Да се мисли, че въпросът за смисъла на живота би могъл да бъде формулиран в тези прости думи: "Какъв е смисълът на живота?" и би могъл да бъде разрешен с краткото твърдение: "това или онова е смисълът на живота", би значило да се направи голяма грешка. Никога по този начин не ще се постигне действителното и дълбоко значение на този въпрос, никога не ще може да се направи да възникне в духовете образът на всичко, величествено, тържествено, могъщо, което се крие зад него.

Без съмнение ние бихме могли да отговорим чрез някоя отвлечена формула. Всичко, което ще имам да ви кажа днес, ще ви накара да почувствате колко малко задоволителен би бил един такъв отговор. Би могло да се каже, например, че смисълът на живота се състои в това Духовни Същества, считани от нас като божествени, да доведат постепенно човека до там да съдействува за еволюцията на света. Несъвършен в началото на своето развитие, неспособен отначало да вземе участие за изграждането на Вселената, той ще развие постепенно тази сила.

Ето един отвлечен отговор; всъщност той ни научава на много малко неща. За да стигнем до там, макар и да предчувстваме разрешението на един толкова сериозен въпрос, ще трябва по-скоро да направим усилие да се задълбочим в някои тайни на живота. А за целта ще се позовем на познанията, които добихме вчера и ще се опитаме просто да усилим още повече нашия поглед.

Когато гледаме света, който ни заобикаля, ние не се задоволяваме само да виждаме как нещата се раждат и умират. Още вчера бяхме поразени от загадките, които ни връхлетяват, щом се опитаме да разберем смисъла на всички раждания и на всички смърти. И колкото по-далече отиваме с анализа на фактите, толкова повече тайната се увеличава. Наистина, самото явление на раждането представя някои странности, чийто трагичен характер не може да не ни направи впечатление дотогава, докогато се задоволяваме само с повърхностното разглеждане на нещата. Запасени с познанията, които наблюдението на физическия свят ни даде, да хвърлим един поглед върху обширните морета, или върху коя да е друга среда, в която се развива животът. Там се ражда безброй зародиши, но само малък брой от тях могат да се развият до своята пълна форма. Представете си множеството рибни зародиши от различните видове, които се полагат всяка година на дъното на морето, които никога не ще станат пълноценни живи същества, а напротив, ще изчезнат почти веднага. Само малък брой от тях ще достигне пълно развитие.

Вчера установихме, че всичко, което се ражда, е осъдено да изчезне. Но сега ни се налага един нов факт: от неорганичното царство на безбройните възможности само много малко от тях ще се осъществят. Така, самото явление на раждането съдържа в себе си една загадка, защото това, което изглежда, че се стреми към съществувание, даже не успява да се роди напълно.

Когато посяваме една нива с пшеница или ръж например, ние виждаме да се раждат определен брой класове. Ние знаем, че всяко едно от зърната, които те съдържат, би могло да роди един нов клас. Но колко от тях наистина ще постигнат тази цел? Помислете за броя на зърната, които претърпяват една друга участ и не осъществяват своята естествена съдба, която би била да родят на свой ред един клас! Същият е случаят и във всички области на природата. Следователно, изглежда, че за да се осъществи в своята настояща форма, тя хвърля неизброими зародиши на живота в това, което ни изглежда като пропаст на безполезното.

Нека запомним този факт, че всичко, което живее около нас, се издига върху една почва съставена от най-богати възможности, но неосъществени в обикновения смисъл на думата. И нека считаме това за една от загадките, които ни предлага заобикалящият ни свят.

Да разгледаме сега една друга страна на въпроса, страна, която само задълбочаването в окултните истини ни позволява да открием и която е не по-малко действителна. Защо понякога пътят, следван от окултното изследване, се счита за опасен? Защото той въвежда човека в един свят, който му е невъзможно да приеме за такъв, какъвто той му се представя.

Предположете, че някой тръгва в окултния път с помощта на определени средства, които познавате и които аз сам посочих в книгата Посвещение или "Как се достигат познания за висшите светове".Достигайки определена степен на окултното развитие, това лице вижда как се събужда в неговата душа това, което аз нарекох "имагинация" /образно виждане/. Вие знаете какво разбираме под тази дума; това е съвкупността от образи, от онези видения, които вижда човекът, тръгнал по окултния път. Тези образи, тези видения му откриват един съвършено нов свят. Когато човек следва действително и с голяма сериозност окултния път, идва наистина един момент, когато физическият свят се затъмнява и той вижда да възниква на негово място един свят от подвижни образи, от променливи впечатления, от звуци, аромати, вкусове, светлини. Всички тези впечатления проникват във видимото окултно поле и ясновидецът има опитност за това, което може да се нарече имагинативно виждане. Образите, които го заобикалят, образуват света, в който живее неговата душа.

Но би било твърде сериозна грешка човек да се довери в абсолютната действителност на този свят. И именно тук започва опитността. Живото царство на образите е бездънно за този, който не знае да се издигне над имагинацията до "инспирацията". Само тази последната ни казва към кой образ да се обърнем, в коя посока да насочим нашия духовен поглед, за да познаем истината. Тя ни учи, че болшинството от образите, които ни заобикалят, трябва да се унищожат. Само тогава от масата образи се издига един, който ни се разкрива като израз на истината.

Така окултният път ни води в един свят с неизчислими възможности от видения. Но ние трябва да продължаваме нашето развитие докато станем способни да избираме измежду виденията само онези образи, които изразяват една духовна действителност. За нас не съществува никаква друга възможна сигурност.

Ако е вярно, ще кажете вие, че окултното развитие ни позволява да проникнем в един свят от видения с безкрайно богатство, как ще можем ние да различаваме истинските от измамните? Дайте ни едно правило! Никой окултист не ще ви даде такова правило. Той ще може само да ви отговори: "ако искате да знаете да различавате своите видения, продължете развитието си”. Тогава вие ще се научите да се спирате само на онези видения, които издържат на Вашия поглед, защото те са именно истините за Вас; тези, които Вашият поглед угасва, са именно призраци.

