на едно духовно движение, което макар първоначално да бе само една малка секта, прерасна в едно силно духовно течение. Албигойците, Валдемците и Катарите на Средните Векове са продължение на това течение, към което също принадлежат Рицарите Темплиери, за които ще говорим отделно, а също - чрез забележителна верига на обстоятелства - и Свободните-Масони. Свободното-Масонство действително принадлежи на този поток, макар че то е свързано и с други, например с Розенкройцерството.
Какво има да каже външната история за Мани - това е много просто.
Тази история казва, че някога живял в Близкия Изток един търговец, който бил много учен. Той компилирал четири важни трудове: първо, "Мистерия" /"Musteria"/, второ, "Капитола"/"Capitola"/, трето, "Евангелиум "/"Evangelium"/, четвърто, "Тезаурус"/"Thesaurus"/. По-нататък се разказва, че при неговата смърт той оставил тези трудове на своята вдовица, която била персийка. Тази вдовица от своя страна ги оставила на един роб, чиято свобода тя бе откупила и го бе освободила. Това е казаният Мани, който тогава извлякъл своята мъдрост от тези трудове, макар че той е бил също така посветен и в мистериите на Митра. Мани е наречен "Синът на Вдовицата", а неговите последователи се наричат "Синове на Вдовицата". Обаче Мани говорил за себе си като за "Паръклит" /"Утешителят"/, Светия Дух, обещан на човечеството от Христос. Ние би трябвало да разбираме, че той виждал себе си като едно въплъщение на Светия Дух; Той не е искал да каже, че той е бил Единственият. Той е обяснявал, че Светият Дух се преражда и че той е едно такова прераждане.
Срещу учението, което той обяви по най-бурен начин се противопостави Августин, след като се бе прехвърлил към Католическата Църква. Августин противопоставяше своите Католически възгледи на Манихейско то учение, което той виждаше представено в една личност, която той наричаше Фаустус /Фауст/. Идея та на Августин е, че Фаустус е опонент или противник на Християнството. Тук лежи произходът на Гьотевият Фауст и на неговото виждане на злото. Името "Фауст" може да проследим назад до това старо Августиново учение.
Често се говори за Манихейското учение, че то се различава от Западното Християнство чрез неговото различно тълкуване на злото. Докато Католическото Християнство счита злото за едно отклонение от неговия божествен произход, измяна на първоначални добри духове срещу Бога, Манихеизмът учи, че злото е така вечно, както и доброто; че няма възкресение на тялото и че злото, като такова, ще продължи завинаги. Злото следователно няма начало, а произтича от същия източник като доброто и няма край.
Ако вие опознаете Манихеизма в тази форма той ще изглежда изцяло нехристиянски и напълно неразбираем.
Сега обаче ние ще проучим въпроса напълно според традициите, които се предполага, че са произтекли от самия Мани и да видим какво всъщност е това. Един външен ключ ни се дава в Манихейската легенда; точно такава легенда като Легендата за Храма, която напоследък ви разказах. Всички духовни такива течения, свързани с посвещение се изразяват външно чрез легенди, ала легендата за Манихеизма е една велика космическа легенда, една свръхсетивна легенда.
Тя ни разказва, че някога духовете на тъмнината са искали да завземат царството на светлината чрез бунт. Те фактически достигнали границата на царството на светлината и се надявали да го победят, ала те не успели нищо да постигнат. И трябвало да бъдат наказани - и това е една страна с голямо значение, която аз ви моля да имате предвид - те трябвало да бъдат наказани от царството на светлината. Ала в това царство не е имало нищо, което по някакъв начин да е било зло, имало е само добро. И така какво се е случило? Следното: Духовете на светлината взели част от собственото си царство и го смесили с материализираното царство на тъмнината. И поради това, че вече имало част от царството на светлината смесено с царството на тъмнината, една подкваска е била въведена в царството на тъмнината, един фермент, който произвел един хаотичен въртящ се танц, чрез който то получило един нов елемент в себе си, т.е. смъртта. Следователно това царство на тъмнината непрекъснато унищожава само себе си и така вътре в себе си носи зародиша на своето собствено разрушение. По-нататък се разказва, че точно поради това е била създадена расата на човечеството. Първият човек представлява точно онова, което е изпратено долу от царството на светлината да се смеси с царството на тъмнината и да победи, чрез смърт, онова, което не трябва да бъде там; да го победи със собственото си същество.