Опасността се състои в това, че мнозина така много обикват света на образите, от който са заобиколени, че те престават да се развиват, отказват се да вървят по-нататък в своето развитие, бидейки омагьосани от тези видения. Да се предаде човек на това блаженство, на този разкош от видения, това значи той да си забрани всякакъв напредък към истината в духовния свят. Напротив, той трябва да изполва всички средства, с които разполага, за да продължи своята работа. Тогава всред безбройните възможности се издига истинската духовна действителност.

Сравнете сега тези два факта, които току-що описахме: от една страна ние видяхме външният свят да ражда безброй зародиши на живот, от които той оставя само малък брой да достигнат целта. От друга страна ние откриваме вътрешния свят, в който ни води пътят на познанието. Един неизмерим свят от видения ни се представя тук и ние сме заставени да го сравним със света на зародишите на Земята. Ограничен е броят на избраните видения, както е ограничен и броят на зародишите, достигащи пълно развитие. И съществува едно твърде действително съответствие между тези два вида факти; те са свързани един с друг.

Да проследим тази идея и да се запитаме, дали имаме право да тъжим и да се обезсърчаваме пред живота, който оставя да се развият само ограничен брой зародиши от тези, които той съдържа, който ги оставя да се родят само наполовина във външния свят? Трябва ли да оплакваме този живот? Имаме ли ние право да претендираме, че светът е жертва на една неумолима борба между съществата, борбата за съществувание, от която само малък брой се спасяват живи като по случайност? Да се върнем към конкретния пример, който избрахме, а именно този с житната нива, и да се запитаме, какво би станало, ако всички житни зърна биха достигнали своята цел и биха се превърнали на свой ред в класове? Светът не би бил възможен, защото съществата, които се хранят с тези житни зърна, биха били лишени от тази храна. Хората са могли да постигнат настоящата степен на своето развитие само благодарение на разрушаването на други зародиши, на тези, за които току-що говорихме, които не са постигнали тяхната цел, които някакси са потънали в нищото или в нещо подобно, в сравнение с нормалната сфера на тяхното развитие.

Обаче няма причина да тъжим, нито да изгубим интерес към света; защото ако за нас е важно той да остане да съществува, трябва всички същества - а светът е съставен само от същества - да могат да се хранят. За това е необходимо други същества да се жертват. Ето защо само малък брой зародиши на живота постигат тяхната цел. Другите следват различни пътища. Те трябва да сторят това, за да може светът да съществува и защото светът може да бъде мъдро устроен само така.

Следователно ние дължим света, който ни заобикаля, на жертвата на определени същества, които се отказват да постигнат своята цел. Какъв път следват тези същества? Ние ги намираме в другите същества, в съществата, които са по-висши от тях и чието съществувание изискваше тяхната жертва. Тук ние повдигаме единия край на завесата, на булото, което покрива привидно толкова загадъчния смисъл на живота, - на този живот, който довежда определени същества до прага на съществуванието, за да ги хвърли скоро в нищото. Ние току-що видяхме, че това явление свидетелства за мъдростта, която царува в живота и че то му предава значение, смисъл. Да размислим добре върху всичко това и ние не ще оплакваме вече привидно безполезното унищожаване на толкова животи.

Да се върнем към духовната страна на въпроса; и към това, което нарекохме безкрайния свят на виденията. Необходимо е да си изясним какво означава този свят. Наистина, не е достатъчно само да обявим, че образите, които изчезват, са неверни, а тези, които остават са истинни. Не в такъв смисъл този свят е неверен. Да се твърди това би било също така неточно, както да отречем действителността на самите зародиши на живота, които, във физическия свят, не стигат до едно нормално развитие. Ние видяхме, че само една твърде малка част от неизмеримия духовен живот може да влезе в пределите на нашия хоризонт. Защо това е така?

Именно това "защо" ще ни посочи пътя. Да предположим, че се отдадем на множеството образи, които тичат към нашата душа. Да предположим, че веднъж преградите на духовния свят са отворени, потокът от нови видения е непрекъснат, те идват и си отиват, издигат се като вълни, размесват се помежду си; и ние бихме станали жертва на образите и впечатленията, които ни заобикалят в духовния свят. Да наблюдаваме едно лице, което се отдава по този начин на света на виденията. Едно нещо веднага се набива на очи. Отказвайки се от всяко по-нататъшно развитие, то се задоволява със своите видения и се придържа към това, което се нарича духовни опитности, за него това са реалности...

Но ето че едно второ лице, което не е достигнало едно по-високо развитие от първото, и ни съобщава на свой ред своите видения по същия въпрос. Но те са съвършено различни от първите, така щото по отношение на един и същ въпрос ние сме в присъствие на две мнения.

Ние можем да наблюдаваме още по-тежки случаи. Бихме могли да забележим, че лицата, които отказват да надминат света на виденията, изказват в различни моменти различни мнения по един и същ въпрос. Те твърдят ту едното, ту другото. Общо взето тези духовидци имат за нещастие лоша памет; те забравят това, което са разказвали; и така те нямат съзнание за своите противоречия.

Броят на възможните видения е неограничен. Настоящото състояние на човешкия Аз на Земята не би ни позволило да съдим за стойността на различните образи, които влизат в нашето зрително поле, освен като се отдадем на безкрайните сравнения. Но така ние никога не бихме стигнали до някакъв забележителен резултат. Следователно, нека установим по принцип, че ако и светът на виденията трябва, без съмнение, да се счита като едно откровение на Духа, той въпреки това няма предварително никаква стойност. Какъвто и да бъде броят на нашите видения, те са прояви на Духа, но те предварително не са истини.

За да съдим за тях, би трябвало да започнем да сравняваме помежду им различните видения на всеки ясновидец и след това тези на голям брой ясновидци по между им. Но това не е възможно. Но за предпочитане е човек да добие по-голяма сила, като се развие към степента на "инспирацията".

Ето каква ситуация има той тогава: от момента, когато хората се издигнат до степента "инспирация", техните изказвания стават еднакви; вече няма разногласие между тях, данните на тези, които са достигнали тази същата степен на развитие, си съвпадат.

Да разгледаме другата страна на въпроса: в известен смисъл той засяга еднакво и явленията на външния свят, които току-що изследвахме. Ние установихме, че разрушаването на голяма част от живите зародиши е необходимо за съществуването на света. Но какво трябва да мислим за виденията и испирациите, които духовният свят възбужда? Спомнете си, че образите, които издържат на нашия поглед, тези, които ние избираме, притежават духовна действителност; те са повече от прости представи, в обикновения смисъл на думата. Един много важен факт ще Ви помогне да разберете това. Аз ще Ви обясня каква връзка има между виденията, които сме могли да изберем и света, както ви обясних връзката между осъществените зародиши на живота и другите. Тези последните служат за храна на първите Но как стои работата с избраните видения, тези, които за човека стават действителности?

Не бива да вярвате, че духовният свят се ражда изведнъж в нас, в момента, ко гато ставаме ясновидци, а у другите хора той не съществува. Не така трябва да си представяме ясновидеца; не трябва да мислим, че в него се изразява една духовна действителност, която не съществува в обикновената душа. Напротив; в присъствието на двама души, от които единият е ясновидец и другият не е, вие трябва да си кажете: всъщност това, което възприема ясновидецът, живее еднакво в единия и другия човек; и двамата са одушевени от същите духовни подтици. Също както, например, съществуването на една роза не е обусловено от това, че ние я виждаме, така и действителността, която живее в душата на хората, не зависи от това, дали те имат или не възприятие за нея. Ясновидецът не се различава от другите освен с това, че той вижда това, което другите не виждат. Следователно, може да се твърди, че това, което ясновидецът възприема, съществува в душите на всички жители на земното кълбо. Нека се проникнем добре от тази истина.

А сега нека да преминем към една област, привидно твърде отдалечена от горната, но която в действителност ще ни доведе по един друг път до въпроса, който ни занимава. Да разгледаме животинското царство.То облича около нас най-разнообразните форми, тези на лъва, на вълка, на овцата, на акулата, на кита и т.н. Не бива да смесваме понятията, които човек си съставя за тези животни, със самите животни, с това, което те са в действителност. Достатъчно е да ви припомня това, което Антропософията разбира под групова душа. Всички лъвове имат една обща душа, груповата душа на лъва; всички вълци имат една групова душа, тази на вълка. Без съмнение има философи с отвлечени стремежи, които твърдят, че връзката свързваща животните от един и същ вид е само едно понятие и че същността на вълка, например, няма в света една обективна реалност. Те не са прави. Нека тези, които отричат всякаква обективна реалност на груповата душа в духовния свят, да размислят върху простия следен факт: в природата съществуват определени животни, които ние наричаме вълци. Да предположим, че душевният елемент, който характеризира това животно, е само резулт /последствие/ от свойствата на материята, която го съставя. Ние знаем, че тази материя постепенно се изменя. Животното непрестанно асимилира нова материя и изхвърля старата. Вследствие на това съставът на неговата материя е подложен на изменение. Но - а това е много важен факт - във вълка трябва да има нещо, което превръща асимилираната материя във вещество на вълка. Да предположим, че употребявайки цялото си остроумие, науката би установила точното време, което е необходимо на вълка, за да възобнови цялата материя, която го съставя. Да предположим, освен това, че затворим един вълк за цялото това време и го храним изключително само с агнешко месо.

Следователно той би поемал само агнешко вещество през цялото време, което е необходимо за възобновяването на неговия организъм. Ако вълкът беше действително съставен само от физическата материя, от която е образувано неговото тяло, би трябвало, след изтичането на определен период, той да е станал агне! Но никой не може да твърди, че самият вълк би могъл да се превърне в агне, поради това, че е ял агнета през един макар и много дълъг период от време. Понятията, които ние си образуваме за различните видове животни, отговарят на действителности, но тези действителности са свръхсетивни по отношение на животните от физическия свят.

Но тази констатация важи за всички животни. Наистина груповата душа е в основата на всеки животински вид. Благодарение на нея дадено животно е вълк; друго е овца, лъв или тигър. Но човекът схваща груповата душа под формата на идея, на понятие. Но понятията, които той въобще има за животинския свят са твърде несъвършени. Това иде от факта, че на настоящата степен на неговото развитие той никак не прониква в дълбочината на нещата, а остава само на тяхната повърхност. Ако той умееше да проникне по-дълбоко, идеята за вълка не би останала за него само едно просто отвлечено понятие, но би извикала в него едно съответно състояние на душата. Образувайки си понятието за вълка, той би изпитал в същото време природата на това животно, неговата кръвожадна алчност; по същия начин той би почувствувал търпението на агнето в момента, когато би мислил за неговия вид.

Защо днес човек няма тази опитност? Ако той днес не осъществява тази опитност, причината за това е, че след като върху него бе упражнено влиянието на Луцифер, Боговете му забраниха да прибави "живота" към "познанието". Тук аз не мога да засегна това събитие освен символично, защото неговото разглеждане би довело твърде далече, ако Вие не го познавате. Човекът не трябваше да вкуси от "дървото на живота". Ето защо той притежава само познанието на съществата и нещата, но е неспособен да изпита живота, който се крие зад неговите понятия. Такава възможност му се дава само, когато той прониква чрез окултизма в царството на живота. Тогава той няма само отвлеченото понятие, но живее в това, което би могло да се нарече "кръвожадна алчност на вълка", например, или "търпението на агнето".

Вие трябва да разберете, колко много тези два начина на познание се различават един от друг. Когато душата пропива по този начин идеите със своето собствено вещество, всичко в нея започва да води борба. Обаче необходимо е езотеризмът да се издигне до там, че той да постигне пълното разгръщане на тези понятия. Тогава тези понятия се одушевяват и отсега нататък образът на целия животински свят живее в него. Вие бихте казали, че животът е по-лесен за човека, който не е ясновидец. Но нали аз вече отбелязах, че в това отношение ясновидецът не се различава от обикновения човек! Светът, който живее в него, живее също и в другия; само че ясновидецът го възприема, а другия не. Светът, за който говорим, действително живее изцяло във всеки един от нас, но обикновеният човек не го възприема. Въпреки това влиянието на този свят се упражнява не по-малко и върху него, той се издига от глъбините на неговата душа, прави го неспокоен, хвърля го в съмнение, привлича го в една или друга посока, определя неговите инстинкти и страсти. Фактът, че такова едно влияние не преминава прага на съзнанието, а се проявява само чрез слабостите, не означава, че то не съществува. Това особено разположение на неговата природа свързва човека със света, така щото предизвиква в него определени чувства, които завладяват душата, борят се в нея, предават на неговите отношения с природните същества и другите човеци един извънредно сериозен характер.