Дълбоката мисъл, която се крие тук е, че царството на тъмнината трябва да бъде победено от царството на светлината и то не посредством наказание, а чрез кроткост; не чрез противопоставяне на злото, а чрез съединяване с него, за да се спаси злото като такова. И поради това, че част от светлината влиза в злото, самото зло е победено.
В основата на това е тълкуването на злото, което аз често съм обяснявал. Какво е зло? Нищо освен добро, идващо в неподходящо време. Ще цитирам един пример, който често съм цитирал, нека да предположим, че се отнася до един пианист виртуоз и един изключително добър техник на пиано, и двамата съвършени в своята област. Първо, техникът да създаде пианото и след това да го предаде на пианиста. Ако последният е добър пианист, той ще го използува подходящо и двамата са еднакво добри. Но ако вместо пианистът в концертната зала влезе техникът и започне да удря с чукове, то той ще бъде на неподходящо място. Нещо добро ще се е превърнало в лошо. Така ние виждаме, че злото не е нищо друго освен добро на неподходящо място.
Когато онова, което е особено добро за едно време или за друго време, а някой се старае да го запази, то става втвърдено и по този начин възпрепятствува прогреса на по-нататъшното развитие, тогава, без съмнение, то става зло, защото се противопоставя на доброто. Нека да предположим, че водещите сили на лунната епоха, макар че са били съвършени по своя начин и в своята деятелност, бяха продължили да се смесват с еволюцията, въпреки че е трябвало да прекъснат своята деятелност, тогава те биха представлявали някакво зло в земната еволюция. Така злото не е нищо друго освен божественото, тъй като, по онова време и на място, е било тогава израз на онова, което е съвършено, което е божествено.
Би трябвало да тълкуваме Манихейските възгледи в този дълбок смисъл, че добро и зло са по основа едно и също в своя произход и по своя край. Ако го тълкувате по този начин вие ще разберете онова, което Мани наистина възнамеряваше да донесе. Но, от друга страна, все още трябва да обясним, защо Мани нари чал себе си "Синът на Вдовицата" и защо неговите последователи били наричани "Синове на Вдовицата".
Когато се връщаме назад към най-древни времена, преди нашата съвременна Коренна Раса, начинът, по който човечеството е придобивало знание, е бил различен. Вие ще видите от моето описание на Атлантида - и също когато се появи следният брой на "Луцифер", вие ще видите от моето описание на Лемурия - че по онова време, и до известна степен до съвременността, всяко знание е било повлиявано от онова, което е над човечеството. Аз често съм споменавал онзи Ману, който ще се появи през следващата Коренна Раса и който за първи път ще бъде един истински брат на своите братя човеци, докато всички по-раншни Ману били свръхчовеци, един вид божествени същества. Едва сега човекът узрява достатъчно, за да има един от своите братя-човеци като свой Ману, който е преминал през всички степени с него от средата на Лемурия. Какво всъщност става през еволюцията на петата Коренна Раса? Това, че откровението отгоре, ръководенето на душата отгоре, постепенно се оттегля, така че човекът е оставен да върви по собствен път и да стане собствен свой водач.
Душата винаги е била известна като "майката" във всички езотерични /мистични/ учения; инструкторът е бил "бащата". Бащата и майката, Озирис и Изис, това са двете сили съществуващи в душата: инструкторът, представлява божественото, което пряко протича в човека, Озирис, този, който е бащата; самата душа, Изис, онази, която зачева, получава божественото, духовното в себе си, тя е майката.
През 5-тата Коренна Раса бащата се оттегля. Душата овдовява. Човечеството е оставено само на себе си. То трябва да намери светлината на истината вътре в собствената си душа, за да може само да се ръководи. Всичко, което е от душевно естество, винаги е било изразявано в женски термин. Следователно женският елемент - който в нашето съвремие съществува само в зародиш и по-късно ще бъде напълно развит - този самонаправляващ се женски принцип, който вече не е застанал пред божествения оплодител, се нарича от Мани "Вдовицата". И ето защо той нарича себе си "Синът на Вдовицата".