Ако това не беше така, животинското царство, такова, каквото ние го познаваме, би престанало да се развива на Земята. Груповите души на животните, които ни заобикалят, не биха могли да преследват своето развитие в бъдещите въплъщения на Земята. Тяхното положение би било странно. Тези групови души на животните - извинете за това сравнение, но то ще ви позволи да разберете моята мисъл - биха били в положението на едно царство на амазонки, където влизането на мъже би било завинаги забранено. Това царство би било осъдено да угасне под неговата човешка форма. Без съмнение, духовно, те не биха загинали, защото душите на амазонките биха преминали в една друга област. Обаче състоянието на амазонка би изчезнало. Така би угаснало и състоянието на груповите души на животните, ако освен него не съществуваше нищо друго. Наистина, тези групови души на животните имат нужда да бъдат оплодени, за да преодолеят трудностите на Земното развитие и да могат да преминат в следващото въплъщение на Земята, Бъдещият Юпитер.

За да стигнат тази Юпитерова степен, необходимо е те да бъдат оплодени чрез елемента, който Ви описах. Това оплодяване ще има за последствие, че в бъдеще всички земни животински форми ще изчезнат, но то ще позволи на груповите души отново да се явят на Юпитер, където ще приемат една форма приспособена към тяхното по-висше състояние и ще могат да осъществят следващата степен на своето развитие.

Следователно, какво действие се извършва през човека, когато той извиква в своя дух формите на груповите души /чрез понятията/? Той създава по този начин зародишите, оплодяващи тези групови души, позволява им да продължат своето развитие. Така животинското царство вече ни показва, че под влиянието на своето външно възприятие човекът развива в себе си определени импулси, които съставляват оплодяващите зародиши за животинската групова душа. Тези импулси се раждат по повод на едно външно предизвикване. Но не е така с виденията на ясновидеца. Те не се дължат на външното възприятие, даже и онези от тях, които се издигат до степента на избрано видение. То има своето основание да съществува в духовния свят и живее в душата на човека.

Вие не трябва да мислите за факта, че само ограничен брой житни зърна се развиват до класове, докато останалите са консумирани, че този факт е без значение за духовния свят. Когато житното зърно е консумирано, духовният елемент, който е свързан с него, се предава на човешкото същество. Ясновидецът, който наблюдава многобройните рибени зародиши съдържащи се в морето, различава тези, които са предназначени да достигнат своето пълно развитие, от онези, които физическото унищожение дебне. Докато първите изпускат отвътре само малки пламъчета, вторите изпускат мощни светли струи. Тяхната духовна част е толкова по-значителна, когато те най-малко са предназначени да се развият физически. Същото е и с житните и ръжени зърна, предадени на консумация. Докато тяхната материална част е раздробена и смляна, от тези зърна се излъчва една духовна сила и изпълва атмосферата. Ясновидецът, който наблюдава например едно лице ядящо ориз, вижда, че когато материалната част на зърната е консумирана, духовните форми, които бяха свързани с тях, бликат из тях и образуват нещо като течения. Това явление далече не е само в очите на езотерика, особено когато приетата храна не е растителна. Но днес аз не искам да се впускам по-далече по този въпрос.

Така се съединяват духовните дейности. Всичко, което изглежда да се унищожава, в действителност предоставя своя духовен елемент на заобикалящата го среда. Този духовен елемент се съединява действително с виденията, които се пораждат в душата на ясновидеца, и образуват оплодяващия принцип за духовното същество, произлязло от живите зародиши, които не са постигнали своята цел. Това им позволява те да продължат своето развитие.

Следователно, чрез дейността, която развива, нашето вътрешно същество се намира в една постоянна връзка с външния свят и съдействува с него. Този външен свят би бил осъден на разрушение, би престанал да се развива, ако ние не внасяхме в него нашето духовно участие. Светът, който ни заобикаля, също притежава своя духовен принцип, но той е непълен и представлява, така да се каже, една полу-духовност. Тази духовност не може да се увековечи освен при условие, че бъде оплодена от нашия собствен духовен живот. Идеята за нещата, която живее в нашия дух, далеч не е само едно просто отвлечено възпроизвеждане на тези неща. Напротив, тя е съставна част от тяхното цяло. Тя се съединява с тяхното външно съществувание и им позволява да продължават своето развитие. Също както при магнетизма или електричеството теченията на положителния полюс и тези на отрицателния полюс трябва да се свържат, за да произведат едно действие, така и силите, които се развиват в нас, в света на имагинацията /астралните образи/, трябва да се съединят с тези, които привидно унищожаващите се същества на природата излъчват.

Удивителни загадки, на които постепенно се изясняват и които ни показват как работят заедно вътрешното и външното царство!

Да обгърнем с един поглед света, който ни заобикаля, и да призовем същевременно избраните видения, които живеят в нашата душа. За нас са валидни само тези последните и те служат за нашето вътрешно развитие. Напротив, другите, тези които се издигат в безграничното поле на нашия ясновиждащ живот и които трябвада изчезнат, не се изгубват в нищото, а падат във външния свят, който оплодяват. Виденията, астралните образи, които ние сме подбрали, служат за нашето собствено развитие, другите ни напускат и се съединяват в света, който ни заобикаля,с живота, който не е постигнал своята цел.

Както живото същество се храни със същества, които в живота не постигат своята цел, не се реализират, така и нашият дух трябва да се храни с това, което той не дава на външния свят, за да го оплоди. Всичко онова, което всеки момент се ражда в духовния свят, би загинало, ако ние не се отказваме от болшинството от нашите астрални образи, за да запазим само онези, които ни посочва нашата инспирация.

Да разгледаме сега втората опасност, която имагинативният живот представя. Какво прави човек, който приема всички свои видения като истински, каквото и да бъде тяхното изобилие и разнообразие, човек който отказва да подбира онези образи, които единствено имат стойност за него и отказва да отхвърля болшинството от тях! Какво прави такъв човек? Той прави същото както някой, който, вместо да предостави за храна по-голямата част от житни зърна от своята реколта, ги засява всички. Но преди всичко не само Земята не би достигнала да побере всичкото жито, но и съществата биха загинали от липса на храна. Човекът, който не иска да се откаже от нито един от вижданите от него астрални образи и ги приема всички за валидни, върши същото нещо. И както скоро Земята би била препълнена с жито, така и душата, която не подбира между своите видения, би била удавена от тях.

Ето как трябва да направляваме нашите видения и как светът на ясновиждането трябва да се съедини с външния свят, за да позволи напредъка на Еволюцията.

Да разгледаме сега самия човек. Да го съпоставим с едно животно. Взимайки предвид неговата групова душа, той произнася думата "вълк". С други думи казано, той образува в своя дух понятието за вълка и в момента, когато произнася тази дума, в него възниква един образ. Този, който не е ясновидец, не познава духовното естество на този образ, той познава само отвлечената идея. Обаче вещественият живот на образа, който се ражда в него, се съединява с груповата душа и я оплодява. Ако човекът не го назоваваше, животинския свят като такъв би загинал. Същото е и с растителното царство.

Но тази роля не принадлежи нито на животните, нито на ангелите. Само човекът има мисията да създава в природата, която съзерцава, оплодяващите духовни зародиши, които се изразяват в "името". Така човекът е този, който владее всяка възможност за прогрес.

А сега да се върнем към изходната точка, която избрахме вчера. Ангелите служители запитаха Яхве или Йехова, защо Той иска да създаде човекът. Защото те не можеха да разберат смисъла на това създаване. Тогава Йехова събра всички животни и растения и поиска от ангелите да ги назоват по име. Но ангелите не бяха в състояние да сторят това. Както казахме, те имат други задачи. Но човекът позна имената на животните и растенията. Яхве доказа така на ангелите, че Той имаше нужда от човека, защото без него Сътворението би загинало. Напротив, благодарение на човека, всичко, което беше изпаднало в състояние на застой, всичко, което се нуждаеше от устрем, за да продължи своето развитие, е намерило такъв. Ето защо към Сътворението трябваше да бъде прибавен и човекът. Само чрез него можеха да се породят оплодяващите духовни зародиши, които се изразяват в "името".

Ето защо не напразно той е поставен да живее в Сътворението.

Представете си човека изчезнал, тогава междинните царства би трябвало да се откажат да преследват своето развитие. Тяхната съдба би била подобна на един растителен свят, който би останал неоплоден. Само чрез внасянето на човека в живота на Земята е бил построен мостът, който свързва миналия свят с бъдещия. На човека е бил поверен принципът на "името", който му позволява и на него самия да напредва в своето развитие заедно с цялото Сътворение.

На въпроса за смисъла на живота ние не се задоволяваме да дадем един отвлечен отговор, въпреки че той се съдържа в това, което казахме. Човекът е станал сътрудник на духовните същества. Самата му природа го разполагаше към това. Неговото съществувание е необходимо, защото без него Сътворението би престанало да съществува. Този, който има съзнание, че участва в изпълнението на тези задачи, той чувства, че сътрудничи за божественото дело.

Отсега нататък такъв човек познава също смисъла на съществуванието на неговия вътрешен свят, както знае защо вън от него съществува светът на звездите, на облаците, на природните царства и на духовния живот, който е свързан с тях. Защото сега той познава, че тези два свята се допълват и че Еволюцията е възможна само благодарение на тяхното взаимно действие. Вън от нас, в пространството, се простира неизмеримата Вселена. Вътре в нас живее светът на нашата душа. Ние не знаем, че нашият вътрешен живот се излъчва навън от нас и че той се съединява с всичко, което живее в света! Ние не виждаме, че самите ние сме арена на това съединение. В нас се намира, така да се каже, единият от полюсите, а другият полюс е във външния свят; от тяхното съединяване се ражда развитието на света.

Смисълът на съществуванието на човека се състои в участието, което той взема в това дело. Нашето обикновено състояние на съзнанието не ни дава никакво знание за тези неща. Но с разширяването на нашето познание, ние ставаме по-съзнателни - ако ми позволите това сравнение - че сме мястото, където положителният и отрицателният полюс на света разменят своите противоположни сили и се съединяват така, че да позволят еволюцията. Духовната Наука ни учи, че ние сме точката на равновесие на тези сили. Ние чувствуваме, че духовният и божествен свят се съединява с външния свят, и по този начин тези два свята се оплодяват така взаимно.

Да знаем, че ние сме арена, на която се срещат тези сили, и да знаем, че ние участвуваме в тяхното взаимодействие, това значи да познаем нашата истинска роля в живота и да разберем напълно смисъла на своето съществуване. Ние можем да постигнем това само по този начин и само прониквайки все по-дълбоко и по-дълбоко в Духовната Наука, ние ще добием пълно съзнание за тези неща. Но на това съзнание е забранено да познава духовните сили, които се намират в човека и които могат да се съединят с тези на външния свят, на "магическото" съзнание и позволено да ги възприема. Този, който притежава това съзнание, е развил волево в самия себе си елемента, необходим на външния свят. Ето защо това съзнание изисква определена зрялост. Наистина обменът между двата свята не се извършва в безпорядък, защото щом се издигнем до едно висше състояние на съзнанието, нашият вътрешен живот става за нас една действителност. Той ни изглежда илюзорен само дотогава, докогато ние оставаме в състояние на обикновеното съзнание.