Мани е онзи, който подготвя в човешката душа онази степен на развитие, когато човекът ще потърси собствената си душевно-духовна светлина. Всичко, което идва от Мани, се позовава на духовната собствена светлина на душата на човека, и същевременно е един определен бунт срещу всичко, което не идва от човешката душа, от собствените наблюдения на човека, на неговата душа. Красиви думи са ни останали от Мани и те са били водещата тема на неговите последователи през по-късни времена. Ние чуваме думите: Вие трябва да оставите настрана всичко, което сте придобили чрез външно откровение посредством сетивата. Вие трябва да оставите настрана всички неща, които идват при вас от външен авторитет; тогава вие ще станете зрели да гледате във вашата собствена душа.
От друга страна, Свети Августин - в един разговор, който го направи опонент на Манихейския Фауст - изрази мнението: "Аз не бих приел ученията на Христос, ако те не бяха основани върху авторитета на Църквата". Манихейският Фауст каза обаче: "Вие не би трябвало да приемете никакво учение заради авторитет; ние искаме да приемем една доктрина сами по свободна воля". Това илюстрира бунтовната само достатъчност на светлината на духа, която се изразява така красиво в изказванията на Фауст.
Ние срещаме това също противопоставяне и в по-късни сказания в Средните Векове: от една страна, Фаустовите сказания, от друга страна, Лютеровите сказания. Лютер продължава да носи принципа на авторитета, Фауст, от друга страна, се бунтува, той поставя своята вяра във вътрешната духовна светлина. Ние имаме легендата за Лютер; той замерва главата на дявола със своята мастилница. Онова, което за него изглежда да е зло, той отстранява. А, от друга страна, ние имаме договора на Фауст със дявола. Искрица от царството на светлината се изпраща в царството на тъмнината, така че когато тъмнината бъде проникната, тя спасява себе си, злото е победено с благост. Ако вие мислите по този начин, вие ще видите, че този Манихаизъм много добре съвпада с тълкуванието, което ние сме дали на злото.
Как да си представим взаимодействието на доброто и злото?
Трябва да го обясним като хармонизация на живота с формата. Как животът се променя във форма? Като се стълкновява срещу противодействие, като не се проявява изведнъж в една специфична форма. Да вземем например как животът в едно растение - да речем една лилия върви от форма на форма. Животът на лилията е обособила, е изработила формата на лилията.
Когато тази форма е била създадена, животът я побеждава и преминава в семето, за да се прероди като същият живот в една нова форма. И така животът крачи напред от форма към форма. Самият живот е безформен. И никога не би могъл видимо да прояви своите жизнени енергии. Животът на лилията например съществува в първата лилия, преминава във втората, третата, четвъртата и т.н. Навсякъде е същият живот, който се появява в ограничена форма, разстила се и се втъкава. Фактът че се появява в ограничена форма е едно ограничение, наложено на този всемирен течащ живот. Не би имало никаква форма, ако животът не би бил ограничаван, ако той не би бил задържан при своята течаща енергия, която се разпространява по всички направления. Той е само онова, което остава назад, което, от една по-висока степен, изглежда като задръжка, като окови: и точно от това еволюира формата във великия космос.
Онова, което животът обзема, винаги се поставя в рамката на една форма, която е била живот в по-раншни времена. Например: Католическата Църква. Животът, който е съществувал в Католическата Църква от Св. Августин до ХV столетие, е бил Християнският живот. Животът там е Християнството. От време на време този пулсиращ живот изкача наново /мистиците/. От къде идва формата? Това не е нищо друго освен живота на древната Римска Империя. Онова, което все още е било живо в древната Римска Империя е застинало във форма. Онова, което първоначално е било Република, след това една Империя, онова, което е живяло във външния вид като Римска Държава, дало своя живот, застинал във форма, на по-късното Християнство; дори и собствения си главен град, Рим преди това е бил главният град на Римската Империя, а римските провинциални офицери имат своето продължение в епископите и презвитерите. Онова, което преди това е било живот, по-късно става форма за един по-висш по степен живот.