Нашето предназначение е да участвуваме в божествената духовност. Защо трябва да вършим ние това по един определен начин? Нима нашият живот има смисъл само ако ние сме един вид изравнителен апарат на противоположните сили? Не биха ли могли тези сили да се изравнят и без нашето участие? Едно много просто разсъждение ще ни изясни този въпрос. Да допуснем, че имаме работа с една маса от енергия, едната част от която се намира вътре в нас, а другата вън от нас. Нашата роля съвсем не се състои в това, да поставим тези сили една в присъствието на другата. Отначало ние ги държим отделени. Но от нас зависи те да се съединят. Нека размишляваме върху тази мисъл, в нея ще се разкрият най-дълбоките тайни. Боговете ни предлагат света под формата на една двойственост: вън от нас се намира обективната действителност, а вътре в нас животът на душата. Ние познаваме и двата тези свята, затваряме тока, свързваме двата полюса. Това явление става в нас, то се разиграва на сцената на нашето съзнание.

Но именно тук влиза в действие това, което наричаме свобода. В течение на това действие ние ставаме свободни, независими същества. Строежът на Вселената не трябва да остане за нас само едно просто зрелище; напротив, ние трябва да го считаме като едно творение, в което сме поканени да участваме. Вярно е, че мисълта, която засягаме тук, е трудно разбираема за света, даже и под философската форма. Именно под такава форма се опитах аз да я представя преди много години в една малка книжка: "Истина и Наука". В този труд аз се опитах да докажа , че първо действа възприятието на сетивата и впоследствие се събужда вътрешния живот, но тяхното общение е необходимо, нужно е тяхното взаимно действие. Това беше философският израз на идеята, която ви излагам тук. По онова време аз още не се опитвах да открия окултните тайни, които тя съдържа. Но светът не я разбра даже и под тази философска форма.

Нека разберем, че нашият живот има смисъл, и кой е този смисъл.

Нека станем действуващи лица в световната драма. Светът е разделен на два противоположни лагера и ние сме поставени между тях, за да съдействуваме захното съединение. Не мислете, че тази работа има тясна граница. Познавах един писател, който в една от своите статии заявяваше, че еволюцията на света изисква щото човекът винаги да остане на същата точка и в същото невежество. Според този писател не било удачно човешкия ум да проникне даже и в най-обикновените тайни на живота. Защото веднъж вече разкрил тези тайни, на човека не би останало вече нищо да прави: следователно трябвало съмнението да съществува винаги и всичко да остане несъвършено. Този, който говори така, даже не подозира, че в деня, когато нашето настоящо нормално съзнание достигне своите граници, то самото ще се е издигнало вече по-високо. Тогава ще се прояви една нова способност, която ще му наложи една нова задача и, следователно, едно ново равновесие на силите. За колко време? До деня, когато човекът не е постигнал това да възкреси в своето съзнание божественото съзнание.

Сега, когато започваме вече да подозираме наистина безкрайното величие на загадката, ние можем да се издигнем да там, че да дадем за нея един отговор, като знаем, че в нас се раждат оплодяващите зародиши на един духовен свят, който не би могъл да напредва без нас. Сега, след като разширихме основите на нашето разбиране, ние можем да атакуваме въпроса за смисъла на живота и да кажем: Някога съществуваше Божественото Съзнание. То беше в своята неизмеримост. И това бе началото на Битиети. Това Божествено Съзнание бе едно. И това Божествено Съзнание първо създаде образи на Себе Си. Но как образи се различаваха от това Божествено Съзнание? В това, че те бяха много, докато Божественото Съзнание беше едно. В това още, че те бяха празни, докато Божественото Съзнание има безкрайна пълнота; така щото образите бяха множество, но бяха празни, както беше празен човешкият Аз спрямо Божествения Аз, изпълнен с богатството на целия свят. Но този човешки Аз стана сцена, където постоянно се съединяват божествените съкровища, разделени на два противоположни лагера. И докато в празното съзнание се уравновесяват така постоянно силите, то все повече се изпълва с това, което първоначално съставляваше съдържанието на Божественото Съзнание. Индивидуалното съзнание се обогатява с това, което първоначално беше съдържание на Божественото Съзнание и прогресът се извършва чрез индивидуалностите, в които се установява равновесието.

Има ли Божественото Съзнание нужда от това за Еволюцията?

Тези, които още съвсем не са разбрали смисъла на живота, ще си зададат този въпрос. Не, Божественото Съзнание няма нужда от това! То притежава всичко в себе си. Но то е великодушно. То дарява на безброй същества всичко, което съдържа в Себе Си. Тогава се явява размножено онова, което в началото на развитието на света беше едно и което се връща към единство по пътя на обожествяването.

Всъщност развитието на човека винаги е обличало характера, който току-що описах. То е имало този характер през Сатурновата, както и през Слънчевата и през Лунната епоха. Днес аз вече ви показах в какъв смисъл то продължава да развива този характер на Земята. През Сатурновата епоха същият процес създаде първия зачатък на физическото тяло и същевременно упражни едно оплодяващо действие на вън от човека. През Слънчевата епоха бе създадено на свой ред етерното тяло в своите зачатъци. Този процес се продължава така винаги същият, но като се одухотворява все повече и повече. Във външния свят остават все по-малко и по-малко неща за оплодяване. В бъдеще, колкото човекът се развие повече, оплодяващата сила ще се упражнява все повече и повече върху вътрешния живот и все по-малко и по-малко навън. И човекът ще завърши това, да притежава в самия себе си всичко, което първоначално е съществувало вън от него. Външният свят ще стане вътрешен свят на човека. Интериоризирането, овътрешняването, ето другата страна на развитието.

Да съедини божественото с външния свят, да превърне този външен свят във вътрешен, тези са двете цели, които човешкото развитие преследва. Човеците ще станат все повече и повече подобни на Божественото и все повече и повече вътрешни. През периода на Бъдещия Вулкан най-после цялата природа ще бъде оплодена. Всичко, което днес е още външно, ще стане вътрешно. Обожествяването, това значи интериоризирането, овътрешняването. Ето целта и смисъла на живота.