Не е ли същото и с човешките същества? Какво е човешкият живот? Оплодотворяването отгоре /оплодотворяване от Манас/, внедрено в човека всред Лемурийски времена, днес е станало неговия вътрешен живот. Формата е онова, което се пренася като семе от лунната епоха. По онова време, в лунния период животът на човека се е състоял от развитието на астралното тяло; сега то е станало обвивка, формата. Винаги животът на една предишна епоха става формата на една по-следваща епоха. При хармонизиране на формата с живо та също така се изразява и един друг проблем: Проблемът за доброто и злото, чрез факта, че доброто на една предишна епоха се свързва с доброто на една по-късна епоха, което по основа не е нещо друго освен едно хармонизиране на напредъка с нещата, които пречат на напредъка. Това е, което същевременно прави възможно материалното съществуване, прави възможно нещата да се проявят във външна форма. Това е нашето човешко съществуване върху твърдото минерално поле: душевен живот и онова, което остава от живота на една по-раншна епоха, втвърдени в съответна форма. Това също е учението и на Манихеизма относно злото.
Ако ние сега поставим въпроса от тази гледна точка: какви са намеренията Мани, какво е значението на неговото изказване, че той е Параклит, Духът, Синът на Вдовицата? Това не означава друго, освен че той възнамерява да подготви времето, в което хората от 6тата Коренна Раса ще бъдат направлявани от собственото си същество, от тяхната собствена душевна светлина да надделяват външните форми и да ги преобръщат в дух.
Намерението на Мани е да създаде едно духовно течение, което отива отвъд Розенкройцерското течение, което води по-нататък от Розенкройцерството. Това течение на Мани ще протече към 6тата Коренна Раса и се подготвя от основаването на Християнството. И точно по времето на 6тата Коренна Раса, Християнството ще бъде изразено в своята най-пълна форма. Тогава неговото време наистина ще е дошло. Вътрешният Християнски живот, като такъв, надделява всяка форма, той се множи чрез външното Християнство и живее във всички форми на различните вероизповедания. Онзи, който търси Християнския Живот, винаги ще го намери. Той създава форми и разрушава форми в различните религиозни системи. Той не зависи от едно търсене на уеднаквяване - конформизъм - във външните форми, в които е изразен, но зависи от преживяване на вътрешния жизнен поток, който винаги протича под повърхността. Онова, което все още чака да бъде направено, е една форма за живота на 6-тата Коренна Раса. Това трябва да бъде създадено предварително, трябва да съществува, така че Християнският живот да може да се излее в нея. Тази форма трябва да бъде подготвена от човешките същества, които създават една организация, една форма, така че истинският Християнски живот на 6-тата Коренна Раса да може да намери своето място вътре в нея. И тази външна форма на обществото трябва да бъде извлечена от намерението, което Мани е отгледал, от малката група, която Мани е подготвил. Това трябва да бъде външната форма на организация, паството, в което искрата на Християнството най-напред истински ще бъде запалена.
От това вие ще може да заключите, че Манихеизмът ще се старае преди всичко да запази чистота във външния живот; тъй като неговата цел е да даде на човешките същества, които ще доставят един подходящ съсъд за бъдещето. Това е причината, поради която така много се подчертаваше абсолютната чистота на ума и на живота. Катарите бяха една секта, която се издигна като метеор в ХІІ столетие. Те наричаха себе си Катари, защото "катар" означава "чист". Те се стремяха към чистота в начина си на живот и в техния морал. Те трябваше да търсят катарзис /очистение/, както вътрешно, така и външно, за да образуват едно общество, което ще създаде един чист съсъд. Към това се стремеше Манихеизмът. В Манихеизма не е било толкова въпрос на култивиране на вътрешния живот - тъй като животът би протичал напред чрез други канали - а по-скоро за култивиране на външната форма на живот.