За да бъдат разбрани тези истини, ние не трябва да натрупваме в нашия дух отвлечени понятия. Трябва да проникнем идеята, която изложихме по-горе, в нейната конкретна действителност. Трябва да се проникнем от нея до такава степен, и така да почувствуваме всички нейни особености, че произнасяйки името на едно животно или растение, да събудим в себе си една сила, способна да съедини принципа, съдържан в името, с животинския или растителен зародиш и така да му помогнем да преследва своето развитие в духовния свят. Нашите схващания за Вселената имат нужда да бъдат развити и усъвършенствани.

Какво е направил Дарвинизмът в това отношение? Той говори за борба за живот, но не е взел под внимание еволюцията на съществата, които изглеждат победени и унищожени. Той се интересува само от онези, които са постигнали своята цел. Но другите, тези, които изчезват, излъчват една духовност, която показва, че победителят във физическата борба не е единственият, който се развива. Всеки живот, който привидно се унищожава, се развива бързо. Ето кое е важно.

Нищо, даже и това, което е победено, даже и това, което е абсорбирано, не е унищожено; всичко е оплодено духовно, всичко се възражда в Духа. Колко много неща са изчезнали в течение на еволюцията на Земята и човека, без този последният да може да се намеси! Вземете цялото развитие, което е предшествало Християнството. Ние видяхме в какво се състои то. Човекът, излязъл от духовния мир, е слязъл във физическия свят. Някои способности, които той е притежавал по-рано, са изчезнали, както изчезват живите зародиши, които не постигат своята цел. Колко разклонения виждаме ние да се отделят от ствола на човешкото развитие и да пропадат в бездната! Но през време, когато се преследва външната еволюция на живота и на човешката култура, и когато всички тези неща привидно се унищожават, Христовият Импулс се развива в недрата на духовния мир. Също както в човешката душа се разцъфтява оплодяващият зародиш на света, който го заобикаля, така се развива и Христовия Импулс и той ще бъде, който ще направи да възкръсне всичко, което изглежда да е пропаднало в течение на човешката еволюция.

Тайната на Голгота се е извършила. Това е силата, която иде отгоре да оплоди всичко, което привидно се е унищожило. В недрата на привидно умрелите неща се извършва едно преобразуване на тези неща, привидно откъснали се от божественото, пропаднали в бездната. Христовият Импулс блика и оплодява! От Тайната на Голгота насам ние присъстваме на едно възраждане в недрата на човешката еволюция, на едно ново подхващане на хода напред; това се дължи на оплодяващата сила на Христовия Импулс.

Така ние виждаме, че полярността, чийто принцип царува навсякъде, се осъществява чак и в това върховно събитие на човешкото развитие. В нашата епоха се развиват, разцъфтяват зародишите на културата, които се бяха унищожили в течение на древната египетска култура, но които всъщност са продължавали да живеят в непроявено състояние в недрата на Земното развитие. Христовият Импулс ги е оплодил и сега ние присъстваме на едно възраждане на Египто-халдейската култура. Културата, която ще последва нашата, ще възкреси по същия начин културата на Древна Персия, когато на свой ред и тя бъде оплодена от Христовия Импулс. Най-после, през седмия период ще възникне отново, под една нова форма, най-древната Индийска култура, - върховен духовен устрем, излязъл от светите Риши, която ще бъде оплодена от силата на Христа.

Така, в непрекъснатия поток на човешката еволюция ние можем също да различим два противоположни принципа, този на вътрешното естество и този на външното естество, принципи, с които се запознахме у човека: вътрешен и външен, принцип на душата и физически принцип, оплодяващи се взаимно. Христовото действие се упражнява навсякъде. Докато от една страна се преследва развитието на културите на Земята, от друга страна Тайната на Голгота внася в това развитие Христовия Импулс, излъчващ се из духовните светове.

Този е смисълът на живота на Христа: Земята трябва да участва в космическите тайни, както индивидуалният човек трябва да участва в божествените тайни. Полярността, която царува в развитието на човека, царува също и в развитието на Земята.

Подобно на два противоположни полюса са се развили Земята и висшето Начало, което се е съединило с нея едва в момента на Тайната на Голгота. Христос и Земята са съединени един с друг. За да се съединят един ден, те трябваше да се развият първо отделно, както два полюса. Общо взето, за да се осъществи дадено нещо, то трябва да започне с това да диференцира своята полярност; тяхното послешно съединение донася тогава един напредък в живота. Ето смисълът на живота.

Вземайки под внимание този факт, в нас поражда една сигурност, а именно, че ние сме съставна част от един свят, който без нас не би могъл никак да съществува.

Един дълбок мистик, Ангелус Силезиус, е произнесъл някога странни думи; на пръв поглед те могат да изглеждат съвсем объркващи: "Аз зная", е казал той, "че без мене никакъв Бог не може да живее; ако аз бих бил унищожен, от неволя той би трябвало да предаде дух". Православните християни могат да възроптаят против подобни слова; обаче действителният исторически факт би трябвало да ги накара да поразмислят. Самият Ангелус Силезиус преди своето обръщане към католицизма, за да се държи, както той казваше, върху една съвършено християнска почва, е бил един дълбоко религиозен човек. Въпреки това той е произнесъл тези думи. Който го познава, не може да допусне, че това е признак на светотатство. Ние виждаме, че над всичко, което съществува, царува един принцип на противоположност,на полярност. Но всяко съединяване на противоположните полюси би било невъзможно, ако бихме си представили човека изчезнал; защото човекът е в центъра на всичко и той е необходим на всичко. Когато човекът мисли, светът мисли в него. Той е само мястото, където се събират мислите. Същото е и с неговите чувства и воля.

Ето ни сега в състояние да разберем думите на човека, който, обърнат към пространството, се провиква: "Божественото ме изпълва, божественото е началото, което трябва да се съедини в мене със зародиша на Земята. В мене е смисълът на живота!" Боговете са си поставили определени цели. Те са избрали мястото, където тези цели биха могли да бъдат постигнати. Човешката душа е това място. Ето защо, щом тя слезе достатъчно дълбоко в самата себе си и потърси разрешението на загадките на света, не само в безграничните пространства, но вътре в себе си, тя намира там мястото, където боговете изпълняват своето дело. Човекът участвува в това дело. В драмата "Изпитанието на душата" аз исках да покажа как боговете действуват вътре в човека, как човекът осъществява смисъла на света и го прави да живее в себе си. Защото смисълът на света приема живот в човека

Какъв е този смисъл? Аз се опитах да го изразя в следните думи, думи които душата казва на самата себе си:

Когато искаме да изразим една истина, а не просто едно мнение, трябва винаги да черпим от окултните тайни. Този факт има извънредно голямо значение. Ето защо не трябва да сравняваме изразите, употребявани в окултните писания, били те в проза или в стихове, с тези, употребявани в другите писания. Човек не може да напише една истински окултна книга, вдъхновена от космическите истини и от тайните на света, освен когато той остави космическите истини да се изразят чрез неговата душа, когато се остави да бъде възпламенен от космическите чувства, когато остави "съществата на волята" да творят в него.

Една от задачите, които трябва да изпълни Антропософското Движение е тази да ни научи да правим разлика между хармониите, произлезли от космическите тайни и тези, които фантазията или прищевките на хората измислят. Постепенно с напредъка на развитието душата ще се научи да замества личните приумици чрез разцъфтяването на един елемент, който ще образува, така да се каже, един от полюсите, на който ще отговаря един духовен полюс във Вселената. Творенията, които ще бъдат създадени по този начин, ще създадат на свой ред оплодяващите зародиши, които ще се съединят с духовните сили. Те ще имат смисъла на своето съществуване в мировия процес. Чувството на отговорност по отношение на творбите, които създаваме, ще се преобразува напълно, когато ще си дадем сметка, че те трябва да станат оплодяващи зародиши, а не да останат безплодни. Ето защо те трябва да са произлезли из глъбините на мировата душа.

Как ще постигнем тази цел? - ще запитате вие. Чрез търпение. Трябва постепенно да победим в себе си всяка лична гордост. Защото тази гордост неминуемо ни довежда до там да създаваме само лични творения, вместо да оставим да говори в нас божественото. Как ще познаем това божествено? Да наложим мълчание на всичко, което иде само от нас и преди всичко на всяко действие, изхождащо от гордостта. Тогава в нас ще се роди истинската полярност, тогава ще могат да се разцъфтяват в нас истинските оплодяващи зародиши. Нетърпението е най-лошият съветник. То покварява света.

Когато човек постигне състоянието, което описахме, той познава, че смисълът на живота се намира осъществен в оплодяването на външното чрез вътрешното. Но за него става също така ясно, че когато вътрешното естество не изпълнява исканите условия, то посява в света лъжливи оплодяващи зародиши. От това се получават недоносени творения. Нашата съвременна култура е особено богата с такива недоносчета.

Ето един пример: във всички страни днес се пишат много книги в проза и стихове. Но още през XVIII век един бележит писател казваше: "Днес само една страна произвежда пет пъти повече книги, отколкото се нуждае една трета от земното кълбо!" Какво би казал той днес?! Тези произведения изпълват нашата настояща цивилизация с духовни същества, които не са жизненоспособни. Те не биха се родили, ако хората бяха повече търпеливи. Когато това търпение се развие, то ще стане един вид полюс в човешката душа и ще бъде една спирачка за хората, да не се хвърлят те към произведения, които не са нищо друго освен излияния на гордостта и на егоизма. Не взимайте това, което ви казвам, като морализиране, а виждайте в него само израза на един факт. Защото факт е, че гордостта създава в нашите души само зародишите на недоносени духовни творения. Да отблъснем такива творения и после постепенно да ги преобразиш, това е задачата на едно още далечно бъдеще. Мисията на Антропософията е да изпълни тази задача. Самият смисъл на живота изисква, наистина, щото антропософското схващане на света да бъде въплътено в този живот по такъв начин, че смисълът на съществуването на всяко нещо да бъде разкрит и целият живот да се яви изпълнен със смисъл. Духовната Наука иска да научи човека, че той е свързан със смисъла на живота и че пълният истински смисъл той може да изкаже в думите: 

Ето смисълът на живота. Ето как трябва да го разберем. Това исках аз да изложа пред вас в тези две сказки. Проникнете се добре от тези истини, пропийте с тях вашия дух, тогава Съществата, които вече са постигнали божественото, ще направят така, че те да дадат плод във Вашите души.

Считайте трудностите, които тези съзерцания представляват, дължащи се на факта, че волята на съдбата е била да изчерпим в две кратки сказки един толкова важен въпрос, какъвто е този за смисъла на живота. Много точки трябваше да бъдат само бегло засегнати, на Вас остава да ги задълбочите. И тук също имаме един вид полярност: даден е един импулс, той трябва да бъде разработен в медитация. Чрез това цялата наша обща дейност ще добие един такъв смисъл, такава пълнота, че ще се установи една обмяна между нашите души. В това се състои същността на истинската любов; в това се състои равновесието на полярностите: мислите на Антропософията засягат душите само когато те събудят в тях другия полюс и между тях се установява едно равновесие. Тогава се ражда един вид "музика на сферите". Да работим хармонично в духовния свят и ако наистина сме влезли в антропософския живот, ние ще бъдем съединени.

Бих искал нашето днешно събиране да бъде разбрано в този смисъл. То е един израз на духа на любов, който трябва да царува между нас, антропософите. А любовта, който запалва нашите души, ще ни помогне да обменим нашите духовни блага. Благодарение на нея ние не само ще се обогатяваме все повече и повече, но ние ще чувстваме все повече и повече смелостта за да вършим своята духовна работа. Тогава Антропософията ще стане пропагандаторка на тази любов, която засяга най-дълбоките глъбини на човешката душа и която така не ще угасне.

Когато като членове на Антропософското Общество ние сме принудени да се разделим в пространството, нашата любов ще остане и нейните лъчи ще се простират от моментите, когато Кармата ни събира, върху тези, когато сме пръснати във физическия свят. И ние ще останем съединени. Фактът, че сме положили задружно усилия, с помощта на най-доброто от своите духовни способности, стремейки се към божествените висини, ще ни подбуди повече от всичко на света да останем свързани чрез най-доброто от своите души.