Сега нека да погледнем на онова, което ще се създаде през 6-тата Коренна Раса. Доброто и злото тогава ще контрастират много по-различно, отколкото това е днес. Какво ще бъде очевидно за цялото човечество през петия Кръг - че външната физиономия, която човек придобива пряко ще отразява онова, което Карма е направила от него - това ще бъде изразено духовно в 6тата Коренна Раса като една прелюдия към това събитие. Сред онези, върху които Карма ще е поставила голямо зло, то ще стане особено очевидно на духовното поле. От друга страна, ще има човешки същества, които ще притежават огромни вътрешни енергии за добро, които ще бъдат надарени с велика любов и доброта; ала от друга страна, и противното ще бъде виждано. Злото ще присъствува като наклонност без никакво замаскирване в твърде много хора, и вече незавоалирано и не скривано от погледа. Злите ще величаят злото като нещо особено ценно. Един проблясък на това удоволствие от злото и демоничното, принадлежащо на 6-тата Коренна Раса, вече се вижда в някои гениални хора. Нитчевото "русо животно" е например предзнаменование за това.
Неподправеното чистото зло трябва да бъде изхвърлено от потока на световната еволюция като отпадък. То ще бъде отнесено до осмата сфера. Днес ние сме застанали непосредствено на прага на едно време, когато доброто съзнателно трябва да постигне споразумение със злото.
Шестата Коренна Раса ще има за задача да изтегли обратно злото от непрекъснатия поток на еволюцията чрез благост. Тогава едно духовно течение ще се роди, което не ще се противопоставя на злото, дори и когато то ще се проявява в света в своята демонична форма. Съзнанието ще бъде установено в наследниците на "Синовете на Вдовицата", че злото трябва да бъде включено отново в еволюцията и победено не чрез борба, а само чрез милосърдие. Задачата е на Манихейското духовно течение силно да се подготви за това. Това духовно течение няма да отпадне, то ще се появи под много форми. То се появява във форми, които мнозина могат да си припомнят, но които не е нужно да бъдат споменати днес. Ако трябваше да функционира само в култивирането на едно вътрешно настроение на душата, това течение нямаше да постигне онова, което трябваше. То трябва да се изрази в образуване на общества, които, преди всичко, ще възприемат спокойствието, любовта и пасивното противодействие на злото като техен модел за поведение и ще разпространяват този възглед. Те ще трябва да създадат един съсъд, една форма за живота, който ще продължава да съществува, дори без тяхно присъствие.
Сега вие може да разберете как Августин, водещият дух на Католическата Църква, който разви формата на Църквата много точно в неговата книга "Градът на Бога", който изработи формата на съвременния живот, по необходимост бе най-яростният противник на онази форма, която се подготвя за бъдещето. Две противоположности застават един срещу друг - Фауст и Августин: Августин, върху формата, принадлежаща на неговия ден, и Фауст, който се стреми да подготви у човека усещане за формата на бъдещето.
Това е контрастът, който се разви през 3-тото и 4-тото столетие сл. Хр. Той все още присъствува и е изразен в борбата на Католическата Църква срещу Рицарите Темплиери, Розенкройцерите, Албигойците, Катарите и пр. Всички те са елиминирани от физическото поле, ала техният вътрешен дух продължава да действува. Този контраст се проявява отново по-късно в преобразена, но все още яростна форма в две течения, родени от Западната култура, това на Йезуитизма /принадлежащо на Августин/ и това на Свободното-Масонство /Манихеизма/. Онези, които водят битката, от една страна, са съзнателни за това, което те вършат - това са Католиците и Йезуитите от високите степени. От онези обаче, които са от другата страна, които водят битката в духа на Мани, само много малцина са съзнателни; само онези, начело на движението са съзнателни за това.
Така Йезуитизмът /принадлежащ на Августин/ и Свободното-Масонство /Манихеизмът/ застават едно срещу друго в по-късните векове. Те са потомци на древните духовни течения. Ето защо вие имате и при двете тези течения едно продължение на същите церемонии, свързани с посвещение, които вие откривате при древните течения. Посвещението на Йезуитизма има четири степени: Coadjutores tomporales, Scholares, Coadjutohes spirituales, Profess.
Степените на Посвещение в истинското окултно Свободно Масонство са същите. Двете съществуват паралелно едно до друго, обаче сочат към съвсем различни направления.
